Кони Мейсън
Господарят на драконите (12)

11

„Розите утешават сърцето.“

Уилям Лангъм

На първия ден от януари крепостните и свободните от селото бяха поканени да празнуват и им бяха поднесени подаръци от името на господарите на Драгоник. В допълнение към обикновените празнични ястия, поднасяни на гостите, имаше прасенца сукалчета, чучулиги и свински глави, както и изобилие от грах, боб и лук в различни сосове.

След яденето и преди развлеченията Доминик подари парчета плат и храна на васалите си, а в замяна получи годишните ренти от хляб, кокошки и бира, която варяха самите те. Рицарите от замъка изглеждаха доволни от получените туники, надризници и наметала, които Доминик беше намерил струпани в сандъци в склада.

Роуз подари на Емили и Блайт украсени с камъни фиби, които беше купила предното лято от един амбулантен търговец.

— Подаръкът ми за тебе още не е пристигнал — каза Доминик, след като беше даден и последният подарък.

— Аз нямам нищо за тебе — отговори Роуз. — Подръчният плат не беше достатъчно хубав за туника или наметало, достойни за лорд.

— Сигурен съм, че ще измислиш нещо подходящо, когато останем насаме в спалнята — намекна Доминик.

Преди Роуз да отговори, двамата с Дракона бяха увлечени в навалицата, за да поведат празничните танци и песни. Посред един рил Роуз чу шум на предната врата и се запита кой ли може да бъде. Може би, помисли тя, някой търси подслон и храна в студената зимна вечер. Занемя, когато две жени влязоха в залата заедно с порив студен вятър и спряха на прага.

Тогава лъчиста усмивка озари лицето й и тя се затича към новопристигналите.

— Мамо! Старла!

Щастливи сълзи потекоха по лицето на Роуз, когато прегърна майка си и близначката си, а после се дръпна на една ръка разстояние, за да ги види по-добре. Старла беше облечена в бели дрехи на послушница и с просто вълнено наметало, но лейди Нелда носеше цветна рокля и подплатена с кожа мантия, подходяща за случая.

— Как дойдохте тук? Толкова се радвам да ви видя.

— Лорд Дракон изпрати сър Ерик да ни доведе у дома за празниците.

— Дракона го е направил? — запита Роуз, зашеметена.

— Това е подаръкът ми за тебе — изрече Доминик зад нея. — Добре дошли отново в Драгоник, лейди Нелда, Старла. Знаех, че празникът на Роуз няма да бъде пълен, ако семейството й не бъде заедно с нея.

— Направил си това за мене? — запита Роуз. Сълзи замъглиха очите й. — Нищо, което можеше да ми дадеш, нямаше да означава повече за мене. Благодаря, милорд.

Тя дръпна майка си за ръката.

— Ела да поздравиш гостите ни. Познаваш повечето от тях. Животът в манастира трябва да ви се отразява добре; и двете изглеждате чудесно. Щастливи ли сте?

— Много съм щастлива — изрече свенливо Старла. — Но мисля, че мама би искала да се върне у дома.

— Това може да се уреди лесно — каза Доминик.

— Ще си помисля — отвърна Нелда. — Точно сега се наслаждавам на самотата в манастира. Може би ще се върна един ден, когато дъщеря ми ме дари с внуче.

— Мамо! — изрече изчервена Роуз.

Доминик се подсмихна.

— Ще направя всичко по силите си това да се случи.

Той се отдалечи, докато новодошлите попаднаха сред стари познати, които искаха да ги поздравят. С ъгълчето на окото си Роуз видя как Доминик се отправя към група барони, потънали в разговор. Преди да стигне до тях обаче, Вероника го пресрещна и едва ли не насила го завлече в една тъмна ниша. Кипейки от гняв, Роуз се извърна, нежелаеща да ги гледа.

 

 

— Дано да е важно, Вероника — каза Доминик, когато последва бившата си любовница в тъмната ниша. — Побързай. Времето ми е ограничено.

— Важно е — измърка Вероника, щом се озоваха далече от любопитни очи. — Имам подарък за тебе и исках да ти го дам насам.

— Не съм очаквал подарък — каза Доминик.

