Кони Мейсън
Господарят на драконите (14)

13

„Няма нищо по-сладко от напълно разцъфнала роза.“

Анонимен

Дракона го нямаше, когато Роуз се събуди. Вопъл на отчаяние избликна на устните й, щом осъзна, че може никога повече да не го види. Викът едва беше излязъл от гърлото й, когато вратата на стаята се отвори рязко и Рахман се втурна вътре.

— Какво има, господарке? Зле ли ви е? — Погледът му обходи стаята. — Някой да не ви е навредил?

Роуз се надигна в леглото, придърпвайки завивката над голите си гърди.

— Беше сън, Рахман. Лорд Дракон замина ли вече?

— Да, господарке, преди няколко часа.

— Не ме събуди — изплака Роуз, изтривайки една сълза. — Страхувам се за него, Рахман.

— И аз, господарке — призна Рахман.

— Може би трябваше да го последваш.

Рахман като че ли обмисляше предложението, но после поклати глава.

— Не мога. Дадох тържествена клетва да остана в Уестминстър, за да ви защитавам и да ви служа. Ако сте добре, ще се върна на поста си пред вратата ви.

— Там ли беше през цялата нощ?

— Да, както ще бъда всяка нощ. Да повикам ли прислужничката да ви помогне да се облечете?

— Най-напред баня, Рахман. Мислиш ли, че можеш да го уредиш?

— Да, господарке.

И той излезе от стаята по-спокоен, отколкото когато беше влязъл.

Прислужничката, придадена към Роуз, беше кестенява девойка с обикновено лице и се казваше Лилиан. Беше мила и услужлива, но не знаеше как да действа като камериерка на благородна дама. Роуз я хареса веднага и реши, че неопитното момиче й е било придадено, защото кралят мисли, че тя не е достатъчно важна, за да й се даде по-опитна камериерка. Роуз обаче беше доволна от Лилиан и от готовността й да се учи и не се оплакваше.

Тя остана тихо в стаята си този ден и в следващите няколко дни след заминаването на Дракона. Никой не зададе никакви въпроси относно желанието й да се храни в стаята си и тя предположи, че това се дължи на Рахман и заплашителното му присъствие. След няколко дни самота на Роуз така й доскуча, че запита Лилиан дали има тиха градина, в която да може да се поразходи и да подиша чист въздух.

— Има една малка градинка за зеленчуци и билки зад кухнята — каза Лилиан след един момент размисъл. — Никой, освен кухненските помощници не ходи там; дори има скамейка, където да седнете и да се наслаждавате на слънцето. Аз понякога помагам в кухнята и събирам там билки и зеленчуци за трапезата на краля.

— Идеално — каза Роуз, плясвайки с ръце. — Отегчавам се, като не върша нищо. Може би малко свеж въздух ще проясни главата ми.

— Ще ви покажа пътя, защото се съмнявам, че ще можете да го намерите сама.

Когато Роуз каза на Рахман за намерението си да се поразходи в кухненската градинка, той протестира.

— Господарят ми каза, че трябва да си стоите в стаята, освен ако кралят не ви повика.

Роуз незабавно премина в отбрана.

— Ще полудея, ако не мога да изляза от тази стая. Сигурно можеш да го разбереш, Рахман. Имам нужда от чист въздух, а времето е топло и меко, прекалено хубаво е, за да стоя вътре. Освен това, Лилиан каза, че никой, освен кухненските помощници не влиза в градината за билки и зеленчуци. Там ще бъда в пълна безопасност.

— Много добре, господарке — изрече Рахман с неодобряващ тон. — Ще ви придружа.

Роуз беше възхитена от малката градина и спокойствието в нея. Ароматът на билки като че ли успокояваше тревогите й за Дракона. Не беше чула нищо за него, откакто беше заминал преди две седмици, дори Рахман не можа да научи нищо за битките покрай уелската граница. Всичко, което можеше да прави Роуз, беше да чака и да се тревожи.

Първото й излизане навън мина толкова добре, че тя си създаде навик всеки ден да се разхожда из оградената със стени градинка. Един ден Лилиан дойде да я повика рано, беше дошло повикване от краля.

— Кралят иска да ме види? — запита Роуз.

Лилиан кимна енергично.

— Дворцовият страж каза, че трябва веднага да отидете при него, милейди. Дойдох право тук, за да ви заведа.

