Барбара Картланд
Силата на страстта (8)

Седма глава

„Благодаря ти, Господи… благодаря, благодаря!“ — повтаряше мислено Алана, след като се събуди от песните на гондолиерите и видя, че слънцето е изгряло и каналите са оживени.

Струваше й се невъзможно да повярва на щастието си, което подобно на слънцето озаряваше сякаш целия свят.

Истина е. Омъжена е и човекът, който спи до нея, е нейният съпруг, комуто тя принадлежи не само по име, но и с цялото си същество.

Не би могло да съществува по-голяма близост от тяхната. Те се бяха слели в едно същество по време на медения месец и телата, умовете, сърцата и душите им станаха неразделни.

Алана лежеше в голямото, украсено с дърворезба и венециански рисунки легло в един от най-великолепните замъци във Венеция и се опитваше да изрази благодарността си, като съзнаваше, че цял един живот няма да й стигне за това.

Щом разказа на принца за тайната на раждането си, която гореше като незарастваща рана в душата й, тя помисли, че при самото споменаване на думата „незаконно“, той ще се отвърне от нея с отвращение.

Тя бе изпитала позорния срам на тази дума в Холандия и Франция, но когато порасна, почувства презрението, с което англичаните се отнасяха към „децата на любовта“ — както ги наричаха, ако се държаха по-любезно с тях или към „копелетата“, ако бяха груби.

В Брилинг никой не знаеше, че родителите й съжителстват незаконно, а и това не ги притесняваше кой знае колко, макар понякога Алана да имаше чувството, че е изписано на челото й и всички го виждат.

След смъртта на майка й баща й бе накарал да изпишат следното върху надгробния камък:

„Наташа, любимата, обожавана съпруга на Ървинг Уикъм“

— Това не е истина — бе го упрекнала веднъж Алана. — Бракът ви е анулиран и мама не ти е съпруга.

— За мен тя беше не само съпруга, но и всичко, което боготворях и което ме правеше щастлив — бе заявил категорично баща й.

А после, сякаш за да отговори на Алана, той бе добавил:

— Казваше, че не съжалява задето е избягала с мен и е оставила разкош и високо обществено положение в Русия и аз й вярвах.

„Така е“ — мислеше си Алана. Майка й беше напълно щастлива и където и да живееха, домът им излъчваше обич. Но щом стана достатъчно голяма, за да разсъждава за тези неща, Алана разбра, че никога няма да изпита това щастие, защото няма да се омъжи.

Кой би взел за съпруга жена без законно име? И с горчивина тя добавяше: „Освен някой, отхвърлен и от руснаци, и от англичани“.

Тъй като беше млада и впечатлителна, тя си мислеше, че годините, прекарани в изгнание, са я направили изключително чувствителна към онова, което хората мислят и говорят.

На англичаните им се струваше странно, че господин Уикъм няма роднини, а съпругата му — очевидно чужденка — нито говори за родината си, нито за някоя друга страна.

Едва когато в спокойния Брилинг се разчу, че новият цар Александър II, е различен от предишния, Ървинг Уикъм започна да се безпокои по-малко, че Тайната полиция ще ги намери.

А щом научи за освобождаването на крепостните селяни и реформите, въведени от Александър II в многострадалната му родина, от плещите му сякаш падна товар.

Престана да оглежда подозрително всеки непознат.

Но въпреки че Тайната полиция не беше вече по следите им, позорът, че Алана е незаконородено дете остана. Тя не беше родена в законен брак и когато порасна, имаше чувството, че не съществува общество, което ще я приеме.

Когато с разтреперан глас бе казала на принца: „Аз нямам истинско име и… самоличност“, тя усети осезателно тишината в стаята, сякаш въздухът притихна.

После, докато стоеше със затворени очи и си мислеше, че принцът ще се обърне и ще си тръгне и никога повече няма да го види, тя чу стъпките му, само че те се приближаваха към нея.

Той застана до нея и произнесе:

— Преди да ти кажа нещо, което би трябвало да знаеш, искам само да потвърдиш, че вярваш, че любовта ни е по-важна от всичко на света.

Думите му я накараха да трепне, но тя не каза нищо и той продължи:

— За мен нашата любов стои над човешките закони, над обществения кодекс. За нея можем да отговаряме единствено пред Бога.

