Кони Мейсън
Господарят на драконите (15)

14

„Когато любовта дошла на земята,

Пролетта я посрещнала с леха от рози.“

Томас Кембъл

Роуз никога не се беше чувствала толкова безпомощна. Дракона имаше нужда от нея, а кралят отказваше да й позволи да замине. Единственото, което я възпираше да замине, беше фактът, че Рахман е с Дракона. Трябваше да вярва, че Рахман е намерил Дракона жив и ще пази живота му. Отказваше да вярва друго, защото ако го направеше, означаваше да подкопае вярата си в Бога и в неговата доброта.

Жестокото безразличие на крал Джон към затрудненото й положение я ужасяваше и я вбесяваше. Той си беше дал много труд да се увери, че тя няма да напусне двореца, като беше заповядал на дворцовите стражи да я спрат, ако се опита да излезе без негово позволение. С две думи, Роуз обмисляше да се покатери по стената на кухненската градинка, но реши, че е прекалено висока и вероятно ще си счупи врата.

Щом вестта за вероятната смърт на Дракона се разнесе из двора, Джон вече не очакваше Роуз да посещава неговите банкети. Тя беше благодарна за отсрочката и оставаше в уединение, очаквайки вести от Драгоник.

Никой обаче не можеше да я убеди, че Дракона е мъртъв, и тя започна да проучва начини за бягство. Още имаше малка скрита кесия с пари, които той й беше оставил. Бяха достатъчно, за да стигне до дома, дори ако се наложеше да купува кон, макар да се надяваше, че няма да бъде необходимо. В плана й влизаше да открадне собствената си кобила от кралските конюшни. Най-трудно щеше да бъде измъкването от двореца и тя още не беше измислила как да го осъществи.

Две седмици по-късно тя се събуди посред нощ с ясното усещане, че не е сама. Със страх отвори очи и видя някой да се навежда над нея. Отвори уста, за да извика, но една голяма, мазолеста ръка заглуши звука. Познат глас прошепна „ш-ш-т!“ и тя веднага се успокои.

— Аз съм, Рахман, господарке. Кимнете, ако разбирате, и ще си махна ръката.

Роуз кимна и тежестта се вдигна от устата й. Тя се облегна на лакът и видя строгите черти на Рахман, осветени от лунната светлина. Изглеждаше уморен и изтощен, като че ли беше пътувал на голямо разстояние, без да спи или да яде.

— Видя ли Дракона? — запита Роуз без предисловие. — Жив ли е съпругът ми? Моля те, не ме дръж в напрежение. Кралят каза, че Дракона е мъртъв, но аз отказвам да повярвам.

— Много неща се случиха, след като напуснах двореца, господарке — започна Рахман. — Мислих за съня ви и реших, че наистина е предчувствие. Тогава се запитах къде може да поиска господарят ми да го занесат, ако е тежко ранен. Отговорът ми се яви, когато излязох от двореца.

— Той би искал да бъде откаран у дома, в Драгоник — прошепна Роуз. — Дерек Фенмор се върна от уелската граница с известие за смъртта на Дракона. Каза, че го видял да пада в жестока битка и че Дракона поискал рицарите му да го отнесат да умре в Драгоник. Страхувах се, че няма да го намериш.

— Пристигнах в Драгоник в деня, след като господарят ми беше докаран в кулата. Беше още жив, но много зле.

Роуз изстена и се залюля напред-назад, без да престава да повтаря:

— О, боже, о, боже, о, боже. Не ми казвай, че е мъртъв, защото не мога да го понеса.

— Лорд Дракон беше жив, когато напуснах Драгоник преди по-малко от две седмици. И отец Нийл, и аз използвахме слабите си знания по медицина, за да му помогнем, но раната му беше загноила и тялото му беше опустошено от треска.

— Защо го остави? — запита Роуз с нарастваща паника.

— Господарят ми викаше името ви в бълнуванията си. Има нужда от вас, господарке. Не се страхувайте, оставих го в добри ръце. Светият мъж каза, че майка ви притежава умения, с които да спаси лорд Дракон. Тя сега е в Драгоник.

— Майка ми се е съгласила да напусне манастира? — запита смаяна Роуз.

— Да. Нямаше търпение да дойде в Драгоник, след като й обясних положението. Дори доведе една от монахините, по-веща от нея в лечителското умение.

