Стив Олтън
Денят на змията (5)

3.

11 септември 2012 г.

Маями, Флорида

Майкъл Гейбриъл сънуваше. Отново лежеше на пода в аудиторията. Главата на баща му беше отпусната на гърдите му. Чакаха линейката. Джулиъс му направи знак да се наведе, за да прошепне една тайна, която бе пазил, откакто преди единайсет години съпругата му почина.

— Майкъл, камъкът в средата…

— Не говори, татко. Линейката идва.

— Слушай, Майкъл! Камъкът в средата, маркерът на игрището… Преместих го.

— Не разбирам. Какъв камък?

— Чичен Ица.

Очите на баща му се изцъклиха и тялото му се отпусна на гърдите на Майкъл.

— Татко… Татко!

Мик се събуди. Тялото му беше обляно в пот.

 

 

Доминик махна за поздрав на секретарката и продължи към главния пост на охраната. Червенокосият мустакат пазач й се усмихна. Зъбите му бяха пожълтели.

— Добро утро, слънчице. Аз съм Реймънд и се обзалагам, че ти си новата стажантка.

— Доминик Васкес. — Тя стисна мазолестата му ръка и забеляза капките пот на кожата му.

— Прощавай, но току-що излизам от гимнастическия салон. — Реймънд избърса ръцете си с хавлия и напрегна мускули. — През ноември ще се състезавам за Мистър Флорида. Мислиш ли, че имам шанс?

— Ами, разбира се… — „Господи, не му позволявай да започне да позира“ — помисли тя.

— Ще дойдеш ли да ме гледаш?

— Много ли служители от персонала ще отидат?

— Доста. Но на теб ще ти запазя място до сцената. Трябва да ти направя пропуск, слънчице, и да запиша топлинното изображение на лицето ти. — Реймънд отключи стоманената врата, като непрекъснато свиваше и отпускаше мускулите си. Докато минаваше покрай него, Доминик усети как погледът му се плъзва по тялото й. — Седни там. Първо ще се погрижим за пропуска. Трябва ми шофьорската ти книжка.

Тя му я даде и седна на стола пред черната машина с размери на хладилник. Реймънд сложи диск и после записа на компютъра информацията за нея.

— Усмихни се. Пропускът ти ще бъде готов, когато си тръгнеш довечера. — Той й върна книжката. — А сега ела и седни пред инфрачервения фотоапарат. Правили ли са карта на лицето ти?

— Не.

— Инфрачервеният фотоапарат създава уникално изображение на лицето, като регистрира топлината, излъчвана от кръвоносните съдове под кожата. На инфрачервената снимка дори близнаците изглеждат различни. Компютърът записва хиляда и деветстотин топлинни точки. Сканирането на зеницата има двеста шейсет и шест отличителни характеристики, а отпечатъците от пръсти — само четирийсет…

— Рей, това е много интересно, но наистина ли е необходимо? Не съм виждала никой да използва инфрачервено сканиране.

— Защото не си била тук нощем. Магнитната лента на пропуска ти е единственото, което ти позволява да влизаш и излизаш през деня. Но след деветнайсет и трийсет трябва да вкараш паролата си и после инфрачервеният скенер да те идентифицира, като сравни топлинните точки на лицето ти със запаметените в личния ти файл. Никой не може да влиза и излиза оттук, без да го сканират, и нищо не може да заблуди компютъра. Усмихни се.

Доминик се вторачи намусено във фотоапарата с формата на сфера зад стъклото. Чувстваше се глупаво.

— Добре. Обърни се наляво. Сега погледни надолу. Готово. Хей, слънчице, обичаш ли италианската кухня?

„Започна се“ — помисли Доминик.

— От време на време.

— Наблизо има страхотен ресторант. В колко часа свършваш работа?

— Днес не мога…

— А кога?

— Рей, откровено казано, по правило не се срещам със служителите от персонала, където работя.

— Кой говори за среща? Казах вечеря.

— Ако е само вечеря, може. С удоволствие бих дошла някой път, но тази вечер наистина не е подходящо. Дай ми няколко седмици да се приспособя. — „И да измисля друго оправдание.“ Доминик му се усмихна мило. — Пък и ти не можеш да се тъпчеш с италианска храна, щом тренираш.