— Въпреки това съм ти приготвила. — Тя бръкна в джоба си и извади затворената си длан, стиснала нещо. — Надявам се да ти хареса — изрече, отваряйки ръка, за да разкрие подаръка си.

Неверие се изписа на лицето на Доминик, когато се взря в украсената със скъпоценни камъни брошка в дланта на Вероника. Беше изкована от злато и инкрустирана с диаманти, обкръжаващи голям рубин.

— Не мога да приема такъв скъп подарък — възпротиви се той.

— Не съм платила нищо. Беше на брат ми, този, който умря от треска по време на кръстоносния поход. Винаги съм смятала да ти я дам.

— Пази я за съпруга си. Изненадан съм, че крал Джон още не е намерил мъж, достоен за ръката ти.

— Аз съм вдовица, както ти е добре известно. Като други богати вдовици, които не искат да се женят по заповед на краля, платих такса, която ми дава правото да си избера съпруг сама.

Тя се притисна към него. Доминик почувствува меките й гърди да се прилепват към гърдите му, долови познатия аромат на възбудата й и се почувства хванат в капан. Това не беше положение, което да приеме с лекота.

Вероника се пресегна и забоде брошката на наметалото му.

— Вземи я, Драконе. Искам да я вземеш.

— Вероника, не мога. Какво ще си помисли Роуз? Това е прекалено ценен подарък за приятели.

— Ние сме повече от приятели — напомни му тя. — Какво ти подари съпругата ти? Нищо дори и наполовина толкова красиво като това, обзалагам се.

— Изпробваш търпението ми, Вероника.

Тя не му обърна внимание.

— Всички говорят какво си направил за съпругата си. Довеждането на майка й и близначката й в Драгоник беше любезен жест. — Тя отметна глава. — Любезността не ти отива. Какво е направила Роуз на моя свиреп Дракон?

Толкова ли съм се променил, запита се Доминик. Дали това, че е направил нещо хубаво за съпругата си, е признак на слабост? Трябваше да помисли върху това, когато има повече време. Засега основната му грижа беше да се отърве от Вероника, преди Роуз да е решила отново да вдигне меча си срещу него. Ухили се.

Вероника трябва да беше видяла усмивката му, защото се намръщи и запита:

— Развеселявам ли те, Драконе? — Погали го по бузата. — Бих предпочела да те възбуждам, отколкото да те развеселявам. — Ръката й се спусна надолу по гърдите му и още по-надолу. — Да видим ли дали малкият Доминик още ме иска?

Той хвана ръката й.

— Престани, Вероника. Не те ли е срам?

— Искам те — прошепна Вероника. — Ела при мене тази нощ. Няма да те нараня, както съпругата ти. — Погледът й се спусна по тялото му. — С мене има само едно място, което може да те боли, и много ще ми хареса да го успокоя.

Реакцията на Доминик изненада дори самия него. Не почувства нищо.

— Трябва да вървя, Вероника. Моля те, извини ме.

Обърна се рязко и излезе от нишата, забравяйки за брошката, която Вероника беше забола на наметалото му. Ако гостите му бяха забелязали по време на вечерята, не го споменаха. А Роуз, която сигурно щеше да забележи, се беше оттеглила в приемната с майка си и сестра си, където можеха да си поговорят насаме.

 

 

В приемната Роуз и Старла бяха седнали от двете страни на майка си и трите си говореха.

— Щастлива ли си, Роуз? — запита лейди Нелда. — Лорд Дракон добър ли е с тебе?

— Много мило беше от негова страна да ни доведе в Драгоник — добави Старла. — Сигурно много те цени.

— Не съм нещастна — каза Роуз след дълга пауза. — Дракона не е направил нищо, за да ме нарани, макар че понякога заслужавам гнева му.

— Какво си направила, дъще? — запита Нелда. — Надявах се, че вие двамата със съпруга ти ще се разбирате добре.

— Лорд Дракон не изглежда толкова жесток, колкото изглеждаше, когато пристигна в Драгоник — забеляза Старла.

Роуз въздъхна. Имаше нужда да разкаже на някого за взривоопасните си отношения с Дракона, а кой би могъл да я разбере по-добре от майка й и близначката й, които я обичаха и я разбираха?