Роуз размени угрижени погледи с Рахман и напусна спокойната градина. Възможно беше това да е било последният спокоен момент, на който да се беше насладила.

— Ще ви придружа, господарке — каза Рахман, тръгвайки след нея.

Когато стигнаха до чакалнята, един страж отдели Роуз от Рахман.

— Ще придружа дамата до Негово Величество.

Лилиан побърза да се оттегли, но Рахман остана, видимо несмутен от това, че стражът го беше отпратил.

— Ти — каза стражът, насочвайки копието си към Рахман. — Връщай се при задълженията си.

Рахман се изправи в целия си внушителен ръст.

— Моята господарка не отива никъде без мене.

Стражът се накани да протестира, но отстъпи пред свирепото изражение на Рахман.

Роуз влезе в частния кабинет на краля, приближи се към трона и направи умел реверанс.

— Пожелали сте да ме видите, Ваше Величество? Получихте ли известие от лорд Дракон? Той добре ли е?

— Не съм чул нищо, затова предполагам, че уелсците още създават безпокойства на армията ми. Повиках ви поради една причина, която няма нищо общо с Дракона.

Сърцето на Роуз заби ускорено.

— Защо ме повикахте?

— До знанието ми достигна това, че не сте се присъединявали към нас при хранене, нито сте посещавали игрите и танците, които толкова обича моят двор.

— Предпочитам да се храня сама. Не е прилично да се наслаждавам на развлечения, докато съпругът ми воюва за вас.

Очите на краля се присвиха.

— Внимавайте, госпожо. Подбирайте умно думите си, когато говорите с мене. — Погледът му се спря на Рахман и веждите му се вдигнаха. — Защо човекът на Дракона още е тук?

— Господарят ми пожела да остана, за да защитавам неговата дама — каза Рахман, без да чака позволение да заговори.

— Лейзи Роуз е под моята закрила; няма нужда от защитник. Позволявам ти да се присъединиш към господаря си на уелската граница.

— Подчинявам се само на моя господар — настоя Рахман.

Джон се надигна от трона си и Роуз се уплаши за живота на Рахман.

— Ваше Величество, моля ви, простете на Рахман. Той не е запознат с нашите обичаи. Познава само един господар и не се подчинява на никого другиго, освен на лорд Дракон.

До известна степен успокоен, кралят седна.

— Смятай се за щастлив, чужденецо, че господарката ти говори така хубаво в твоя защита.

— Има ли причина да ме повикате, сир? — запита Роуз, ловко сменяйки темата.

— Да, има. Искам да присъствате на празненствата по случай Възнесение. Сигурен съм, че ще се насладите на три дни хубаво ядене и развлечения, които съм планирал. Макар че яденето няма да бъде толкова разкошно, както онова, на което се наслаждавахме по Коледа, съм сигурен, че ще намерите нещо, което да изкуши небцето ви. Може би ще срещнете някои стари приятели и ще се запознаете с нови.

— Никак не е вероятно — промърмори Роуз.

— Какво казахте? Говорете високо и ясно.

— Не познавам никого в Лондон.

— Въпреки това присъствието ви е желателно. Ясен ли съм?

— Напълно — отговори Роуз, полагайки усилия да сдържи темперамента си.

Кралят й даде знак, че я отпраща.

— Свободна сте.

Роуз понечи да си тръгне, но спря.

— Сигурен ли сте, че нямате новини от уелската граница?

— Не казах ли точно това? — изгърмя Джон. — Силно ме изкушавате, госпожо. Вървете, преди да съм забравил обещанието си към Дракона.

Роуз си тръгна, благодарна за внушителната фигура на Рахман зад гърба й. Чу смях да я изпровожда от вратата, но не я интересуваше какво мислят за нея лакеите на краля, защото тя имаше още по-ниско мнение за тях.

Лилиан помогна на Роуз да се преоблече за през нощта същата вечер. Багажът на Роуз беше пристигнал от Драгоник и тя беше благодарна, че е включила в него хубави дрехи, които да носи в двора.

— Изглеждате прелестно, милейди — каза Лилиан, отстъпвайки, за да се възхити на Роуз. — Алената ви наметка подхожда много добре на тена ви. Донесли ли сте си някакви скъпоценности?