— Добре, слънчице, но няма да забравя. Ако ти трябва нещо, не се колебай да ми кажеш.

— Няма. Трябва да тръгвам. Доктор Фолета ме чака…

— Фолета ще дойде чак следобед. Има месечно съвещание на управителния съвет. Чух, че ти е възложил да отговаряш за онзи пациент, как се казваше…

— Майкъл Гейбриъл. Какво знаеш за него?

— Малко. Дойде от Масачузетс заедно с Фолета. Знам, че управителният съвет и медицинският персонал бяха много ядосани. Фолета сигурно е използвал големи връзки.

— Какво имаш предвид?

Реймънд отбягна очите й.

— Нищо.

— Хайде де. Кажи ми.

— Не. Трябва да се науча да си държа устата затворена. Фолета ти е шеф. Не искам да кажа нещо, което може да развали мнението ти за него.

— Ще го запазя в тайна.

— Добре, ще ти кажа, но не тук. Може да ме чуят. Ще говорим, докато вечеряме. Аз си тръгвам в шест.

И се усмихна победоносно.

Доминик излезе от поста на охраната и докато чакаше асансьора, направи гримаса. „Майната ти, слънчице. Трябваше да се досетиш още като го видя.“

 

 

Марвис Джоунс я видя да излиза от асансьора на екрана на монитора на охраната.

— Добро утро, стажант.

— Може ли да видя пациента Гейбриъл?

Пазачът вдигна глава.

— Би трябвало да изчакате да дойде директорът.

— Не. Искам да говоря с пациента сега. И не в изолатора.

Марвис се притесни.

— Не ви препоръчвам това. Този човек има изблици на насилие…

— Не бих нарекла „изблици“ един-единствен случай за единайсет години.

Марвис я погледна в очите и видя, че Доминик няма да отстъпи.

— Добре, госпожице, както искате. Джейсън, изпрати стажант Васкес до стая 714. Дай й предавателя си, после я заключи.

Доминик последва пазача и влезе в средния от трите коридора в северното крило. Фоайето беше безлюдно.

Джейсън спря пред стая 714 и каза по вътрешния телефон:

— Пациент, остани на леглото си, за да мога да те виждам. — После отключи вратата и даде на Доминик предавател с формата на писалка. — Ако се нуждаете от мен, натиснете два пъти това копче. И внимавайте. Не му позволявайте да се приближава до вас.

— Благодаря — каза тя и влезе в стаята.

Помещението беше три на три и половина метра. Нямаше прозорци. Желязното легло беше завинтено за пода. До него имаше бюро. В ъгъла вдясно бяха монтирани мивка и метална тоалетна чиния.

Леглото беше оправено, а стаята — безупречно чиста. Майкъл Гейбриъл седеше на ръба на тънкия дюшек. Той стана и поздрави Доминик със сърдечна усмивка.

— Добро утро, Доминик. Разбрах, че доктор Фолета още не е дошъл. Какъв късмет.

— Как разбра?

— Защото ще говорим в стаята ми, а не в изолатора. Моля те, седни на леглото. Аз ще седна на пода. Освен ако не предпочиташ тоалетната чиния.

Тя отвърна на усмивката му и седна на ръба на леглото. Мик се облегна на стената вляво от нея. Черните му очи блестяха.

Без да губи време, той започна да я разпитва.

— Е, как минаха почивните ти дни? Прочете ли дневника на баща ми?

— Съжалявам. Прочетох само първите страници. Но успях да стигна до края на изследването на Розенхан.

— Да бъдеш нормален в ненормално място. И какво мислиш?

— Смятам, че е интересно, макар и малко шокиращо. Персоналът му явно е прекарал страхотно, докато е избирал обекти от пациентите. Защо ме накара да го прочета?

— А ти защо мислиш?

— Очевидно искаш да се замисля върху вероятността, че не си луд.

