Стив Олтън
Денят на змията (23)

21.

10 декември 2012 г.

Сградата на Обединените нации

Ню Йорк Сити

Препълнената зала утихна. Телевизионните камери започнаха да снимат, когато Виктор Илич Грозни се отправи към трибуната, за да направи обръщение пред Съвета за сигурност на Обединените нации.

— Госпожо председател, господин генерален секретар, членове на Съвета за сигурност, уважаеми гости, днес е тъжен ден. Въпреки споразуменията и предупрежденията на Генералната асамблея и Съвета за сигурност и изтощителните усилия на превантивната дипломация и миротворствсто на генералния секретар и специалните му посланици, една престъпна, но много силна нация продължава да заплашва целия свят с най-мощното оръжие в историята на човечеството. Студената война отдавна свърши, или поне така ни казват, и добродетелите на капитализма триумфират над лошия комунизъм. Докато икономиките на Запада продължават да процъфтяват, Руската федерация се бори да се преустрои. Народът ни мизерства и гладува. Обвиняваме ли Запада? Не. Руските проблеми са създадени от руснаци и наш дълг е да се спасим. Сами.

Ангелските му сини очи излъчваха детинска невинност.

— Аз съм миролюбив човек. Чрез дипломацията на думите убедих арабските, сръбските и корейските ни братя да сложат оръжие и да не се сражават срещу заклетите си врагове, защото знам и дълбоко в сърцето си вярвам, че насилието не решава нищо и несправедливостта от миналото не може да бъде поправена. Моралът е въпрос на личен избор. Всеки от нас ще бъде съден за делата си от Създателя, когато му дойде времето, и никой няма право да причинява болка и страдания на друг в името на морала.

Погледът на Грозни стана суров.

— Нека онзи, който е безгрешен, пръв да хвърли камък. Студената война е мъртва, но благодарение на силната си икономика и военна мощ Съединените щати продължават да са световен полицай и да решават дали политиката на една или друга страна е морално оправдана. Също като уличен побойник, Америка свива юмрук и заплашва с насилие в името на мира. Като най-големия лицемер на света, Съединените щати въоръжават потиснатите, докато те се превърнат в потисник. Израел, Южна Корея, Виетнам, Ирак, Босна, Косово, Тайван — колко хора още трябва да умрат преди Съединените щати да осъзнаят, че заплахата за насилие води само до повече насилие и тиранията, замаскирана с най-добрите намерения, си остава тирания?

Погледът му омекна.

— И сега светът стана свидетел на нова заплаха. Притежаването на най-модерната бойна сила в историята не е достатъчно. Господството в космоса не е достатъчно. Осъществяването на противоракетния щит не е достатъчно. Сега капиталистите имат ново оръжие, което променя баланса на ядрената патова ситуация. Защо Съединените щати продължават да експериментират с тези оръжия и да отричат отговорността? За глупаци ли ни смята американският президент? Успокояват ли извиненията му опънатите до скъсване нерви на народите на Австралия и Малайзия? Къде ще бъде следващата детонация? В Руската федерация? Или може би в Близкия изток, където има три американски ракетоносача и флотилиите им са готови да нанесат удар, пак в името на справедливостта? Руската федерация се присъединява към Китай и останалия свят и осъжда тези нови заплахи за насилие. Днес ние отправяме предупреждение и нека да бъда съвършено ясен, за да не бъде съден моралът ни. Няма да живеем в страх. Няма да се подлъгваме по хулиганската тактика на Запада. Следващият взрив, основаващ се на чист синтез, ще бъде последният, защото ще го изтълкуваме като обявяване на ядрена война!

В залата настъпи хаос и протестите на делегатите от Съединените щати не бяха чути. Телохранителите бързо изведоха Виктор Грозни.

 

 

Град Писте

(2 км западно от Чичен Ица)

Полуостров Юкатан

Доминик Васкес отвори очи. Събудиха я птичите песни. Утринната светлина се процеждаше през изгнилите дъски над главата й. Тя се протегна в спалния чувал, после се обърна на една страна. Мик вече беше станал и четеше дневника на баща си. Слънчевите лъчи осветяваха ъгловатите му черти. Той вдигна глава и черните му очи блеснаха.

— Добро утро.

Тя се измъкна от спалния чувал.

— Колко е часът?

— Почти единайсет. Гладна ли си? Семейство Форма ти оставиха закуска в кухнята. — Мик посочи отворената врата на плевнята, през която се виждаше къща с бяла гипсова мазилка. — Отиди да хапнеш. Аз вече закусих.

