Кони Мейсън
Господарят на драконите (13)

12

„Розите винаги ще бъдат една

от големите тайни на живота.“

Анонимен

Гостите си заминаха и замъкът се върна към обичайния си живот. Роуз тъгуваше за майка си и сестра си, но уважаваше желанието им да останат в манастира. Заплахата й, че ще тръгне с тях, не постигна нищо, защото Дракона отказа да й позволи да замине. Роуз се съгласи, без да се бори; надяваше се, че животът с него няма да бъде толкова лош, ако Вероника не е наблизо, за да причинява неприятности.

Освен че постоянно тренираше с рицарите си в задния двор, Дракона се грижеше за благополучието на васалите си, председателстваше съда на замъка и изпълняваше безброй други задължения като господар на имението.

Роуз пое всички задължения, които майка й беше изпълнявала. Многобройни проблеми, свързани с положението й на господарка на кулата, заемаха дните й. Но вечерите прекарваше с Дракона в приемната, седяха пред огнището и си говореха, понякога сами, друг път с още хора. Нощите обаче принадлежаха изключително на тях двамата.

Дракона беше неуморим, опитен любовник и Роуз се наслаждаваше на всеки миг от любенето му. Дали мисли за Вероника, докато я люби — Роуз предпочиташе да не знае, защото животът й вървеше толкова добре, че й се искаше да остане така завинаги.

Скоро след Богоявление кралският пазител на границите дойде на посещение. Сър Гарт изглеждаше извънредно заинтересуван от скорошните им гости и разпитваше Дракона за целта на идването им. Макар че Дракона не изглеждаше смутен, Роуз не можеше да не се безпокои. Интензивността и тонът на въпросите на сър Гарт звучаха зловещо, като инквизиция.

— За какво беше всичкото това? — запита Роуз, след като сър Гарт отпътува.

Доминик вдигна рамене.

— Лакеят на краля сигурно е ядосан, защото не беше поканен в кулата, и искаше да ми даде да разбера, че е важна личност. Няма за какво да се безпокоиш, любов моя.

Роуз искрено се надяваше това да е така.

 

 

Януари мина в оживена дейност. Беше време за поправки. Поправяха се огради, обновяваха се пристройки, когато времето позволяваше, февруари дойде с карнавала и Сирни заговезни, започнаха великите пости. Празнуваше се с игри на закрито. Пшеницата и ръжта, засети по Архангеловден, вече се подаваха от земята и Роуз започна да предвкусва Великден и пристигането на пролетта. Възраждането на всичко растящо й вдъхваше надеждата, че бракът й с Дракона ще процъфтява.

 

 

Доминик никога не се беше чувствал толкова доволен. Драгоник процъфтяваше, бракът му с Роуз беше донесъл неочаквани предимства. Любенето с нея беше по-скоро удоволствие, отколкото задължение. Толкова много удоволствие му носеше, че напълно беше забравил, че някога е искал да се жени за Вероника.

Положението му като пограничен барон беше деликатно и го поставяше в сложна позиция. Искаше да се присъедини към борбата на бароните против краля, но почтеността му не му го позволяваше. Честта изискваше да се подчини на заповедите на краля и да издаде плановете на бароните за поход към Лондон, но той не можеше да го направи. Премълчаването на информацията пред Джон обаче означаваше да предаде своя крал. Положението изглеждаше така, сякаш той не би могъл да последва нито една от двете пътеки с чиста съвест.

 

 

Дойде април. Великденските празници бяха отпразнувани с голяма радост. Във вторника след Великден пристигна кралски пратеник. Неговото пристигане беше неочаквано и Доминик почувства хладни тръпки да пролазват по гръбнака му, когато куриерът му подаде един навит пергамент, носещ печата на краля. Той изпрати куриера в кухнята да се подкрепи, после махна с ръка към Роуз да се присъедини към него, докато разчупваше печата на пергамента и четеше съдържанието.

— Какво е това, Доминик?

— Съобщение от краля.

— Какво иска?