— Очевидно. Хайде да поиграем на една игра. Да си представим, че времето се е върнало назад с единайсет години и ти си Майкъл Гейбриъл, синът на Джулиъс Гейбриъл, който скоро ще бъде опозорен и ще умре. Стоиш зад кулисите на сцената в Харвардския университет и слушаш как баща ти изнася лекция за дългогодишните си изследвания пред някои от най-големите светила на научната общност. Сърцето ти бие като обезумяло, защото си работил рамо до рамо с баща си от деня, в който си се родил, и знаеш колко важна е лекцията не само за него, но и за бъдещето на човечеството. След десет минути виждаш, че дългогодишният враг на Джулиъс се качва на сцената и застава зад другата катедра. Пиер Борджия, богатият син на политическа династия, решава да оспори речта на баща ми. Оказва се, че всичко е нагласено лично от Борджия, за да предизвика баща ми да предприеме словесна атака, с цел да унищожи доверието в него. Най-малко десет-дванайсет души от присъстващите са замесени в гаврата. След десет минути гласът на Джулиъс не се чува от смеха на колегите му. — Мик замълча за миг, унесен в спомени. — Баща ми беше безкористен и гениален човек, който посвети живота си на търсене на истината. По средата на най-важната реч в живота му дългогодишният му труд, гордостта и целият му живот бяха съсипани и осквернени за една секунда. Представяш ли си какво е било унижението му?

— И какво стана после?

— Той залитна и падна в ръцете ми. Държеше се за гърдите. Имаше болно сърце. С последни сили ми прошепна няколко указания и после умря.

— И тогава ли нападна Борджия?

— Този мръсник още беше на катедрата и бълваше злоба. Въпреки онова, което съм сигурен, че са ти казали, аз не съм склонен към насилие… Но в онзи миг изпитах желание да натикам микрофона в гърлото му. Излязох на сцената. Светът около мен се движеше като на забавен каданс. Чувах само дишането си и виждах само Борджия, но все едно го гледах през тунел. А после той лежеше на пода и го удрях по главата с микрофона.

Доминик кръстоса крака, за да прикрие потреперването си.

— Кремираха баща ми без официално погребение. Борджия прекара следващите три седмици в частна клиника. Семейството му ръководеше предизборната му кампания за сенатор, режисирайки онова, което пресата нарече „безпрецедентна победа“. Аз гниех в затворническа килия. Нямах приятели, нито семейство, които да платят гаранцията ми, и чаках да ми предявят обвинение за нападение. Но Борджия имаше други идеи. Като използва политическото влияние на семейството си, той манипулира съдебната система и сключи сделка с прокурора и служебно назначения ми адвокат. И ме обявиха за луд. Съдията ме изпрати в неугледна психиатрична клиника в Масачузетс — място, където Борджия да ме държи под око.

— Казваш, че Борджия е манипулирал съдебната система? Как?

— Така както манипулира Фолета, определения ми от държавата психиатър. Пиер Борджия възнаграждава лоялността, но Господ да ти е на помощ, ако влезеш в черния му списък. Съдията, който постанови решението, беше повишен във върховния съд на щата три месеца след като ме обяви за криминално проявен невменяем. Малко по-късно пък милият психиатър стана директор на клиниката, като изпревари десетина по-квалифицирани и по-кадърни кандидати. — Черните му очи прочетоха мислите й. — Кажи какво мислиш, Доминик. Смяташ, че страдам от налудничави заблуди и параноидна шизофрения, нали?

— Не съм казала такова нещо. А другият инцидент? Ще отречеш ли, че брутално си нападнал пазач?

Мик се вторачи в нея. Погледът му беше изнервящ.

— Робърт Григс беше по-скоро садист, отколкото хомосексуалист, пазач, чиито постъпки вероятно би характеризирала като възбуда под въздействието на гняв. Фолета нарочно го сложи нощна смяна в отделението ми, месец преди датата на първата ми психологична оценка. Григс имаше навика да обикаля стаите в два след полунощ.

Доминик усети, че сърцето й заби като обезумяло.

— В отделението имаше трийсет затворници. Всички спяхме. Едната ни китка и глезен бяха оковани за леглото. Една нощ Григс дойде пиян и почна да ме оглежда. Помислих си, че е решил да ме направи част от харема си. Първото, което направи, беше да ми напъха дръжката на метлата в…

— Престани! Къде бяха другите пазачи?

