Кони Мейсън
Господарят на драконите (8)

7

„Що струва розата, макар и горделива,

без слънце — блясъка й да разкрива?“

Томас Мур

Доминик се смя, докато не започна да му се струва, че ще се пръсне. Нима Роуз смяташе, че жалкото й ножче ще го изплаши? Можеше да я обезоръжи само с едно леко перване на китката, ако беше пожелал, но нелепата й демонстрация на сила му беше забавна. Роуз беше свирепа, но грешеше. Той се смяташе за достоен противник за войнствената си съпруга; тя нямаше дори най-малка надежда да вземе каквото и да било от него, още по-малко пък да спечели война на умовете. Доминик се усмихваше по целия път до кулата. Но усмивката му помръкна, когато видя гостите шотландци скупчени около Мърдок в един тъмен ъгъл на залата да си говорят тихо. Предположи, че замислят някаква неприятност, и разбра, че трябва да бъде извънредно бдителен, докато не си тръгнат.

Не можеше да не се запита дали Роуз се е свързала с вуйчо си срещу него. Знаеше, че тя не го иска за съпруг, но докъде би стигнала, за да се отърве от него? Той си беше имал работа с мъже като Мактавиш и беше в състояние да опази владението си. Колкото до брака му, Роуз трябваше да си спомни, че е негова собственост и че ако го предизвика, това няма да й донесе нищо добро.

В залата Ерик Карлайл поздрави Доминик и той се отправи към капитана на стражата.

— Искате да говорите с мене ли, сър Ерик?

— Шотландците — изсъска Ерик. — Погледнете ги. Не им вярвам. Не причиняваха неприятности, докато лорд Едуин беше жив, но сега, когато и него и лейди Нелда ги няма, вече не съществува причина да уважават границите ни. Драгоник сега е лесна плячка. Мактавиш е готов да убива за парче английска земя. Трябва да ги наблюдаваме, милорд.

— И аз стигнах до същото заключение, Ерик. Искам Мактавиш да бъде под наблюдение всяка минута, непрестанно, докато не напуснат Драгоник.

— Да, милорд — каза Ерик, после се отдалечи.

— Имате ли някакви заповеди за мене, господарю? — запита Рахман, изникнал изневиделица.

Доминик се обърна, без ни най-малко да се изненада да намери Рахман зад себе си.

— Да, Рахман, имам. Искам да наблюдаваш съпругата ми. Ти си единственият, който може да го прави, без да привлича внимание.

Рахман му отправи неразгадаем поглед.

— Трябва да защитавам лейди Роуз ли, милорд? Изглежда много привързана към вуйчо си. Мислите ли, че ще й направи нещо лошо?

— Не съм сигурен. Но тя може да ме предаде.

Рахман явно се изненада.

— Шегувате се, господарю. Вашата дама няма да ви предаде. Тя е истинска англичанка.

— Роуз не ме харесва — измърмори Доминик. — Не може да забрави, че кралят екзекутира баща й и даде на мене нейното владение. Има основание да ни откаже лоялността си. Майка й е шотландка, в края на краищата.

— Както искате, господарю — каза Рахман, — но кой ще ви пази гърба, докато аз наблюдавам лейди Роуз?

— Не се тревожи за мене, мога да се защитавам.

 

 

Залата беше пълна до пръсване тази вечер, когато всички се събраха за вечеря. Един бард се беше появил на портата, предлагайки изкуството си в замяна на ядене и подслон за през нощта. Въпреки липсата на място, Доминик веднага му предложи гостоприемството си. Харесваше хубавите разкази точно както всеки друг и нетърпеливо очакваше вечерното забавление.

Забарабани с пръсти по масата, докато чакаше Роуз да се появи и вечерята да започне. Отбеляза с известно удовлетворение, че разговорите вървяха леко, и се надяваше, че подозренията му за шотландците са неоснователни. Нямаше обаче как да знае със сигурност, докато Мактавиш не обявеше намерението си да се върне у дома. Дори тогава щеше да внимава.