Доминик изригна една ругатня.

— Има неприятности на уелската граница. Бароните по западната граница искат помощ от краля. Джон иска да събера рицарите си и да му се представя незабавно в Уестминстър.

— О, не! Колко време няма да те има?

— Нямам представа.

— Трябва ли да отидеш?

— Да. Като васал на краля съм обвързан със свещена клетва да браня Англия.

— Ще ми липсваш, но не се безпокой за Драгоник. Аз съм напълно способна да защитавам кулата, ако стане нужда.

Увереността й извика усмивка на устните на Доминик.

— Имаш дух на боец, жено. Не се съмнявам в способността ти да защитиш Драгоник, но ще заминеш с мене. Крал Джон нарежда да те заведа в Уестминстър.

Той се опита да не я тревожи, но нещо в посланието на Джон го безпокоеше. Какво искаше кралят от Роуз? Ужасна мисъл му хрумна изведнъж. Дали не я иска за заложничка? Ако е така, защо? Не беше направил нищо, за да си навлече гнева на краля.

Освен ако…

Не, кралят не би могъл да знае, че бароните са му се доверили или че са го молили да се присъедини към каузата им. Срещата му с тях беше насаме и на нея бяха присъствали само запознатите с хартата.

— Сигурно се шегуваш — каза Роуз, оглеждайки пергамента с недоверие. — Какво ще иска кралят от мене? По-добре ще му служа, ако си остана в Драгоник. Замини без мене, Доминик. Предпочитам да остана у дома. — Гласът й стана корав. — Страх ме е, че ще го заплюя в лицето, ако се срещнем. Не мога да простя на мъжа, отговорен за смъртта на баща ми.

Страх се надигна в гърлото на Доминик. Искаше му се да се обзаложи, че нищо добро няма да произлезе от призоваването на Роуз в Уестминстър. Нещо не беше наред, никак не беше наред. Нещо повече, неприязънта на Роуз към краля го безпокоеше. След като заминеше към уелската граница, Роуз щеше да остане без защита и уязвима спрямо капризите на краля. Внезапният импулс да отведе съпругата си там, където дългата ръка на краля няма да я достигне, стана силен и настоятелен.

— Обещай, че ще покажеш уважение към краля — замоли я Доминик.

Роуз го изгледа замислено.

— Няма да бъде лесно.

— Обещай ми, Роуз. Закълни се, че няма да направиш нищо, което да разгневи краля.

— Много добре — изрече тя след дълга пауза. Тонът на гласа й не успокои Доминик. — Кога заминаваме? — запита тя.

— Утре, след първа утрення. Можеш ли да опаковаш багажа и да бъдеш готова навреме? Ще пътуваме с малко багаж, но една каручка с твоите неща ще ни следва, без да бърза.

— Ще бъда готова, макар да не ми харесва.

Роуз отиде веднага в приемната, а Доминик тръгна да осведоми Рахман за плановете си и да поговори с иконома и с Ерик Карлайл, когото възнамеряваше да остави да пази Драгоник в негово отсъствие. След като поговори надълго и нашироко с тримата, последва Роуз в приемната. Възнамеряваше да се люби със съпругата си през останалата част от деня и до късно през нощта.

 

 

Пътешествениците заминаха на следващата сутрин под прихлупено небе, което обещаваше влажно време. Десет от личните стражи на Доминик и оръженосците им ги придружаваха; другите останаха да защитават Драгоник. Отец Нийл благослови заминаващите. Емили и Блайт също ги изпратиха със сълзи на очи.

Доминик видя Роуз да се прозява, но не съжали, че през по-голямата част от нощта я беше държал будна, за да се любят. По време на пътуването, което щеше вероятно да трае около две седмици, възнамеряваше да търси подслон в замъците и манастирите край пътя, но се съмняваше, че с Роуз ще намират уединението, на което се радваха в Драгоник, докато не стигнат в Уестминстър. Дори тогава не можеше да разчита на това.