— Григс беше единственият. Нямаше какво друго да направя, затова се опитах да го убедя, че ще му е по-приятно, ако и двата ми крака са свободни. И това тъпо копеле ми отключи белезниците. Няма да те отегчавам с подробностите за онова, което последва…

— Чух, че си направил яйцата му на омлет, така да се каже.

— Можех да го убия, но не го направих. Не съм убиец.

— И затова ще прекараш остатъка от живота си в единична килия?

Мик кимна.

— А сега разказвай ти. На колко години беше, когато те изнасили братовчед ти?

— Ще ме извиниш, но няма да обсъждам това с теб.

— Защото ти си психотерапевтът, а аз — психарят?

— Не. Исках да кажа, да, защото аз съм лекарят, а ти си пациентът.

— Наистина ли сме толкова различни? Мислиш ли, че изследването на Розенхан може да определи кой от нас е за тази килия? Може ли да те наричам Дом?

— Да.

— Дом, единичната килия се отразява на човека. Вероятно страдам от липсата на общуване и може дори малко да те плаша, но съм нормален като теб, Фолета и пазача пред вратата. Какво да направя, за да те убедя в това?

— Трябва да убедиш не мен, а доктор Фолета.

— Казах ти, че Фолета работи за Борджия, а Борджия никога няма да ме пусне на свобода.

— Мога да разговарям с Фолета. Да го убедя да ти даде същите права като на останалите пациенти. Мога да…

— Господи, знам какво ще каже Фолета. Повярвали сте на теорията на Гейбриъл, стажант Васкес. Сигурно вече те е убедил, че съм като Тед Бънди.

— Съвсем не, Мик. Станах психиатър, за да помагам на хора като…

— Като мен. Побъркани.

— Остави ме да довърша мисълта си. Не си побъркан, но мисля, че се нуждаеш от помощ. Първата стъпка ще бъде да убедя Фолета да ти определи екип, който да ти изготви справедлива психологична оценка…

— Не. Фолета няма да разреши това. А и дори да го направи, няма време.

— Защо да няма време?

— Годишната ми психологична оценка и събеседването са след шест дни. Не си ли разбрала защо Фолета те определи да отговаряш за мен? Ти си стажантка и лесно манипулируема. „Пациентът показва насърчаващи признаци на подобрение, стажант Васкес, но още не е годен да се върне в обществото.“ И ти ще се съгласиш с диагнозата му. А това ще е достатъчно за комисията по оценяването.

„Фолета има право. Мик е много убедителен. Но може би не е толкова убедителен, когато не контролира разговора“ — помисли Доминик.

— Мик, нека да поговорим за работата на баща ти. В петък ти спомена „четири ахау, три канкин“…

— Денят на гибелта на човечеството. Бях сигурен, че знаеш датата.

— Това е просто легенда на маите.

— Много легенди съдържат истина.

— Значи наистина вярваш, че след по-малко от четири месеца всички ще умрем, така ли?

Мик се вторачи в пода и поклати глава.

— Просто „да“ или „не“ ще бъде достатъчно.

— Не играй логически игри, Доминик.

— Защо мислиш, че играя?

— Много добре знаеш, че формулиран така, въпросът вони на параноидна шизофрения и…

— Мик, това е обикновен въпрос. — „Той се ядоса. Хубаво.“

— Въвличаш ме в битка на умове, за да намериш слабо място. Не го прави. Не е много ефективно и ще загубиш. А това означава, че всички ще загубим.

— Искаш да оценя способността ти да се върнеш в обществото. Как да го направя, без да задавам въпроси?

— Задавай въпросите си, но не ме обричай на провал. С удоволствие ще обсъдя с теб теориите на баща ми, но само ако наистина проявяваш интерес. Ако обаче целта ти е да видиш доколко можеш да ме притиснеш, тогава направи ми някой проклет психологически тест и да приключваме.

— Как те обричам на провал?

Мик стана и тръгна към нея. Доминик посегна към предавателя.

— Самото естество на въпроса ти ме обрича. Все едно да питаш свещеник дали съпругата му знае, че той мастурбира. Каквото и да отговори, ще бъде лошо за него. Ако отговоря с „не“ на въпроса дали вярвам в предсказанието за Деня на Страшния съд, тогава ще трябва да се оправдавам защо изведнъж съм променил мнението си след единайсет години. Фолета ще го изтълкува като номер, за да заблудя комисията по психологичната оценка. Ако кажа „да“, тогава ще се съгласиш с него, че съм психопат, който вярва, че небето ще се срути над главите ни.