Роуз имаше малко собствени украшения. Майка й и Старла бяха взели повечето бижута със себе си в манастира. Но имаше украсената със скъпоценни камъни диадема, която Дракона й беше подарил. Извади я от ковчежето й и я подаде на Лилиан.

— Това е всичко, което имам.

Лилиан отдели един миг да й се възхити, после я постави на главата на Роуз, за да държи воала й на място.

— Готово — каза тя. — Съвършено е. Можете ли сама да намерите банкетната зала?

— Рахман ще ме отведе долу — каза Роуз.

Рахман я чакаше пред вратата. Тя се усмихна, когато той кимна одобрително след кратка инспекция. После гигантът се обърна тържествено и я поведе към банкетната зала. Докато слизаше по стълбите, Роуз се опитваше да сдържи треперенето си. Общуването с членове на безнравствения двор на Джон Безземния не беше нейната представа за добро прекарване на времето.

Тишина настъпи сред тълпата, когато Роуз влезе величествено в залата. После, като по даден знак, разговорите продължиха. Един паж я отведе към едно свободно място и тя седна скромно, облекчена, че е избегнала вниманието на краля. Но когато случайно погледна през масата, беше изумена да види Вероника Уинууд, бившата любовница на Дракона, да я гледа втренчено.

— Лейди Роуз, чух, че сте гостенка на краля, но не повярвах — каза Вероника с глас, подплатен с фалшива загриженост. — Някои казват, че сте заложничка на Джон. Вярно ли е? Какво е направил Дракона, че да си навлече неудоволствието на краля? Доколкото ми е известно, той никога не е бил нелоялен.

— Права сте за Дракона, лейди Вероника — изрече хладно Роуз. — Подозренията на краля са безпричинни.

Очите на Вероника заблестяха злобно.

— Ако кралят се съмнява в Дракона, вината е у вас. Каквото и да се случи на съпруга ви, ще падне на вашата глава.

Язвителният отговор на Роуз замря в гърлото й, когато един тромпет обяви поднасянето на ястията. Прислужниците веднага започнаха да внасят подноси с разкошни деликатеси. Супа от стриди, калкан в сос от омари, телешки момици, печени лебеди и пауни, торти и пудинги, направени с розова и виолетова захар, вносни фурми, смокини, портокали, стафиди и нарове съставляваха само някои от блюдата. Поднасяше се вино вместо бира, а хлябът беше направен от ситно смляно бяло брашно.

Роуз хапваше по малко от общ поднос със сър Арън Трент, рицаря, който седеше до нея. Натрапчивото внимание на надутия млад мъж я дразнеше и тя се опитваше да не му обръща внимание, докато другите наоколо й ядяха и пиеха с удоволствие. Часове по-късно, когато подносете бяха опразнени и гостите се бяха натъпкали като прасенца сукалчета, масите бяха махнати, за да започне забавлението. Роуз се беше надявала да се стопи в тълпата и тихо да се върне в стаята си, но не й беше съдено да стане така.

— Лейди Роуз, сигурно няма да си тръгнете преди развлечението — каза Вероника, примъквайки се към нея.

— Развлечението не ме интересува — заяви Роуз. — Изведнъж усетих, че съм много изтощена, за да присъствам.

Погледът на Вероника се плъзна по тялото на Роуз.

— Да не сте бременна? — запита тя остро.

Въпросът й изуми Роуз. Минаха дълги моменти, преди да започне да мисли ясно.

— Е, така ли е? — настоя Вероника, когато Роуз не отговори. — Би било жалко, ако наистина сте бременна.

— Защо казвате това? — запита Роуз, когато се съвзе достатъчно, за да заговори.

— Чух клюки, че кралят смята да разтрогне брака ви с Дракона. Иска да даде Драгоник на друг веднага щом намери човек, достатъчно мощен, за да повлияе на пограничните барони.

— Лъжете! — изсъска Роуз.

Вероника се подсмихна високомерно.

— Не лъжа. Не казвам, че клюката е вярна, имайте го предвид, но твърде често е вярна, особено дворцовата. Щом Дракона се освободи от вас, ще се ожени за мене. Всичко ще стане така, както трябваше да стане; той винаги е имал намерение да ме направи своя съпруга.

Роуз не оспори претенциите на Вероника. Дракона беше признал, че обича Вероника, и Роуз знаеше, че е щял да се ожени за нея, ако кралят не се беше намесил.