— Дракона е мил по много начини — започна тя, — но ми даде да разбера от самото начало, че обича друга жена. Жена, за която се надявал да се ожени.

— Да знаеш, че съпругът ти е влюбен в друга жена, трябва да е трудно — изрази съчувствието си Старла. Потръпна. — Благодаря ти, че ме спаси от тази съдба. Гневът на лорд Дракон трябва да е страшен.

Нелда се засмя.

— Възможно е, но не завиждам на Негова Светлост за гнева на Роуз, който, както знам от опит, може да бъде доста страшен от време на време.

— Разбираме се достатъчно добре — призна Роуз.

Какво биха си помислили, ако знаеха, че е ранила съпруга си, запита се тя. Изпълни я съжаление, докато не си спомни колко лесно се беше оказало за Вероника да примами Дракона в тъмната ниша.

Какво правеха там? Разговаряха ли? Дракона беше ли целунал любовницата си? Беше ли я галил, беше ли й казал, че обича нея и иска да бъде свободен, за да се оженят?

— Роуз? Какво има, скъпа? Изглеждаш така далечна. Нещастна си, виждам го. Можеш ли да ми кажеш какво те тревожи?

— Какво може да бъде по-тревожно от това, да знаеш, че съпругът ти обича друга жена? — избъбри Роуз. — Жената, която той обича, точно сега е в кулата, мамо, и това ме разкъсва.

— Любовницата на Дракона е тук? В Драгоник? — ахна Старла. — О, колко ужасно. Те… били ли са… заедно?

— Той отрича, но не съм сигурна, че му вярвам.

— Не мога да повярвам, че може да бъде толкова жесток, че да покани любовницата си в дома ти — възкликна Нелда. — Понеже нямаш баща да го укори, аз ще поговоря с него.

— Ще отрече увлечението си, мамо — каза Роуз. — Закле се, че не я е канил в Драгоник. Искам да му вярвам, наистина искам, но постоянно ги намирам заедно.

— За жена, принудена да се омъжи, звучиш като ревнива съпруга — забеляза Нелда. — Съпругът ти като че ли вече не ти е безразличен.

Брадичката на Роуз се вирна.

— Не, мамо, грешиш. Дракона е рицар на краля. Не мога да се привържа към мъж, който е верен на животното, което нареди да убият татко.

— Мисля, че протестираш прекалено упорито, дъще — каза Нелда. Когато Роуз понечи да възрази, тя добави: — Упорството не е добродетел, Роуз, нито пък спомага за спокоен живот. Ако лорд Дракон не ти е безразличен, кажи му го.

Роуз вдигна рамене.

— Аз… Не знам какво чувствам. Животът ми с Дракона е всичко друго, само не и спокоен. Нищо не е същото, след като бях принудена да се омъжа за него.

— За мене ли говорите, дами? — запита Доминик, влизайки в приемната.

Роуз го изгледа втренчено.

— Мислех, че забавляваш гостите.

— Беше дълъг ден. Всички се оттеглиха рано, за да бъдат свежи за утрешния лов.

— Значи трябва да си лягаме и ние, милорд — каза Нелда, като се изправи.

— Сър Брейдън ви очаква долу, за да ви отведе в покоите ви.

— Благодаря, лорд Дракон, за всичко. Да бъдем с Роуз по това време на годината означава много за нас.

— Това е вашият дом, милейди. Никога не съм искал да ви гоня оттук. Ваш избор беше да влезете в манастир.

— Така беше. Лека нощ, милорд.

Нелда тръгна да излиза, после се обърна и се вгледа в нещо на наметалото на Дракона. Роуз последва погледа й към великолепната брошка, която носеше той. Беше сигурна, че не я е виждала досега.

— Каква прелестна брошка, лорд Дракон — каза Нелда. — Не съм виждала по-красив рубин.

Доминик погледна брошката с озадачено изражение. Роуз сдържа езика си, докато Нелда и Старла не излязоха, после запита:

— Не си спомням да съм виждала тази брошка преди. Семейна ценност ли е?

Доминик не отговори на въпроса й.

— Остави брошката. Доволна ли си от подаръка ми?