— Тогава как предлагаш да преценя разсъдъка ти? Не мога да подмина този въпрос.

— Не, но преди да вземеш прибързано решение, можеш поне да изследваш доказателствата без предубеждение. Някои от най-великите умове в историята са били смятани за луди, докато истината не е излязла наяве.

Мик седна на другия край на леглото и Доминик настръхна. Не беше сигурна дали е развълнувана, или уплашена. А може би и двете. Размърда се неспокойно. „Той е достатъчно близо, за да ме удуши, но ако бяхме в бар, вероятно щях да флиртувам с него.“

— Доминик, много е важно да си имаме доверие. Аз се нуждая от помощта ти и ти от моята, макар че още не го съзнаваш. Кълна се в душата на майка си, че никога няма да те излъжа. Но ти трябва да обещаеш да ме изслушаш без предразсъдъци.

— Добре. Ще слушам обективно. Но въпросът остава. Вярваш ли, че на двайсет и първи декември човечеството ще загине?

Мик се наведе, подпря лакти на коленете си и се втренчи в пода.

— Ти си католичка, нали?

— Родена съм католичка, но съм отгледана в еврейско семейство от тринайсетгодишна. А ти?

— Майка ми беше еврейка, а баща ми — от епископалната църква. Религиозна ли си?

— Не съвсем.

— Вярваш ли в Бог?

— Да.

— Вярваш ли в злото?

— Злото? — Въпросът я стресна. — Това е малко абстрактно. Може ли да се изясниш?

— Не говоря за хора, извършващи ужасяващи убийства. Имам предвид злото като присъствие, част от структурата на съществуването. — Мик вдигна глава и я погледна в очите. — Например в юдейско-християнската вяра злото за пръв път е олицетворено, като влиза в райската градина, маскирано като змия, и изкушава Ева да отхапе от ябълката.

— Аз съм психиатър и не вярвам, че хората се раждат добри или лоши. Смятам, че притежаваме потенциал и за двете. Свободната воля ни позволява да избираме.

— Ами ако… нещо влияе на свободната ти воля, без да го съзнаваш?

— Какво искаш да кажеш?

— Някои хора мислят, че злата сила е част от природата. Разумна сила, която съществува на тази планета през цялата човешка история.

— Не те разбирам. Какво общо има това с предсказанието за Деня на Страшния съд?

— Като разумен човек, ти ме питаш дали вярвам, че човечеството ще загине. И като разумен човек, аз те моля да ми обясниш защо всяка процъфтяваща древна цивилизация е предсказала края на човечеството. Кажи ми защо всяка религия предсказва апокалипсис и чака месия, който да избави света от злото?

— Не мога да отговоря на този въпрос. Не знам.

— И баща ми не знаеше. Но тъй като беше разумен човек, искаше да разбере. Затова посвети живота си и пожертва щастието на семейството си, за да търси истината. Няколко десетилетия баща ми изследва древни руини, търсейки доказателства. И накрая намери нещо толкова невероятно, че това го тласна към безумието.

— Какво намери?

Мик затвори очи. Гласът му стана тих.

— Доказателство. Доказателство, умишлено и грижливо оставено за нас. Доказателство, което сочи за съществуването на присъствие — толкова зло, че появата му ще е сигнал за края на човечеството.

— Пак не разбирам.

— Не мога да ти го обясня, но усещам, че присъствието му се засилва.

„Той се опитва да запази разсъдъка си. Карай го продължава да говори.“

— Казваш, че това присъствие е зло. Откъде знаеш?

— Знам.

— Не ми даваш много информация. И не бих нарекла доказателство календара на маите…

— Календарът е само върхът на айсберга. На тази планета има необикновени и необясними ориентири, астрономически подредени чудеса, които са части от огромна мозайка. И най-големите скептици на света не отричат съществуването им. Пирамидите и Чичен Ица. Храмовете в Ангкор Ват и Теотихуакан, Стоунхендж, картите на Пири Рейс и рисунките в пустинята Наска. Били са необходими десетилетия усилен труд да се направят тези древни чудеса. Методологията все още е загадка за нас. Баща ми откри общ замисъл във всички тях — същият, с който е създаден календарът на маите. Още по-важен е фактът, че всеки от тези ориентири е свързан с обща цел, смисълът на която е бил забравен през вековете.

