Стив Олтън
Денят на змията (19)

17.

Мексиканският залив

2150 метра под повърхността

Непрестанното туптене в главата принуди Мик да отвори очи.

Тишина.

Лежеше по гръб, затрупан с димящи отломки от счупените уреди. В кабината беше влажно и тъмно, с изключение на слабата светлина на оранжевото контролно табло, проблясващо някъде в далечината. В гърлото на Мик се процеждаше някаква топла течност, която го задушаваше.

Той се претърколи и изплю кръвта от устата си. Цялото тяло го болеше. Главата му беше замаяна. От ноздрите му също течеше кръв.

Дълго седя на пода — мъчеше се да си спомни кой е и къде се намира.

„Миниподводницата. Дупката… Доминик!“

— Доминик? — Мик запълзя към седалката. — Дом, чуваш ли ме?

Тя бе изпаднала в безсъзнание. Главата й бе клюмнала на гърдите. Сърцето му затуптя от страх. Мик внимателно наклони стола, вдигна кървящата й глава и я облегна назад, после провери дали диша. Дишаше. Той разхлаби предпазния колан на гърдите й и се зае с кървящата рана на челото й.

Съблече фланелката си, накъса я на дълги ивици и превърза раната.

Доминик изстена, надигна се и повърна. Мик намери комплекта за първа помощ и бутилка вода и се върна при нея.

— Мик?

— Тук съм. — Той извади пликче с лед и го притисна до главата й. — Раната ти е доста неприятна. Кръвотечението почти спря, но вероятно имаш мозъчно сътресение.

— Мисля, че си счупих ребро. Трудно дишам. — Тя отвори очи и го погледна разтревожено. — Тече ти кръв!

— Счупих си носа. — Мик й даде водата.

Доминик затвори очи и отпи малка глътка.

— Къде сме? Какво стана?

— Спуснахме се в дупката и се блъснахме в нещо. Подводницата е счупена. Системите едва функционират.

— Още ли сме в дупката?

— Не знам.

Мик се приближи до предното стъкло и надникна. Аварийният фар на „Морски жълъд“ осветяваше тясна пещера, в която нямаше вода. Подводницата, изглежда, бе заседнала между две тъмни вертикални бариери. Разстоянието между двете стени се стесняваше и завършваше в извита метална капсула.

— Господи, къде сме, по дяволите?

— Какво има?

— Не знам. Нещо като пещера. Подводницата се е заклещила между две стени, но навън няма вода.

— Можем ли да се измъкнем?

— Не знам. Нямам представа дори къде се намираме. Забеляза ли, че вибрациите спряха?

— Да, имаш право. — Тя чу, че Мик търси нещо сред отломките.

— Какво правиш?

— Търся аквалангите.

Той намери водолазен костюм, маска и кислородна бутилка.

Доминик седна и изохка. Болката и световъртежът се върнаха.

— Какво мислиш да правиш?

— Ще се опитам да намеря изход.

— Чакай, Мик. Сигурно сме на километър и половина под повърхността. Налягането ще ни смаже в мига, в който отвориш люка.

— В пещерата няма вода. Това означава, че е херметически затворена. Мисля, че трябва да рискуваме. Ако останем тук, ще умрем. — Той събу маратонките си и облече неопреновия костюм.

— Ти беше прав. Не трябваше да влизаме в дупката. Постъпих глупаво. Трябваше да те послушам.

Мик се наведе над нея.

— Ако не беше ти, още щях да гния в клиниката на Фолета. Стой тук и не мърдай, докато намеря начин да се измъкнем.

Доминик преглътна сълзите.

— Не ме оставяй, Мик. Не искам да умра сама…

— Няма да умреш…

— Колко кислород е останал?

Той погледна контролното табло.

— Почти за три часа. Успокой се и…

— Чакай. Не тръгвай още. — Тя го хвана за ръката. — Прегърни ме. Моля те.

Мик коленичи, притисна лице към нейното и вдъхна уханието й, сетне прошепна:

— Ще намеря начин да се измъкнем оттук. Обещавам.

— Ако не можеш… Ако няма изход, обещай ми, че ще се върнеш.

Той преглътна буцата в гърлото си.

— Обещавам.

Стояха прегърнати още няколко мига, после Мик се изправи.

— Чакай, Мик. Бръкни под седалката. Там трябва да има резервен комплект с аварийни запаси.

Той извади метално куфарче, отвори го и видя нож, няколко факли и газова запалка.

— Под седалката има и малка бутилка с чист кислород. Вземи я.

— Ще трябва да нося много неща. Ще ти оставя резервната кислородна бутилка.

— Не. Вземи я. Ако ти се свърши въздухът, и двамата ще умрем.