Той погледна нетърпеливо към горния етаж и с облекчение видя Роуз да слиза по стълбите. Погледът му се плъзна по стройното й тяло, възхищавайки се на начина, по който поръбената й със злато зелена туника се спускаше над изящния ханш и тънката й талия под украсения със скъпоценни камъни колан. Изглеждаше като кралица с русите си плитки, увити около главата като корона и покрити с прозрачен ленен воал, придържан от златен обръч. Забеляза ножа за рязане на месо, който висеше на кръста й, и неволно се усмихна. Какво дете беше тя, да си мисли, че може да го нарани с такава играчка?

Докато тя пристъпваше царствено към него, той усети, че се втвърдява и се зачуди как, за бога, ще изкара вечерята, без да се изложи.

— Добър вечер, милорд — изрече Роуз с хладно пренебрежение.

Доминик се изправи и я настани на мястото й със забележителен апломб, като се имаше предвид възбуденото му състояние. Слава на Бога за панталоните и туниката.

— В поздрава ти липсва топлота, скъпа — каза Доминик, докато даваше знак на прислужниците да поднасят храната. — Аз съм ти съпруг, не някой непознат.

Роуз го изгледа язвително.

— Топлотата е точно толкова, колкото заслужавате, милорд. Не ми харесва да ми се присмиват. Нито пък да ме заплашват или да ме обвиняват несправедливо.

Доминик си взе печено агнешко, после избра крехко парче за Роуз и го сложи на нейната страна на общия им поднос.

— Обвинил съм те несправедливо, така ли? Отричаш ли да заговорничиш против мене с вуйчо си?

Негодувание проблесна в очите на Роуз.

— Няма нужда да се защитавам пред тебе. Мисли каквото искаш.

Взе ножа си и внимателно започна да реже месото на малки хапки.

— Роуз — предупреди я Доминик, — защо държиш да ме дразниш? Мислиш ли, че ножът ти за месо ще ме уплаши? Или мечът, който размахваше в деня, когато ме предизвика при подвижната решетка?

— Очевидно не, но не е и смешно — изсумтя Роуз.

— Аз съм воин. Не мога да не се забавлявам при вида на жени, които се въоръжават като мъже и се правят на свирепи.

Роуз взе малка хапка агнешко, сдъвка я, преглътна и каза:

— Не се преструвах, милорд. — Остави думите й да стигнат до ума му, после весело продължи: — Никой от нас двамата не се ожени по свой избор. Нямаме нищо общо. Кралят, чийто рицар си, е мъж, когото презирам. Но трябва да се опитаме да приемем някак този нещастен брак. Мисля си — осмели се тя, — че бих искала да посетя владението на вуйчо. Едно по-дълго пребиваване в Шотландия може би ще бъде отговорът на нашата дилема.

Изблик на гняв едва не събори Доминик от стола му. Значи не бе сгрешил за Роуз. Какво вероломство замисляше тя с Мактавиш?

— Ако ти се е прищяло да се забавляваш с Гън — изрече той полека, — забрави тая работа. Моята съпруга няма да става ничия курва.

Роуз знаеше, че нарочно дразни Дракона, но това й доставяше удоволствие. Никога нямаше да му прости, че й се беше присмял. Макар да нямаше намерение да напуска Драгоник заедно с вуйчо си, раздразването на Дракона успокояваше наранената й гордост. Но се изненада, дето мъжът й мисли, че тя желае Гън. Беше още по-стряскащо, че изглежда, ревнуваше от шотландеца.

Тя потисна една усмивка. Дракона не го беше грижа за нея, така че защо ще ревнува? Причината й се изясни в проблясък на прозрение. Той беше властен мъж, който не пуска лесно това, което смята за свое. Тя беше негова собственост, също като Драгоник, и трябваше да бъде задържана на всяка цена. Осъзна незавидната си роля в живота на Дракона и се запита колко ли време ще мине, преди той да прати за любовницата си.

— Роуз, не ме ли чуваш? — изръмжа Доминик. — Няма да напускаш Драгоник без мое разрешение, нито пък да търсиш Гън поради каквато и да било причина.

— Пак ме обвиняваш неоснователно — нападна го Роуз. — Не се интересувам от Гън.

— От какво се интересуваш тогава? — запита Доминик.