— И каква е целта?

— Спасението на човечеството.

„Фолета има право. Мик наистина вярва в това.“

— Нека да изясним нещата. Баща ти е вярвал, че всяко от тези древни места е направено, за да спаси човечеството. Как може да ни спаси една пирамида или няколко рисунки в пустинята? И от какво? От злото присъствие?

Очите му сякаш пронизваха душата й.

— От нещо много по-лошо, което ще дойде да унищожи човечеството в деня на декемврийското слънцестоене. Преди баща ми да умре, двамата бяхме близо до разкриването на загадката, но останаха няколко жизненоважни неизвестни. Жалко, че старинните ръкописи на маите са били унищожени.

— Кой ги е унищожил?

Мик разочаровано поклати глава.

— Не знаеш ли историята на прадедите си? Създателят на календара на маите, великият учител Кукулкан, е оставил важна информация в древните предания на маите. Четиристотин години след смъртта му испанците превземат Юкатан. Кортес е бил белокож мъж с брада. Маите го помислили за Кукулкан, а ацтеките — за Кецалкоатъл. И двете цивилизации се предали и се оставили да ги завладеят, мислейки, че месията се е върнал, за да спаси човечеството. Католическите свещеници взели ръкописите. Сигурно много са се уплашили от онова, което са прочели, защото изгорили всичко… и са ни обрекли на смърт.

„Той се самонавива!“

— Не знам, Мик. Инструкциите за спасението на човечеството изглеждат твърде важни, за да бъдат поверени на група диваци в Централна Америка. Щом Кукулкан е бил толкова мъдър, защо не е оставил тази информация на друго място?

— Благодаря.

— За какво?

— Защото разсъждаваш. И използваш логика. Информацията наистина е била твърде важна, за да бъде оставена на уязвима култура като маите или която и да било друга древна култура. В пустинята Наска в Перу има визуално, символично послание, издълбано в пампата с прецизни, дълги сто и двайсет метра йероглифи. Бяхме близо до изтълкуване на посланието, когато баща ми почина.

Доминик невинно погледна часовника си.

Мик скочи като котка и я сграбчи за раменете.

— Престани да се отнасяш към това като с част от изискванията за дипломирането ти и слушай какво ти говоря. Времето е лукс, който не можем да си позволим…

Доминик се взря в очите му.

— Пусни ме, Мик!

— Попита дали вярвам, че след четири месеца човечеството ще загине. Отговорът ми е „да“, освен ако не довърша работата на баща ми. В противен случай всички ще умрем.

Доминик натисна два пъти копчето на предавателя в писалката. Сърцето й биеше като обезумяло, съзнанието й беше изпълнено със страх.

— Моля те, Доминик, трябва да ме измъкнеш от тази клиника преди деня на есенното равноденствие.

— Защо?

— Равноденствието е само след две седмици. Настъпването му ще бъде известено на всяко място, което споменах. Пирамидата на Кукулкан в Чичен Ица ще отбележи събитието със спускането на сянката на змията по северната си фасада. В същия момент Земята ще се придвижи в уникална галактическа конфигурация. В средата на тъмната ивица в Млечния път ще започне да се отваря портал и ще настъпи началото на края…

„Глупости!“

— Не съм побъркан, Доминик. Искам да ме приемеш сериозно…

— Пусни ме. Боли.

— Извинявай… — Той я пусна. — Изслушай ме. Много е важно. Баща ми вярваше, че все още има шанс злото да бъде спряно. Нуждая се от помощта ти. Трябва да ме измъкнеш оттук преди равноденствието…

Марвис дотича и напръска лицето му със сълзотворен спрей.

— Не! Не, не, не…

Доминик блъсна пазача и избяга навън.

Марвис заключи стая 714 и изведе Доминик от коридора.

Мик продължи да удря по вратата и да я вика.