Мик отново обу маратонките си, залепи с тиксо ножа за крака си и сложи едната кислородна бутилка на гърба си, а другата закачи на колана си. После пъхна факлите в елека си и започна да се качва по стълбата.

Стигна до люка, пое дълбоко въздух и се опита да го отвори.

Нищо.

„Ако греша за херметизирането, и двамата ще умрем още сега.“ Мик обмисли възможностите си за избор, после опита пак, като бутна с рамо капака от титан. Люкът изсъска, освободи се от гумения предпазител и се отвори.

Мик излезе от подводницата и се покатери по корпуса, после затвори капака. Изправи се и си удари главата в скалата отгоре.

Наведе се, потърка удареното, огледа се и видя, че се намира в огромна камера с формата на поничка, осветена от аварийния фар на подводницата. Носът й беше заклещен между две извити двуметрови остриета, досущ ветропоказатели. На светлината на фенерчето се видяха десетина перки като на вятърна мелница.

„Знам какво е това — гигантска турбина. Сигурно сме били всмукани надолу по шахтата на отдушника. Вече не се чува тракане. Подводницата е блокирала въртенето на перките и е задръстила турбината и шахтата.“

Той слезе от „Морски жълъд“ и стъпи на хлъзгава метална повърхност. „Но къде е водата?“

И в следващия миг тежко падна по гръб, изохка от болка, после вдигна глава.

На светлината на фенерчето видя шуплест черен гъбовиден материал, който покриваше цялата средна част на тавана. На главата му паднаха капки морска вода.

Стана, протегна ръка и с изненада установи, че шуплестият материал е изключително ронлив. Извади ножа и изкърти няколко парчета скала, напоена с морска вода.

Някъде вдясно отекна свистене на въздух. Мик се хвана за горната част на една от металните перки и освети тавана.

Звукът идваше от широка метър и двайсет шахта в тавана над следващата перка на ротора. Тъмният тунел се извисяваше почти вертикално и водеше нагоре.

Мик се изкатери по стоманената стена и застана под отвора. Лъхна го гореща струя въздух.

„Шахта на отдушник?“

Придвижи се до следващата перка на турбината и я възседна.

Внимателно докосна тавана, изправи се, изтегли се нагоре в тъмния тунел и запълзя. После се претърколи на една страна, облегна се на стената и протегна крака към противоположната страна на цилиндъра. Погледна нагоре и видя огромен тунел, извисяващ се под ъгъл седемдесет градуса в мрака.

„Няма да е лесно…“

Притискайки гръб и крака в стената на шахтата, започна да се промъква нагоре. Дланите му се изпотиха, охлузените му пръсти едва се задържаха по хлъзгавата метална повърхност.

За двайсет минути изкатери двайсет и петте метра до върха. Но там цареше мрак и нямаше изход.

Удари главата си в стената и изстена от отчаяние. Уморените мускули на краката му започнаха да треперят. Мик усети, че се плъзга, протегна ръце и изпусна фенерчето.

„По дяволите…“

Чу как фенерчето се счупи.

„Ако не внимаваш, ще го последваш.“

Мик бавно извади газовата запалка и една от факлите и в няколко минути безуспешно се опитва да я запали.

Вторачи се в запалката, която имаше газ, но отказваше да запали. „Не можеш да запалиш огън, без да има кислород, тъпако.“

Мик пое дълбоко въздух, извади дихателната тръба от устата си и пусна към запалката струя кислород. Лумна огън и факлата за момент се запали.

Розовата светлина озари нещо като два малки маркуча, свързани с хидравличен механизъм. Мик ги сряза с ножа. От маркучите изтече гореща тъмносиня течност, която опръска неопреновия му костюм. Той лапна дихателната тръба и натисна капака с глава.

Люкът се открехна един-два сантиметра.

Мик се надигна и пъхна пръсти в пролуката, после се покатери на нещо като метална решетка, затвори люка и се свлече на колене и лакти. Тялото му трепереше от изтощение. Маската на лицето му се замъгли от горещината, която го заслепи.

Устата му пресъхна. Мик махна маската, избърса сълзите от зачервеното си лице и погледна нагоре.

„Боже господи…“

Седна. Вече не можеше да контролира треперещите си крайници. Беше зашеметен. Мислите препускаха в главата му толкова бързо, че не можеше да се съсредоточи върху нищо. Тялото му се обля в пот от непоносимата жега. Сърцето му биеше като обезумяло.

„Намирам се в ада…“

Бе се озовал в огромно яйцевидно помещение. По стените пълзяха тъмночервени пламъци, които се издигаха на талази и изчезваха в мрака горе.

Не, там не беше тъмно. На десетки метри над главата му, в средата на бездната, бавно и в посока, обратна на часовниковата стрелка, се въртеше миниатюрна спирална галактика — ослепително ярък изумруденозелен водовъртеж от енергия, досущ космическо ветрило.