Сълзи изпълниха очите на Роуз, когато болката сви сърцето й, но тя отказа да ги пролее публично.

— Извинете ме — каза тя, извръщайки се от любовницата на Дракона.

— Къде отивате? Арфистът тъкмо започна да свири, а по-късно ще играят пантомима.

Без да си даде труда да отговори, Роуз се обърна и избяга. Рахман изпрати предупредителен поглед към Вероника и последва господарката си.

Лилиан беше още в спалнята, когато Роуз се върна.

— Не ви очаквах толкова скоро, милейди. Изглеждате разстроена. Нещо не е наред ли?

— Всичко не е наред. Кажи ми истината, Лилиан, прислужниците клюкарстват ли за мене? Лейди Вероника каза, че придворните открито обсъждали моя брак. Говорело се, че кралят ще разтрогне брака ми с Дракона.

Лилиан вдигна рамене.

— Клюките в двора са много, но не означават нищо.

— Чувала ли си слухове сред прислугата?

След дълго мълчание Лилиан изрече:

— Да, но не може да се вярва на слуховете. Ако бях на ваше място, нямаше да се тревожа. Готова ли сте да си лягате, господарке? Да ви помогна ли да се съблечете?

— Не, благодаря, Лилиан. Искам да бъда сама. Ще се видим утре сутрин.

Роуз не се съблече веднага след излизането на Лилиан. Беше прекалено разстроена. Щеше да влезе в манастир, ако крал Джон анулираше брака й. Не искаше никакъв друг мъж, освен Дракона. Неочаквано беше намерила, че го обича въпреки любовта му към друга жена. Тя знаеше, че той се интересува от нея по свой собствен начин, и би била доволна да има тази мъничка част от него, която да може да обича като част от себе си. Като се постави на мястото на Дракона, се запита дали би искал анулиране. Интересуваше ли се достатъчно от нея, че да изпитва някакви чувства?

Думите на Вероника така натежаха на Роуз, че тя отхвърли всякаква предпазливост и реши да пита краля още тази вечер. Уверена, че забавленията още не са приключили, тя отвори вратата на стаята си и излезе в коридора, преди да е загубила смелост.

— Къде отивате, господарке? — запита Рахман.

— Никога ли не спиш, Рахман? — тросна се тя.

— Спя пред вратата ви — отвърна Рахман.

— Реших да се върна в залата и да се забавлявам — обясни Роуз. — Бях глупава да оставя думите на лейди Вероника да ме разстроят. — Тя изправи рамене. — Не съм страхливка.

Усмивка набръчка ъглите на очите на Рахман.

— Наистина не сте, господарке. Вървете, аз ви следвам.

Роуз не се опита да убеди Рахман да не идва с нея; знаеше, че няма да се получи. Той я остави пред вратата и зачака, докато тя бъде готова да се прибере в стаята си.

Когато Роуз влезе в хола, погледът й намери краля седнал на разкошния си трон, с чаша вино в ръка, да слуша омайващата мелодия на арфиста. Тя решително си проби път през тълпата придворни, рицари и дами, докато не застана точно отдясно на трона. Изчака последните тонове да заглъхнат, преди да пристъпи пред краля и да поиска позволение да говори.

— Сега ли, госпожо? — запита раздразнено Джон. — Не е подходящ момент, нито място за сериозен разговор.

— Моля само за една минута от времето ви, сир — каза Роуз.

Джон погледна към любопитните зрители и въздъхна.

— Не тук. Ще говорим в частния ми кабинет. Последвайте ме, госпожо.

Джон излезе от залата. Когато няколко стражи понечиха да го последват, той махна с ръка.

— Чакайте ме тук.

Роуз влезе в частния кабинет след краля и зачака разрешение да заговори.

— Много добре, мадам. Какво толкова важно има, че ме отделихте от гостите ми?

Роуз си пое дъх, за да се успокои, и избъбри:

— Чух клюки и искам да разбера дали е вярно.

Изражението на краля стана заплашително.

— Прекъсвате развлечението ми заради нещо, което сте чули? Как смеете!

Роуз преглътна буцата страх, надигаща се в гърлото й, отказвайки да се остави да я сплаши мъжът, когото презираше.

— Моля ви, сир, не ме отпращайте, преди да задам въпроса си.

Намръщената физиономия на краля се смени с похотлива усмивка, докато погледът му обхождаше фигурата й.

