Дженифър Уайлд
Непокорната Миранда (18)

7

Когато късно следобед на другия ден Кам Гордън най-после се събуди, той изобщо не помнеше какво се е случило, след като написа думата „Край“. Измит, облечен и закусил, той потърси ръкописа си и пребледня, щом не го намери. Беше ужасен и изобщо не искаше да чуе обясненията ми; хвана ме за раменете и ме разтърси диво, разпитвайки ме хем гневно, хем тревожно какво съм направила с романа.

После ме блъсна силно и аз се строполих на дивана. Болеше ме цялото тяло. Мръсно животно! Чух го да тича надолу по стълбите и проклех всичките си добри намерения. Дори му пожелах мислено да го прегази кола на улицата. Подъл негодник!

Когато се върна след два часа, това вече не беше същият човек. Спокоен и сдържан, той влезе в кухнята, където аз миех проклетите му чинии и хладно ми заяви, че ми дължал извинение. Току-що бях носила въглища и бях омазана със сажди, кичур влажна от пот коса бе паднал на челото ми, а ръцете ми бяха потопени до лакти в помията. Не му обърнах никакво внимание и продължих да плакна чиниите.

— Няма защо да се цупиш, момичето ми.

— По една случайност съм човешко същество. Имам си и име: Миранда. Пък и… хич не съм „ваш’то момиче“!

— О, извинявай!

— Да ме разтърсвате тъй кат’ някоя джанка! И да ме мяткате после! Още ми се върти главата. Сигур ще ми посинеят ръцете, дето сте ме стискали!

— Ако продължаваш да ми държиш същия тон, ще имаш синини и по долната част на гърба.

— Тъй, тъй! Заплашвайте ме! Че нали съм по-дребна и по-слаба от вас! Колко му е да се правите на храбрец, мръсник такъв!

— Банкрофт е прав — доста ти е длъжък езикът!

— Не ме е страх от вас, тъй да знаете, Кам Гордън!

— Виж ти! Защо говориш така, нима съм направил нещо лошо?

По устните му пробягваше усмивка.

Обърнах му гръб и отново потопих ръце в легена, откъдето измъкнах една мазна тенджера и се заех да я търкам яростно. Ала чувствах, че зад гърба ми той ме оглежда замислено. Накрая ми каза:

— Шепърд е много впечатлен от тебе. — Тъй като не отговорих нищо, той продължи: — Каза ми, че си била невероятно убедителна. Трябва да призная, че доста се учудих, като разбрах, че скоро ще забогатея. Никога не съм получавал толкова щедър аванс. Ако не оставиш този парцал и не ме изслушаш, твърдо смятам да те сграбча за гърлото и да стискам, докато изплезиш език.

Говореше спокойно, почти любезно, но в гласа му се промъкнаха заплашителни нотки. Захвърлих парцала и се обърнах, впивайки в него гневния си поглед.

— А кой ще върши тогава цялата тая мръсна работа, а?

— Признавам, това е точка за тебе. Може би не трябваше да съм толкова краен. Просто известно време ще те боли вратът, ще се чувстваш замаяна, но ще можеш да си изпълняваш задълженията.

Сините му очи продължаваха да ме следят хладно и равнодушно, тонът му бе все така сух, но по устните му отново пробягна усмивка. Кам Гордън просто се задяваше с мен. Не можех да повярвам. Захванах се да бърша чиниите.

— Шепърд ме поздрави за забележителната ми помощничка.

— Тъй ли?

— Аз, разбира се, доста се учудих. Трябва да ти се извиня, Миранда.

— По дяволите, ако не сте прав!

— Не се превземай. Виждаш, че се опитвам да се държа добре.

— Май не ви е лесничко, а?

— За бога, чуй…

— Давайте, пък после може и да ме нахокате!

— О, жени!

Той се завъртя и изхвръкна от стаята. Усмихнах се, бях доволна от приключилата размяна на реплики. Малко след това той излезе и се прибра доста късно.

През следващите няколко дни, докато аз спокойно си вършех работата, той ту ходеше напред-назад с отнесен вид и празен поглед, ту потъваше в четене на зловещите си научни трудове. От време на време изръмжаваше или си взимаше бележки.