— От дома си. От семейството си. От нашите хора.

— Искаш ли деца, Роуз?

— Винаги съм мислила, че децата са благословия и утеха — каза тя замечтано.

Изражението на Дракона не издаваше нищо от мислите му. Дали тъгува за децата, които е можел да има от любовницата си, запита се Роуз. Хрумна й плашеща мисъл. Дали иска друга жена да бъде майката на неговите деца?

Тя изтърси въпроса, преди да се усети. Изражението на Доминик я накара мигом да си прехапе езика.

— Ти си жената, която може да ми даде законни деца, не Вероника.

Вероника. Сега знаеше името на жената, която той обича. Но когато помисли върху отговора му, тя реши, че ловко е избягнал въпроса й.

— Знам, че не си ме питала — продължи Доминик, — но все пак ще ти кажа, че искам деца, Роуз. Няма жив мъж, който да не иска наследници. Един ден нашия син ще бъде лордът на Драгоник.

Роуз преглътна конвулсивно. Мисълта да роди децата на Дракона не й носеше удоволствие, когато знаеше, че бащата на бъдещите й деца обича друга жена.

— Може да съм безплодна — отрони тя, като не намери по-добър отговор.

— Времето ще покаже — каза Доминик и внезапно смени темата. — Вуйчо ти каза ли кога ще си тръгне?

Роуз не съжали за смяната на темата и отговори с готовност:

— Не, но се съмнявам, че визитата ще бъде продължителна. Той трябва да се върне скоро, за да пази владението си от конкурентни кланове.

— Хубаво — каза Доминик, като сложи порция задушени зеленчуци на подноса пред себе си. — Няма да съжалявам, ако повече не го видя. Мисля си — продължи той, — че коледните празници са прекрасно време за забавления. Бихме могли да поканим пограничните барони и семействата им и в същото време да обявим брака си пред тях. Време е да се запозная с онези от васалите на крал Джон, които още не познавам.

— Искаш да направим празненство? — повтори Роуз. — Това е сериозно начинание, милорд. Стаите трябва да се подготвят, залата да се почисти от горе до долу. Трябва да разпратим ловци и рибари още сега, да осигурим достатъчно помощници на готвачката и да приготвим храна за банкетите.

— Може ли да стане? — запита Доминик.

В действителност, идеята да отпразнуват Коледа възбуди Роуз. Гостуването на приятели от другите баронства винаги беше удоволствие. Организирането на голям празник щеше да бъде трудно за толкова кратко време, но не и невъзможно.

— Да, може да се направи, с достатъчно помощ.

— Може да насрочим празника между Коледа и Богоявление, да устройваме лов с кучета и със соколи през всеки от дванадесетте дни — реши Доминик. — Моите рицари ще осигурят пресен дивеч и риба, а аз ще разпратя ездачи с покани до пограничните барони. Одобряваш ли?

— Да. Мама и татко винаги даваха подаръци в първия ден от януари — изрече замислено Роуз. — Всеки крепостен получаваше парче плат и храна. Надявам се да има достатъчно плат в складовете ни, за да зарадваме хората.

— Трябва да провериш запасите — каза Доминик. — И ние ще направим подаръци на нашите хора.

Роуз кимна безмълвно в знак на съгласие, запазвайки най-горещото си желание за себе си. Искаше майка й и Старла да дойдат на гости в Драгоник по време на празниците, но не знаеше как ще реагира Дракона на нейната молба.

Вечерята свърши и разчистиха място за барда в средата на залата. Роуз не бе го видяла досега и беше изненадана от напредналата му възраст. Макар да имаше силно тяло и крайници, косата му беше бяла и дълга, както и брадата му. Но блещукащите му сини очи не издаваха старост; бяха ярки и проницателни като на младеж.

— Казва се Синрик — осведоми я Доминик, когато бардът седна с кръстосани крака на една пейка и даде знак за тишина.

Синрик започна разказа си. Беше вълнуваща история за смел рицар и неговите подвизи и Роуз седеше на ръба на стола си, цялата в слух. Синрик описваше рицар с изключителна смелост, истински дракон, разказваше за битките му срещу неверниците, за ужасната рана, която получил, и за освободения роб, който станал негова сянка и верен помощник.

