Саманта Джеймс
Съвършен герой (1)

Предговор

Лондон, 1814 г.

В църквата започнаха да си шепнат. О, каква несправедливост… каква жестокост. Само до преди няколко мига Джулиана бе твърдо убедена, че не би могла да избере по-добър ден за сватбата си.

Слънчевата светлина проникваше през пъстрите прозорци на църквата „Сейнт Джордж“ на „Хановер Скуеър“ и заливаше вътрешността със свръхестествено сияние.

Това е знак, каза си лейди Джулиана Стърлинг, когато слезе от каретата и се запъти към божия храм. Над живота на Стърлингови твърде дълго тегнеше сянка. Този прекрасен ден беше добра поличба за бъдещето. Великолепното синьо небе не бе помрачено от нито едно облаче. Бракът й с Томас Маркъм се раждаше под добра звезда… под най-добрата.

Само след няколко минути тя вече се бореше с надигащата се паника. Томас трябваше да е в църквата преди нея. Къде беше той? Къде?

Мъжка ръка докосна лакътя й. Джулиана погледна въпросително в сивите очи на най-големия си брат.

Даже да беше чул шепота на гостите, Себастиян не допускаше това да се забележи.

— Изглеждаш като принцеса — проговори тихо той.

Джулиана се усмихна измъчено. Нежнорозова коприна — любимият й цвят — падаше на дипли върху тежък сребърносив сатен. Обувките й бяха в същия цвят. Ръкавите бяха украсени със скъпоценни брюкселски дантели, а полата беше обшита с дребни розови цветчета, в които блещукаха отделни сребърни нишки. Особено впечатляващ беше елегантният дълъг шлейф, който се стелеше зад нея.

— Така и се чувствам — призна шепнешком тя. — Въпреки това съм ти много благодарна, милорд. Мога само да отговоря на комплимента. Ти изглеждаш зашеметяващо.

— А какво ще кажете за мен? — прозвуча зад тях гласът на брат им Джъстин. — Нима и аз не изглеждам също така добре?

Джулиана смръщи носле.

— Жалко за теб, ако търсиш комплименти от сестра си — отбеляза с обич.

— Зверче! — изсъска развеселено Джъстин.

Двамата тъмнокоси, представителни мъже застанаха от двете й страни и Джулиана внимателно мушна пръсти под лактите им, за да не измачка дантелените ръкавици. Цели двадесет и три години беше живяла под закрилата на Себастиян и Джъстин. Двамата се грижеха за нея, доколкото можеха, което не означаваше, че тя винаги иска или има нужда от грижите им, но това я караше да ги обича още повече.

Джъстин вдигна вежди и хвърли бърз поглед към Себастиян.

— Тъй като нормално е задача на майката да подготви младата булка за първата й брачна нощ, предполагам, че ти ще направиш необходимото, за да я… как да се изразя… ще я просветиш в това отношение.

— Помолих Себастиян да прехвърли това задължение на теб, Джъстин. Ти си човекът, който има най-голям опит в тази специална област.

Джулиана се наслади от сърце на рядката възможност да види брат си загубил ума и дума.

— Освен това — продължи тя със сладък гласец, — няма нужда да ме просвещавате. Не се отличавам с някакви особени качества, но разчитам на фантазията си — да не споменаваме факта, че на млади години усвоих навика да подслушвам на вратите… точно когато вие вършехте какви ли не лудории. Тогава научих някои важни неща. Бих казала, че не съм неподготвена за брачния живот.

Себастиян се изправи в целия си огромен ръст.

— Само се правиш на важна!

— Джулиана! — почти извика Джъстин. — Не очаквах това от теб!

— О, я не ме гледайте така възмутено! — Братята й бяха толкова ужасени, че Джулиана не можа да сдържи смеха си.

Не подозираше, че току-що се е засмяла за последен път.

За да не гледа нацупените физиономии на братята си, тя вдигна поглед към тавана на църквата. Още като момиче си беше мечтала да се венчае в „Сейнт Джордж“ на „Хановер Скуеър“. В църквата, построена преди повече от век, се бе венчал принц Август, синът на краля. Благодарение на Себастиян, мечтата от детството й стана действителност — брат й бе успял да уреди венчавката тъкмо в тази църква.

Джулиана беше щастлива. Венчавката в „Сейнт Джордж“ беше и символ на мястото й в обществото. На богатство и успех.

Трите деца на семейство Стърлинг имаха зад себе си дълъг и мъчителен път. След смъртта на баща им Себастиян бе успял да възстанови доброто име на семейството.

Гостите, насядали по пейките от двете страни на църковния кораб, бяха многобройни. Джулиана забеляза, че все повече глави се обръщаха въпросително към изхода, после към олтара…

Томас трябваше да я очаква там.

Стомахът й се присви от недобро предчувствие.

— Тук се е събрало половината лондонско общество — прошепна глухо тя.

— Ако Себастиян бе разрешил, ти щеше да поканиш цяла Англия — отбеляза Джъстин с тих смях. Себастиян не каза нищо.

В църквата цареше тишина.

Органистът в западната галерия се покашля, очаквайки знак от отец Ходжсън, който неспокойно пристъпваше от крак на крак.