— Вие сте миловидно момиче; много жалко, че ви омъжих за своя рицар. — Вдигна брадичката й, разглеждайки лицето й с нещо като съжаление. — Би трябвало да ви направя повереница на короната и да ви взема в леглото си.

Роуз внимателно отстрани ръката му и отстъпи.

— Моля ви, сир, не забравяйте, че съм съпруга на вашия рицар. Мога ли да говоря открито?

— Винаги го правите — отвърна саркастично Джон. — Много добре. Аз съм в добро настроение тази вечер, така че питайте.

— Възнамерявате ли да разтурите брака ми с лорд Дракон?

Усмивка на Джон не стигаше до очите му.

— Какво ви кара да мислите така?

— Лейди Вероника ми съобщи клюката с голямо удоволствие, но предпочитам да го чуя лично от вас.

— Нямам планове да разтурвам брака ви, лейди Роуз. Когато говорихме последно, Дракона ми даде ясен знак, че е доволен от вас. Докато той е верен на Англия и на мене, бракът ви не е застрашен. Това отговаря ли на въпроса ви?

Роуз въздъхна облекчено и направи красив реверанс.

— Напълно, сир. Благодаря ви за вашата честност. Моля, простете ми за нахалството.

И тя се обърна, за да излезе.

— Почакайте! Имах намерение да говоря с вас утре сутринта, но тъй като помолихте тази вечер за аудиенция, ще ви съобщя новините сега.

Роуз замря на място, сините й очи потъмняха от страх.

— Имате новини ли, Ваше Величество?

— Един пратеник дойде рано сутринта днес от уелската граница. Съобщи, че боевете са били жестоки и уелските разбойници не отстъпват. — Направи пауза. — Има още нещо, което трябва да знаете.

Роуз затаи дъх.

— Дракона… Добре ли е?

— Доколкото знам, да, госпожо. Въпреки това, ако не оцелее, ще упражня правото си като ваш суверен и ще ви омъжа за друг. Но докато Дракона е жив и ми служи добре, няма да се меся във вашия брак. — Даде й знак, че е свободна. — Вървете, преди да съм си променил намеренията.

Умът на Роуз беше в безпорядък, докато тя излизаше бързешком от частния кабинет.

— Лейди Роуз, казаха ми, че сте се оттеглили.

Стресната, тя се обърна и се намери толкова близо до Арън Трент, че едва не се блъсна в него.

— Откъде идвате?

— Извинете ме, че ви стреснах. Мога ли да поговоря поверително с вас?

— Друг път, може би.

Тя се обърна, за да се отдалечи.

Арън я хвана за ръката, дръпвайки я към една ниша, закрита със завеси.

— Трудно ми е да повярвам, че сте толкова плаха, колкото претендирате, милейди. Лейди Вероника ми каза за многото ви любовници. Бих искал да стана един от тях.

Роуз го изгледа убийствено.

— Лейди Вероника е сбъркала. Аз съм вярна на съпруга си.

— Лорд Дракон го няма тук. Освен това, всички знаят, че вашият съюз не е по любов, че Дракона предпочита друга. Вземете ме за любовник, моля ви, и няма да съжалявате.

— Пуснете ме! — заповяда Роуз, когато ръката на Арън се стегна над лакътя й.

Той пусна нахална усмивка.

— Няма нужда да се преструвате с мене, милейди.

За голямо облекчение на Роуз по чудо се появи Рахман.

— Господарката ми не се преструва — каза той, издърпвайки Роуз от хватката на Арън.

Арън вдигна поглед към намръщената физиономия на Рахман и пребледня.

— Кой си ти, по дяволите?

— Защитникът на лейди Роуз. — Прекара пръст по гърлото си. — Само да й се натрапите още веднъж и ще отделя главата от тялото ви. Ясен ли съм, сър рицарю?

Арън отстъпи, уплахата му беше осезаема.

— Да. Не съм искал да навредя на дамата. Простете ми, лейди Роуз.

И се отдалечи така бързо, сякаш дяволът бе по петите му.

— Благодаря ти, Рахман — каза Роуз. — Този мъж започваше да ми създава неприятности. Искам сега да се върна в стаята си.

— Кралят има ли новини от лорд Дракон?

— Не. Безпокоя се за него. Мислиш ли, че е добре?