Мик се вторачи в странното сияние на галактиката, смаян от красотата и величествеността й и ужасен от извода, до който стигна за значението й. Затвори очи, отчаяно опитвайки се да проясни съзнанието си.

„Доминик…“

Изправи се, отвори очи и огледа останалата част на странното помещение.

Стоеше на метална решетка, крепяща люка, който затваряше цилиндричната шахта. На десетки метри отдолу, изпълвайки дъното като езеро в планински кратер, имаше блестяща огледална повърхност, отразяваща танцуващите яркочервени пламъци. От развълнуваното море от разтопен метал се издигаше черен като абанос пушек.

Мик се обърна към блестящата стена от нажежена до червено жарава. Под пламъците имаше решетеста фасада, която опасваше цялата вътрешна страна на камерата. От малките дупки по периферията струяха газове, досущ топлинни изпарения над асфалтов път в пустиня.

„Дали тунелът е… вентилационна шахта?“

Вторачи се в сюрреалистичните пламъци, които нито горяха, нито поглъщаха нещо, а пълзяха право нагоре като бушуваща река от кръв. В главата му се въртяха трескави мисли. „Мъртъв ли съм? Може би съм умрял в подводницата и се намирам в ада?“

Свлече се в края на платформата. Беше твърде изтощен и зашеметен, за да се движи.

И в същия миг забеляза, че неопреновият му костюм се е скъсал и на дясното коляно има рана, която кърви обилно. Озадачен, той докосна горещата кръв.

Кръвта му беше синя.

„Къде съм? Какво става с мен?“

Сякаш в отговор на въпросите му, някъде в езерото лумна мощна енергийна вълна, досущ мълния. Мик се наведе, опитвайки се да я види по-добре през стъклото на замъглената си маска.

И после стана друго странно нещо. Докато той махаше маската, от повърхността на езерото се надигна мощна вълна от невидима енергия, която блъсна ръката му. Маската застана във въздуха на около метър над главата му.

Мик се изправи и когато посегна да я вземе, усети силно поле от електромагнитна енергия, което започна да вибрира в мозъка му.

Той посегна слепешком към кислородната бутилка. Пред замъгленото му зрение затанцуваха огромни пламъци. Мик падна по гръб върху метала, пое кислород и затвори очи, защото му се зави свят.

Майкъл…

Мик отвори очи и затаи дъх.

Майкъл…

Той се вторачи в езерото. „Халюцинирам ли?“

Ела при мен, сине.

— Кой ме вика?

Липсваше ми.

— Кой си ти? Къде съм? Какво е това място?

Наричахме го частното ни чистилище. Спомняш ли си, Майкъл? Или гениалният ти ум най-после се е предал след толкова много години в психиатричната клиника?

Сърцето на Мик започна да бие като обезумяло. По зачервените му страни се застичаха парещи сълзи.

— Татко? Наистина ли си ти? Мъртъв ли съм? Къде си, татко? Не те виждам. Как е възможно да си тук? Къде се намираме?

Ела при мен, Майкъл, и ще ти покажа.

Като насън, Мик направи крачка и падна в езерото.

— По дяволите!

Погледна надолу. Съзнанието му беше завладяно от онова, което докладваха сетивата му. Беше в безтегловност и се рееше над сребристата повърхност на изумруденозелена възглавница от енергия, която проникваше във всеки мускул на тялото му и го опияняваше. Почувства прилив на енергия, която минаваше през костите му и излизаше през черепа му. Косите му се изправиха. Уплаши се. Усети, че кислородната бутилка се отдалечава от гърба му, и побърза да затегне колана, после отново лапна дихателната тръба.

Ела при мен, Майкъл.

Мик направи крачка и плавно се понесе над енергийното поле. Събра смелост, направи още пет-шест крачки и се плъзна над огледалната повърхност на езерото. Имаше чувството, че е ангел без крила, насочван от невидима сила.

— Татко?

Още малко…

— Къде си, татко?

Мик се приближи до отсрещната страна на огромна черна платформа, извисяваща се на десетина метра над блестящата повърхност. Обзе го ужас, когато осъзна, че не може да спре и че инерцията на този безтегловен свят го води към нещо пряко волята му.

Ти си мой.

Мик изпадна в паника и се обърна, за да избяга, но краката му само безпомощно се размахваха. Нещо го понесе нагоре и далеч от повърхността на езерото. Той се преобърна по корем, като безуспешно се опитваше да се вкопчи в енергийното поле. Изведнъж някакво силно, леденостудено и зло присъствие го дръпна назад към платформата.

Мик падна на колене, сякаш се кланяше на божество. Започна да се задушава и се уплаши, после погледна нагоре, за да види какво го задържа.