— Слава богу — прошепна Роуз със задавен глас.

— Тръгнах, за да ви доведа, веднага щом ги придружих до кулата.

— Не мога да замина — оплака се Роуз. — Кралят ми забрани. Заповяда ми да остана в двореца, докато не получи известие, че Дракона ще оживее. Ако Дракона умре, Джон възнамерява да ме омъжи за друг. — Ридание се надигна в гърлото й. — Няма да го понеса.

— Подозирах нещо такова — изрече Рахман — и обсъдих вашето положение с майка ви.

— Няма нищо, което мама да може да направи — каза тъжно Роуз.

— Подценявате ума й — възрази Рахман. — Вижте там. Посочи към вратата, привличайки вниманието на Роуз към една увита в наметало фигура, сгушена близо до затворената врата.

Сви показалеца си и фигурата се приближи плахо.

Вцепенение набръчка челото на Роуз.

— Не разбирам. Кого си довел, Рахман?

Фигурата се приближи към леглото и свали качулката. Лунната светлина разкри глава, увенчана с коса в цвета на златото. Роуз се вгледа в моминското лице и видя собствения си образ.

— Старла! — писна тя. — Какво, в името на всичко свято, правиш тук?

Старла влетя в отворената прегръдка на Роуз. Сестрите се прегърнаха силно, вгледаха се една в друга, после отново се прегърнаха.

— Дойдох да ти помогна — каза Старла. — Рахман обясни затрудненото ти положение, когато изведе мама от манастира. Посъветвахме се и измислихме план, който ще ти позволи да се върнеш в Драгоник.

— Как? Всичко е толкова объркващо.

— Всъщност е просто. Аз ще заема мястото ти, за да можеш да се върнеш у дома.

Със сълзи в очите Роуз изгледа близначката си.

— Ще направиш това за мене?

— Защо не? Ти се пожертва заради мене.

— Никога не бих поискала това от тебе, Старла.

— Аз ти го предлагам, сестро. Рахман може да те изведе от двореца по същия път, по който влязохме с него.

— Сигурна ли си? Напълно?

Макар че гласът на Старла трепереше, тя беше твърдо решена.

— Да.

— Ще доведа други коне и ще се върна за вас — каза Рахман. — Вземете само каквото ви трябва за пътуването. Лейди Старла може да носи това, което оставяте, защото не е взела нищо със себе си, само дрехите на гърба си.

Роуз се измъкна от леглото и запали една свещ. Докато се обличаше и опаковаше малко вещи в една калъфка от възглавница, обясни всичко, което Старла трябваше да знае. Започна с Лилиан, камериерката, и продължи със списъка от хора в двореца, с които тя може би щеше да влиза в контакт.

— Никой няма да поставя под въпрос желанието ти да стоиш в стаята си — обясни Роуз. — Дворът е осведомен за моето положение и никой не се е натрапвал на усамотението ми, откакто вестта за вероятната скорошна смърт на Дракона достигна двореца. Има една малка градина зад кухнята, където се разхождам всеки ден — продължи Роуз. — Помоли Лилиан да те заведе там. Ако кралят те повика на аудиенция, постъпи така, както бих постъпила аз. Отнеси се с уважение към ранга му, но не изглеждай прекалено покорна. — Замълча, после избъбри: — О, Старла, страхувам се, че няма да се получи.

— Разбира се, че ще се получи. Не за първи път се преструвам на тебе. Побързай, Роуз. Трябва да бъдеш далече от двореца, преди да съмне.

Роуз грабна калъфката с багажа си и отново прегърна сестра си.

— Рахман ще се върне при тебе веднага щом стигна в Драгоник. Довери му се, той ще те пази. Помни всичко, което ти казах, и моля те, моли се за Дракона. Трябва да оцелее, защото той е моят живот.

— Много ще се моля да оцелее — закле се Старла. — Сигурно много го обичаш, Роуз. Когато пристигна за първи път в Драгоник, изглеждаше толкова свиреп, толкова арогантен и самоуверен, че се побоях за живота ти. Ако избухливият ти темперамент не те е изложил на неприятности, знаех, че острият ти език ще го направи. Радвам се, че с лорд Дракон сте намерили обща почва.