Рахман се опита да я окуражи, но загриженото му изражение не й даде особено много утеха. Мисълта Дракона да умре в битка я ужасяваше. Не, Дракона нямаше да умре. Беше твърде млад, твърде жизнен, твърде силен и опитен, за да загине в бой. Скоро щеше да си дойде у дома; заради собствения си душевен покой тя трябваше да вярва в това.

 

 

Роуз прекара следващите два дни в криене. Все още се осмеляваше да излиза в градинката, когато времето беше хубаво, и се хранеше в стаята си, освен ако не й бъдеше заповядано да се яви на вечеря в банкетната зала. Все още нямаше никакви вести от Дракона. Минаха две седмици, после още две. Една нощ тя се събуди с вик в най-тъмната част на нощта. Кошмарът, който я беше събудил, беше толкова реален, че усещаше острия мирис на кръв и чуваше виковете на умиращите. Затискайки уши с дланите си, тя се разрида.

Внезапно вратата се отвори и Рахман нахлу в стаята с меч в едната ръка и свещ в другата, докато погледът му претърсваше стаята за невидим враг.

— Чух ви да викате, господарке. Да не би някой да се е опитал да ви нарани?

Роуз го погледна през воал от сълзи.

— Дракона. Нещо се е случило с него.

Разтревожен, Рахман се приближи към леглото и остави свещта на нощната масичка.

— Откъде знаете, господарке? Кралят ли ви каза?

— Сънувах, Рахман, но беше повече от сън. Беше толкова истинско, че можех да подуша кръвта и да видя клането.

— Видяхте ли лорд Дракон в съня си?

— Да, ясно като бял ден. Видях го в жестока схватка. Мъжете падаха на бойното поле и умираха. Той се разправи с противника си и веднага се притече на помощ на един рицар, нападнат от няколко уелсци, когато… о, божичко, беше ужасно.

— Кажете ми точно какво видяхте, господарке — каза Рахман, несъмнено разтревожен.

— Видях един уелсец да хвърля копие към Дракона. То прониза едно слабо място в ризницата му. Видях Дракона да пада, видях кръв да потича от него и после се събудих.

— Било е само сън, господарке.

— Не, Рахман, не беше сън. Дракона е в беда. Чувствам го в сърцето си. Трябва да отидеш при него. Той има нужда от тебе.

— Вие имате нужда от мене тук, господарке. Обещах на лорд Дракон.

— Той има нужда от тебе повече, отколкото аз, Рахман. Ако не отидеш при него, страх ме е, че ще умре.

Цветът се оттече от лицето на Рахман.

— Звучите ми убедена. Там, откъдето идвам, предчувствията не се приемат леко.

Облекчение се разля из Роуз.

— Значи ще отидеш?

— Ако ви оставя, кой ще ви защитава?

— Мога да се защитавам — изрече тя свирепо.

Рахман се взря в нея за миг, после кимна бавно.

— Ако ми заповядате, господарке, ще намеря лорд Дракон.

— Заповядвам ти, Рахман. Кога можеш да тръгнеш?

— Незабавно.

— Благодаря ти, Рахман. Не позволявай Дракона да умре. Ти си единственият, на когото мога да разчитам.

Сънят стана невъзможен, след като Рахман потегли. Роуз остана да се разхожда до разсъмване, после се опита да се прави, че всичко е наред, когато Лилиан пристигна, за да й помогне да се облече.

— Какво става със стража ви? — запита Лилиан небрежно. — Не беше пред вратата ви, когато пристигнах.

— Пратих го да ми свърши една работа — излъга Роуз.

Макар че нищо повече не се каза за внезапното изчезване на Рахман, Роуз беше сигурна, че отсъствието му е било забелязано от други. Мъж като Рахман не можеше да бъде пропуснат. Но за щастие крал Джон не беше човек, който да гледа къде ходят нисшестоящите.

Роуз се безпокоеше много за Дракона в следващите дни. Щеше ли Рахман да стигне навреме при него? Дракона беше ли още жив? Сънят й предупреждение ли беше или просто загрижеността на една влюбена жена? Всичките й въпроси оставаха без отговор, минаха две седмици и никаква вест не пристигаше нито от Рахман, нито от Дракона.

Паника се надигна в сърцето й, когато беше повикана от краля. Побърза да се отзове, без да си даде труда да провери състоянието на дрехите и косата си, и беше незабавно въведена в частния кабинет на краля.