Принцът замълча и после нежно добави:

— Ето, в това вярвам аз. Кажи, скъпа моя, че и ти вярваш в същото…

Той зачака настоятелно за отговор и тя едва чуто промълви:

— Аз… аз ви… обичам! Обичам ви… безумно, но…

Принцът я прегърна, без да дочака последните й думи.

— Това исках да чуя — каза той. — И само това има значение.

Придърпа я по-близо до себе си, повдигна леко главата й и я целуна.

Целуна я както преди, в музикалната стая — властно, пламенно, настоятелно. Тя почувства, че той уверено поема грижата за нея, като безмълвно й внушава, че тя ще бъде вечно негова.

Двамата сякаш се извисиха над земята, и литнаха към небето, озарени от божествена светлина, която струеше и от душите им.

Алана имаше чувството, че е умряла и се намира в рая — само там би могло да има такова съвършенство и толкова святост.

В опиянението си долавяше звуците на небесен хор, а целувките на принца ставаха все по-страстни и Алана усети как у нея се надига желание, готово да се слее с огъня у него.

Беше чудесно и толкова красиво, че Алана не бе в състояние да разсъждава, само чувстваше любовта в цялото й величие, всемогъщество, непобедимост и неудържимост.

Най-после принцът вдигна глава, а тя зарови лице в гърдите му, като тръпнеше подобно на музикален инструмент в ръцете на виртуоз.

И все пак мелодията, зазвучала у нея, беше толкова лична, толкова интимна, че единствено той можеше да разбере чувствата й.

— Обичам те, скъпа моя — каза той с неприсъщо за него разтреперан глас. — Обичам те! Обожавам те! Искам незабавно да се оженим, защото не мога да живея без теб.

— Но как… ще се ожените за мен? — задъхана попита Алана. — Знаете, че… не бива… Вие сте… важна личност.

— Най-важното за мен си ти и тъй като знам, че ще се зарадваш, ще ти кажа, безценна моя, че страховете, които са те притеснявали през всичките тези години, са били съвсем неоснователни.

— Неоснователни? — вдигна глава Алана.

Той я притисна още по-силно до себе си й продължи:

— Натъжавам се, като си помисля колко си се притеснявала и страдала — при това ненужно — заради това чудовище цар Николай, но злото, което хората причиняват, понякога умира заедно с тях.

— Но какво говорите? — попита Алана. — Обяснете ми… не разбирам.

— Ти не си незаконородена, мила моя — каза принцът, — но се кълна, че дори и да беше, за мен щеше пак да си ти.

— Но… бракът на мама и татко бил… анулиран — възрази Алана.

— С един чудовищен и налудничав указ на тиранин — заяви принцът, — но преди дванайсет-тринайсет години татко получи писмо от цар Александър II, с което той го молеше да се върне в Русия. Обещаваше, че земите, крито е притежавал, ще му бъдат върнати и ще бъде дворянин, както са били прадедите му поколения наред.

Принцът говореше бавно, като наблюдаваше Алана.

— В писмото накрая съобщаваше, че всички наказания, присъди и лишения, причинени на рода Катиновски по време на предишния цар, са отменени и на потърпевшите ще им бъдат възстановени правата и те ще бъдат обезщетени за страданията си.

Принцът видя, че очите на Алана заблестяха и, че тя добре разбира за какво става дума. След кратка пауза той добави внимателно:

— Това означава, безценна моя любов, че бракът на родителите ти е действителен и ти си тяхна законна дъщеря.

Алана извика радостно. Лицето й сияеше сякаш озарено от вътрешна светлина.

— Наистина ли… Вярно ли е?

— Кълна се, че е така — отвърна принцът.

— Само ако татко знаеше, нямаше да се крият и да се страхуват, че ще върнат мама в Русия и ще я накажат или убият, ако откаже да се подчини!

— Миналото не може да се поправи — каза тихо принцът, — но бъдещето е наше, сърце мое.

Той отново целуна Алана и тя изпита ново опиянение, ново блаженство от чувствата, които се събудиха у нея, защото вече нямаше причина да потиска любовта си към него.

Всичко, което се случи по-нататък, стана с такава бързина, че тя остана без дъх.