Там имаше капсула — висока и широка колкото локомотив и дълга колкото футболно игрище. От платформата излизаха множество пламтящи, подобни на пипала проводници, които захранваха затворения вътре предмет, наподобяващ димящо стъкло, досущ хиляди тръбички на интравенозна система.

Защо се страхуваш от мен, Майкъл?

В цилиндъра лумна силна светлина, която озари огромно същество.

Мик се вцепени от страх. На лицето му се изписа ужас. Крайниците вече не издържаха тежестта на тялото му.

Погледни ме, Майкъл! Виж лицето на собствената си плът и кръв!

Невидима сила блъсна Мик с главата напред в подобната на стъкло повърхност. Той почувства присъствието на злото в изпълнената с пушек камера. В гърлото му се надигна повръщане с дъх на сяра, което го задави. Мик затвори очи. Съзнанието му не можеше да възприеме ужаса, който виждаше.

Мощна вълна от енергия отвори очите му.

В жълтеникавата мъгла в капсулата се появи лице. Сърцето на Мик започна да бие като обезумяло.

„Не…“

Това беше Джулиъс. Снежнобелите коси на баща му бяха разрошени като на Айнщайн, а съсухреното му лице беше набръчкано. Познатите нежни очи се взряха в Мик.

Майкъл, как може да се страхуваш от собствения си баща?

— Ти не си моят баща…

Разбира се, че съм баща ти. Замисли се, Майкъл. Не си ли спомняш как умря майка ти? Ти беше толкова ядосан. Мразеше ме заради онова, което направих. Погледна ме в очите, точно както правиш сега, и ме прокле да отида в ада!

Чудовищният глас отекна в ушите на Мик и той закрещя. Лицето на Джулиъс се разми в две кървавочервени, демонични, огромни очи на влечуго. Зениците представляваха златисти цепки, които изгаряха душата и разсъдъка му.

Мик нададе смразяващ кръвта писък, когато леденостудените пръсти на смъртта докоснаха измъченото му съзнание, скочи от платформата, но застина във въздуха.

Ти си моята плът и кръв. Наблюдавах те и чаках този ден. Знам, че усещаш присъствието ми. Скоро ще бъдем заедно. Слети в едно… баща и син.

Мик погледна нагоре и видя, че спиралната галактика над главата му се върти по-бързо. От средата на разтопената лава се издигна огромен кух стълб от изумруденозелена енергия и се отправи към тавана, като торнадо. Фунията от енергия се сля с водовъртежа и двете се завъртяха още по-бързо.

Мик имаше чувството, че очите му ще изхвръкнат от орбитите си. Макар да беше на ръба на лудостта, забеляза вълнение в средата на езерото. Нещо се надигаше над разтопената повърхност.

И после в средата на изумруденозелената фуния от енергия се извиси същество — черна като мрака, подобна на влечуго, хищническа форма на живот с двайсетметрови разперени крила. От торса на съществото висяха два тризъби нокътя. Черепът нямаше лице, приличаше на наковалня и беше продълговат и извит като рог. Извитата опашка беше дълга наполовина колкото крилата. Около очертанията на очите без зеници светеше луминесцентно кехлибарено сияние.

Мик гледаше втрещен как таванът над спиралната галактика изчезна. Видя се вертикална скална шахта, издълбана в морското дъно. Водата в шахтата се въртеше, образувайки чудовищен водовъртеж.

Мик притисна до гърдите си малката кислородна бутилка, махна маската от лицето си и се опита да се отдалечи от водовъртежа.

Средата на тавана се отвори с оглушителен тътен, който изпълни камерата. Ушите на Мик започнаха да пукат, когато морето нахлу вътре.

Отчаян, той огледа помещението. Очите му се фокусираха върху двайсет и трите еднакви шахти. С изключение на една, всички бяха отворени, за да пропуснат надигащия се прилив.

Разнесе се тътен, когато гигантските турбини започнаха да превключват скоростите, за да изхвърлят морската водя.

Мик извади газовата запалка, отвори клапана на по-малката кислородна бутилка и доближи пламъка до невидимата запалима струя чист кислород. Газът пламна и блъсна Мик назад.

Той се издигна над езерото от разтопен метал, после се гмурна в бушуващите талази морска вода, които съскаха и изчезваха на повърхността от разтопен метал на езерото.

Мик пусна празната кислородна бутилка. Течението го повлече към задръстената шахта, през която бе дошъл тук. Той се хвана за решетката и се издърпа от надигащия се прилив.

Отвори люка и надникна в тъмната шахта. „Не спирай и не мисли, просто скочи!“

Спусна се в мрака и грохотът над главата му мигновено утихна. Като притискаше ръце до металната повърхност, Мик отчаяно се опитваше да забави падането си.