След няколко минути Себастиян извади часовника от джоба на жилетката си и щракна капачето. Възмущението му нямаше граници. Венчавката бе определена за един, а сега беше вече един и петнайсет.

Джулиана вече не смееше да погледне към вътрешността на църквата. Лицата на гостите вече не изразяваха въпрос, а съжаление. Шепотът се бе засилил до мърморене. Тя се обърна умолително към Себастиян.

— Нещо се е случило — пошепна без глас. — Томас трябваше вече да е тук.

Джъстин не прояви съчувствие. Лицето му потъмня, устните се опънаха.

— Дължи ни обяснение! По дяволите, как може човек да закъснее за собствената си сватба!

— Не бива така, Джъстин. Томас е добър човек. Знаеш не по-зле от мен, че има златно сърце.

— Къде е тогава? — изръмжа Джъстин.

Джулиана изпитваше нарастваща тревога.

— Ами ако е станала злополука? Нищо не би могло да го спре в такъв ден. Той е човек на честта. Той… — гласът й се пречупи — … иначе щеше да е тук. Сигурно ще дойде скоро! Случило се е нещо и…

Наистина се бе случило нещо.

Страничната врата се отвори. Братята и сестрата погледнаха едновременно в посоката, от която се бе появил братът на Томас.

— Къде се е дянал скъпият ти брат? — попита ядно Джъстин, без да се церемони.

Себастиян направи крачка към новодошлия.

Самюел се обърна към Джулиана. Тя не смееше дори да диша. Той изглеждаше мрачен и тъжен. Раменете му бяха приведени под тежък товар. Да, нещо се бе случило. Нещо страшно. Тя го усещаше. Знаеше го.

— Моля те, Самюел, кажи ми какво е станало!

Само след миг й стана ясно, че е трябвало да се сети… Той избегна погледа й.

— Много съжалявам, Джулиана, но Томас няма да дойде.

Сърцето й спря да бие.

— Няма да дойде ли? — повтори едва-едва.

— Да. Преди малко получих бележката му, но не знам как да ти кажа… Снощи… късно снощи е заминал за Гретна Грийн с Кларис Грей.

Когато мълчанието се проточи, Самюел я погледна въпросително.

— Разбра ли ме, Джулиана? — попита предпазливо той.

Джулиана се взираше с празен поглед пред себе си. Това не можеше да бъде вярно. Това беше сън. Кошмарен сън! Сърцето й беше студено като каменния под под краката й.

Някой зад нея шумно пое въздух.

— Гретна Грийн? — изписка женски глас. — Томас е избягал с друга жена!

Новината се разнесе като огън из църквата. Ушите на Джулиана бучаха, в главата й беше празно. Не беше в състояние да разсъждава ясно. Всички я зяпаха. Погледите се забиваха в кожата й като парченца стъкло. Чувстваше се гола и беззащитна.

Не разбра как е излязла от храма. Себастиян и Джъстин почти я изнесоха навън и я качиха в каретата, за да я скрият от погледите на гостите, които бяха наставали от пейките.

Когато каретата спря пред градската къща на Себастиян, Джулиана все още не беше в състояние да промълви нито дума. Джъстин продължаваше да ругае тихо. Когато скочи от каретата, заяви, че ще извика негодника на дуел. Себастиян го потупа успокоително по рамото.

— Джулиана? — попита загрижено. — Как си, миличка?

— Нищо ми няма — отговори тя с учудваща увереност. Но това беше лъжа. Сърцето й беше смъртно наранено. Въпреки това се обърна към братята си с принудено спокойствие: — Ще има скандал, нали?

По устните на Себастиян пробяга сянка от усмивка.

— Ние сме от семейство Стърлинг, Джул. Да, вероятно няма да избегнем скандала, но както знаеш, вече сме свикнали с тези неща.

Той искаше да я утеши. Беше добронамерен. Колко лесно бе да каже подобно нещо. Той беше мъж. Никой не заклеймяваше мъжете като стари моми. Никой не ги наричаше изоставени пред брачния олтар. Старите клюкарки нямаше да шепнат зад ветрилата си, че еди-кой си е бил изоставен в деня на сватбата си…

Искаше й се да плаче. Да се сгуши в силната прегръдка на Себастиян и да изплаче обидата си. Когато беше дете, винаги той я утешаваше при всяка болка и мъка. Но днес не беше в състояние да излекува раната й.

Очите й бяха сухи и пареха. Тя го погледна и здраво стисна устни, за да издържи на непоносимата болка. Той я огледа изпитателно. Дали виждаше раната в сърцето й? Бодилът в душата й? Тя се опита да бъде смела. Искаше да бъде смела. Да не плаче. Не сега. По-късно.

По-късно, когато се скрие в стаята си.

Себастиян скочи от каретата и й подаде ръка. Джулиана се опря на ръката му и слезе. Докато вървеше към къщата, топлите слънчеви лъчи сякаш я целуваха подигравателно.

Край, помисли си тя, всичко свърши. Какво мъчение — да преживея краха на надеждите и мечтите си. Бързо да захвърли сватбената рокля и ще плаче, докато остане без сълзи.

Унизителната случка в църквата промени живота й завинаги.