За него аз все едно че не съществувах. Ала на петия ден той внезапно затвори книгата върху коленете си и се отправи към бюрото. Седна зад него и зареди страница след страница с нечетливите си криволици. Разбрах, че новият роман на Родерик Кейн е вече на път.

Четири дни по-късно Гордън излезе рано следобед и аз си приготвих чаша чай. Докато го сърбах, посегнах към купчината изписани листи, взех един-два и ги заразглеждах. Доколкото разбирах, главният герой, някой си Джеймс Бърк, оставен без наследство от злия си чичо, се отдава на порока и става известен престъпник. Много приличаше на Черния Джак Стюарт, ако не се брои това, че Джеймс Бърк беше строен и хубав мъж и жените лудееха по него. Той обаче не се интересуваше от тях, дори бе груб и безцеремонен. Мислеше само как да натрупа състояние и да отмъсти на подлия си чичо и на четиримата си коварни братовчеди.

Чаят ми изстина. Оставих чашата си, държейки в ръка последния изписан лист и внезапно си дадох сметка, че чудесно разчитам всичко. В началото се поизмъчих, но малко по малко криволиците на Гордън бяха започнали да ми говорят нещо. Истинско чудо! Бях очарована от откритието и изгарях от желание да бъда първата, която е прочела този роман още преди да е довършен. Взех чашата си, за да я отнеса в кухнята и… катастрофата се случи. Препънах се в килима, подхлъзнах се и се ударих в масата, разливайки чая. Той бързо заля листите, оцветявайки ги и разтваряйки мастилото по тях. Набързо ги попих с престилката си, за да намаля щетите, а после ги разстлах върху масата. Написаното почти не се четеше.

Какво ли щеше да направи, когато разбере? Дали щеше да ме хвърли от прозореца, или да ми извие врата, или пък да ме задуши с възглавница? Изчезвай, Ранди, спасявай си кожата! Беше изключено да се върна в Сейнт Джайлс, но в голям град като Лондон винаги можех да се скрия и да подхвана стария си занаят.

Полека-лека се съвзех. Листовете съхнеха, макар че бяха намачкани и изцапани с петна от мастило. Държах ги два по два над огъня и щом изсъхнеха, ги подреждах на купчина. Почистих масата и я разтребих, после седнах на стола на Гордън, поставих пред себе си празен лист и първата страница от ръкописа и натопих перото в мастилницата. Треперех от вълнение.

Съзнанието ми бе като обгърнато в мъгла и светът се губеше в нея. Ала малко по малко тя се разсея и се прокрадна лъч златиста светлина: видях момиченце в розова рокличка и бяла престилка. Русите му къдрици политаха в танц всеки път, щом се обърнеше към красива млада жена, която приличаше на мен. Очите й обаче бяха нежносиви, а не сини и косата й беше по-кестенява от моята. Това беше майка ми. Зърнах отново и слънчевата стая със сини тапети по стените. Трябваше да препиша цели две страници от отворената върху чина ми книга, преди да отида да нахраня любимите си патици. „Не, не, миличка, не е добре. Започни отначало. Всяка буква трябва да е четлива и елегантна. Почеркът на една дама трябва да бъде образец на красота“, настояваше мама. Въздъхнах с раздразнение и повторих всичко. Видението отново се стопи в мъглата.

Ръката ми трепереше, докато преписвах първата страница. Перото проскърцваше и пръскаше микроскопични капчици мастило. Стараех се. Ала от колко ли време не бях написала и ред? Стигнах до края на страницата и погледнах: работата ми не беше съвсем отчайваща. Макар и поразкривен от треперенето, почеркът ми беше ясен и дори елегантен. Преписах страницата още веднъж и тя наистина стана образец на красота.

Следобедът беше към края си, а аз още пишех. Подкладох огъня в камината и запалих свещите. Гърбът ме наболяваше, а ръката ми бе започнала да изтръпва. Размърдах си малко пръстите и отново се залових за работа. След известно време се наложи да сложа нови свещи. Гърбът все повече ме наболяваше. Когато часовникът удари десет вечерта, в камината догаряше шепа жарава, а в нощното небе зад прозореца блещукаха няколко звезди. Оставаха ми само няколко страници. Много ми се искаше да хапна нещичко или да изпия чаша чай, но не смеех да губя време.

