Стив Олтън
Денят на змията (31)

29.

Игрището на маите изчезна. Майкъл Гейбриъл стоеше сам в изумруденозелен водовъртеж от енергия. Подобният на тунел цилиндър се въртеше с милиард обороти в минута.

Вляво беше входът за портала. Смаляващият се отвор разкриваше северната основа на пирамидата. Мик видя Доминик, която лежеше на най-долните две стъпала и плачеше.

Вдясно имаше друг портал — входът за Шибалба Би, Черния път, а в центъра се виждаше точка бяла светлина. Мик усети хлад, успокояващ нервите му.

„Пазителю, успях ли?“

Да, Хунафу. Двамата Господари на Подземния свят са мъртви. Порталът се затваря и на Бога на смъртта отново е отказан достъп до вашия свят.

Отворът вляво продължи да се смалява.

„Значи заплахата за човечеството вече не съществува?“

Засега. Време е да избереш.

Пред Мик се материализира гранитен саркофаг. Над него трептеше гладка капсула с очертанията на ковчег.

Чакат те две съдби. Можеш да изживееш дните си като Майкъл Гейбриъл или да продължиш към Шибалба, да изпълниш мисията си като Един Хунафу и да спасиш душите на нашия народ.

„Исполините…“

Преди шейсет и пет милиона години Пазителите — оцелелите Исполини — бяха предпочели да останат на Земята и да спасят бъдещето на непознат вид, надявайки се, че един ден генетичният им месия ще им върне услугата. Мик си спомни уплашените лица на децата в Шибалба, чиито души бяха заключени в чистилището.

„Толкова уплашени. Толкова самотни…“

Мик се вторачи в Доминик. Изпитваше болезнен копнеж да я прегърне и да я утеши. Представи си живота, от който обстоятелствата го бяха лишили, откакто беше дете. Любов… Брак… Деца… Щастливо съществуване.

„Не е честно. Защо трябва да избирам? Заслужавам да изживея дните си.“

Представи си как топлотата на Доминик го обгръща и вече никога няма да се събужда посред нощ на студения под на бетонната килия ужасно самотен…

„Най-висшата жертва…“

Спомни си гальовния глас на Доминик. „Мик, никой от нас не контролира колодата, нито картите, които са ни раздадени…“

Ти притежаваш свободна воля, Майкъл. Избирай бързо, преди порталът да се е затворил.

Със свито сърце, Мик откъсна очи от Доминик и влезе в капсулата.

Отвори очи. Лежеше в светлия син корпус на капсулата и стремглаво летеше в космоса през въртяща се фуния от интензивна гравитация. Макар че беше обвит в енергия, той виждаше през стените на капсулата. Край него с мълниеносна скорост се стрелкаха звезди.

Погледна назад и видя Земята. Синята планета постепенно се смаляваше. Космическата следа зад него изчезваше и се възцаряваше непрогледен мрак.

Нарастващата самота разкъсваше измъчената му душа.

Добре дошъл. Един Хунафу. Ти пристигна.

„Доминик ми липсва.“

Тя е благословена. В утробата й расте семето на споразумението ни. Съдбата й завинаги е свързана с твоята.

Пред Мик блесна бяла светлина, която започна да се увеличава.

В съзнанието му се промъкнаха студени, безжизнени пръсти на ужас. „Шибалба…“ Обзе го вълнение и страх.

— Какво направих? Пазителю, моля те… Искам да се върна!

Късно е. Не се страхувай, Майкъл, защото ние никога няма да те изоставим. Ти направи най-висшата жертва. Ти възстанови човечността на своя вид и даде на душите на предшествениците ни шанс за избавление. Пътят, който избра, е благороден. Този път ще разкрие тайните на вселената и ще покаже същината на доброто и злото, на светлината и мрака. Залогът е много по-голям, отколкото можеш да си представиш.

А сега затвори очи и си почивай, докато те подготвя, защото онова, което те очаква, е злото в най-чистата му форма.