На следващия ден принцът я взе от дома на викария и първо отидоха в Лондон, където сключиха брак без много шум. Управителят на принца беше единственият им свидетел. После незабавно потеглиха за Венеция. Алана подозираше, че една от причините за бързото им заминаване бе, че принцът нямаше никакво желание да дава обяснение на лейди Одил или на когото и да било друг.

Освен това той изпитваше лудо желание да останат сами и да разкрият взаимно любовта си.

Той винаги бе получавал онова, което бе искал, а и сега нямаше пречки нито пък би й позволил да ги създава.

Алана получи толкова много дрехи, че вече не си мислеше, че прилича на просякинята, за която се оженил възпятия в баладите легендарен африкански цар Кофетуа.

Не я интересуваше богатството му. От грижите, които полагаше за нея, личеше твърдата му решимост да я направи щастлива.

Щом пристигнаха в Лондон, тя разбра, че той е изпратил предварително човек да се погрижи не само за булчинската рокля, но и за многобройните тоалети и скъпоценности, които сякаш извираха ох пещерата на Аладин.

След брачната церемония частният влак на принца ги откара до Дувър, а яхтата му ги пренесе през Ламанша. През Франция и Италия отново пътуваха с частен влак, който беше толкова разкошен и луксозен, че тя имаше чувството, че живее в някаква приказка.

„Не може да е истина! Сигурно сънувам!“ — повтаряше си мислено Алана стотици пъти на ден.

Но щом принцът я прегърнеше и започнеше да я целува, тя разбираше, че всичко е реалност и той е неин съпруг.

Венеция беше великолепна, както и очакваше.

Пристигнаха късно вечерта и вечеряха в старинна стая, от която лъхаше на история.

Не мислеше за нищо друго, освен за погледа на принца, за гласа му, които я караха да се чувства така, сякаш откликва на звездна мелодия.

Той я люби нежно, като я възбуди духовно и физически, така че тя изпита нови емоции, за чието съществуване дори не бе подозирала. После заспа в прегръдките му.

Дори и в съня си Алана се притискаше до него от страх, че на сутринта ще се събуди сама.

Но той беше до нея, гондолиерите пееха, златозарна слънчева светлина проникваше през пердетата, които закриваха една от най-красивите гледки на света.

„Във Венеция съм… омъжена съм и Иван… ме обича! — пееше сърцето на Алана. — Благодаря ти Господи… О, благодаря ти!“

Принцът сякаш чу молитвата й, отвори очи и съзря лицето й в сумрака.

Усмихна й се мило.

После протегна ръце и я притегли близо до себе си. Тялото й бе меко, отдаващо се.

— Защо си будна, красавице моя? — попита я той.

— Не ми се иска да пропилявам времето, когато съм… с теб.

Начинът, по който тя говореше, доставяше много по-голямо удоволствие на принца, отколкото самите думи и след минута пълно щастие той запита:

— За какво мислиш?

— Казвам… благодарствена… молитва.

— И аз така помислих, но аз също трябва да го сторя, защото намерих жената, която съм търсил цял живот и вече мислех, че не съществува.

— Но сега… знаеш, че… съществувам.

— Не само съм благодарен — добави принцът, но и много развълнуван.

Отново започна да я целува и да милва ръцете й.

— О, Иван — възкликна Алана, — бях доволна, че съм намерила работа при викария след смъртта на татко и през ум не ми е минавало, че ще се омъжа за теб и ще живея в такива красиви места!

— Което е най-важното, нали? — шеговито я подразни принцът.

— Ти… само ти си най-важното!

Той се канеше да я целуне, когато тя тихо добави:

— Снощи, преди да заспя си мислех, че ако се случи нещо и се наложи да живееш в изгнание и да се криеш от Тайната полиция като мама и татко, аз ще дойда с теб не само с желание, но и с… радост.

— С радост? — зачуди се принцът.

— По този начин ще те накарам да разбереш, че те обичам… заради това, което си, а не, защото… си богат и имаш високо обществено положение.

Тя въздъхна, сякаш се затрудняваше да намери думи, за да продължи:

— Прекрасно е… да си съпруга на човек, към когото се отнасят като към цар… който може да притежава всичко, което поиска… и който има толкова много великолепни неща. Но това няма абсолютно никакво значение, а ти… самият ти.