 

 

Роуз беше уморена, но се стараеше да не изостава от мъжете. Усмихна се, мислейки, че трябваше да откаже на Дракона, когато я беше събудил за трети път, за да се любят през изминалата нощ, но и тя го беше искала толкова силно, колкото и той нея. Любенето им беше напрегнато, почти трескаво. Нямаше място по тялото й, което той да беше пренебрегнал, докато възбуждаше страстта й с ръце и уста. Тялото й още тръпнеше от последното им любене.

— Добре ли си, Роуз? — запита Доминик, приближавайки се към нея.

Трогната от загрижеността му, тя му отправи окуражаваща усмивка.

— Много съм добре, Доминик.

Вгледа се в него, усещайки напрежението му. Не това, което казваше, а това, което премълчаваше за повикването им в Лондон, я тревожеше най-много. Не й се искаше да се запознава с двора на крал Джон. Беше обещала да не прави нищо, с което да предизвика гнева на краля, но скриването на неприязънта щеше да бъде трудно.

Доминик наложи бърз ход, но Роуз нямаше особени затруднения да се придържа към него през следващите дни. Имаха късмет да намират подслон всяка нощ, независимо дали у гостоприемен барон или в манастир, и нерядко Роуз споделяше стая с дъщерите на барона, докато Доминик се настаняваше да спи в казармите заедно с хората си. И разбира се, получаваха отделна килийкоподобна стая в манастирите, където намираха подслон.

Дружината им стигна покрайнините на Лондон без произшествия и се запъти право към Уестминстър. Нервите на Роуз бяха опънати до крайност от предстоящата среща с краля, а и Доминик не изглеждаше по-щастлив от нея.

Той трябва да беше забелязал безпокойството й, защото изрече:

— Не се тревожи, любов моя. Кралят е просто един човек.

— Човек, който владее живота и смъртта — отвърна тя. — Повикването му ме озадачава. Не мога да си представя защо е наредил да дойда в Лондон.

— Може би просто иска да се запознае с тебе.

— Вярваш на това не повече от мене. Какво ще правя, докато ти воюваш с враговете на Англия?

— Ще си стоиш в покоите, освен ако кралят не те повика. Ще оставя Рахман да те пази.

— Той ще протестира.

— Ще направи каквото му кажа.

Портите на Уестминстър се изправиха пред тях и тя подкара коня си близо до този на Доминик. Не се чувстваше в безопасност в това плашещо място, толкова далече от дома.

Дружината мина през отворените порти и влезе в двора. Оставиха конете си при оръженосците и бяха допуснати в двореца от един страж, който разпозна Доминик.

— Кралят ви очаква, лорд Дракон. Последвайте ме.

Поведе ги през лабиринт от коридори към частния кабинет на краля.

— Толкова е величествено — прошепна Роуз, взирайки се в изложеното на показ богатство.

Мек килим се стелеше под краката им, по стените имаше картини и край тях — позлатени статуи.

— Кралят не се ограничава, когато става дума за собственото му удобство — измърмори Доминик под нос.

— Почакайте тук — каза стражът. — Ще видя дали Негово Величество е готов да ви приеме.

Не чакаха много. Стражът се върна след няколко минути и обяви, че кралят ще приеме лорд и лейди Дракон, но стражите им трябва да останат отвън.

— Отивам, където отива господарят ми — изрече Рахман, скръствайки ръце на масивните си гърди, и погледна отвисоко кралския страж.

— Нищо не може да ми се случи в покоите на краля — каза Доминик. — Остани в преддверието с другите, Рахман.

Рахман се подчини неохотно.

Доминик положи ръката на Роуз върху своята и даде знак на стража, че са готови. Вратата се отвори и Доминик поведе Роуз към богато украсения трон в далечния край на стаята, където се разполагаше крал Джон.

Кралят отправи начумерен поглед към Доминик.

— Дойде най-после — приветства го той без следа от дружелюбността, на която Доминик се беше радвал по време на последната си аудиенция при него.

Доминик се поклони ниско, а Роуз направи реверанс.