Прелетя през отвора на шахтата и се блъсна във вертикалната перка на ротора. Успя някак да стане и усети силни вибрации — гигантската турбина забръмча под краката му.

Мик се прехвърли през двуметровата перка. В същия миг от тавана нахлу река от морска вода. Той изпадна в паника — перките на турбината се опитваха да се освободят от „Морски жълъд“.

„Не позволявай подводницата да тръгне без теб!“

Мик се запрепъва в дълбоката до коленете вода, пое въздух и махна от гърба си кислородната бутилка. Освободен от тежестта, скочи върху корпуса от титан. Водната стена го блъсна в гърба и едва не го събори от подводницата. Камерата бързо се изпълваше с вода и заплашваше всеки момент да изтласка „Морски жълъд“. Мик се качи върху подводницата, отвори люка, вмъкна се вътре и затвори.

Водата обърна подводницата на една страна.

Мик се прекатури по стълбата и падна върху отломките от счупените уреди. В същия миг течението понесе „Морски жълъд“.

Гигантската турбина ускори движението на сто оборота в секунда и започна да подмята подводницата със скоростта на изстрелян куршум.

 

 

На борда на „Сцила“

18:40 ч.

— Водовъртеж!

Капитан Фърман политна и се удари в командното табло. Подът под него се изкриви — на долната палуба връхлетяха дванайсет тона стоманени тръби.

Въздухът се раздра от скърцане на метал. Скърцайки в агония, горната палуба се огъна от чудовищното течение. Шестте въжета на котвите на единия от понтоните отказаха да се предадат на засилващия се водовъртеж и „Сцила“ се наклони под ъгъл шейсет градуса.

Техниците и екипировката се плъзнаха по откритата палуба и безпомощно потънаха в бушуващото изумруденозелено море.

Останалите въжета се скъсаха и котвите се отделиха от морското дъно. „Сцила“ се изправи, после се завъртя и стремглаво се отправи към светлия водовъртеж.

В нощта започнаха да вият сирени. Изумените членове на екипажа излязоха залитайки от каютите си, но летящите отломки ги повалиха. Докато светът около тях се въртеше, хората се запрепъваха по алуминиевите стълби към долната палуба, където бяха спасителните лодки.

Брайън Додс се вкопчи в една от тях. Ушите му се изпълниха с грохота на водовъртежа. „Сцила“ подскачаше толкова силно, че той не можеше да се качи в спасителната лодка.

Петролната платформа се наклони още повече, центробежната сила на водовъртежа я повлече и я запрати към стената на фунията. Директорът на НАСА отвори очи, погледна ослепителния източник на енергия, която сияеше от средата на развълнуваното море, и отчаяно пое въздух. Заля го дванайсетметрова вълна, която помете спасителните лодки.

Очите му се отвориха широко от изумление, когато центърът на водовъртежа внезапно се спусна към морското дъно. Петролната платформа се завъртя на повърхността на дълбоката шестстотин метра водна бездна. В ослепителната й изумруденозелена светлина Додс съзря нещо — черно същество с крила, което се издигаше нагоре във водовъртежа, досущ демон, появяващ се от ада.

Крилатото чудовище мина покрай него и изчезна в мрака.

„Сцила“ се обърна на една страна и стремглаво се понесе надолу към пастта на забвението.

 

 

Безжизненото същество се движеше със свръхзвукова скорост по повърхността на Мексиканския залив, плъзгайки се плавно и без усилие върху плътна възглавница от антигравитация. Насочи се на югозапад и се извиси по-нагоре. Енергийният му поток разтърси планинските върхове на Мексико.

Когато стигна до Тихия океан, предварително програмираните му сензори промениха посоката му, отправяйки го на запад. Съществото започна да се движи по-бавно, приспособявайки скоростта си така, че да остане в тъмната половина на планетата по време на цялото си съдбовно пътешествие.

Дневник на Джулиъс Гейбриъл

Меденият месец е Кайро беше блаженство.

Мария означаваше всичко за мен — сродна душа, любовница, другар и приятел. Няма да преувелича, ако кажа, че присъствието й изчерпваше силите ми. Красотата, уханието и сексуалното й привличане — всичко в нея беше толкова зашеметяващо, че често се чувствах пиян от любов и готов да забравя клетвата си да разкрия загадката на календара на маите, за да се върна в Съединените щати с младата си невеста.

Да започна нормален живот.

Но Мария имаше други планове. Седмица след като се оженихме, тя настоя да продължим пътуването си в миналото на човечеството, като потърсим в Голямата пирамида доказателства, свързващи я с рисунката на платото Наска.

Кой би спорил с ангел?