Принцът мълчеше и тя го погледна разтревожено.

— Нали ме разбираш… нали вярваш, че говоря… истината?

— Мила моя, скъпа моя! — отвърна принцът. — Разбира се, че ти вярвам, не е необходимо да ме питаш. Инстинктът ми говори по-добре от думите, че ме обичаш, както и аз теб и всеки ден ще се старая да те убеждавам в чувствата си.

— И моят… инстинкт… ми казва същото.

— Знам — отговори нежно принцът, — но инстинктът понякога греши, когато става дума за самия човек.

После разбра, че тя очаква обяснение и продължи:

— Когато влязох в детската стая и те видях да къпеш детето, разбрах, че се срамуваш и се притесняваш, защото съм те заварил да го правиш, но, красива моя любима; само ако знаеше какво означаваше тази гледка за мен! Цялото ми богатство не би стигнало, за да оцени какво олицетворяваше в този миг.

— Веднъж си помислих — тихо каза Алана, — че макар… да притежаваш… прекрасни къщи, след като си сам и без… деца, ти всъщност нямаш… домашно огнище.

— И аз го почувствах, когато те видях така изумително божествена и женствена с момченцето в скута.

После се поколеба, но продължи:

— Майка ми беше студена жена — поне така ми се струваше. Вероятно цял живот ми е липсвала топлина, както и братя и сестри, които да ме обичат.

— Разбирам, скъпи — извика Алана, — но сега вече можем да създадем дом и аз ще те даря с деца… и те ще те обезщетят за самотата, която си изпитвал като дете… както и аз.

— Точно това искам, слънце мое, и никога няма да позволя децата ни да се чувстват необичани или да се налага да потискат инстинктите си, както правех аз.

— Нали сега вече… не ги… потискаш?

— Не, откакто те видях. Сега мога да те обичам, без задръжки и да използвам всичките инстинкти в тялото и душата си, за да ти дам щастието, което заслужаваш.

— Ти си… чудесен! — извика Алана. — Не съм си представяла, че на света съществува човек като теб и че ще имам щастието да те срещна!

— И аз си помислих същото, като те видях.

— Не е вярно! — възпротиви се Алана. — Каза ми, че си се страхувал и се опитваше да ме отбягваш!

— Трябваше да се досетя, че е невъзможно — отвърна принцът. — Между нас има такава могъща и непреодолима сила, на която не можем да устоим.

— Сигурен ли си? — попита Алана. — Аз малко се страхувам, че някой ден английското у теб може да надделее и ти вече няма да… ме искаш.

— Мислиш ли, че е възможно — усмихна се принцът. — Ако те изгубя, ще изгубя част от себе си. Същото се отнася и за теб. Ние сме едно цяло, Алана, силата, струяща от иконите, ни свързва. Тази сила по един необясним и загадъчен начин ни събра в този живот, така както сме били заедно и в един предишен живот.

— И аз мисля така. О, Иван, обичам те! Трудно мога да се изразя с думи… само повтарям: „Обичам те!“ и ти отдавам душата си… руската си душа!

— Обичам те, обожавам те — промълви принцът. — Искам да коленича в нозете ти и да запаля свещ пред теб, като пред светица.

— Иван! Иван! Толкова се боя да не те… разочаровам!

— Как би могла да го направиш? Ти си олицетворение на целомъдрието, иконата, която търся откакто съм се родил.

— Обичам те!

Той започна да я целува по шията, раменете, гърдите.

— Искам да смъкна звездите от небето и да направя от тях верига, с която да те прикова към себе си. Искам да те затворя на Луната, където никой няма да види красотата ти, предназначена само за мен.

— Скъпи, оковите и затворът са излишни. Аз съм изцяло и… напълно твоя — изрече Алана пламенно, а устните и ръцете на принца я караха да тръпне от възбуда.

Той се засмя щастливо. Сетне започна да я целува и Алана му се отдаде безпрекословно.

Тя чувстваше как огънят, лумнал в очите му, я изгаря.

Докато се любеха, тя отново чу небесна музика и трептящата светлина, която и двамата излъчваха, се сля с божественото озарение.

Съществуваше единствено любовта — жизнената и властна сила на любовта, която не може да се изрази с думи.