— Потеглихме от Драгоник веднага след като пристигна повикването ви, Ваше Величество.

— Представи ме на съпругата си.

— Сир, представям ви моята съпруга Роуз от Драгоник.

Джон огледа Роуз от горе до долу и обратно, после се усмихна.

— Миловидна девойка. Добре реших за тебе, Драконе.

Стаята беше пълна с придворни и дами. Те се приближиха, за да чуят какво се говори. Когато кралят осъзна присъствието на безмълвните слушатели, им даде знак да се отдалечат, а при него останаха само Доминик и Роуз.

— Пиявици — измърмори кралят. — Сега, Драконе, да се заловим ли за същественото?

Доминик му отправи невинен поглед.

— Какво имате предвид, сир?

— Знам, че си поканил пограничните барони в Драгоник за коледните празници, но не съм узнал нищо от тебе, след като си тръгнаха. Планират ли гражданска война? Мислех, че си разбрал, че ти давам Драгоник с определено условие. Мога лесно да отнема онова, което лесно съм дал.

Доминик хвърли бърз поглед към Роуз.

— Те не ми се довериха.

— Лъжеш! — ревна Джон, ставайки от трона си, и размаха юмрук към Доминик. — Вече знам за Параграфите на бароните и ако те мислят, че ще положа печата си под този документ, жестоко се лъжат. Предположих, че лоялността ти към короната е непоклатима, Драконе. Тя е причината, поради която ти дадох Драгоник. Очаквах да ме информираш за бунтовната дейност сред пограничните ми барони.

Доминик се размърда смутено.

— Да, сир.

— Истината, Драконе. Какво точно ти казаха бароните за плановете си?

— Показаха ми параграфите и искаха да се присъединя към каузата им.

Доминик усети Роуз да се размърдва и пристъпи напред, за да я заслони от погледа на краля.

— А, вече стигаме някъде. Какво им отговори?

— Казах, че съм верен на короната.

Не беше точно така, но достатъчно близо до истината. Кралят поомекна.

— Сигурен ли си?

— Напълно, сир.

Слава богу, че не се беше обвързал с бароните.

— Защо не ме осведоми за това?

— За какво? Вие вече знаехте за параграфите.

— Бароните казаха ли, че възнамеряват да тръгнат към Лондон? Трябва ли да се готвя за гражданска война?

— Не ми се довериха. Не ми вярват — излъга Доминик. — Защо рицар на краля ще се обвързва с група бунтовни барони?

— Защо, наистина? — отговори Джон.

Доминик загледа с трепет как Джон обръща вниманието си към Роуз.

— Какво мислите за съпруга и защитника, който ви пратих, милейди?

— Нямаше да имам нужда от защитник, нито от съпруг, ако баща ми беше жив — отвърна тя.

Очите на Джон се присвиха.

— Съпругата ти има боен дух, Драконе. Мислех обаче, че досега вече ще си я укротил. Не ми харесва тонът й.

— Простете й, сир. Още не се е примирила със смъртта на баща си.

— Едуин Еърдейл беше изменник — отвърна кралят. — Екзекуцията му трябваше да научи бароните на покорство. За съжаление, не постигна нищо, освен да затвърди решимостта им.

— Баща ми не беше изменник! — отрече разгорещено Роуз.

— Беше…

— Роуз, внимавай — каза Доминик, спирайки я насред изречението.

— Послушайте съпруга си, госпожо — посъветва я Джон. — Не понасям непослушни жени.

— Няма какво друго да ви кажа, сир — каза Доминик. — Ще бъда благодарен, ако позволите Роуз да се върне в Драгоник.

— Не съм доверчивата душа, за каквато ме мислиш, Драконе.

Доверчива душа ли? Доминик едва не се засмя на глас на това понятие.

— Изпратете ме да се бия във вашата война, но оставете Роуз далече от това. Тя не знае нищо за параграфите или за съюза на бароните.

— Лейди Роуз ще остане в Уестминстър като моя гостенка — заяви Джон, — а ти ще заминеш веднага за уелската граница.

