Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Once More, Miranda, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey (2010)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Дженифър Уайлд. Непокорната Миранда

Американска. Първо издание

ИК „Ирис“, София, 1998

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 954-455-024-2

История

  1. — Добавяне

Книга първа
Онора
1727–1737

1

„Остава ми твърде малко време, за да разкажа историята си, а имам толкова неща да споделя. Все пак Миранда трябва да знае всичко, за да разбере и да прости. Не се съмнявам, че ще постъпи така. Тя е само на девет години, но притежава мъдростта на възрастен човек. Иска ми се да я прегърна и да й разкажа всичко. Да прочете сама истината в очите и сърцето ми. Знаех, че въпреки волята ми сълзите ще рукнат от очите ми и тя ще се обърка. Не смеех…

Не, по-добре така — да опиша всичко и след няколко години Миранда да може да го прочете. Тогава вече ще е познала някои чувства, надявам се само те да бъдат хубави. Да даде Бог тя да срещне щастието и то да изпълни душата й със светлина. Дано й спести разочарованията и никога да не разбере какво е скръб и мъка.

Когато свърша, ще изпратя тези страници на отец Уилямс. Сигурна съм, че той ще ми помогне. Ще дойде в Лондон, преди да е станало прекалено късно и ще отведе детето ми в Корнуел, за да се погрижи тя да бъде отгледана както подобава. Когато му дойде времето, той ще й даде да прочете тези страници и ще използва цялото си влияние, за да възвърне тя своите права. Ще го направите, нали, отче Уилямс? Тук се обръщам повече към Вас, отколкото към Миранда.

Сега тя играе из улиците с нещастните деца, които я учат на всичките си безпътства. Става порочна също като тях. Нямам сили да се противопоставя, погребана в тази мизерна стая с опушени стени и килим, целият в петна, от който се носи миризма на мухъл. Едва успявам да надраскам тези редове. Тя няма представа колко тежко е състоянието ми, тъй като се преструвам на весела, за да я заблудя. Бузите ми отново порозовяват, очите ми засияват, смея се на нейното бъбрене, усмихвам се, дори когато кашлям и крия в кърпичката следите от кръв. А тя става все повече и повече.

Но да не говорим за това сега. Това е волята Божия, а аз вече се помирих с Господа. Не искам да се отдавам на тъга. Миналата нощ сънувах Джефри. Изправен на хълма край римските руини, той се усмихваше със сините си, блеснали от щастие очи. Бризът рошеше златистата му коса и той ми протягаше ръка, докато се катерех към него. Стори ми се, че усещам как силните му пръсти стискат ръцете ми и ме притеглят. Зная, че скоро ще отида при него.

Единствената ми грижа е Миранда. Съседката, онази ужасна Хъмфрис, вече се появи да ме убеждава да я изпратя в енорийското сиропиталище:

— Не можете вече да се грижите за нея. Поне ще има храна, а и покрив над главата си. Там живеят стотици такива деца.

Знам какво представляват тези приюти. Истински ад за нещастните дечица, които трябва да спят по дузина в едно легло. Изпращат ги да чиракуват при разни чудовища, които се държат към тях още по-зле. При един коминочистач четиригодишно момченце трябваше да върши опасна и отвратителна работа, докато в някои фабрики момиченца работят по петнадесет часа на ден в претъпкани помещения без въздух, за да си изкарат хляба, който едва им стига. Що се отнася до децата, които не могат да работят, тях ги пращат по улиците да просят, като преди това осакатяват бедните им телца, за да будят повече състрадание.

Не, Миранда няма да отиде в приют, особено пък в Сейнт Джайлс, нали, отче Уилямс. Когато прочетете тези редове, ще дойдете. Елате, моля ви, елате да спасите малката ми дъщеричка от тази участ.

Веселата и очарователна палавница, която хранеше с хляб канарчетата в Личфийлд, много се е променила. Лицето й все е оцапано с кал, роклята й е цялата в петна. Станала е груба, подозрителна и говори като изпечените хулигани. Излиза, без да ми каже къде отива. Никога не ми отговаря, когато я питам нещо. Ужасно се безпокоя за нея.

Когато преди няколко месеца се оказа, че вече нямаме никакви пари, тя започна да се прибира всяка вечер с по няколко монети, с които се спасявахме от глада. Твърдеше, че «пазарувала» за разни хора. Никога обаче не обясняваше какво точно върши.

— Не се тревожи, мамо. Скоро ще се оправиш и ще можеш отново да шиеш. Ще намерим по-добро жилище. Дотогава аз ще се грижа за всичко.

