Дженифър Уайлд
Непокорната Миранда (9)

9

Сивотата беше изчезнала и на моменти дори се показваше слънце. Този следобед времето беше меко, небето бе придобило бледосин цвят. Бавно се спусках по стръмната пътека, която водеше към плажа в подножието на скалите. Чайките кръжаха над мен и издаваха остри писъци. Долу вълните се разбиваха в черните скали.

От няколко дни, докато Дъглас почиваше, аз правех дълги разходки и се надявах да преодолея дълбоката тъга, която ме глождеше, откакто открих, че съм бременна. Така бях обходила цялата околност. Стигнах даже до първите къщи на селото. А веднъж дори отидох до римските руини и със сълзи на очи докосвах клатещите се сиви камъни на полусрутената сграда, където двамата с Джефри се бяхме подслонили по време на бурята. Там най-вероятно бях заченала детето, което носех в утробата си. Тъжна разходка наистина, но скитайки из тези развалини, бях събудила онова първо опиянение и не съжалявах за нищо, макар че оттук произлизаше цялото ми страдание.

Докато се спусках по стръмния склон, се питах с безпокойство дали госпожа Роусън наистина щеше да ми помогне, дали щеше да отиде при Грани Куксън. Всеки път, когато я видех след нашия разговор, тя ме успокояваше и окуражаваше, но не обелваше и дума за онова, което очаквах от нея.

Изведнъж, както бях застанала на скалата, ужасът на моето положение ме връхлетя с цялата си сила и ме обзе изкушението да приключа с всичко, бързо и един път завинаги. Достатъчно беше да се хвърля напред и щях да се размажа долу върху скалите. Щяха да помислят, че е било нещастен случай. Джефри несъмнено щеше да страда, но така щяха да му бъдат спестени всички други мъки! Този дяволски порив ме завладя така силно, че бях на ръба да му се поддам. Тогава усетих вътре в себе си някакво слабо движение, лек, но отчетлив тласък вътре в корема си.

Задъхана, с притворени очи, се опрях на камъните. Детето вече беше част от мен. Сякаш можеше да чете мислите ми и протестираше гневно срещу тях. Разбрах, че никога, абсолютно никога, не ще мога да унищожа този живот. Отворих отново очи и погледнах към небето, изпълнена с нова сила и решимост.

Заслизах отново и накрая стигнах подножието на скалата, където сред камъните открих малък плаж от фин сух пясък. Сред радостния плясък на вълните вдишвах морския въздух, който възвръщаше силите ми, и за първи път усетих, че мога да мисля трезво и да проумея какво трябваше да правя.

Трябваше да се откажа от Джефри. Още известно време щях да мога да се срещам с него след полунощ, за да се любим тайно, но когато започнеше да ми личи, щеше да се наложи да напусна позорно Маури Хаус. Както беше казала госпожа Роусън, Джефри щеше да изпълни дълга си и да се погрижи за всичко. Все пак това щеше да застрашава бъдещето му, така че нямаше повече да го видя. Лорд Робърт беше напълно способен да прекрати издръжката на Джефри и моят мил щеше да си спомня за нашата любов само с угризения като за някаква лудост.

Нещата не трябваше да стигат до там.

Щом като не можех да запазя Джефри, то поне можех да имам детето като жив спомен за загубеното щастие. Вече обичах това създание, което бе вътре в мен. Обичах го с цялото си сърце. Щях да си тръгна, преди да разберат за положените ми, и щях да разкажа всичко на отец Уилямс. Той също щеше да бъде разочарован и нямаше да одобри поведението ми, но щеше да ми помогне. Като истински човек на вярата той нямаше да ме осъди, защото познаваше слабостите на божиите чеда. Той щеше да ми помогне да замина далеч, където щях да приема нова самоличност. Щях да бъда „вдовица“, а той щеше да намери някой да ме подслони. Накрая щях да си намеря работа. Бях готова да се изправя пред трудностите на живота, още повече, че щях да имам своето дете, детето на Джефри, за да го обичам до края на дните си.

Върнах се обратно и се изкачих на скалата. Вече не бях обезверена, но се усещах безкрайно тъжна. Любовта ми към Джефри се примесваше с изострена нежност. Мисълта да го напусна, да не виждам вече любимото лице, да не усещам топлината и силата на тялото му, извика потоци сълзи в очите ми. Спрях да се изкачвам и дълго плаках. После изтрих очи и продължих нагоре.

Стигнах върха. Той улови ръцете ми и ме привлече към себе си. Притискаше ме с всички сили, толкова здраво, че ми се стори, че ще ме прекърши и толкова продължително, сякаш никога нямаше да ме пусне. Аз, свряна в рамото му, не можех да спра да плача. Когато той най-сетне ме освободи от прегръдката си и улови брадичката ми, за да ме погледне в очите, чувствах, че ще умра едновременно от мъка и от радост. Той започна да целува бузите ми, облени в сълзи, после устните. Нежно галеше косите ми и отново ме обгърна с ръце, този път нежно, сякаш бях някакъв скъпоценен предмет, който трябваше да се пази.

