Стив Олтън
Денят на змията (15)

13.

24 ноември 2012 г.

Холивуд Бийч, Флорида

Сълзите течаха толкова силно от очите й, че Доминик едва виждаше образа на Едит по видеотелефона. Ричард Стайнберг стискаше ръката й, а съпругата му масажираше врата й.

— Нищо не разбирам, Едит. Какво се е случило? Защо Из е отишъл там?

— Изследваше онези звуци от кратера.

Доминик притисна лице до гърдите на Ричард и се разрида.

— Погледни ме, Доминик! — заповяда Едит.

— Аз съм виновна.

— Престани. Това няма нищо общо с теб. Из просто си вършеше работата. Било е нещастен случай. Бреговата охрана разследва…

— А аутопсията?

Едит отмести поглед, опитвайки да се пребори с мъката си.

— И тримата са били заразени от черната тиня — каза равинът. — Трябвало е да изгорят телата им.

Доминик затвори очи. Тялото й трепереше.

— Изслушай ме, кукличке — рече Едит. — След два дни ще има опело. Искам да си дойдеш вкъщи.

— Ще дойда. И ще остана малко.

— А стажът ти?

— Това вече няма значение. — Доминик избърса сълзите си. — Едит, наистина много съжалявам…

— Ела си вкъщи.

Сивото следобедно небе беше заплашително. Доминик отключи вратата на колата си, хвърли пътническата си чанта на предната седалка, вдъхна дълбоко морския въздух и седна зад волана.

Пъхна ключа в стартера, превъртя го и се замисли. „Из е мъртъв. И вината е моя.“ Затвори очи и поклати глава. „Аз съм виновна, по дяволите.“ Компактдискплейрът се включи.

„Обмисли всичко внимателно. Времето беше спокойно, а Из беше твърде опитен моряк, за да остави яхтата да потъне. Там сигурно се е случило нещо ужасно и непредвидимо.“

Познатата мелодия на „Дорс“ прекъсна мислите й. Звуците на китарата засилиха скръбта й, но и някак я успокоиха. В съзнанието й се появиха спомени за Из. Текстът на песента я накара отново да се разплаче.

„Това е краят, приятелю любими,

единствени приятелю, това е краят.“

По предното стъкло плиснаха първите капки дъжд. Доминик затвори очи. В главата й неконтролируемо се въртяха спомени за Из, Едит и Мик.

„Изглеждаш уморена, дете.“

„Ела си вкъщи.“

„На всичките ни планове възвишени,

на всичко живо туй е краят.“

„Ако не бях… затворник… мислиш ли, че можеше да ме обичаш?“

„Отчаяно нуждаеш се от нечия ръка.“

„Четвърти ахау, трети канкин. Знаеш коя дата е това, нали, Доминик?“

„Вярваш ли в Бог?“

„Изглеждаш уморена, дете.“

„Вярваш ли в злото?“

„В една отчаяна до смърт земя.“

„Трябва да направиш нещо! Кратерът Чикшулуб… Часовникът тиктака…“

„Кукличке, ти си сама. Не можеш да очакваш да спасиш света…“

„Часовникът тиктака… и всички ще умрем!“

„Не можеш да очакваш да спасиш света…“

„Часовникът тиктака…“

„Татко, искам да те убия…“

Доминик се прегърби над волана. Риданията й се смесиха с гръмките фрази на Едиповите излияния на Джим Морисън.

„Никой от нас не контролира колодата, нито картите, които са ни раздадени. Единствената ни отговорност е как да ги изиграем.“

Доминик изключи плейъра, избърса сълзите си и погледна отражението си в огледалото за обратно виждане.

„Изиграй картите, които са ти раздадени.“

Няколко минути тя гледа напред. После решителността измести скръбта и Доминик взе телефона и набра номера на Стайнберг.

— Аз съм. Не, още съм долу. Трябва да направя нещо важно, преди да тръгна за Санибел, но се нуждая от помощта ти.