Дневник на Джулиъс Гейбриъл

„Когато човеците взеха да се умножават на земята и им се родиха дъщери, тогава синовете Божии видяха, че дъщерите човешки са хубави и си взимаха от тях за жени, кой каквато си избереше… В онова време имаше на земята исполини, особено пък откак синовете Божии почнаха да влизат при дъщерите човешки и тия почнаха да им раждат; това са силните, от старо време славни човеци.“

Битие 6:1-2 4

Библията. Свещената книга на юдейската и християнската религия. За археолог, които търси истината, този документ от древността може да предложи важни улики, за да помогне да се попълнят празнотите в еволюцията на човека.

Шестата глава на Битие може би е най-неразбраната част в Библията, но може да се окаже и най-показателната. В откъса преди Господ да даде напътствия на Ной, се разказва за синовете Божии и исполините — Nephilim, дума, която в оригинал на иврит буквално означава „падналите“ или „падналите от небето с огън“.

Кои са били тези „паднали“ и „славни“ мъже? Важна податка може да бъде намерена в апокрифното Битие, един от древните текстове, открити сред ръкописите от Мъртво море. В един ключов откъс Ламех, бащата на Ной, разпитва съпругата си, защото мисли, че зачеването на сина му е резултат от съвкуплението й или с ангел, или с един от синовете им исполините или „падналите от небето“.

Дали във вените на Ной е текла извънземна кръв? Идеята за „паднали“ ангели или „славни мъже“, съвкупяващи се с човешки жени, може да изглежда пресилена, но в нея би трябвало да се съдържа някакъв елемент на истина, защото разказът за Ной и Потопа се повтаря в различните култури и религии по света.

Както вече споменах, през целия си живот изследвах загадъчни чудеса — великолепни и величествени постройки, оставени на тази планета оцелели от опустошенията на времето. Мисля, че тези постройки са били създадени от онези „силни и славни човеци“ с една-единствена цел — да спасят нашия вид от унищожение.

Може би никога няма да разберем кои са били исполините, но сега геологичните доказателства ни позволяват да определим времето, по което са се появили. Факт е, че наистина е имало потоп. Виновникът е бил последният ледников период на Земята. Това се е случило преди сто и петнайсет хиляди години. Тогава масивни глетчери са покривали по-голямата част на Северното и Южното полукълбо, като ту са се придвижвали напред, ту са се отдръпвали и накрая изчезнали преди около седемнайсет хиляди години. По-голямата част на Европа се е намирала под ледена шапка с дебелина три километра. Глетчерите в Северна Америка се придвижили далеч надолу и стигнали до долината на Мисисипи и трийсет и седмия паралел.

В онези времена е живял неандерталският човек. И в онзи период от историята на прадедите ни са пристигнали „падналите от небето“.

Вероятно ранният хомо сапиенс не е смаял с нищо онези „славни мъже“. И исполините решили, че е най-добре първобитният човек да продължи еволюцията си. Каквато и да е била реакцията им, единственото, което знаем, е, че като по чудо и съвсем внезапно ледът започнал да се топи.

Това станало бързо и било предизвикано от неизвестен катаклизъм. Милиони кубически километри лед, които се придвижвали в продължение на четирийсет хиляди години, изведнъж се стопили за по-малко от две хилядолетия. Нивото на морското равнище се повишило с деветдесет-сто метра, поглъщайки сушата. Части от Земята, някога затиснати под милиарди тонове лед, започнали да се издигат, предизвиквайки ужасяващи земетресения. Изригвали вулкани, бълващи в атмосферата огромни количества въглероден двуокис, които ускорили глобалното затопляне. Грамадни приливни вълни изкоренили джунглите, унищожили животните и опустошили сушата.

Планетата станала враждебно място.

До 13 000–11 000 г.пр.Хр. по-голямата част от леда се стопила и климатът се стабилизирал. И от мръсотията и калта се появил нов подвид — Хомо сапиенс сапиенс съвременният човек.

Еволюцията или библейската история за сътворението на света? Къде е истината за възхода на съвременния човек? Като учен, аз съм длъжен да вярвам в дарвинизма, но като археолог, знам, че често истината е скрита в митове, предавани през хилядолетията. Предсказанието в календари на маите попада в тази категория. Както вече споменах, календарът е прецизен научен метод, който използва изумителни принципи на астрономията и математиката, за да направи изчисления. В същото време произходът на календара е съсредоточен в най-важната легенда в историята на маите — свещената книга „Попол-вух“, историята на сътворението.