— Чуй ме, Старла, има нещо, което не сме обсъждали — каза Роуз след миг размисъл. — Лейди Вероника. Понякога посещава дворцовите събития и се опитва да ме ядосва. Винаги ми напомня, че с Дракона са били любовници и че тя е жената, за която е възнамерявал да се ожени. Не мога да кажа дали той още храни нежни чувства към Вероника, но съм обнадеждена, че е викал моето име в бълнуването си, а не нейното.

— Ще се моля и за това — довери й Старла. — Сега върви. Не се тревожи за мене. Ще бъда добре.

Роуз тръгна към вратата.

— Никога няма да забравя това, Старла.

— Великодушието ти направи моята мечта да се сбъдне. Скоро ще стана монахиня. Нали винаги сме си помагали? Ти си част от мен точно както аз съм част от тебе.

Страхувайки се, че ще избухне в сълзи, Роуз отвори вратата и се измъкна навън. Макар че коридорът беше тъмен, тя усети присъствието на Рахман и не почувства страх, когато той хвана ръката й.

— Следвайте ме, господарке. Не издавайте никакъв звук, за да не привлечем вниманието на стражите.

Рахман поведе Роуз надолу по слугинското стълбище и по един дълъг коридор към кухнята. Не срещнаха никого, защото Рахман внимаваше да избягва стражите. Един кухненски прислужник спеше до огнището, но не помръдна, докато Рахман водеше Роуз през тъмното и навън към градинката. Тя беше минавала толкова пъти оттук, че нямаше нужда от светлина, за да се ориентира.

Това, което тя не разбираше обаче, беше как Рахман очаква да излязат от двореца, тъй като стената беше прекалено висока, за да се прехвърлят през нея. Щом излязоха в осветената от луната градина, тя изрече на глас съмненията си.

— Не се страхувайте, господарке — прошепна Рахман. — В дните, когато се разхождахте и седяхте на слънце в същата тази градина, аз разучавах наоколо и намерих малка задна вратичка, обрасла с лози и бурени и почти невидима. Една нощ се върнах, докато замъкът спеше, и направих прорез в лозите. Бях доволен да открия, че свободата лежеше отвъд тази малка, забравена вратичка, и записах това в паметта си, за да ми послужи в бъдеще.

— Не е за учудване, че Дракона те цени високо — каза Роуз. — Добре е да те има човек наоколо си, Рахман. Да тръгваме.

Рахман намери вратичката и се зае с ключалката. Тя се отвори със силно изскърцване. Той дръпна Роуз след себе си и внимателно затвори вратичката. Кобилата на Роуз и още един кон бяха вързани в сянката на стената и мирно хрупаха трева. Рахман помогна на Роуз да се качи на седлото, възседна собствения си кон и прошепна на Роуз да изчака, докато стражите горе на стената им обърнат гръб.

Отлагането изглеждаше безкрайно, но най-накрая Рахман даде сигнал, двамата се измъкнаха тихо от дълбоките сенки и се отдалечиха в тъмната нощ.

 

 

Умората надви Роуз, когато кулите на Драгоник се показаха пред тях. Скоростта, която Рахман беше наложил от Лондон, беше голяма, но необходима. По време на пътя спяха в изоставени колиби и малки селски ханове, но ако за конете не беше необходимо да имат време за почивка и да възстановят силите си, Роуз би се отказала от съня, бързайки да стигне при Дракона.

— Почти сме у дома, Рахман — каза тя тревожно. — Ами ако мама не успее да спаси Дракона? Ами ако…

— Не правете предположения, господарке — посъветва я Рахман. — Господарят ми е упорит мъж. Волята му за живот е по-силна от черния призрак на смъртта.

— Моля се дано да си прав.

Роуз се приближи с трепет към подвижния мост. Скоро щеше да види Дракона и всичко щеше да бъде наред. Тя трябваше да вярва в това.

Подвижният мост беше вдигнат, предпазвайки входа, но бързо се спусна, когато Рахман повика стражите. Двамата с Роуз препуснаха по моста и минаха под вдигнатата подвижна решетка. Сърцето на Роуз биеше неравномерно, докато конят й минаваше през външния двор на замъка и влизаше във вътрешния през втората порта. Слезе от седлото пред предната врата и изтича нагоре по стъпалата. Вратата се отвори и Роуз попадна в обятията на майка си.