— Беше удивителна изненада — призна Роуз. — Мама и Старла толкова ми липсват. Ние със Старла сме като две части от едно цяло.

— Затова ли се пожертва за нея?

— Бих го направила отново, ако трябваше.

— Това означава ли, че не съжаляваш, че си се омъжила за мене?

— Не и по отношение на Старла.

— Имам още един подарък за тебе. Исках да ти го дам насаме.

— Още един подарък ли? Кога си намерил време да купиш?

— Донесох го в Драгоник. Исках да го дам на съпругата си в сватбения ни ден, но денят, когато пристигнах, не ми се стори подходящ.

Роуз се намръщи.

— Защо ми го даваш сега?

— Защото това е идеалният момент.

Доминик се приближи към сандъка си, отвори го и извади една кадифена торбичка. Сложи я в ръцете й.

— Какво е това?

— Отвори и ще видиш.

Роуз дръпна връвчиците и бръкна вътре. Очите й се разшириха, когато извади златна диадема, инкрустирана с диаманти, рубини и изумруди.

— Надявам се да ти хареса — каза Доминик.

— Сигурен ли си, че не си я купил за Вероника? Тя беше жената, за която си възнамерявал да се ожениш.

Изражението му казваше на Роуз, че е напипала истината.

— Купих я за съпругата си; това е всичко, което трябва да знаеш. Не ти ли харесва?

— Наистина е прелестна — каза Роуз, докосвайки искрящите камъни. — Но не мога да приема нещо, предназначено за друга жена.

— Беше предназначено за съпругата ми, Роуз. Приеми го на добра вяра. — Той взе диадемата от ръцете й, свали обръча и я сложи на негово място. — Искам да видя как ти стои. Имаш ли огледало? Можеш и сама да видиш колко ти отива.

Роуз се приближи към тоалетната си масичка, взе сложеното в метална рамка ръчно огледало и се възхити на диадемата, отразена в полираната повърхност.

— Наистина е красива.

— Твоя е, Роуз, но не е достойна за красотата ти.

Тя знаеше, че не бива да се оставя на ласкателството на Дракона да й повлияе, но той говореше толкова искрено, че защитата й се разпадна.

— Нямам подарък за тебе.

Погледът му се плъзна по тялото й, бавен и чувствен, а широката му усмивка намекваше за изпълнените му със страст мисли.

— Сигурен съм, че ще измислиш нещо, любов моя.

Всичко, което той трябваше да направи, беше да й се усмихне и тя се почувства така, сякаш тялото й изгаряше в огън. Погледът му беше тъмен и чувствен, дръзко обещаващ. Роуз беше виждала този поглед и преди, знаеше какво означава. Страстта на Дракона беше смъртоносна комбинация от интензивно удоволствие и силни емоции. Как би могла да издържи това отново?

Възползвайки се от разсейването й, Дракона плени устните й и я привлече в обятията си. Езикът му се изстреля навън, облизвайки пищната пълнота на устните й, а после ги накара да се разтворят. Роуз не се възпротиви, когато той я отнесе на леглото и я положи на дюшека.

— Страшно много дрехи — измърмори Доминик, откопчавайки брошката, която Вероника му беше дала, и свали наметалото си.

Роуз се взря в брошката, на лицето й се изписа смутено изражение. Нещо в скъпото украшение я притесняваше. Но мислите й се пръснаха, когато Дракона се наведе и я целуна отново. Тя отговори дръзко, заравяйки пръсти в косата му, и се размърда, за да го привлече към себе си.

— Чакай, любов моя — прошепна той срещу устните й. — Нека първо да се съблека.

Тя го пусна неохотно, но само след броени мигове той се върна, разкошно гол, сексът му се изправяше набъбнал и твърд срещу плоския му корем.

— Надигни се, любов моя. Искам те гола.

Неспособна да се противопостави на примамката на съблазнителните му думи, Роуз скоро се озова гола като него. Посегна към него и го придърпа върху себе си, твърдото му тяло беше горещо и тежко над нейното. Въздъхна и се наслади на тежината му, докато той я галеше, дразнеше и възбуждаше. Когато повече не можеше да понесе измъчващите му ласки, разтвори крака и го прие в себе си.