— Знам — каза той приглушено.

— Джефри…

— Знам. Трябваше да ми кажеш веднага.

— Не можах.

— Онора, моята луда, луда малка Онора! Не разбираш ли колко съм щастлив?

— Ти… ще се погубиш, не можеш…

— Шшт! Замълчи.

— Брат ти…

— Мислиш ли, че ме интересува какво казва или прави Робърт? Ще се оженим, Онора.

— Не е възможно! Ти…

— Ще се оженим днес следобед. Вече говорих с отец Уилямс. Всички приготовления са направени. Колата ми ни чака на пътя. Госпожа Роусън ще дойде в къщата на викария.

— Тя ли ти каза?

— Тя ми каза всичко тази сутрин, докато ти беше в детската стая с Дъглас. Аз веднага отидох при отеца и говорих с него. Той се съгласи да ни венчае днес следобед. Когато се върнах в къщи, казах на госпожа Роусън, че ще имаме нужда от нея следобед и тръгнах да те търся, но никъде не можах да те открия. Една от камериерките ми каза, че те е видяла по ръба на скалите. Онора, Онора! Ако знаеше колко се безпокоях при мисълта, че рискуваш да паднеш, като слизаш по тази козя пътека! Щях да полудея!… Обичам те, Онора. Не знаеше ли? Не знаеш ли, че искам да прекарам с теб остатъка от живота си?

— Знаех, че ме обичаш, но…

— Ще се оженя за теб. Още днес!

— Хората, приятелите ти, те ще…

— Нищо на света няма значение, освен ти и Дъглас. Той те обича почти толкова, колкото и аз. Имам малко собствени пари. Ще заминем тримата и ще започнем нов живот, а скоро ще станем четирима.

Треперех, но този път от радост. От толкова силна радост, че можех само да мълча и да се оставя да ме целува, а после да ме отведе към колата и да ме увлече в някакъв блян, в чиято действителност не можех да повярвам.

Колата обаче беше съвсем истинска, със седалки, покрити с кафяво кадифе, и с кочияш в блестяща ливрея, който държеше юздите на пръхтящите жребци. Щом ме настани да седна и скочи до мен, Джефри пое юздите, леко ги подръпна да изплющят по задницата на конете, като им подвикна ободряващо, и потеглихме.

По пътя не видях и не забелязах почти нищо, освен че след като минахме по алеята, засводена от големи дървета, която водеше към прекрасната стара църква, стигнахме в дома на свещеника. По пътя забелязах неколцина селяни, които се спираха да ни гледат и поздравяваха почтително младия и красив наследник на Маури Хаус.

Джак, облечен в най-елегантните си лондонски дрехи, се втурна към нас и улови юздите, които Джефри му хвърли, преди да слезе от колата и да ме свали от нея. Това беше един от онези подарени мигове, които ще останат запечатани в паметта ми до края на дните ми — ясно виждам в съзнанието си красивата къща на свещеника в дъното с нейното преддверие, симпатичния червенокос младеж, засиял в усмивка, който гали с едната си ръка задницата на единия жребец и държи с другата юздите. А до самата мен с протегната ръка онзи млад бог в тъмносин костюм с бяло дантелено жабо, надиплено върху сивата бродирана жилетка… Очите му преливаха от любов. Чувствените му устни се усмихваха с любов. Слънцето блестеше в златистите му коси…

Започвах да си давам сметка, че не сънувам. Едновременно с ясното съзнание за действителността обаче, тревога стегна гърлото ми. Пред вратата Джефри усети моето състояние и като се наведе, за да ме целуне, видя как сълзите щяха отново да потекат от очите ми.

— Сега пак плач — смъмри ме нежно той. — Та това трябва да е най-щастливият ден в живота ти.

— Просто… не мога да повярвам — прошепнах аз.

Госпожа Роусън изскочи от вратата със светнали от радост очи. Малката й уста се усмихваше триумфално. Тя ме въведе оживено в къщата.

— Знаех, че ще се уреди, знаех си, миличка… Но, за бога! Не можете да се омъжите в тази ужасна розова рокличка! Нима ще трябва да се задоволим с нея! — простена тя. — Е, ще се задоволим! А вие не се мотайте тук без работа. Потърсете отец Уилямс. Вървете, докато аз се занимавам с това бедно агънце. Хайде! Няма време за губене!

Тя ме отведе в малка стая, облепена с ужасни тапети и претъпкана с болнави зелени растения и плетени покривчици и макрамени плетива. Без съмнение, това беше стаята на икономката, която зърнах да ни наблюдава подозрително. Госпожа Роусън побърза да прогони горката жена и затръшна вратата под носа й.