— Дойдох си, мамо — изхлипа тя на гърдите на Нелда.

— Един страж на крепостната стена те разпозна и ми съобщи. Оставих работата си и слязох да те посрещна.

— Кажи ми, мамо, моля те, не ме дръж в напрежение. Жив ли е Дракона?

— Да, дъще. Ние със сестра Агата успяхме да го задържим жив, но треската още е силна. Като те види, това ще му подейства по-добре от каквито и да било лекарства, които мога да измисля. Иди при него, Роуз. Той те вика.

Роуз се отдели от майка си и изтича към стълбищата.

— Внимавай със стъпалата — извика Нелда подире й.

Без да обръща внимание на предупреждението на майка си, Роуз вземаше стъпалата две по две, подбрала полите си до коленете, за да може да ги изкачва, без да се спъне. Отмина Емили и Блайт в коридора, но изтича покрай тях само с един кратък поздрав. Когато стигна до приемната, отвори рязко вратата, влетя вътре и нахлу в спалнята.

Една монахиня беше коленичила до леглото, сключила ръце в молитва и със сведена глава. Тя се изправи, когато Роуз нахълта в стаята.

— Аз съм сестра Агата — каза тя, — а ти сигурно си Роуз. Добре е, че дойде. Страхувам се, че може да изгубим съпруга ви.

— Не! — извика Роуз. — Оставете ни. Искам да остана насаме със съпруга си.

Сестра Агата сви устни и излезе от стаята с цялото достойнство на положението си. Роуз знаеше, че е постъпила грубо, но не можеше иначе. Как смее сестра Агата да й казва, че нейният Дракон ще умре! Преставайки да мисли за монахинята, Роуз пристъпи към леглото. Първото поглеждане към Дракона я шокира. Лицето му беше изпито и бледо, бузите бяха неестествено зачервени. Тя докосна челото му и трепна. Топлината, излъчваща се от тялото му, я изплаши. Как е възможно човек да гори така и още да е жив?

Роуз коленичи до леглото и нежно прошепна името му. Пасивността му я изплаши и тя отново го повика по име, този път по-високо. Той се размърда неспокойно и това й даде основание да повярва, че я е чул.

 

 

Крайниците на Доминик бяха тежки и безполезни, очите му пламтяха, а тялото му сякаш гореше в огъня на ада. Като през мъгла чу някой да го вика. Роуз? Не, не Роуз. Челото му се набръчка, докато се опитваше да мисли свързано. Смътно си спомни, че Роуз е заложничка на краля, и вик на отчаяние се надигна в пресъхналото му гърло. Не можеше… нямаше да умре, докато не види лицето на Роуз за последен път.

— Доминик. Чуваш ли ме?

Той се раздвижи и се опита да отвори очи. Уплаши се, че халюцинира, когато усети нейното присъствие до себе си. Беше уморен, толкова уморен и толкова го болеше. Струваше му прекалено голямо усилие да вдигне клепачи.

— Доминик, отвори очи и ме погледни. Тук съм, вдясно от тебе. Не умирай, Доминик. Моля те, не умирай.

Настойчивостта й най-накрая проби през пелената около ума му и той направи храбро усилие да вдигне клепачи. Отначало не видя нищо, само една червена завеса. Тогава завесата се вдигна и лицето на Роуз изплува над него. Той се опита да заговори, но езикът му беше залепнал на небцето.

— Не, не говори — каза тя, докосвайки устните му с върха на пръста си. Поднесе една чаша към устата му и той отпи предпазливо от студената вода. — Ето, така по-добре ли е? — Той се опита да заговори отново и не можа. — Не, лежи мирно и ме остави да говоря. Няма да умреш, Драконе Доминик. Няма да го позволя.

Усилието му да заговори произведен слаб звук.

— Как дойде?

— Рахман ме доведе.

— Кралят…

— … няма да разбере, че съм напуснала двореца. Старла зае мястото ми. Джон отказа да ми позволи да дойда при тебе, затова Рахман взе нещата в свои ръце и доведе Старла, за да заеме мястото ми. Кралят вярва, че си мъртъв. Всички в двора го вярват, но аз знаех, че не е така. Щом се оправиш, любов моя, трябва да се върна в двореца, за да може Старла да се върне в манастира.