Един силен тласък го вкара надълбоко, толкова дълбоко, че й се стори, че е докоснал душата й. Тя се стегна около него, искаше да го задържи и да го държи вечно. Всеки инч от тялото й тръпнеше от усещането, че го притежава дълбоко в себе си.

Усещаше сърцето му да бие силно срещу гърдите й и чу как нейното бие в същия ритъм. Той я повдигна, навлезе дълбоко, разтегна я и я изпълни със себе си. Тя се вкопчи в него, изгубвайки се в страстта му, докато той я не отведе на върха и я освободи. Сто пъти по сто блещукащи светлинки се разсипаха наоколо й. Неясно го усети да се излива в нея и притисна ханша си към неговия, искаше да го поеме целия, имаше нужда от всичко, което той можеше да й даде.

Преплели ръце и крака, двамата дишаха тежко и диханието им отекваше силно в очакващата тишина; строполиха се на леглото, докато страстта полека се оттичаше от телата им.

Следващите дни минаха бързо. Развлеченията и пиршествата продължаваха с трескава скорост. Дракона се срещна още два пъти с бароните, но Роуз нямаше представа на кого е лоялен.

 

 

Дракона стана рано сутринта, преди гостите да си заминат, за да участва в последната ловна експедиция. Макар че Роуз с тъга виждаше как майка й и сестра й си заминават, тя се опита да сдържи меланхолията си.

— Изключително студено е тази сутрин — каза Роуз, докато наблюдаваше как Дракона се облича за лова. — Вземи си наметалото с кожена подплата.

Той й хвърли странен поглед.

— Много мило от твоя страна, че се интересуваш.

Смаяна, Роуз каза:

— Беше любезно от твоя страна да доведеш мама и Старла в Драгоник. Аз само отвръщам на любезността ти.

— Могат да останат, ако искат — предложи Доминик, докато се загръщаше с наметалото и го закопчаваше с брошка от ковано сребро.

— Знам и съм ти благодарна. Може би мама ще се върне един ден, но Старла изглежда щастлива там, където е.

— Ще получа ли целувка за късмет? — запита шеговито Доминик, навеждайки се над нея.

— Ако искаш — и тя сви устни.

— Искам — отвърна той.

Привлече я в обятията си и й даде истинска целувка вместо клъвването, което очакваше Роуз. Беше му присъщо да иска повече, отколкото му даваше тя.

Загледа го как излиза с озадачено изражение, после се изми и се облече. Понеже й беше студено, свали вълненото си наметало от куката и го уви около раменете си. Когато потърси с какво да го закопчае, забеляза украсената с камъни брошка на Дракона и я взе, за да й се полюбува. Той не я беше носил от вечерта, когато я беше видяла за първи път, и тя реши да я сложи на наметалото си. Не мислеше, че той ще има нещо против, защото не я ползваше. Тогава слезе долу, за да започне деня си.

Мъжете вече бяха потеглили на лов и тя се присъедини към жените в параклиса за утринната литургия. След литургията жените започнаха да се събират в залата, за да закусят.

— Всички като че ли се забавляваха — каза Емили, когато се приближи към Роуз. — Но наистина мога да кажа, че ще се радвам, след като си отидат. Бяха изтощителни дванадесет дни.

— Уморително беше за всички ни — съгласи се Роуз. — Сигурна съм, че готвачката ще се радва да изпроводи гостите. Извънредните гърла за хранене изтощиха значително запасите ни и натовариха кухненската прислуга.

Роуз продължи към залата, за да закуси с хляб и бира. По-солидното ядене, обядът, щеше да бъде поднесено, след като мъжете се върнат. Тя натопи парче хляб в бирата и тъкмо се беше замислила за Дракона, когато Вероника се настани до нея.

— Добро утро — каза Роуз с повече сърдечност, отколкото чувстваше. Бившата любовница на Дракона не подхождаше по най-уместния начин към нея. — Имате ли нужда от помощ за опаковането? Ако вашата камериерка не може да се справи сама, ще бъда щастлива да пратя някого да й помогне.

— Сигурна съм — изрече фалшиво Вероника.

Роуз игнорира забележката.