Когато вратата се отвори и Кам влезе, дописвах последните две страници. Обърнах се и го загледах виновно. Красивата му синя връзка бе точно с един тон по-тъмна от очите му. Изглеждаше уморен. Разтреперих се под погледа му и нервите ми не издържаха — сълзите бликнаха от очите ми.

— Може ли да попитам какво правиш?

— Аз… Аз…

Хлипайки, му разказах какво се бе случило. Сълзите ме заслепяваха, казах му, че може да ме убие, ако иска, но ми е все едно; че е станало по случайност, а той е ужасен, студен и зъл човек; че правя всичко по силите си, за да му угодя, а той гледа на мен като на машина, а не като на човешко същество, което има чувства. Тогава Гордън прекоси стаята, вдигна ме от стола и ме прегърна силно, заравяйки главата ми на рамото си.

— Успокой се, успокой се — повтаряше той.

— Не мога!… Не исках… Беше просто…

— Шшшт.

Продължих да хлипам, но постепенно сълзите ми пресъхнаха, потръпнах и се укротих в ръцете му. Все по-силно усещах това стройно мускулесто тяло, до което се бях притиснала толкова плътно, че чак изпитвах болка, а също така дивия му аромат на пот, коприна, кожа и тютюн. Обзе ме непознато чувство и краката ми се подкосиха, но той ме държеше здраво. Вдигнах глава и го погледнах.

— Очите ти са подути — рече мрачно той.

— Ще извинявате.

— Лицето ти е мръсно.

Избърсах се с ръка. Той продължаваше да ме притиска в прегръдките си. Едва си поемах въздух, но не исках да се разделя с това вълшебно чувство, което ме изпълваше със странна сладостна болка. Смътно долавях, че тя извира от това тяло, от тези ръце, от този мирис и от хубавото сурово лице току до моето. Смутих се и сведох поглед. Той също, затова ме пусна и отстъпи крачка назад.

— Не съм чудовище, Миранда.

— Да, да, не сте. Вий сте ужасен, ужасен!

— Наистина ли мислиш, че мога да те убия, задето си заляла с чай ръкописа ми?

— Все щяхте поне да понечите.

— А как се случи?

— Ами… Четях, бях се увлякла и тогава разлях чая. Направо ми причерня. Тогава си рекох — нещо трябва да се направи. Тъй че седнах да преписвам. Остават ми само две страници…

Кам Гордън взе един от готовите листи и му хвърли един поглед. Остана невъзмутим, с лице като маска — слабо, издължено, излъчващо особена красота.

— Ти ли си писала това? — попита той, без да вдига очи от ръкописа.

— Да… Много се старах да е четливо… Знам, че не е кой знай к’ва прелест, ама поне се разбира.

— Имаш хубав почерк… Сигурно знаеш, че Шепърд е наел специален човек, за да разчита ръкописите ми и да ги преписва четливо за печатницата? Заплатата му се удържа от моите приходи. От днес нататък той вече няма работа.

— К’во ще рече това?

— Ти ще преписваш ръкописите ми.

— Вий как си я представяте тая работа?! Не стига всичко друго, ами да трябва и да преписвам! Хайде де, та това е дяволски много! Бездруго кръст не ми е останал! Ами ръката ми? Пък и човек остава без очи от взиране във ваш’те криволици! Не, тая няма да я бъде! Стигат ми проклетите стълби — слез за вода, качи се, слез за въглища, качи се. Стъквам огъня, готвя ви, шетам из къщата, търкам пода и прозорците, кърпя чорапи и лъскам обувки, а пък ако си мислите, че и…

— Ще го правиш — отсече той.

На другия ден следобед се заех и с това. Направих го грижливо, с обич, и преписах всичко, което беше съчинил през деня. Не само почеркът, но и правописът на Гордън беше ужасен. Казах му го и му показах какво съм свършила. Той докачено попита къде съм се учила на правопис. Отвърнах, че това ми идва от само себе си, несъмнено, понеже четях много.

— Следващата ми книга ще я напишеш ти — пророкува той.

— Не толкоз скоро. Първо трябва да му хвана цаката, ама и това ще стане. Почвам да схващам как го правите. Измисляте си героите, представяте ги, после ги пускате да действат и…

— Небеса!

— Не е кой знай к’ва дяволия.