 

 

Най-важните въпроси са кой, кога, как и защо е построил пирамидите в Гиза. Тези грамади са парадоксални. Издигнати са с някаква цел, която остава загадка хиляди години след завършването им. За разлика от другите древни паметници в Египет, пирамидите в Гиза не са гробници. Всъщност там няма йероглифи, надписи, саркофази и съкровища.

Както вече споменах, ерозията в основата на Сфинкса доказва, че грамадите в Гиза са издигнати през 10 450 г.пр.Хр., отличавайки ги като най-старите в Египет.

Ще забележите, че не говоря за тези чудеса като за пирамидите на Хуфу (или Хеопс), Хефрен и Менакура. Египтолозите ни убеждават, че пирамидите са построени по заповед на тези трима фараони. Каква глупост! Хуфу е имал толкова общо с проектирането и построяването на Голямата пирамида, колкото и християнинът крал Артур със Стоунхендж, който е бил изоставен през 1500 г.пр.Хр.

Грешката датира от 1837 г., когато полковник Хауард Вайз бил изпратен да направи разкопки в Гиза. Археологът, който дотогава не бил открил нищо съществено и отчаяно се нуждаел от средства, услужливо намерил гробна камера с името на Хуфу в един невзрачен тунел, който самият той рисковано изкопал в пирамидата. Неизвестно защо, никой не се усъмнил във факта, че разпознавателните знаци са нарисувани от горе надолу и някои дори са погрешно написани, и никъде другаде няма надписи, освен в Голямата (или както я наричат Хеопсовата) пирамида.

Египтолозите, разбира се, се вкопчили като в евангелие в откритието на Вайз.

Много години по-късно френският археолог Огюст Мариет изкопал стела^[1] с опис. Текстът върху този камък — древният еквивалент на исторически плакат за туристи — ясно показва, че пирамидите са били построени много преди управлението на Хуфу и ги описва като Дома на Озирис.

Озирис — може би най-почитаната фигура в египетската история — е бил велик учител и мъдрец, който забранил канибализма и оставил тайно наследство на народа си.

Озирис… брадатото божество-цар.

Двамата с Мария прекарахме повечето си време в изследване на Голямата пирамида, макар че цялостният план на Гиза бе посветен на една-единствена, загадъчна и в същото време съвсем ясна цел.

Вътрешността на пирамидата е изумителна като външността й. Преди това обсъдих мерките на пирамидата по отношение на числото пи, прецесията и измеренията на Земята, затова сега ще разкажа за четирите й стени, построени от варовикови блокове. Колкото и невероятно да звучи, всяка стена е 250 метра и пирамидата се доближава до съвършен квадрат. Освен това стените са насочени съответно точно на север, изток, юг и запад — факт, който е от огромно значение, като се има предвид, че Голямата пирамида е построена от 2 300 000 каменни блока с тегло два, пет и петнайсет тона. В най-малката от трите пирамиди в Гиза има камък, който тежи 320 тона. Пиша тези думи през 2000 г., когато на света има само три крана, които могат да повдигнат такива тежки камъни. Но както и в Тиауанако и в Стоунхендж, и в Гиза не са били използвани машини, които да вдигнат тези невероятни тежести, да ги пренесат от далечна каменна кариера и да ги положат вертикално в земята.

Повечето хора, които гледат Голямата пирамида, не съзнават, че първоначално стените й са били облицовани с лъскави плочи, като всеки един от тези 144 000 блокове е тежал сто тона. Днес са останали само руини, защото повечето камъни са били разрушени по време на силно земетресение през 1301 г.сл.Хр. Но ние знаем, че камъните са били издялани с такава прецизност и умение, че между тях не може да бъде пъхнато острие на нож. Човек може само да си представя как е изглеждала Голямата пирамида преди хиляди години — грамада от шест милиона тона, разположена на 13 акра, блещукаща като стъкло на лъчите на египетското слънце.

Но докато външността на пирамидата представлява великолепна гледка, то вътрешността на тази загадъчна постройка крие истинското й предназначение.

В Голямата пирамида има няколко тунела, водещи към две празни помещения, погрешно наречени камери на фараона и на съпругата му. Истинското им предназначение още не е известно. Таен вход в северната фасада води нагоре, към тесен коридор, свързан с друг, водещ право към центъра на пирамидата. След кратко изкачване, човек влиза или в тесен, хоризонтален тунел, дълъг 40 метра, водещ към камерата на съпругата на фараона, или продължава да се изкачва към Голямата галерия — внушителен сводест коридор, водещ нагоре към камерата на фараона.