— О, тая страшно ме дразни! Пъха си носа навсякъде, сякаш само тя знае какво трябва да се прави. Без мен нямаше да има нито булка, нито сватба.

Без да престава да бъбри как Джефри й казал пътьом за намерението си да се ожени за мен и то още същия ден и как я натоварил да търси отец Уилямс и да организира всичко, как е свършила чудеса, госпожа Роусън разгъна един дълъг дантелен воал, фин като паяжина, посипан с дребни розови и бели цветчета. Тя ме настани пред огледалото и се зае да го забоде за косите ми.

— Мой е, миличка — довери ми тя, — използвала съм го три пъти и се надявам да ви донесе щастие. Обърнете си малко главата… Така. Ще го набера около раменете ви. С тези малки цветчета в почти същия цвят като роклята ще изглеждате по-елегантна. Ще бъдете най-красивата булка, която съм виждала!

— Вие ли му казахте?

— Трябваше, миличка. Откакто започнахте да ми говорите за Грани Куксън, започнах да се тревожа. Не, не можех да ви позволя да направите такова нещо. Срещнах мастър Джефри във вестибюла около единадесет часа тази сутрин и му разказах всичко.

Госпожа Роусън донесе един букет, който още не бях забелязала. Изглежда го бе направила сама — бели рози и бледорозови великденчета, обградени с тънки клончета папрат, всички привързани с бяла сатенена панделка. Тя ми го подаде с гордост.

— Трябваше да обера две градини, за да го направя. Толкова се радвах на панделката!

— Прекрасен е, госпожа Роусън. Дали сте си толкова труд!

— Нямах много време, миличка. Старите ми кости не са се движили толкова бързо от времето на втората ми женитба. О, онзи, прихванеше ли го желанието да ме катурне, беше способен на страшни неща. Бедничкият, свърши много бързо. Сърцето му не издържа на напрежението.

Не можах да се въздържа и се разсмях, а тя се отдръпна, за да ме огледа със задоволство:

— Вие сте наистина най-красивата булка, която съм виждала!

— Страх ме е.

— Та така е с всички булки! На последната си венчавка мислех, че ще умра, докато той ми сложи пръстена. По-добре щеше да бъде… Горди пиеше и това беше пълна лудост!… Чудесно… Този път всичко ще бъде като приказка и вие ще бъдете много щастлива. Вие с мастър Джефри сте създадени един за друг. Усетих го веднага. Те с Дъглас имат нужда от вас, а и вие имате нужда от тях, за да им дарите цялата си любов и доброта. Бебето, и то ще има нужда от вас.

— Ще се разплача отново.

— Ами хайде де. Всички булки плачат. Такава е традицията.

Госпожица Мофат отвори вратата, за да ни каже кисело, че останалите вече са отишли в църквата, а понеже отец Уилямс е много зает човек, не трябва да му губим времето. Тя щяла да остане тук, за да приготви сладкишите и напитките, докато другите се забавляват. Госпожа Роусън й отвърна доста рязко и ме поведе за ръка към църквата, откъдето вече се носеха звуците на органа. Никога не бях чувала нещо толкова хубаво. По-късно Джак Джордан ми каза, че това е Адажио в сол минор на венецианеца Албинони и това било единственото произведение, което той знае. Макар, че музиката не беше религиозна, а и липсваха цигулките, той бе преценил, че е подходяща за случая.

Меката светлина на свещите озаряваше големите букети бели рози и хубавото строго лице на отеца, изправен пред олтара, чиито очи заблестяха с обич, когато се появих, съпровождана от госпожа Роусън. Джефри ме очакваше и се обърна към мен с усмивка. Музиката звучеше по-приглушено, докато траеше кратката и простичка церемония, която както на мен ми се струваше, изразяваше всичко онова, което ние с Джефри изпитвахме един към друг — най-нежна обич и почти вълшебно щастие.

Когато отец Уилямс ни обяви за мъж и жена, Джефри ме целуна публично за първи път. Госпожа Роусън се разплака на глас и Джефри целуна и нея. После Джак слезе от подиума, обзет от нетърпение, и започна да обяснява, че смята Албинони за по-велик от Бах. Отецът го изпрати да предупреди госпожица Мофат, че идваме.

Госпожа Роусън държеше да отиде с него, за да се увери, че „оная“ няма да сложи отрова в сладкишите, а отецът дискретно се оттегли, като ни остави насаме с Джефри пред олтара. Бяхме женени, наистина женени. Този прекрасен мъж беше мой съпруг и аз му принадлежах. Когато ме обгърна с ръце и устните му докоснаха моите, разбрах, че е станало чудо и се питах възможно ли беше това.