— Никога не съм убивал жена, а само Бог знае дали не ми се е приисквало понякога! Дори много пъти! Ала… Ала… — той ми хвърли убийствен поглед, — това, че ти си още жива, е истинско чудо!

— Пък вий сте дяволски чувствителен! Ама май всички писатели сте такива. Между другото да ви река и това: бъркате за наемите. Джеймс Бърк не пита собствениците за колко дават къщата си, той сам определя цената. Тъй прави Черния Джак Стюарт.

— Ах, нима? — запита саркастично Гордън. — Предполагам, че лично познавате знаменития Стюарт?

Поклатих глава отрицателно:

— Не сме се срещали очи в очи, ама той ме знае коя съм. Само затуй съм тука.

— Какво значи това?

Поколебах се, усетих, че съм казала твърде много. Ала накрая отстъпих пред питащия му поглед и му разказах какъв ужас съм изживяла при срещата си със Стюарт в деня на екзекуцията, както и за това, което ми бе казала Сали на другия ден в сенките на „Сейнт Джордж“. Наложи се да призная, че не бих се върнала на Холиуел Стрийт, ако Черния Джак не ме издирваше. Гордън сякаш не реагира на това.

— Значи иска да те отвлече?

— Няма съмнение, стига да можеше. Сигурно хората му още ме търсят. Не беше много отдавна.

Гордън не каза нищо, но изглеждаше вбесен.

После съвсем забравих за този разговор. На другия ден, докато се прибирах натоварена с покупки, забелязах, че единият ми чорап се е скъсал, а всекидневната ми рокля доста се е протрила. Гордън се развика, но ми остави две лири в стомничката на камината, така че излязох отново, за да си купя едно-друго от някой оказион. След люто пазарене с дъртата сводница в един от тях, събрах покупките си и ги понесох към къщи. Щом ги изперях и изгладех, щяха да станат по-хубави и от нови.

Имаше доста път до дома и още бях далеч, когато внезапно изпитах чувството, че зад гърба ми става нещо. Усетих, че някой не откъсва очи от мен. Инстинктът, придобит от ранна възраст по улиците на Сейнт Джайлс, ми казваше, че не греша. Забавих крачка и накрая поспрях пред една витрина. Усещането — почти физическо — стана още по-ясно. Обърнах се нехайно, за да видя откъде идва този втренчен поглед. Набързо прескочих няколко матрони, един червендалест благородник, един италианец с маймуна и латерна и петдесетина безобидни минувачи — едни забързани нанякъде, други шляещи се по улицата. Дали не си въобразявах? Продължих да оглеждам зорко наоколо. Ето там! Висок здравеняк с жакет от черен велур подпираше прекалено безгрижно стената до една месарница. Беше скръстил ръце и обърнал глава така, че виждах само тила му. Беше истински великан и под панталоните му се очертаваха яки мускулести крака. В този миг пред него мина някакъв благородник с костюм от син сатен и напудрена перука. Здравенякът се изправи, залитна и го блъсна. Човекът промърмори някаква ругатня, пооправи перуката и продължи по пътя си, идвайки към мен. Видях как оня измъкна от джоба му голям златен часовник, овесен на солиден ланец и побягна толкова бързо, че не успях да видя лицето му. Трябва да се бе повлякъл подире ми заради пакетите, които носех, но благородникът с часовника му се бе сторил по-подходящ от мен.

Да не мислим повече за това, си казах аз и забързах към Холиуел Стрийт, където намерих Гордън да работи. Трябваше да му направя кафе, да му потърся някаква книга, да стъкна огъня и да изляза да купя нещо за вечеря, тъй като той не смяташе да излиза. После в седем часа седнах да препиша това, което бе написал, а той се зачете в своите книги за различните видове мъчения.

На другия ден заранта изпрах покупките си от предния ден и ги изгладих грижливо. Слънцето заливаше стаята, в двора весело бъбреха махленските баби, а аз гордо оглеждах гардероба си, който вече наброяваше четири рокли, два чифта обувки, копринено наметало с бродерия и също копринен шал. Докато подреждах нещата си в дрешника, изведнъж осъзнах, че съм щастлива, истински щастлива за първи път в живота си или поне откакто се помнех.