— Миранда!

Тя ме прекъсва и започва весело да бъбри. Ужасната кашлица ме разтърсва отново и бързам да покрия устни с кърпичката, за да не види кръвта. Детето бързо ми дава лъжица лекарство и ми помага да си легна. После нежно ми държи ръката и ми прочита няколко пасажа от нашия любим Шекспир с мелодичен и сладък глас, като произнася и най-трудните думи безупречно и изразително. Унасям се в сън от музиката на чудесните стихове.

Сега Миранда всеки ден носи пари и понеже вече нямам сили да излизам, тя плаща наема и купува цялата храна, както и лекарствата, които все по-често се налага да вземам. Ролите са разменени. Миранда като грижовна майка бърбори увлекателно и търси забавни разговори, с които да ме развлича. Аз се правя, че съм по-добре и я уверявам, че скоро ще оздравея.

Миналата седмица бях посетена от една странна персона на име Моли. Едрото й тяло бе напъхано в червен тоалет със скандално голямо деколте, украсено с черна дантела. Обици с невероятен оранжев цвят се полюшваха около лицето й. Бузите й бяха силно напомадени, а устните й — яркочервени. От нея лъхаше толкова задушлив парфюм, че ти се приисква да отвориш прозореца. Тя се държа много мило въпреки дрезгавия си глас, загрубял вероятно от прекаляването с джина. Миранда, «малката Ранди», каза тя, й направила «малка услуга», за която държеше да ми благодари лично. Преди да успея да протестирам, тя мушна пари в ръцете ми и бързо излезе, като трополеше с високите си токчета.

Когато попитах Миранда, тя ми отвърна притеснено, че тази жена си била загубила кесията, а тя я намерила и й я върнала. Колкото до това къде живее въпросната Моли, дъщеря ми каза, че било в някакъв пансион. Госпожа Хъмфрис, тукашната клюкарка обаче ми съобщи, че Голямата Моли държи публичен дом, който принадлежи на Черния Джак, собственик на много подобни свърталища.

— Зле ще свърши вашето хлапе дето кръстосва улиците барабар с крадците и се вре у Голямата Моли. Да вземете да я изпратите в приют. Ако искате, аз ще подхвана тая работа. Познавам една монахиня, тя знае кое-как.

— Не, няма да изпратя там моята малка Миранда. Тя е добро момиче, нищо лошо не е сторила…

— Нагла малка безсрамница, това е тя! И безочлива на всичко отгоре! Тая сутрин да вземе да ми се изплези насреща…

— Няма кой да я наглежда, но не е лоша. Тя…

— На зле отива, помнете ми думата. Ако не я пипнат да краде, ще свърши на работа при оная червосаната мръсница, тъй да знаете.

Казах, че съм много уморена и тя си отиде бясна. Не можах да заспя. Мислех си, че всъщност тя е права. Трябваше да откъсна Миранда от лошото влияние на този ужасен квартал. Как обаче да го постигна без пари, без връзки? Беше безсмислено да пиша на лорд Робърт. Тогава си помислих за вас, отче Уилямс.

С парите на Голямата Моли изпратих Миранда да ми купи хартия, мастило и писалка. Ще ви разкажа всичко, за да ви помоля за помощ. Същевременно пиша и на Миранда. Когато й покажете тези редове, надявам се, че благодарение на вас тя ще намери мястото, което й се полага.

Този следобед, докато я нямаше, получих остра криза. Не спрях да кашлям, кръвта този път беше много. Дали ще имам сили да завърша задачата си? Миранда се върна с парче сирене, хляб и мляко. Започна да бъбри весело, усмихваше се лъчезарно. Сдържах сълзите си и двете се смяхме, сякаш бяхме на пиршество.

Не бях обаче в състояние да ям, пийнах само малко мляко. Седнала пред мен, Миранда ме наблюдаваше с хубавите си сини очи, пълни с тревога. Великолепните й червени букли падаха в безпорядък покрай лицето. Краката й бяха боси, а роклята цялата в петна. Тя, която трябваше да бъде от глава до пети в кадифе, да живее в разкошна къща с гувернантка и да се разхожда на пони из парка. Ако такава е волята Божия, един ден тя ще има всичко това!

А сега, мило мое, ще ти разкажа нещо, което не е приказка. Историята на едно красиво момиче и един млад мъж колкото хубав, толкова и добър. И на един лош човек. Там има и една мъничка принцеса, изпаднала в беда, но нейната история все още не е завършила. Всяка дума в този разказ е чиста истина.“