— Вярвам, че гостуването ви е харесало.

— Повече, отколкото предполагате — отговори загадъчно Вероника.

Внезапно Роуз осъзна, че Вероника се взира в брошката й. Тя прокара пръст по големия камък в центъра и се усмихна.

— Прекрасна е, нали?

— Наистина — отвърна рязко Вероника. — Беше моят коледен подарък за Дракона. Беше на покойния ми брат. Дракона знае ли, че я носите?

— Вие сте му я дали?

— Да, точно тук, в залата, в деня, когато се разменяха подаръци.

— И той я прие?

Вероника пусна самодоволна усмивка.

— Носеше я, нали?

С треперещи ръце Роуз откопча брошката и я хвърли към Вероника.

— Ето! Вземете си брошката и си я върнете в Лондон. Дракона няма нужда от вашите подаръци.

— Сигурна ли сте? Той я задържа, нали? Какво му подарихте вие?

— Не е ваша работа.

— Говорих с някои от гостите — изрече Вероника. — Повечето се съгласиха с мене.

Роуз се намръщи.

— За какво?

— За буйната ви природа. Онези, които ви познават, знаят, че сте била склонна към насилие и непредсказуема още като дете, и се шокираха, когато им казах какво сте направили на съпруга си.

Роуз вдигна вежди.

— Нищо не съм му направила.

— Така ли? Той каза, че сте го ранили. Цяло чудо е, че не ви е убил.

— Как смеете да говорите лоши неща за мене пред гостите ми! Сигурна ли сте, че Дракона ви е казал, че съм го ранила?

Вероника игнорира въпроса.

— Знаехте ли, че Дракона сериозно обмисля да ви затвори на място, където няма да можете да нараните никого?

Роуз стана толкова рязко, че столът й тупна на пода.

— Моля да ме извините. Имам задължения.

Не искаше да вярва на Вероника. Нищо в поведението на Доминик не подсказваше, че я смята за опасна. Може да го беше заплашила с меч един-два пъти, но това не означаваше, че е побъркана.

Мислите й се връщаха към Вероника и брошката, докато се занимаваше с многобройните подробности около днешните забавления и игри. Защо Дракона беше задържал подаръка на Вероника? Дразнете я това, че тя не му беше подарила нищо, докато Вероника му беше дала спомен, който имаше такова голямо значение за нея.

Още повече я смущаваше това, че Дракона беше обсъждал умственото й състояние с бившата си любовница. Беше толкова ядосана, че й се искаше пак да вдигне меч срещу него. Усмихна се. Може би щеше да получи по-голямо удовлетворение, ако вдигне меча си срещу Вероника.

След като дамите се върнаха в покоите си, за да опаковат багажа, преди мъжете да са се върнали, Роуз отиде в приемната и се заразхожда, мислейки и кипейки вътрешно.

Как беше възможно Дракона да се люби с нея с такава страст, ако обича Вероника? Той изричаше лъжи с такова спокойствие и се любеше с толкова жар, че не й беше възможно да го разбере.

Чу стъпките му в коридора и разбра, че ловците са се върнали. Обърна се, за да застане с лице към вратата, със заядливо изражение. Дракона имаше много да обяснява и този път тя нямаше да му позволи да я омайва.

 

 

В момента, когато Дракона видя лицето на Роуз, разбра, че нещо я е разстроило, а не беше необходимо да е гений, за да се досети, че Вероника е в дъното на всичко това. Слава богу, тя си заминаваше утре.

— Какво има сега? — запита той, сваляйки ръкавиците си.

— Кажи ми за брошката — изрече Роуз с равен глас. — Защо си приел ценен подарък от жена, за която се кълнеш, че вече ти е безразлична?

— Опитах се да й я върна, но тя отказа да си я вземе. — Той погледна към масичката, където беше оставил брошката, и отбеляза отсъствието й. — Възнамерявах да й я върна утре, преди да замине. — Свали наметалото си и го хвърли на една скамейка. — Къде е? Мога да се закълна, че я оставих на масичката.

— Носех я сутринта в залата, защото не можах да намеря моята. Не мислех, че ще възразиш.

Доминик задуши един стон.