— Но, сир…

— Казах, Драконе.

— Хората ми са уморени, сир. Току-що пристигаме от дългото пътуване от Драгоник.

Взирайки се в Доминик през присвити клепачи, Джон потупа брадичката си. След дълга пауза изрече:

— Много добре, ти и хората ти имате тази нощ, да си починете и да се освежите. Не ме подвеждай, Драконе. — Махна с ръка. — Сега върви, намери майордома ми и ми го прати.

Доминик хвана ръката на Роуз и щеше да я отведе със себе си, но кралят го спря.

— Остави дамата си тук, Драконе. Искам да си поговоря насаме с нея.

Доминик стисна ръката на Роуз и излезе.

— Е, лейди Роуз, какво знаете за Параграфите на бароните?

— Много малко, сир — отговори тя.

— Сигурна ли сте? Не сте ли чули баща си да говори за тях с другите барони?

— Аз съм жена, сир. Мъжете не обсъждат важни неща със съпругите и дъщерите си.

— Важни неща! Искам да знам кога възнамеряват да потеглят към Лондон, за да се подготвя. Армията ми е заета другаде, а не мога да си позволя гражданска война.

— Ако искате да предотвратите бунт, сир, подпечатайте параграфите — предложи Роуз.

— Нахална сте, госпожо.

Доминик се върна с майордома тъкмо навреме, за да чуе думите на краля, и потърси начин да се извини.

— Моля, не го вземайте присърце, сир. Тя е свикнала да казва каквото мисли.

— Твърде си мек, Драконе. Съпругата ти заслужава да я натупаш хубавичко. — Той обърна вниманието си към майордома, нисък плешив мъж, който беше влязъл в стаята след Доминик. — Сър Уейленд, намерете покои за лорд Дракон и неговата дама.

— Веднага, сир. Моля, последвайте ме, милорд, милейди.

— Може ли две думи насаме, сир? — запита Доминик.

— Мога да отделя само минута — рече нетърпеливо Джон.

— Върви със сър Уейленд, Роуз — каза Доминик. — Скоро ще дойда.

Роуз поклати глава.

— Предпочитам да остана с тебе.

Той я побутна нежно.

— Върви, Роуз. Моля те.

Доминик изчака тя да излезе заедно със сър Уейленд, преди да се обърне към краля.

— Бих искал да знам истината, сир. Роуз ваша заложничка ли е?

Джон вдигна рамене и заразглежда ноктите си.

— Кралят прави това, което трябва, за да си осигури лоялността на своите васали. Съпругата ти ще остане под моя закрила, докато не докажеш, че си достоен за доверието ми.

— Винаги съм бил ваш лоялен поданик, сир. Нима думата ми не е достатъчна?

— Не се доверявам на никого, Драконе. Пратих те на северната граница, за да станеш моите очи и уши, а трябваше да науча от пазителя, че си канил на гости пограничните барони. Исках да спечелиш доверието им, но очаквах да ми съобщаваш за действията им. Разочарова ме.

— Нямаше какво да съобщавам.

— Ти така казваш. А аз не вярвам на никого напоследък. Много добре осъзнавам, че бароните са ми сърдити заради скарването с папата и защото Англия изгуби повечето от земите си във Франция.

Доминик мислеше, че оплакванията на бароните са основателни, но благоразумно си сдържа езика. Заради Роуз се страхуваше да се присъедини към каузата на бароните. Беше боец, не политик.

— Смятай се за щастливец, че Драгоник още е твой — продължи Джон. Вгледа се замислено в Доминик. — Изглеждаш доста привързан към съпругата си въпреки първоначалната ти неохота да се ожениш за друга, освен за лейди Вероника. Докажи ми лоялността си и лейди Роуз ще бъде в безопасност.

— Имам ли думата ви, сир?

— Да. Бий се заради мене на уелската граница. Не ми давай основание да вярвам, че си ме предал, и всичко ще бъде наред.