Не след дълго Роуз осъзна, че разказът е за Дракона. Косъмчетата на тила й настръхнаха, когато бардът спомена за уменията на Дракона с жените и как най-накрая се влюбил в извънредно красива жена-воин, изключително смела. Роуз почти се засмя на глас, защото нищо не можеше да бъде по-далече от истината.

Тя погледна към Дракона, изненадана да го види как я наблюдава. Срещна погледа му, без да трепне, но бузите й пламнаха.

— Говори за тебе, Роуз — каза Доминик. — Ти си жената воин в разказа на Синрик.

— Изглежда ми доста невероятно — каза тя, връщайки вниманието си към барда, който наближаваше края на разказа си.

Тя не беше глупавичка и знаеше много добре, че Дракона не я обича. Сръчният бард просто правеше разказа си по-интересен, като го украсяваше с неистини.

— Синрик ни разказа хубава история — изрече Роуз. — Трябва да го поканиш да дойде пак за коледните празници, а може да остане тук през зимата и да ни развлича с истории всяка вечер.

— Това е добра идея — каза Доминик.

Бардът завърши разказа си и започна друг, за една дама, затворена в кула, и за смелия й спасител. Роуз слушаше в захлас историята, когато Доминик се наведе и прошепна на ухото й:

— Хайде да си лягаме вече, милейди?

— Не. Искам да чуя края на разказа.

Очите му светеха от желание.

— Ще ти разкажа края в спалнята.

Роуз се поколеба, опита се да измисли начин да избегне вниманието на Дракона. Всеки път, когато се любеше с него, тя загубваше част от себе си и това я плашеше.

— Още е рано и мисля да поканя лейди Емили и лейди Блайт горе, за да обмислим всичко около празниците. Времето е малко, а работата е страшно много. Не възразяваш, нали?

— Разбира се, че възразявам, но няма да преча на плановете ти. Аз пък ще поговоря с Ерик и моите рицари за утрешния лов и ще инструктирам писаря да приготви покани за гостите. Много добре, Роуз. Имате време с твоите дами до нощната литургия, после си моя.

Роуз изпусна въздишка на облекчение, когато Дракона стана и отиде при група рицари на една от масите. Сега всичко, което трябваше да направи, беше да намери Емили и Блайт, да им разкаже за празненствата и да ги покани в приемната.

— Мислех, че Дракона никога няма да те остави самичка, момиче.

Роуз не беше видяла вуйчо си да се приближава и се стресна, като го видя.

— Какво има, вуйчо?

— Ето какво, малката. Ела в стаята ми. Искам да поговорим насаме.

— Не. Не съм забравила какво стана последния път, когато говорихме насаме.

— Е, съжалявам за това, момиче. Не исках да те наранявам. Винаги съм бил добър към тебе и семейството ти, знаеш. Майка ти би искала да чуеш какво имам да ти кажа.

Роуз помисли да откаже, но не й даде сърце да не отдели няколко минути за вуйчо си. Заради майка си тя реши да го изслуша.

— Много добре. Ще дойда в стаята ти веднага щом се освободя, но не мога да остана дълго.

— Ще те чакам, момиче. Не се бави.

След като Мърдок се оттегли, Роуз издири Емили и Блайт и ги помоли да я чакат в приемната, докато поговори насаме с вуйчо си в неговата стая. Когато им каза за празненствата, които Доминик искаше да устрои за Коледа, те възбудено запляскаха с ръце и веднага се съгласиха да помогнат.

Разделиха се и Роуз излезе от залата, без да подозира, че Рахман тръгва след нея.

Тя стигна до стаята на вуйчо си и почука на вратата. Приглушен глас я покани да влезе. Тя отвори вратата и влезе в стаята. Вътре беше тъмно, светеше само една свещ, сложена на масичката до леглото.

— Вуйчо? Къде си?

Внезапно вратата зад нея се затръшна и тя чу ясния метален звук на ключ, превъртян в ключалката. Извърна се и с изненада видя Гън да й се усмихва, докато пуска ключа от вратата в кожената кесия, която висеше отпред на колана му.