„Попол-вух“ е Библията на индианците от Централна Америка. Написана е стотици години след смъртта на Кукулкан и според нея светът е разделен на Надземен (небе), Среден (Земята) и Подземен, убежище на злото, известен като Шибалба. Когато гледали нощното небе, древните маи виждали тъмната ивица в Млечния път и я тълкували като черна змия или Черен път (Шибалба Би), водещ към Подземния свят. Близо до тъмната ивица се намират трите звезди в пояса на Орион. За маите тези звезди били трите камъка на сътворението.

Както вече споменах, календарът на маите е бил разделен на пет Велики цикъла. Първият е започнал преди 25 800 години. Периодът не е произволен, а представлява действителният брой години, през които Земята извършва един цикъл на прецесия — бавното въртене на нашата планета около оста й. (За това ще разкажа по-нататък.)

Историята за сътворението в „Попол-вух“ започва преди 25 800 години, когато ледът още е покривал по-голямата част на Земята. Главният герой на мита е примитивен човек на име Хун (Първия) Хунафу, по-късно почитан от маите като Първия баща или Един Хунафу. Страстта на Хун Хунафу била да играе древната игра на топка, позната като тлачтли. Един ден Господарите на Подземния свят, говорейки чрез Шибалба Би (Черния път), предизвикали Хун Хунафу и брат му да играят на топка. Хун Хунафу приел и влязъл в портала, водещ към Черния път, който в легендите на маите е представен като устата на голяма змия.

Но Господарите на Подземния свят нямали намерение да играят. Използвайки измама, те победили братята, обезглавили ги и окачили главата на Хун Хунафу на едно дърво. После злите господари оградили дървото и забранили на всички да ходят там.

След много години една смела млада жена, Кървава луна, се осмелила да слезе по Черния път, за да провери дали легендата е истина. Тя се приближила до дървото, за да си откъсне плодове, и се стреснала, като видяла главата на Хун Хунафу, която се изплюла на дланта й и като по чудо я оплодила. Жената избягала преди Господарите на Подземния свят да успеят да я убият.

Кървава луна, известна също като Първата майка, родила близнаци. Момчетата станали силни и способни воини. Когато възмъжали, генетичното им призвание ги накарало да слязат по Черния път, Шибалба, за да предизвикат злите господари и да отмъстят за смъртта на баща си. Господарите на Подземния свят отново използвали измама, но този път близнаците герои победили, прогонили злото и съживили баща си.

Как можем да тълкуваме мита за сътворението? Името Хун или Един Хунафу е календарната дата 1 ахау и означава „първо слънце“. Първото слънце през новата година е денят на декемврийското слънцестоене. Предсказаната дата на гибелта на човечеството свършва в деня на зимното слънцестоене през 2012 година — точно един цикъл от 25 800 години от първия ден в календара на маите!

Като използвах компютърна програма, която ми позволи да прогнозирам разположението на звездите и планетите на всяка дата в историята, аз изчислих какво ще бъде нощното небе през 2012 година. В деня на есенното равноденствие галактиката и планетите около слънцата ще започнат да се подреждат в уникална астрономическа конфигурация. Тъмната ивица в Млечния път ще се вижда точно над хоризонта на Земята, а Слънцето ще започне да се движи към центъра й. Движението на звездите ще достигне кулминацията си по време на зимното слънцестоене — ден, смятан от повечето древни култури за Деня на мъртвите. На тази дата, за пръв път от 25 800 години, Слънцето ще се придвижи в близост до пресечната точка между Млечния път и еклиптиката на съзвездието Стрелец, на една линия с галактическия екватор, точния център на галактиката.

Неизвестно как преди повече от три хиляди години в календара на маите е предсказано точно това небесно явление. Ако изтълкуваме мита за сътворението, галактическото подреждане на планетите ще кулминира в отварянето на космически портал между нашата планета и Подземния свят на маите, Шибалба.

Наречете го измислица или факт, но по някакъв начин това междугалактическо подреждане ще завърши със смъртта на всеки мъж, жена и дете на нашата планета.