Доминик нямаше вяра в Джон. Кралят нямаше съвест. Жестокостта и изменчивостта му бяха легендарни. Данъците, наложени на васалите му, бяха безсъвестни, а законите му облагодетелстваха само него. Доминик се беше заклел да защитава Англия и да бъде верен на краля, но ако Джон позволеше да падне дори един косъм от главата на Роуз, той щеше да прекъсне всякакви връзки с краля и щеше да стане яростен защитник на Параграфите на бароните.

 

 

Роуз се разхождаше из малката спалня, очаквайки идването на Дракона. Мисълта, че той скоро ще замине да се бие беше болезнена. Можеше да го ранят или нещо по-лошо. За съжаление, васалите на краля не можеха да избират къде или кога да отидат да защитават Англия.

Спря, когато вратата се отвори и Доминик влезе в стаята. Тя се обърна с лице към него, но думите умряха на устните й, когато видя изражението му. Какво му е казал кралят, че да го вбеси толкова много?

— Какво има, Доминик? Какво ти каза кралят? Можа ли да го убедиш да ми позволи да се върна у дома?

Тя усети отчаянието му и се хвърли в прегръдките му.

— Кралят е категорично против заминаването ти, любов моя. — Той замълча, гневът му се долавяше осезателно. — Мисли, че го лъжа за отношението си към Параграфите на бароните.

— Така ли е?

— Може би — отвърна той уклончиво.

— Още не разбирам защо настоява да ме държи тук. — Челото й се набръчка, когато й хрумна внезапна мисъл. — Света Богородице, заложничка ли съм?

— Роуз…

Тя се откъсна от ръцете му.

— Не ме лъжи, Доминик.

Той я привлече отново в обятията си.

— Много добре, истината. Да, заложничка си. Трябва да останеш в Уестминстър, докато не спечеля доверието му.

— Колко време?

— Не знам. Кралят отказва да приеме, че няма какво да направя, за да спра бароните да не тръгнат към Лондон. Мисли, че като ме отпрати, ще спре набраната скорост, но аз не съм замесен по никакъв начин в това решение. Кралят не се доверява на никого, а най-малко на бароните си.

Роуз потръпна.

— Никога не съм мислила, че ще призная подобно нещо, но се страхувам. Враждебността ми към краля и обвързването на баща ми с параграфите вече са ме направили негов враг.

— Предупредих те да си държиш езика, но трябваше да знам, че искам прекалено много от тебе. Отдавна се възхищавам от духа ти, но се страхувам, че ще ти навлече неприятности. Стой си в стаята, освен ако не те повикат при краля. Ще оставя Рахман да те пази.

— Той съгласи ли се?

— Говорих с него, след като излязох от кабинета на краля. Той се опита да ме разубеди, но този път не се получи. Мога да се защитавам, но ти не можеш.

Роуз изфуча.

— Ти отиваш срещу въоръжен враг.

— Нека аз да се тревожа за това, любов моя. Уредено е. Рахман остава. Можем ли сега да поговорим за по-приятни неща?

Тя се размърда срещу него.

— Например за какви?

— Например да използваме най-добре времето си. Потеглям на разсъмване.

— Ще се моля за безопасността ти — прошепна Роуз. Ръцете й се обвиха около него. — Да не губим време в приказки. Люби ме, Драконе.

— Безкрайно, до момента, когато трябва да се сбогуваме.

Той я съблече бързо и опитно, оставяйки я гола само след броени минути. После я грабна, отнесе я към леглото и я положи на него. С чувство, граничещо с отчаяние, тя го зачака да се съблече и да се присъедини към нея. Дракона отиваше на смърт и това можеше да бъде последният път, когато ще бъдат заедно.

Тя посегна към него, когато той протегна ръце към нея. Тя вдигна лице за целувката му и устата му плени нейната със сърцераздирателен копнеж. Целувката беше повече от физическа; в нея имаше отчаяние, което разпалваше любовта, горяща в сърцето на Роуз. Тя й се отдаде безрезервно.