Това помещение е празно, има размери пет на шест метра и половина, високо е шест метра и завършва с кула. Единствената отличителна черта е тясна вентилационна шахта с правоъгълен отвор само 20 на 22,5 сантиметра. Тази шахта, както и още други две, намерени в камерата на фараона, са били запечатани до 1933 г., когато опитвайки се да подобрят вентилацията на пирамидата, египтяните повикали германския инженер Рудолф Гантенбринк, който използвал миниатюрен робот, за да изчисти задръстените вентилационни шахти. Снимките, направени с миниатюрния фотоапарат на робота, показали, че шахтите не са задръстени, а запечатани с плъзгащ се механизъм — малка врата с метални крепежни елементи. Шахтата се отваряла право към небето.

Използвайки сложен клинометър^[2], Гантенбринк изчислил ъглите към небето нощем. Южната камера на съпругата на фараона била ориентирана под ъгъл 39 градуса към звездата Сириус. А камерата на фараона сочела под ъгъл 45 градуса Ал Нитак — най-ниската звезда от трите в пояса на Орион.

Скоро след това астрономите установили, че трите пирамиди в Гиза старателно са ориентирани така, че да представляват огледални образи на трите звезди в пояса на съзвездието Орион, както са се виждали през 10 450 г.пр.Хр. Легендата за Озирис също е свързана с Орион, а съпругата му Изида е звездата Сириус.

Дали подреждането на звездите е било истинската цел за изкопаването на шахтите, или те са били предназначени да изпълняват друга функция?

Голямата галерия е невероятно постижение на инженерството. В основата си стените са два метра, а сетне постепенно се стесняват равномерно, издигайки се към високия осем метра и половина таван. Извисяващ се под наклон 26 градуса, тесният коридор достига височина 45 метра — изумително архитектурно постижение, като се има предвид, че сводестата зидария в галерията поддържа цялата тежест на горните три-четвърти на пирамидата.

На върха на Голямата пирамида има загадъчно преддверие със стени от червен гранит. На едната са издълбани странни двойни успоредни улеи, които приличат на следи от древни перки. Оттам малък тунел води към камерата на фараона — най-внушителното помещение в пирамидата. Камерата представлява съвършен правоъгълник с размери 6 на 14 метра. Таванът е висок шест метра. Камерата е направена от сто блока от червен гранит, всеки от които тежи до 70 тона!

Как са могли древните строители да вдигнат и да наредят тези гранитни блокове, особено в това затворено място?

В камерата на фараона има само един предмет — самотен блок от гранит с цвят на кал, издълбан като гигантска вана, дълга 22,5 метра и широка и дълбока един метър. Солидният гранитен блок е издълбан с прецизността на машина. Каквато и техника да е била използвана за оформянето му, е била по-модерна от сечивата, с които разполага съвременният човек.

Макар в тази камера да не е намерена мумия, египтолозите продължават да твърдят, че вдлъбнатият предмет е саркофаг без капак.

Аз имам друга теория.

Камерата на фараона, изглежда, е функционирала като акустичен инструмент, който събира и усилва звуци. Няколко пъти оставах сам в това помещение и използвах възможността, за да се изкатеря и да легна във вдлъбнатината. Усетих вибрации, сякаш се намирах в ушния канал на великан. Не преувеличавам, като казвам, че костите ми буквално тракаха от силните, завладяващи вибрации от звук и енергия. Когато обсъдих това с електронни инженери, разбрах, че геометрията на Голямата пирамида (на 377 ома) я прави идеален резонатор, който може да се сравни с импеданса^[3] на празното пространство.

Колкото и странно да звучи, моята теория е, че Голямата пирамида е била проектирана, за да функционира като невероятен монолитен канализиращ енергия камертон, способен да отразява радиочестотни емисии или може би още непознатите тогава енергийни полета.

 

 

Още отрезвяващи факти: освен изследването на Голямата пирамида Мария и аз прекарахме безброй часове, за да разговаряме с някои от най-добрите архитекти и инженери на света. Изчислявайки тонажа, труда и особеностите на терена, всеки един от тези професионалисти стигна до един и същ, потресаващ извод — невъзможно е да се направи копие на Голямата пирамида, дори в днешно време.

Позволете ми да повторя — дори да използват най-модерните кранове, човешките същества от нашата ера не могат да построят Голямата пирамида.

И въпреки това Голямата пирамида е била построена преди тринайсет хиляди години.

Тогава кой я е построил?

Как търси човек отговори, за да характеризира невъзможното? Какво представлява невъзможното? Мария описа това като „погрешно заключение на неинформиран наблюдател, в чийто ограничен опит липсва информационната база, за да проумее точно нещо, което не се вмества в общоприетите параметри на реалността“.

Любимата ми се опитваше да обясни, че загадките си остават загадки, докато наблюдателят не се отърси от предразсъдъците си. Или казано кратко и ясно, докато не открие решение на онова, което се смята за невъзможно, да търси невъзможни решения.