Доминик седна до него.

— Какво правиш?

Той посочи рисунката на пирамида на платото Наска.

— Символът е ключът за тайния вход за пирамидата на Кукулкан. Животното е ягуар. Обърнат е по гръб. Това означава падение. Древните маи са смятали, че отворената уста на ягуара е свързана с пещерите и Подземния свят. Най-близките пещери наоколо са Баланканчи. Родителите ми и аз ги претърсвахме години наред, но не открихме нищо.

— А концентричните кръгове?

— Те са част от уравнението, което се опитвам да реша. Отначало мислех, че кръговете символизират подземна камера. Във всички пещери, които изследваха родителите ми, имаше същите кръгове. Когато дойдох тук, отидох в пещерите Баланканчи, но не намерих нищо.

Доминик извади от задния си джоб карта на Чичен Ица и се вгледа в разположението на руините. Снимката на древния град бе направена от хеликоптер.

— Разкажи ми повече за Подземния свят на маите, Мик. Как го нарече?

— Шибалба. Според мита за сътворението на маите тъмната ивица в Млечния път е Шибалба Би, Черния път към Подземния свят. В „Попол-вух“ пише, че там се раждат, умират и възкръсват всички същества. За жалост, написаното в „Попол-вух“ изисква тълкуване. Сигурен съм, че по-голямата част от автентичното значение се е изгубила през вековете.

— Защо мислиш така?

— „Попол-вух“ е написана през XVI век, дълго след възхода и падението на цивилизацията на маите и изчезването на Кукулкан. В резултат на това разказите клонят повече към митологията, отколкото към фактите. Но след онова, което видях в Мексиканския залив, вече не съм сигурен. — Той я погледна и се поколеба дали да продължи.

— Разказвай. Слушам.

— Без предразсъдъци или като психиатър?

— Нали каза, че ти трябва приятел. — Тя стисна ръката му. — Мик, казваш, че извънземното ти е говорило с гласа на баща ти, така ли?

— Да. Примамваше ме да се приближа до него.

— Не се ядосвай, но не ми ли каза, че в „Попол-вух“ същото се е случило и с онзи… Как му беше името?

— Хунафу! — Очите му се отвориха широко.

„Отлично. Той разпознава източника на умопомрачението си.“

— Още мислиш, че си въобразявам всичко това, нали?

— Не съм казала такова нещо, но трябва да признаеш, че паралелът е странен. Какво се е случило с Хунафу, след като Подземните божества са го измамили?

— Той и брат му били изтезавани и умъртвени. Но поражението му било част от грандиозен замисъл. Господарите на Подземния свят го обезглавили и сложили главата му на едно дърво, за да плаши всеки, който иска да тръгне към Шибалба. Но един ден една красавица, казвала се Кървава луна, решила да предизвика божествата и отишла при дървото. Протегнала ръка към главата на Хунафу Първи, главата се изплюла върху ръката й и по чудо Кървава луна забременяла. Избягала и се върнала в Средния свят, Земята, и родила близнаци — героите Хунафу и Шбаланк.

— Хунафу и Шбаланк?

— Да. Двама сина близнаци. Герои. Момчетата станали велики воини. Когато възмъжали, те влезли в Шибалба, за да предизвикат господарите на Подземния свят. Злите божества пак се опитали да спечелят с измама, но този път близнаците герои победили врага, прогонили злото и съживили баща си. Възкресението довело до възраждането на маите.

— Разкажи ми пак как Черния път е говорил на Хунафу. Как е възможно път да говори?

— Не знам. Според „Попол-вух“ входът за Черния път се символизира от устата на огромна змия. Тъмната ивица в Млечния път също е била смятана за небесна змия.

„Хайде. Питай!“

— Мик, изслушай ме за секунда. През целия си живот си преследвал духовете на маите и си обсебен от легендите в „Попол-вух“. Не е ли възможно…

— Да съм си въобразил, че чувам гласа на баща ми?

— Не се ядосвай. Само питам, защото легендата за пътешествието на Хунафу изглежда същата като онова, което ми разказа за подземната камера. Освен това мисля, че имаш нерешени проблеми с баща си.

— Може би. Но не съм си въобразил онова извънземно същество. Нито гласа на баща ми. Това беше реалност.

— Или само приличаше на реалност?

— Пак си играеш на психиатър.