В четири следобед Гордън продължаваше да превива гръб над листите, ето защо се заех да сготвя рагу. Сложих говеждото да се задушава заедно с лука в голяма тенджера и се заех най-енергично да беля картофи и моркови. Дали не трябваше да се сложи и малко чесън? Май попрекалих… Сол, пипер, други подправки… Чувствах се обзета от вдъхновение. Негово Благородие щеше да получи прекрасна вечеря, приготвена собственоръчно от мен.

Хвърлих му един поглед — все така дращеше, стискайки зъби. Сигурно тъкмо трепеше някой от братовчедите. На вратата се почука. Гордън не помръдна. Отново се почука, но пак без резултат. Избърсах набързо ръце в един парцал и се втурнах да отворя. Стъписах се, като се озовах лице в лице с внушителна красива дама, по-висока от мен с половин глава. Под умело накъдрените и изящно подредени гъсти тъмноруси букли, които се виеха и по врата й, се откриваше чувствено лице с поизгубил свежестта си нежен тен. Личеше си, че дамата отдавна не е в първа младост, но изумрудените й очи все още грееха с дълбок тъмен пламък.

— Вие пък коя сте? — запита надменно тя.

— Мога да ви река, че съм Елеонор Аквитанска, ама не е така. По една случайност съм помощничката на господин Кам Гордън.

Една идеално изписана вежда се повдигна въпросително нагоре. С голямата си алчна, яркочервена уста и изкуствената си бенка на дясната буза дамата определено изглеждаше предизвикателно. От нея се носеше тежкият сладък дъх на виолетки. Корсажът на роклята й от зелен и бежов сатен обвиваше плътно тялото й, като оставяше открити раменете и шията. Носеше дълги ръкавици от зелено кадифе, а обеците и гривната й бяха отрупани с диаманти и изумруди. Несъмнено наближаваше четиридесет, но бе запазила величествената си осанка, въпреки че тялото й видимо се бе поотпуснало, вероятно преуморено от честата употреба.

— Кой е? — извика с раздразнение Гордън.

— Отде да знам? — излъгах аз, понеже това не можеше да бъде никой друг, освен самата лейди Ивлин Грийнууд — богата като Крез и лудо влюбена в моя шотландец.

Тя се спусна към него. Сатенената й рокля прошумоля, а накитите й мятаха отблясъци. „Диаманти посред бял ден, каква безвкусица!“, помислих си аз.

— Какво желаете, Ивлин? — попита Гордън без следа от любезност.

— Кам, скъпи, та ти знаеш какво искам! Измина толкова време!

— Бях зает.

Тя се му се усмихна прелъстително и зарови пръсти в косите му. Щеше ми се да видя какво ще последва, но Гордън ми метна такъв убийствен поглед, че се оттеглих набързо в кухнята, оставяйки вратата полуотворена, за да мога поне да чувам. Той й прошепна нещо и тя избухна в смях.

— Кам, искам да напуснеш това мрачно място. Зная, че си писател, сиреч особняк. Затова и те обожавам, скъпи! Но е абсурдно да живееш така. И този отблъскващ двор, пълен с лаещи кучета и хлапетии, които ти говорят какво ли не! Наложи се да се провирам през въжета с простряно пране. Пък и тази стълба!

— Никой не е искал от теб да се подлагаш на подобни неудобства, Ивлин.

— Не ставай лош, скъпи Кам! Какво толкова? Казах ти и ти повтарям, че ще се радвам да ти осигуря прилична ергенска квартира.

— А аз ти казах и ти повтарям, че не съм държанец.

— Ти наистина се държиш неразумно! Отказваш да ти правя подаръци, отказваш да ти предложа жилище. Ах, как можах да се влюбя в толкова принципен човек! Каква досада! Ужасно ми липсваше — добави тя с приглушен и сластен глас.

— Повярвай ми, нямам време за това, Ивлин. Започнах нова книга. Трябва непременно да я довърша до два месеца.

— Пфу! Ти наистина работиш твърде много, скъпи. Имаш нужда от малко развлечения.

През полуотворената врата виждах Гордън, който още седеше зад бюрото си, но се бе обърнал към дамата и я пронизваше с поглед. Беше бесен. Тя изглеждаше очарована от това и смеейки се, прокара пръст по бузата и устните му, като промърка:

— Желая те, скъпи.