— Ваше Величество — каза тя, изпълнявайки тромав реверанс. — Получили ли сте новини от съпруга ми?

Тържественото изражение на крал Джон накара студени тръпки да пролазят по гръбнака на Роуз. Свил устни, той дълги, напрегнати минути потупваше брадичката си с показалец, докато Роуз вече не можа да издържи.

— Сир, моля ви, нещо случило ли се е със съпруга ми?

— Сър Дерек Фенмор тъкмо се завърна от уелската граница с добри новини. Моята армия е победила. Уелсците са се отказали да се бият и са избягали обратно през границата.

— Слава богу — въздъхна облекчено Роуз. — Лорд Дракон ще се върне ли скоро?

— Бъдете силна, госпожо, защото новините, които ви нося, не са добри.

— Дракона ранен ли е бил? — запита Роуз с нарастващ страх. — Трябва да отида при него.

— По-зле е, госпожо, много по-зле — изрече Джон с тържествен тон, който издаваше собствените му угризения. — Лорд Дракон е бил тежко ранен и не се очаква да оживее.

Роуз пребледня и залитна.

— Не, не вярвам! Щях да почувствам ето тук — и тя положи длан на сърцето си, — ако Дракона беше мъртъв. Мога ли да говоря със сър Дерек, сир?

— Да, госпожо, ако желаете.

Един рицар излезе напред. Роуз беше така погълната от вестта на краля, че не беше забелязала присъствието му. Ризницата и надризницата му бяха целите в прах, на лицето му се четеше умора.

Дерек Фенмор се поклони на краля, после се обърна към Роуз.

— Милейди, нося печални новини. Лорд Дракон наистина е легенда сред мъжете. Много ще ни липсва.

Роуз затрепери.

— Видяхте ли го да умира? Бяхте ли там, за да видите, че е поел последния си дъх?

— Видях го да пада, милейди. Копие го удари и раната му беше смъртоносна.

— Но вие видяхте ли го да умира? — настоя Роуз. — Моля ви, сър, трябва да знам.

— Не, милейди. Не го видях да предава богу дух, но беше очевидно, че смъртта му е неизбежна.

— Къде е сега?

— Неговите рицари го закараха в дома му в Драгоник. Искаше да бъде погребан на своя земя. Хората му взеха една каруца и потеглиха веднага към Драгоник.

— Може да е оцелял — възрази Роуз. — Не сте го видели да умира.

— Видях раната му, милейди, и на лицето му се беше отпечатала смъртта. Наистина съжалявам. Лорд Дракон беше велик рицар и лоялен защитник на Англия.

Роуз изпрати убийствен поглед към крал Джон.

— Вие сте виновен! — извика тя. — Усъмнихте се в лоялността на Дракона и го пратихте на смърт. Трябва да се върна веднага у дома. Отказвам да повярвам, че е мъртъв, докато не видя трупа му.

— Скърбя заедно с вас, госпожо, но не мога да позволя да се върнете в Драгоник в този момент.

— Какво! Как можете да ми забранявате това?

— Трябва да чакаме известие от Драгоник. Ако Дракона оживее след раните си, ще се върнете у дома, но ако вест за смъртта му стигне до мене, ще избера за вас нов съпруг. Драгоник не може да остане незащитен.

— Дракона е жив, знам го! Трябва да отида при него.

— Няма да заминавате — изрече решително Джон.

— Ако Дракона е мъртъв — а не казвам, че вярвам, че е — ще бъде жестоко от ваша страна да ме ожените за друг, докато съм в траур.

Напрегнато мълчание се простря помежду им; после Джон изрече:

— Много добре, госпожо. Щом до мене стигне вест за смъртта на Дракона, ще имате малко време да го оплачете, преди да ви намеря друг съпруг. Свободна сте.

Роуз не отстъпи.

— Но, сир…

— Чух всичко, което исках да чуя от вас, госпожо. Трябва ли да заповядам да ви изведат от частния ми кабинет?

Страхувайки се, че езикът й ще издаде омразата й към мъжа, който управляваше Англия, Роуз изхвърча от кабинета. Но нямаше да се подчини на краля. По някакъв начин щеше да се върне в Драгоник, защото знаеше дълбоко в сърцето си, че Дракона има нужда от нея.