— Гън! Какво правиш тук? Къде е вуйчо Мърдок?

— Вуйчо ти го няма тук.

— Искам да си вървя. Отключи вратата.

— Още не, момиче. Искам да си поговорим с тебе. Вуйчо ти устрои тази среща. Тук няма да ни безпокоят.

— Няма за какво да говорим, Гън. — Тя протегна ръка. — Дай ми ключа.

Гън реагира така бързо, че тя не можа да му избяга. Хващайки ръцете й, той я избута към леглото и я накара да седне на ръба.

— Не ти ли казах, че трябва да поговорим? Вуйчо ти има план да те отърве от брака ти.

Роуз потрепери, по гръбнака й плъзна хлад.

— Вече обясних на вуйчо Мърдок, че никой не може да направи нищо, за да анулира брака ми с Дракона. Той е законен във всяко отношение.

Гън й отправи хитра усмивка.

— Вярвай на вуйчо си, Роуз. Няма голяма вероятност съпругът ти да те иска, ако се отдадеш на друг мъж. Той дори с облекчение ще ти позволи да тръгнеш с нас за Шотландия. Мърдок има приятели на високи места. Щом се закълнеш, че си ми била обещана, бракът с Дракона ще бъде обявен за невалиден и никой няма да може да оспори претенциите ми върху Еърдейл. — Гън я бутна и тя падна назад на леглото. — Свърши своята част от работата и всичко ще бъде наред.

— Ти наистина ли очакваш да ти се отдам? — ахна Роуз, дърпайки се от него.

— Да, точно това очаквам.

— Полудял си, вуйчо ми също.

— Мърдок е хитър като лисица. Надигни се, да сваля туниката ти.

— Върви по дяволите! Само да ме пипнеш, ще викам.

Гън веднага затисна с месеста лапа устата на Роуз.

— Много рано е да ни откриват заедно.

Тя подивя от страх, борейки се да се изплъзне изпод едрото тяло на Гън. Какво искаше да каже той? Кой трябва да ги открие заедно? Не можеше това да се случва с нея. Как можа да се хване на въдицата на Мърдок.

— Стой мирно, Роуз. Не е като да си девица, а аз не искам да свърши скоро.

Тя престана да се дърпа, когато разбра, че съпротивата й го възбужда. Почувства мъжествеността му да се опира в корема й и омекна.

— Добро момиче — каза Гън. — Знаех си, че ще почнем да се разбираме добре с тебе.

Той свали ръка от устата й и започна да вдига нагоре туниката й. Като усети, че устата й е свободна, Роуз нададе пронизителен вик. Гън пак затисна устата й, спирайки рязко звука.

— Не беше умно от твоя страна, момиче.

Все още затиснал устата й, той дръпна туниката й нагоре с другата си ръка. Разтвори краката й с колене и започна да се намества между тях, когато вратата се разцепи и падна с трясък.

Гън се отдалечи със скок от нея и посегна към двуострия си меч. Но беше твърде късно. Рахман, нападайки като разярен бик, връхлетя върху шотландеца. Двамата паднаха на пода в кълбо от ръце и крака, но Гън нямаше шанс. Беше едър, но Рахман беше направо великан. Роуз побърза да оправи туниката си и стана трепереща от леглото. Мина внимателно покрай борещите се тела и се насочи към вратата, за да повика за помощ. Преди да беше стигнала разбитата врата, Дракона и Мърдок се появиха на прага.

— За бога, какво става тук? — изрева Доминик.

Тогава видя Роуз и се намръщи, явно не можейки да разбере какво означава присъствието й в стаята на Мърдок.

Погледът на Роуз отлетя към вуйчо й и тя разбра, че и той изглежда толкова смаян, колкото Дракона, макар и вероятно поради различна причина.

— Когато каза, че има нещо, което трябва да видя в стаята ти, Мактавиш, нямах представа, че говориш за сбиване между моя телохранител и доведения ти син.

— О, и аз — изфуча Мърдок.

— Спрете! — заповяда Доминик, посягайки, за да вдигне Рахман от неподвижния Гън. — Какво стана, Рахман?