— Не, не ми казвай. Вероника я е видяла.

— Да, видя я и си направи голямо удоволствие да ми разкаже как ти я е подарила. Била спомен, така каза. Не се опитвай да ме лъжеш този път, Драконе, защото отказвам да ти повярвам. Закле се, че не желаеш Вероника, но лъжите ти се стоварват на главата. Много добре, честит да си й. Утре ще отпътувам за манастира с майка ми и сестра ми. — Тя започна да събира нещата си. — Дели с нея спалнята, ако искаш. Обяви ме за луда, няма значение. Любовницата ти вече ме мисли за побъркана.

Доминик хвана ръката й и я накара да се обърне с лице към него.

— Подслушала си моя разговор с Вероника. Не чу ли, че не съм се съгласявал с нея? Никъде няма да ходиш. Ти си моята съпруга. Тук ти е мястото, при мене. И ревността не ти отива.

— Не ревнувам. Бясна съм и ми омръзна от лъжите ти. Знам, че не се интересуваш от мене, но моля те, опитай се да не го показваш толкова очевидно.

— Къде е проклетата брошка? Ще я върна веднага на Вероника.

— Не се тревожи, вече й я върнах. Пусни ме. Празненството ще започне скоро, трябва да бъда долу в залата.

Доминик не се опита да я спре. Тя не беше в настроение да слуша, каквото и да кажеше той. Проклятие, никак не му харесваше това, че е чула точно тази негов разговор с Вероника. Той не означаваше нищо. Само беше слушал глупостите на Вероника, преди да успее да се откъсне. Роуз може и да беше проклета, но не и побъркана. Бавна усмивка изви устните му. Но тя ревнуваше. Като се има предвид всичко, ревността й не беше нещо лошо.

Доминик се изми, преоблече се и побърза към залата, за да празнува Богоявление с гостите си. Надяваше се, че нещата между него и Роуз ще се подобрят, след като гостите си отидат. Вероника беше трън в петата му още от самото си неочаквано пристигане в Драгоник. Не можеше да си представи защо някога е искал да се ожени за тази жена.

Бароните продължаваха да го притискат да се присъедини към бунта против крал Джон; ситуацията беше все така напрегната. Значението на хартата и участието на Доминик се обсъждаха открито във всички частни разговори, но Доминик се намираше на рогата на дилема. Надяваше се, че кралят скоро ще подобри поведението си, защото наистина не знаеше какво ще направи, ако бароните започнат гражданска война.

Кралят му беше дал Драгоник с определена цел. Искаше Доминик да докладва за тайните действия на бароните, но той не можеше да предаде хора, които искаха само онова, което им се дължеше. Нищо в Параграфите на бароните не подстрекаваше към бунт, а единственото бунтовно нещо беше заплахата им да тръгнат към Лондон, ако Джон не сложи печата си под документа.

— Замислил си се, Драконе. Да се осмелявам ли да мисля, че мислиш за мене?

Доминик погледна в блестящите очи на Вероника и почувства внезапен хлад.

— С какви истории си натъпкала съпругата ми, Вероника?

— Само истината. Ние сме любовници, не се прави, че не е така. Роуз е глупава.

— Всичко свърши, Вероника. Вече не сме любовници. Защо не можеш да го приемеш?

Тя го изгледа стреснато.

— Нима си започнал да изпитваш чувства към жената, за която те принудиха да се ожениш? Само не ми казвай, че я обичаш, защото отказвам да ти повярвам.

— Любов е силна дума и още по-силно чувство. — Той се замисли. — Роуз е различна от всяка жена, която съм срещал досега. Ако се беше родила мъж, щеше да стане свиреп воин. Няма да ти кажа, че я обичам, но човек не трябва да обича една жена, за да й се възхищава.

— Някога ми се възхищаваше.

— Да, така е и още ти се възхищавам, но това, което имахме, не може да продължи. Животът ни се промени.

— Може би твоят живот се е променил, Драконе, но моят не е, нито пък чувствата ми. Ще замина утре с братовчедка си, но пак ще чуете за мене.

Доминик изруга под нос, когато Вероника отлетя. Утрешният ден за него щеше да дойде извънредно бавно.