И ние направихме точно това.

Логиката повелява, че щом човешките същества не са могли сами да построят пирамидите в Гиза, тогава трябва да им е помогнал някой друг — в случая друг вид, далеч превъзхождащ ги по интелект.

Този елементарен, но в същото време обезпокоителен извод не се появи току-така, а беше плод на неопровержими емпирични доказателства.

Продълговатите черепи, намерени в Централна и Южна Америка, ни подсказват, че представителите на този загадъчен вид са били хуманоиди. В множество легенди те са описани като високи белокожи мъже с морскосини очи и развети бели бради и коси. Някои от най-напредналите древни култури в историята, сред които египтяните, маите и ацтеките, са ги почитали като мъдреци, дошли да създадат ред от хаоса. Всички били велики учители, притежавали изумителни познания по астрономия, математика и архитектура и издигнали дивашката ни раса до нации с организирани общества.

Физическите доказателства, оставени в потвърждение на съществуването им, са неоспорими.

Хуманоидната раса имала една-единствена цел — да съхрани бъдещето на човечеството, осиновените си деца.

Двамата с Мария заедно стигнахме до този странен и страховит извод. Ние бяхме съвременно разсъждаващи хора, доктори по археология от Кеймбридж, а изказвахме теории, с които би се гордял и Ерих фон Деникен. Но ние съвсем не се гордеехме. Всъщност първоначалната ни реакция беше срам. Ние не бяхме случайни хора, а учени, известни археолози. Как бихме споделили с колегите си такива абсурдни възгледи за извънземна намеса? Но въпреки това за пръв път двамата с младата ми съпруга чувствахме, че сме отърсили от предразсъдъците. Ние съзирахме съществуването на грандиозен замисъл, но в същото време се чувствахме безпомощни, защото не можехме да разгадаем скрития му смисъл. Хуманоидните старейшини ни бяха оставили указания за кодексите на маите и старателно бяха повторили посланието с рисунките на платото Наска, но кодексите бяха изгорени от испанските свещеници, а значението на посланието в Наска все още ни убягваше.

Бяхме уплашени и сами. Предсказанието в календара на маите за Деня на Страшния съд висеше над главите ни като Дамоклев меч.

Спомням си, че прегърнах съпругата си. Чувствах се като изгубило се дете, което, научавайки за смъртта, се опитва да проумее възгледите на родителите си за рая. Тази мисъл ме накара да осъзная, че въпреки всичките си постижения, от еволюционна гледна точка нашият вид още е в детството. Вероятно затова сме склонни към насилие и сме останали такива недоразвити в емоционално отношение същества, които непрекъснато искат любов и се чувстват сами. Като едва проходили деца на трийсет хиляди години, ние не сме се научили на нищо. Земята е планета на деца, огромно сиропиталище, където няма възрастни да ни напътстват как е устроена вселената. Принудени сме да се учим сами, при това по трудния начин, като живеем и умираме, досущ червени кръвни телца, циркулиращи с безразсъдна невъздържаност в тялото на човечеството — млади, неопитни и наивни. Динозаврите са управлявали Земята в продължение на двеста милиарда години, а първите ни предшественици са слезли от дърветата преди по-малко от два милиона години. В невероятното си невежество ние се смятаме за по-висш вид.

Истината е, че сме само вид от деца — любопитни и невежи.

Исполините, „падналите от небето“, са били родителите ни. Това е станало много отдавна. Те взели Хомо сапиенс за свои съпруги, предавайки на нашия вид своята ДНК. Те са ни научили на онова, което са мислели, че ще проумеем, и са ни оставили ясни знаци за присъствието си. Освен това са се опитали да ни предупредят за предстоящото бедствие, но като повечето деца, ние сме отказали да се вслушаме в съвета на родителите си.

„Ние още сме малки деца — казах на Мария. — Уязвими и наивни деца. Мислим, че знаем всичко, и безгрижно се люлеем в люлката си, докато змията пълзи през отворения прозорец на детската стая, за да ни умъртви.“

Мария се съгласи с мен. „Разбира се, съзнаваш, че научната общност ще ни се присмее.“

„Тогава няма да им казваме. Поне засега. Предсказанието може да е написано, но бъдещето е в наши ръце. Исполините не биха си направили труда да ни предупреждават за 4 ахау, 3 канкин, без да оставят някакво оръжие, средство да се спасим от гибел. Трябва да го намерим и едва тогава останалият свят ще ни изслуша без предразсъдъци.“

Мария ме прегърна и се съгласи. „Няма да намерим отговорите тук, Джулиъс. Ти имаше право от самото начало. Голямата пирамида е част от загадката на предсказанието, а храмът в рисунката на платото Наска е в Централна Америка.“