Рахман се изправи, хвърляйки презрителен поглед към Гън, който се размърда и се хвана за главата.

— Направих каквото ми наредихте, господарю — обясни Рахман. — Последвах лейди Роуз до стаята на вуйчо й и чаках пред вратата да излезе. Когато я чух да вика, влязох и намерих…

— Намерил е Гън да се забавлява със съпругата ти — довърши рязко Мърдок. — Стаята му не е толкова хубава като моята, затова запита дали не може да си поиграе тук с Роуз. Не искам да разделям любовниците, затова се съгласих. После реших друго и дойдох да ти кажа за изневярата на съпругата ти.

Роуз усети стените да се приближават към нея. Как можеше вуйчо й да лъже толкова спокойно? Дракона обаче не му е повярвал, нали? Тя срещна погледа на мъжа си и усети тежестта на подозренията му да я притиска към пода.

— Не, той лъже! Вуйчо Мърдок каза, че иска да поговорим насаме и ме помоли да дойда в стаята му. Нямах представа, че Гън ще бъде тук или че ще… ще…

Тя извърна лице. Не можеше да погледне Дракона в очите.

— Изнасили ли те? — запита сурово Доминик.

— Да я е изнасилил ли? — повтори Мърдок. — Обиждаш доведения ми син, лорд Дракон. Гън никога няма да изнасили жена, която не го иска. Повярвай ми, племенницата ми го е искала, иначе нямаше да се съгласи да се срещне насаме с него.

— Простете, господарю — намеси се Рахман, — не ми се стори вашата дама да го е искала.

— Какво ще кажеш, Гън? Искаше ли те съпругата ми?

— Искаше ме — излъга Гън, изплювайки един счупен зъб. — Твоят телохранител вижда каквото му изнася. Сигурно не задоволяваш Роуз, защото тя беше дива под мене.

— Вън! — изгърмя Доминик. — И двамата. Вземайте хората си и си тръгвайте веднага. Изчерпахте търпението ми до край. Вие и племенниците ви вече не сте добри дошли в дома ми.

— Ще вземем Роуз с нас — каза Мърдок, посягайки към нея.

Тя бързо се дръпна.

— Никъде не отивам с вас, вуйчо.

— Съпругът ти да каже — отвърна Мърдок. — Дали ще те иска, след като те е имал друг мъж? Няма къде другаде да отидеш, освен при мене. Роднини сме, няма да те изгоня.

Роуз отвори уста да каже нещо, но не излезе нито звук. Беше прекалено зашеметена от обрата на събитията, за да изрече дори две свързани думи.

Доминик се обърна към Мърдок с лице, освирепяло от ярост.

— Вън! И двамата!

— Много добре — каза Мърдок. — Ставай, Гън, вече нямаме място тук. — Махна на Роуз. — Ела, племеннице. Може би Дракона ще ти даде време да си вземеш малко дрехи в една торба.

Доминик протегна ръка пред Роуз, за да й попречи да помръдне.

— Тя няма да ходи никъде.

Мърдок беше видимо разтърсен.

— Още ли я искаш? Въпреки че Гън може да е посял дете в корема й? Какъв мъж си ти?

Доминик усети самообладанието си да се разклаща и започна да се бори да възпре избухването. Не можеше да погледне към Роуз. Щеше да се занимае с нея по-късно, след като роднините й си отидат и гневът му се уталожи. Доминик знаеше, че не бива да вярва на Мърдок и Гън, но не можеше да не се почувства предаден. Роуз беше сама в спалнята с Гън, в края на краищата, и той искаше да узнае подробностите.

— Мислиш ли, че ще ти повярвам за Роуз? — изфуча той. — Не, Мактавиш. Тя е моя съпруга. Всичките ти думи не могат да променят това. Изнеси си нещата от стаята и си заминавай. Рахман, събери мъже и изпратете клана Мактавиш от крепостта.

— Правиш огромна грешка, Драконе — извика Мърдок, докато събираше оскъдните си принадлежности. След като събра всичко, Рахман го избута грубо от стаята заедно с Гън. — Не е редно да гониш човек в студена нощ — оплака се Мърдок, минавайки покрай Доминик.