— Опитвам се да ти бъда приятел. Параноидните заблуди са много силно нещо. Първата стъпка да си помогнеш, е да възприемеш факта, че се нуждаеш от помощ.

— Престани, Доминик…

— Ако ми позволиш, ще ти помогна…

— Не! — Мик стана, отиде до вратата на плевнята, затвори очи и започна да диша дълбоко, за да се овладее.

„Притиснах го достатъчно — помисли Доминик. — Посях семето. А сега трябва отново да спечеля доверието му.“ Тя насочи вниманието си към картата на Чичен Ица. Неизвестно защо снимката от въздуха на свещения жертвен кладенец привлече погледа й. Доминик се замисли за миналата нощ и за разходката си в джунглата.

„Стените на свещения жертвен кладенец… блестяха на лунната светлина. Вдлъбнатините във варовика…“

— Какво има?

Тя се стресна, вдигна глава и с изненада видя, че Мик се е навел над нея.

— Нищо.

— Кажи ми. — Черните му очи бяха твърде проницателни, за да бъдат заблудени.

— Виж тази карта. От въздуха свещеният кладенец прилича на концентричните кръгове на рисунката на пирамидата в Наска.

— Родителите ми стигнаха до същия извод. Няколко месеца се спускаха с акваланги във всеки кладенец и изследваха всички подземни пещери в района. Намериха няколко скелета, но нищо, което да прилича на тунел.

— Проверявал ли си свещения жертвен кладенец след земетресението? — Доминик изтръпна, когато последната дума неволно се изплъзна от устата й.

— Земетресение? — Лицето на Мик светна. — В деня на есенното равноденствие в Чичен Ица е имало земетресение? Господи, Доминик, защо ми го казваш чак сега?

— Не знам. Не знаех, че е важно. Когато разбрах за земетресението, Фолета те беше превърнал във вегетиращ зомби.

— Разкажи ми за земетресението. Как се е отразило на кладенеца?

— Репортажът по новините беше съвсем кратък. Група туристи твърдяха, че видели как водата в кладенеца се развълнувала.

Мик хукна.

— Чакай! Къде отиваш?

— Трябва ни кола. Вероятно ще прекараме един-два дни в Мерида, за да купим някои неща. Хапни нещо. Ще ми трябваш, когато се върна. Идвам след час.

— Чакай, Мик. Какви неща? За какво говориш?

— Акваланги. Трябва да изследваме свещения кладенец.

После побягна по пътя към града.

Обезпокоена, Доминик излезе от плевнята и влезе в къщата на семейство Форма, която беше украсена с мексикански мотиви. Намери на масата в кухнята чиния с пържени банани и царевичен хляб и седна да закусва.

И после забеляза телефона.

Дневник на Джулиъс Гейбриъл

През лятото на 1985 година се върнахме в Наска. През първите шест месеца пътувахме всеки ден от малкия си апартамент в Ика — оживено градче на сто и четирийсет километра от платото. Но намаляващият ни бюджет скоро ни принуди да се преместим в мизерно двустайно жилище в село Индженио.

Продадох караваната и купих малък балон с горещ въздух. Всяка сутрин в понеделник Мария, Майкъл и аз се издигахме на триста метра над пустинната пампа и правехме снимки на множеството линии и на великолепните животни, издълбани на платото. Останалите дни на седмицата посвещавахме на анализиране на тези снимки като се надявахме да разгадаем посланието, което да ни насочи към тайния вход за пирамидата на Кукулкан.

Предизвикателството в разчитането на рисунките в Наска е, че има повече фалшиви, отколкото истински улики. На платото са издълбани фигурите на стотици животински и други форми, повечето от които не са създадени от първия художник на Наска. Тази площ от триста квадратни километра е осеяна с правоъгълници, триъгълници, трапеци, гроздове и невероятно прави линии, някои от които дълги четирийсет километра. Прибавете към тях и човекоподобните фигури, издълбани в хълмовете наоколо, и ще разберете колко дръзка беше задачата ни. Но накрая усилията ни помогнаха да отделим най-важните рисунки.

Истинското послание на Наска се съдържа в по-старите и сложни рисунки. Можем само да гадаем за времето, когато са направени, но знаем, че са най-малко на 1500 години.

Изображенията в Наска имат две отличителни функции. Фигурите, които нарекохме „първични“, описват историята в основата на предсказанието за Деня на Страшния съд, а „вторичните“, издълбани в близост до тях, ни дават важни податки, за да ни помогнат да разшифроваме значението им.