— И съвсем не го криеш.

— Зная, че ти също ме желаеш.

Той се изправи толкова рязко, че столът му се прекатури, сграбчи я за ръката и я повлече към спалнята. Блъсна вратата, отвори я и бутна жената вътре. Тя нададе вик — както от ужас, така и от радостно изумление.

— Добре тогава! Ще получиш това, за което си дошла, но искам веднага след това да се омиташ!

— Колко си властен, Кам!

Бутнах още малко вратата, за да чувам и чух. Леглото танцуваше из стаята, така да се каже, лейди Ивлин пискаше като задавена котка, после се вдигна още по-голям шум, последван от трясък — явно леглото се бе продънило и дюшекът се бе озовал на пода. Рекох си, че шотландецът явно е огън и пламък.

Настъпи тишина, последвана от дълга въздишка. Притворих вратата. След няколко минути видях лейди Ивлин да излиза от спалнята раздърпана и рошава, но грейнала в доволна усмивка. Тя се обърна и целуна за последно енергичния си любовник, после пооправи дрехите си и, пърхаща и блестяща от скъпоценности си, тръгна, оставяйки след себе си лъх на парфюм.

Да, тя наистина беше елегантна, но с морал на разгонена улична котка. Чудесно можеше да се нареди сред момичетата на Моли.

Погледнах надолу към кофата, в която плуваха обелките от картофите и остърганата кора на морковите. „Стига, Ранди, дори не си го помисляй!“, казах си аз. Ала въпреки това понесох кофата по стълбите и щом стигнах до прозореца над входната врата, се спрях. Наведох се през него и погледнах. Още я нямаше. Нищо чудно, сигурно й се подгъваха краката след цялата тази акробатика. Щом се появи, лиснах кофата. Жалко, че не беше пълна с помия!

Този неочакван порой я накара да нададе такъв вик, че сигурно са я чули чак в Хампстед. Тя побягна, крещейки, с вдигнати нагоре ръце. Би трябвало да се срамувам. Вместо това не можех да си намеря място от радост.

Кам Гордън се върна към работата си едва след час. Попържвайки като бесен, той положи доста усилия, за да приведе в ред стаята си. Чувах го как сипе порой от ругатни. Щом излезе, ми хвърли мрачен поглед, който трябваше да пресече у мен всяко желание да обсъждам случилото се. С най-невинно изражение го запитах любезно дали е готов да вечеря. Той помисли малко, но тъй като не откри нищо обидно във въпроса ми, кимна с глава.

— Доста сте изгладнял — подхвърлих аз и се оттеглих в кухнята.

Рагуто ми се оказа истинска катастрофа. Гордън го вкуси и нададе такъв вой, че стъклата потрепериха. Взех си една лъжица от ястието и бях принудена да призная, че чисто и просто съм го пресолила. След като се наруга на воля, Гордън ме прати да купя нещо прилично за ядене и ми заръча да не се бавя. Втурнах се весело навън.

Дворът беше празен и тъмен, вече се смрачаваше. Пред входната врата бе спряла някаква карета, конете й потропваха нетърпеливо. Кочияшът, увит до уши в наметалото си, държеше поводите и изглеждаше готов да потегли начаса. Сигурно чакаше някого. Излязох, промъквайки се край каретата. В този миг чух стъпки зад себе си. Обърнах се. Един висок и едър рус мъж в тесен велурен жакет бе изникнал от сенките край вратата и се насочваше към мен. Сърцето ми спря. Вцепених се от ужас.

— Нима… Нима сте ме проследили? — промълвих аз.

Той се ухили и кимна с глава.

— Разбрах, че ме забеляза. За да те объркам, свих часовника на оня мухльо. Номерът мина. После беше нищо работа да те проследя дотук.

— Вий… Вий сте…

— Да. Черния Джак те чака, Ранди. Доста се попроточи работата.

Преди да успея да побягна или да извикам, вратичката се отвори зад мен и някаква тъмна и воняща тъкан ме омота. Някой ме вдигна и ме вмъкна в каретата. Опитах се да се браня, но две яки ръце ме държаха здраво и се разнесе подигравателен мъжки смях. Пружините на каретата изскърцаха, когато се качи и вторият тип. Вратичката се затръшна. Изплющя камшик и колата потегли бързо.