Това беше прекалено много за Доминик. Главата му беше замаяна, а ужасната болка, която изпитваше, откакто беше паднал поразен на бойното поле, объркваше мислите му. Беше се вкопчил в живота с невероятно упорство, но сега, когато видя Роуз и говори с нея, беше готов да се предаде.

Доминик въздъхна и започна да се унася, но беше дръпнат обратно към действителността от сърдития глас на Роуз.

— Проклет да си, Драконе! Не можеш да умреш! Имам нужда от тебе! Искам деца от тебе. Драгоник не може да процъфти без своя лорд. Кралят ще ме принуди да се омъжа за някой от лакеите му, ако ме оставиш сама и незащитена.

Думите на Роуз запалиха искрата на живота у Доминик и той се измъкна от мрака. Светлината, в която се озова, беше неясна, но я имаше, имаше я и Роуз, която го викаше да се върне от ръба на смъртта.

Доминик почувства нещо хладно да минава по горящата му плът и с голямо усилие накара очите си да се отворят. Видя Роуз надвесена над него, притиснала мокра кърпа към челото му. Мъчейки се да остане в съзнание, Доминик вкуси хладината върху изгарящата си плът. Затвори очи и когато отново ги отвори, лейди Нелда стоеше до Роуз.

— Как е той, дъще? — запита Нелда.

— Ще оживее, мамо — провъзгласи Роуз. — Отказвам да го оставя да умре.

Ако не беше болката, когато го изгаряше, Доминик щеше да се усмихне. Неговата войнствена жена щеше да се бори със зъби и нокти, за да попречи на мрачния призрак на смъртта да го вземе. Умът му започна да блуждае. Дали Роуз го обича? Решимостта й да го удържи жив беше добра индикация, че не й е безразличен. Беше позволила любимата й сестра да заеме мястото й, за да може тя да дойде при него в часа, когато той имаше нужда, и това говореше много за чувствата й.

Той отново започна да се унася.

— Доминик, събуди се. Мама ти е донесла малко бульон. Казва, че трябва да го изпиеш до последната капка. Отвори уста.

Доминик извърна глава.

— Не, боли ме.

— Изцедих и последната инфекция точно тази сутрин — каза Нелда. — Много го боли; затова не реагира. Със сестра Агата мислим обаче, че има нужда от течности, за да оцелее.

— От колко време е така? — чу Доминик въпроса на Роуз.

— Беше на прага на смъртта, когато Рахман ме доведе в Драгоник. Раната му беше много инфектирана, но има известно подобрение, откакто започнахме да го лекуваме. Надявах се скоро да има криза. Ако не — и тя сви рамене, — има много малко неща, които да можем да направим за него.

Роуз взе бульона от ръцете на Нелда, седна на ръба на леглото и започна търпеливо да сипва течност в устата на Дракона. Почти беше привършила, когато очите му се затвориха и той заспа.

— Добре ли е? — запита тя обезпокоена.

— Има нужда от целия сън, който може да получи — каза Нелда. — Ти си изтощена, Роуз. Пътуването ти от Лондон сигурно не е било леко. Имаш нужда от баня, храна и после отдих. Спи колкото искаш. Ние със сестра Агата ще се грижим за съпруга ти. Ваната те чака в спалнята ти.

— Не, не мога. Ами ако…

— Няма да позволя лорд Дракон да умре — увери я Нелда. — Върви, дъще. Ще те събудя, ако се влоши.

Роуз беше уморена и банята щеше да бъде нещо чудесно, но да остави Дракона, след като беше пътувала толкова надалече, за да бъде с него, не й изглеждаше редно. Наложи се да я убеждават, за да се съгласи, и след един последен поглед към спящото лице на Дракона тя излезе от стаята.

Емили и Блайт я чакаха в спалнята й, когато пристигна там. Сигурно бяха разбрали, че е прекалено изтощена, за да отговаря на въпроси, защото заговориха за незначителни неща, докато й помагаха да се съблече. Роуз едва държеше очите си отворени. Главата й се люлееше над ръба на ваната, докато Емили я къпеше. После Блайт й помогна да излезе от изстиващата вода, изсуши я и й помогна да облече нощница. Тя заспа в момента, когато главата й докосна възглавницата.