Ръцете й се плъзнаха по горещата му, влажна кожа. Той я целуваше навсякъде: устните, шията, гърдите. Когато се върна към устата й, устните й се открехнаха под нежния натиск на езика му и тя извика от сладкия екстаз.

Доминик беше толкова втвърден, че се уплаши да не експлодира, преди да е влязъл в нея. Докосна я между краката; цепнатината й беше сладко овлажняла за него. Той се приготви да влезе, но тя го бутна и се измъкна изпод него.

Той я изгледа дяволито.

— Мислех, че си готова.

Предизвикателната й усмивка едва не накара сърцето му да спре.

— Готова съм, но искам аз да те любя този път.

Той я изгледа изумено. Роуз не беше Вероника; съмняваше се, че знае как се прави. Беше невинна, преди да вземе девствеността й.

— Не е необходимо, любов моя.

— Напротив — настоя тя. — Просто легни и ме остави да ти дам удоволствие.

Протестът му отлетя през прозореца заедно с неговите съмнения, когато Роуз се наведе над него и прокара език надолу по гърлото му към гърдите, спирайки, за да засмуче плоските му мъжки зърна. Той изстена, когато езикът й се спусна надолу по тъмните косми и се зарови в пъпа му. Изви се нагоре в шокирана наслада, която го проряза. Беше толкова интензивно, че той стисна главата й и зарови пръсти в гъстата маса на косата й, за да я задържи на място.

За негово смущение Доминик скоро разбра, че Роуз не е свършила с него. Устата й се отклони надолу. В облак на шок и възбуда той внезапно осъзна какво възнамерява да прави тя. Ярки блясъци изскочиха пред очите му, когато тя допря горещата си уста до връхчето му, а после прокара език над втвърдената, болезнена главичка.

Той изруга задавено и се опита да я отблъсне.

— Каза, че искаш да ме любиш, не да ме измъчваш. Ти си въплъщение на сладка съблазън, а аз съм твоят доброволен роб. Къде научи това?

Роуз се усмихна свенливо.

— Ти ме вкусваше; защо аз да не мога да те вкусвам?

Без никакво предупреждение тя стисна ханша му с две ръце, после сведе глава, за да го вкуси. Той отметна глава, очите му се затвориха, юмруците му се свиха здраво. Тя щеше да го подлуди! Измърмори дрезгаво името й, когато езикът й намери едно особено чувствително място.

— Стига! — извика той, вдигна я и я пъхна под себе си. — Престани да ме мъчиш. Мой ред е.

Топлината на кожата й го опърли, когато той с уста, език и ръце започна да отвежда тялото й към трескава възбуда. Стоновете и виковете й бяха музика за ушите му, докато езикът му галеше нежната й цепнатина и навлизаше в сладката й ножница.

— Хайде, Драконе, моля те! — извика тя, гърчейки се под него. — Не мога да чакам повече.

— И аз, любов моя — изръмжа Доминик, докато се наместваше и навлизаше докрай в нея.

Изви ханша си и се заби дълбоко с един-единствен силен тласък. Чу я да си поема остро дъх и нарочно забави движенията си, правейки ги по-съблазняващи, по-еротични. Насладата се разрастваше, изпълваше изцяло сетивата му.

Членът му навлизаше навътре, после излизаше, всеки тласък ги отнасяше все по-високо. Той излезе от контрол, когато тя обви крака около него и го пое още по-дълбоко. Почувства как тялото й започва да вибрира, усети как ножницата й се стяга около него, обгърна го и го покори горещината й, докато Роуз стигаше до кулминацията си. В мига, преди да излее семето си в един яростен прилив, му хрумна нелогичната мисъл, че двамата с Роуз са се свързали в едно същество.

Доминик се обърна и се търкулна настрани. Очите му бяха затворени, изглеждаше, че спи. Тя се взря в него, запомняйки чертите му: аристократичната линия на челюстта, арогантната извивка на носа, скулптираното съвършенство на открехнатите му устни. Искаше да запомни всеки безупречен детайл.

Обичам те, Драконе.