Разказът на художника започва в центъра на пустинята с фигурата, която Мария нарече „слънце“ — съвършен кръг, от който излизат двайсет и три линии. Едната е по-дълга от другите и се простира на трийсет и два километра в пустинята. Дванайсет години по-късно аз щях да открия, че тази дълга линия сочи точно към пояса на Орион. Скоро след това Майкъл щеше да намери контейнер от иридий, заровен в средата на този загадъчен ориентир, и вътре — древна карта на света (справка — написаното в дневника ми на 14 юни 1990 г.). На пергамента бе обозначен полуостров Юкатан и Мексиканският залив като бойното поле на предстоящия Армагедон.

Близо до „слънцето“ в Наска е издълбан паяк — Ricinulei — един от най-редките видове на света, който се среща само в някои недостъпни райони на амазонската джунгла. Също като китовете и маймуната, и този вид паяк не живее в пустинята на Перу. Ето защо ние решихме, че тази фигура е насочваща и в случая — небесен маркер. Оказа се, че паякът е невероятно точен земен ориентир, направен, за да насочи наблюдателя към съзвездието Орион. Правите линии на насекомото са ориентирани така, че да проследяват променящото се местоположение на трите звезди в пояса на Орион — същите, към които египтяните са ориентирали пирамидите в Гиза.

Около „слънцето“ са разпръснати десетина странни рисунки на хищни крилати същества. Забележете, че не говоря за по-скорошните рисунки на колибри и пеликан — два вида, които се срещат в региона, а за серия демонични на вид същества, каквито не познавам. Платото Наска е осеяно с рисунките на тези загадъчни същества с нокти, но аз още нямам представа каква е функцията им.

Най-дългото животно там е сто осемдесет и пет метровата змия. За съжаление, голяма част от влечугото е унищожена от панамериканската магистрала, която минава през тялото му. Присъствието на змията в пампата може би символизира тъмната ивица в Млечния път, а близостта й до рисунката на пирамидата вероятно е знак, насочващ ни към Чичен Ица, град на маите, доминиран от образа на Пернатата змия.

Опашката на змията също е ориентирана към Орион.

В Наска има още няколко рисунки, които се открояват като части от предсказанието на маите. Една от тях — и любимата ни — е фигурата, която нарекохме „астронавта“. Наличието на двехилядигодишна рисунка на извънземно същество ни даде сили, защото беше убедително напомняне, че не сме сами в издирването си, поне духовно. Подобният на бухал хуманоид в униформа и ботуши е вдигнал дясната си ръка в жест, който може да се изтълкува като приятелство. Гигантското извънземно ясно се откроява от останалата част на посланието на Наска и е издълбано на склона на хълма като подпис на художник в ъгъла на платното.

 

 

23 декември 1989 г.

След повече от четири години работа в пустинята на Перу аз реших да заведа семейството си да види най-внушителната древна рисунка — Тризъбеца на Паракас. Фигурата се намира на сто и шейсет километра на север в пампата и често я наричат Канделабъра или Свещникът на Андите. Тризъбецът никога не е бил свързван официално с рисунките в Наска, макар че сложната му форма, размери и възраст го класифицират като произведение на същия загадъчен художник.

Създателят на Тризъбеца е избрал да издълбае този колосален символ на целия планински склон, гледащ към залива Паракас. Величествената фигура прилича на свещник с три остри върха, подобен на вила на дявол, с изключение на заострените краища. Всички са насочени нагоре и са украсени с мотиви на венчелистчета. Тъй като Тризъбецът е изложен на по-сурови климатични условия от рисунките в Наска, художникът го е изсякъл много по-дълбоко в склона, на десетина метра навътре в солената, подобна на кора повърхност на хълма. Тризъбецът на Паракас е дълъг сто и осемдесет и широк шейсет метра и лесно се забелязва.

Спомням си как в онзи съдбовен декемврийски ден тримата наблюдавахме от лодката древния ориентир. Докато слънцето залязваше зад гърба ни, подобната на кристал почва на Тризъбеца започна да искри на отслабващата светлина, придавайки му ярък червеникав блясък. Ефектът сякаш зареди Мария с енергия и тя бързо стигна до извода, че Тризъбецът сигурно е оставен като древен знак, насочващ цивилизацията ни към платото Наска.

Неочаквано любимата ми се преви на две от непоносима болка и изстена жаловито. И после, докато Майкъл и аз гледахме ужасени, изгуби съзнание и падна в лодката.