Роуз усети, че някой я разтърсва, и се зачуди защо я будят, когато току-що е заспала. Тогава си спомни обещанието на майка си да я събуди, ако положението на Дракона се промени, и се надигна. Паника пробяга през тялото й, когато видя Нелда да се надвесва над нея.

— Мамо! Какво има? Дракона… Той…

— Събуди се, Роуз. Ела в стаята на лорд Дракон, щом се облечеш.

— Колко време съм спала?

— Една нощ и един ден — отвърна Нелда през рамо, докато бързаше да излезе.

Роуз се напъха моментално в дрехите си и изхвръкна от стаята. Пристигна задъхана при Дракона. Зашеметена, не можеше да направи нищо, освен да го гледа втренчено. Беше прясно избръснат, подпрян на няколко възглавници. Още беше блед, но неестественият цвят на бузите му го нямаше. Отправи й треперлива усмивка, която накара коленете й да омекнат.

Роуз протегна ръка и докосна челото му. Стори й се хладно.

— Истинска си — изрече Доминик с тих глас, който Роуз едва позна. — Мислех, че съм те сънувал.

— Не беше сън, Доминик. Тук съм.

— Как?

Тя му беше обяснила в деня, когато беше пристигнала, но тогава той очевидно беше твърде болен, за да си спомни.

— Кралят отказа да ми позволи да напусна двореца, затова Рахман доведе Старла, за да заеме мястото ми. Ще остана в Драгоник толкова време, колкото е необходимо, за да се възстановиш, но после трябва да се върна в двореца.

Той посегна към нея. Тя хвана ръката му и я положи на гърдите си.

— Радвам се, че дойде — прошепна той пресипнало. — Не очаквах да те видя отново. Страхувах се, че ще умра, преди да стигна у дома. Какво стана в онзи ден? Уелсците бяха ли победени? Спечелихме ли битката?

— Силите на краля са спечелили дори повече. Сраженията свършиха засега; уелсците отстъпиха. Пристигна куриер в Уестминстър, скоро след битката. Каза, че си загинал на бойното поле.

Той стисна ръката й.

— Почти бях загинал.

— Как се чувстваш?

— Сякаш съм изтеглен от дълбините на ада.

— Боли ли те?

— Малко.

Роуз позна по тона на гласа му, че го боли много повече.

— Изглеждаш по-добре, откакто мина през кризата.

— Трябва да благодаря на майка ти и на сестра Агата, че ме измъкнаха.

— И на Рахман. Ако не беше той, мама и сестра Агата нямаше да бъдат тук сега. Рахман ти е добър приятел, Доминик.

— Щастлив беше денят, когато го срещнах. Къде е той? Защо не дойде да ме види?

— Пратих го да се върне в двореца, за да наглежда Старла. Тревожа се за нея. Тя е толкова невинна. Надявам се да стои далече от лейди Вероника.

Гняв проблесна в очите на Доминик.

— Вероника направила ли е или е казала нещо, с което да те разстрои?

— Не искам да я обсъждам — изрече Роуз. — Трябва да те оставя да си почиваш.

Тя се наведе, за да го целуне по бузата, но в последния момент той обърна глава и целувката й попадна на устата му. Беше кратка, но пронизваща и Роуз си пожела да можеше да подскочи от радост, усещайки сладостта й. За първи път от пристигането си в Драгоник беше сигурна, че Дракона ще се оправи.

 

 

Възстановяването на Доминик беше бавно, но несъмнено. Всеки ден беше препятствие, което трябваше да преодолява, но го преодоляваше. Когато разбра, че Роуз е при него, това го издърпа от прага на смъртта.

Две седмици след пристигането на Роуз лейди Нелда и сестра Агата дойдоха в стаята му, за да се сбогуват. Доминик караше Нелда да остане, но тя настоя, че още не е готова да излезе от уединението на манастира. За да покаже благодарността си, Доминик даде на сестра Агата солидна сума за нейния религиозен орден.

Раната му сега беше освободена от инфекцията и той можеше да сяда на стол за малко. Нямаше търпение да излезе от стаята си и да си възвърне силата с упражнения с меч или други мъжки занимания. Но най-важното, искаше да се люби с Роуз.

Постепенно от седенето на стол той премина към разходки из стаята. Първият път, когато слезе по витата стълба, за да се присъедини към васалите си и Роуз за вечеря, получи нестихващи аплодисменти. Това беше нощта, когато реши, че е достатъчно добре, за да се люби с Роуз.