Роуз тръгва да излиза, но Доминик я спря с поклащане на глава.

— Не, жено, имаш да даваш обяснения. Какво правеше с Гън в стаята на Мърдок?

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа?

Доминик се взря в нея.

— Може би.

Роуз погледна в очите на Дракона и се отказа да се свие от страх пред суровото му осъждане.

— „Може би“ не е достатъчно, милорд. Вече ти обясних, че вуйчо Мърдок ме помоли да се срещнем тук, за да поговорим насаме.

— Гън взе ли те, Роуз?

— Той е силен, Доминик, и аз нямах оръжие, но се борих, докато не осъзнах, че само го възбуждам. За щастие, Рахман пристигна, преди Гън да ми беше направил нещо.

— Сигурна ли си, че Рахман е дошъл навреме? — Той се намръщи. — Гън нападна ли те? Кажи ми, че не си го поискала.

— Не съм го искала — повтори унило Роуз.

Той хвана ръцете й, дръпвайки я към себе си.

— По дяволите, Роуз! Поне го произнеси по-уверено.

Тя се изтръгна.

— Какво искаш от мене, Доминик? Първо вуйчо ми ме измами, после бях нападната, а сега ме обвиняваш несправедливо, че съм те предала. Кажи ми дали си наредил на Рахман да ме следи, защото не ми вярваш. Какво съм направила, за да заслужа подозрението ти?

И тя се обърна, за да излезе.

— Къде отиваш?

— Емили и Блайт ме чакат в приемната.

— Отпратих ги.

Роуз го изгледа свирепо.

— Кога го направи?

— След като Мърдок ми каза, че се забавляваш с Гън в неговата спалня. Не исках да повярвам, затова те потърсих в приемната. Твоите дами бяха там и те чакаха. Казах им, че ще се забавиш, и ги отпратих.

— Тогава ще си легна. Тази нощ беше изтощителна.

Доминик я пусна да излезе. Ако Роуз казваше истината, значи е била използвана. Но той не я беше обвинил наистина в изневяра. Беше почтен мъж, но Роуз му беше съпруга, а да го унизи жена, това беше удар по гордостта му. Но щеше да научи истината. Мърдок и Гън имаха интерес да лъжат с всички сили. Вече беше чул Роуз, сега трябваше да чуе какво има да му каже Рахман. Излезе от спалнята няколко минути след Роуз и тръгна да търси слугата си.

Нямаше нужда да го търси далече. Рахман го чакаше точно пред вратата.

— Какво се случи? — запита Доминик без никакви предисловия. — Разкажи ми точно какво видя и чу.

— Видях вашата дама да излиза от залата, господарю, и я последвах, както ми наредихте. Тъй като отиваше в стаята на вуйчо си, не бях силно обезпокоен за нейната безопасност, но останах все пак пред вратата.

— Какво те накара да нахлуеш вътре? Чу ли нещо необичайно?

— Чух лейди Роуз да вика и не чаках покана. Опитах вратата, но видях, че е заключена.

Дъхът на Доминик заседна на гърлото му, но той трябваше да чуе останалото, независимо колко болезнено ще бъде.

— Какво видя, Рахман?

— Вашата дама затисната под Гън на леглото. Видя ми се, че се бори да се освободи, и това не ми хареса. Той беше затиснал устата й с ръка и се готвеше да… трябва ли да казвам още, господарю? Влязох, преди да беше станала беля. Щях да убия това куче, ако ме бяхте оставили.

Доминик усети, че вече може да си отдъхне.

— Ако беше убил Гън, нямаше да стане нищо друго, освен да се започне война. Шотландците си отидоха, само това има значение. Не са добре дошли вече в Драгоник. Не ги искам близо до Роуз.

— Това е мъдро решение — съгласи се тържествено Рахман.

— Сега най-добре да намеря жена си и да видя каква вреда е нанесена. Тя не е лесна за успокояване и се страхувам, че я обидих.

Доминик се отправи към приемната и не чу как Рахман се засмива, не видя и веселите пламъчета в тъмните му очи.