— Изглеждаш чудесно, Доминик — каза Роуз, когато той се настани на стола до нея. — Как се чувстваш?

Той й отправи нахална усмивка.

— Готов да се захвана кажи-речи с всичко. Да яздя, да се упражнявам с меч, да се любя със съпругата си.

Хареса му как бузите й се оцветиха в розово.

— Много е рано — отговори Роуз. — Раната ти…

— … е излекувана. Признавам, че може още да ми липсва сила, но се заклевам, че няма да те разочаровам. Искам те в леглото си тази вечер.

— Разумно ли е, Доминик?

— Не само разумно, но и желателно. Бях без съпругата си много дълго време.

— Знаеш какво искам да кажа. Не споделях леглото ти, защото не исках нищо да те боли.

Той хвана ръката й, дръпна я под покривката на масата и я положи върху набъбналия си секс.

— Сега ме боли, любов моя. Малкия Доминик го боли. Имам нужда от тебе, Роуз.

Цветът на лицето на Роуз стана по-гъст, докато тя отдръпваше ръката си от члена му и се съсредоточаваше върху общия им поднос.

— Дръж се прилично.

Доминик въздъхна и напълни подноса с храна. Апетитът му се беше върнал и той започна да яде с удоволствие, като периодично избираше крехки хапки месо и ги даваше на Роуз. Тя изглеждаше очарователно смутена и на Доминик му беше необходима цялата сила на волята, за да не я сграбчи за ръката и да не я изтегли нагоре по стълбите към спалнята им. Пожела си да можеше да я грабне на ръце, но се страхуваше, че няма да има сили за това. Скоро, помисли си той, много скоро.

Доминик стана веднага след последното ядене и предложи ръката си на Роуз.

— Бардът Синрик се е върнал — каза тя. — Няма ли да останем да послушаме прекрасните му разкази?

— Има нещо още по-прекрасно в нашата спалня.

Тръгна към стълбите дърпайки Роуз след себе си. Когато стигнаха спалнята, затръшна вратата зад себе си и я погледна със замечтани очи.

— Много те е боляло — каза тя. — Не искам да те нараня.

Той я дръпна нежно към себе си.

— Да, боля ме, но не толкова, колкото ще ме боли, ако не мога да се любя с тебе тази нощ. Целуни ме, Роуз.

Тънкият женски аромат на Роуз се обви около него като уханна мъгла. Тя притисна устни към неговите, но не беше достатъчно. Той разтвори устните й с върха на езика си и тя се отвори за него. Желанието се издигна в тялото му като спирала, когато усети сладкия й вкус и почувства топлината й. Прекъсна целувката, изгаряйки от желание, искаше да бъде вътре в нея и започна да се съблича.

— Помогни ми — изпъшка, мъчейки се да свали туниката. Болеше го ужасно, но малко болка нямаше да го спре.

Роуз издърпа туниката над главата му и я метна настрана.

— Казах ти, че е прекалено рано.

— Не е прекалено рано, любов моя. Но ми трябва помощта ти, за да се съблека.

Роуз се взря в него, сякаш не можеше да повярва, че възнамерява да мине през всичкото това.

— Искаш да се любиш с мене, макар че може да те боли?

— Да, повече, отколкото съзнаваш. — Той седна на леглото и вдигна крак. — Обувките първо, миличка.

Тъмните му очи блестяха като полиран обсидиан, докато Роуз сваляше обувките и панталона му. Когато останаха само долните гащи, той стана и развърза връвта, която ги придържаше. Те се закачиха на набъбналия му член и не искаха да се смъкнат. Срещайки погледа й, той ги смъкна надолу по бедрата си.

Порази го внезапна мисъл. Беше напълно, съвършено, безнадеждно влюбен в съпругата си. Това стряскащо откровение му отне способността да мисли или да говори.

— Доминик, добре ли си? Изглеждаш толкова… странно. Знаех си, че не е добра идея.

— Напротив, най-прекрасната е. Свали си дрехите. Искам да видя всеки прекрасен инч от тялото ти.

Той загледа през полупритворените си клепачи как тя се съблича. Сърцето му биеше лудо в очакване. После се отпусна на леглото и протегна ръка. Роуз се поколеба само миг, преди да се присъедини към него.