Дженифър Уайлд
Непокорната Миранда (17)

6

Излей помията от кофите, донеси вода, приготви въглища, слез до долу, качи се, слез, качи се… Скоро познавах наизуст всяко стъпало от стълбите и ги мразех от все сърце! Нали господин Кам Гордън не разрешаваше помията да се изхвърля през прозореца, както правеха всички! Също така Негово Благородие не благоволяваше да донесе и една кофа с въглища — имаше си робиня за тази работа.

Той беше безкрайно зает да изпълва страница след страница с нечетливия си почерк, да проклина, да смачква написания едва до средата лист и да се нахвърля върху новия. И през цялото това време беше забранено да се вдига и най-малък шум, което ще рече — да се домакинства. Трябваше да чакам за разрешение, а опитах ли се поне да подредя книгите, надаваше вой като червенокож и ме замеряше със свещниците.

Друг път пък беше толкова погълнат от работата си, че можеше покривът да се срути над главата му, без той да забележи. Перото му бягаше по листа, хвърчаха малки пръски мастило и цялата му лява ръка беше изцапана с тях. Ала когато свършеше, винаги беше в добро настроение, което ще рече кротък — не се въртеше насам-натам като тигър в клетка, не запращаше разни неща към стената и не ругаеше издателите.

Щом станех сутрин, стъквах огъня в двете камини, наточвах вода от помпата в двора и отивах да купя топли хлебчета, които намазвах с масло и слагах редом с кафето на подноса, който отнасях на Гордън. Той се прозяваше и мърмореше, докато се изправяше в леглото, където спеше съвсем гол. Връщах се в кухнята, където похапвах до насита от същото. После му подгрявах вода за сутрешния тоалет; той надаваше вой, ако беше твърде гореща. Най-после, вече готов, но все така намусен, той или се отправяше към Флийт Стрийт с надеждата да измъкне някоя пара от издателите си, или сядаше да пише, но без голямо желание.

Аз, от своя страна, също се залавях за работа — разтребвах, търках, миех и лъсках до блясък. Така имах удоволствието да установя, че подът на кухнята съвсем не е черен на цвят, а с топлите тонове на дървото, с което беше настлан. За нещастие, щом Гордън се върнеше в спалнята, за да се преоблече, безупречно подредената стая придобиваше такъв вид, сякаш оттам е минал ураган.

Често ми се случваше да беснея заради нехайството му и безпорядъка, който създаваше, но животът ми при него никога не беше скучен. Дори да забелязваше колко се старая, той нито веднъж не ми показа одобрението си. Не се обръщаше към робинята си, освен, за да се оплаче или да я нахока. Повече никога не се качи в стаята ми като първата нощ. Всъщност не зная дали изобщо ме забелязваше, негодникът!

На обяд му сервирах храната върху поднос и той хапваше, продължавайки да пише, без да ми каже и дума. Проговаряше само за да ме наругае, че го прекъсвам, като ми хвърляше изпепеляващ поглед. Умирах си от желание да му обърна подноса в скута, но прехапвах устни и пристъпвах тихо като мишка. Беше като игра, която ме забавляваше безкрайно. Разигравах театър, но беше твърде възможно от толкова много усилия да сдържам острия си език накрая да кресна и да му дам хубаво да разбере.

Гордън излизаше привечер и се връщаше доста късно, като вечеряше в някой ресторант. Аз хапвах каквото намерех или отивах да си купя нещо вкусно. Той ми оставяше пари в едно гърненце върху камината. Не че ми вярваше кой знае колко, но смяташе, че ако реша да бягам, страхът да не ме върне на Боу Стрийт ще ме спре.

Докато го нямаше, се изтягах удобно да си почина или пък тършувах насам-натам. Трябва да призная, че отделях немалко време, за да кърпя чорапите му, да четкам дрехите му, да лъскам обувките му и да привеждам в ред гардероба му. Същевременно обаче изгарях от желание да прочета онова, което пишеше. Ала какъв нечетлив почерк! Бях чувала издателят му да се оплаква, че е принуден да плаща прескъпо на специален човек, който да разчита и преписва ръкописите на Гордън, преди да ги предадат в печатницата. След няколко безплодни опита се отказах да се мъча с тях, пък и едва ли си заслужаваха труда.

Книгите, които попрегледах, ме разочароваха горчиво: бяха за войната, за различните видове оръжия или пък за мъченията през Средновековието и имаха ужасяващи илюстрации. Имаше една „История на публичните екзекуции“ и някакъв труд, посветен на всички възможни начини да убиеш врага си; книги за войници, за пирати, за кръвожадни римски императори, за известни престъпници и деянията им. Виждаше се, че тези книги се разгръщат често, имаше следи от пръсти и парченца хартия за отбелязване на страницата. Гордън ги прелистваше непрестанно, докато пишеше. Ако и неговите произведения бяха в същия дух, нямаше защо да съжалявам, че не мога да ги прочета. Липсваше ми Шекспир.

Също така намерих множество книги от някой си Родерик Кейн, които пък изглеждаха недокоснати. Това бяха романи, пълни с кошмарни истории за смъртни вражди и кървави отмъщения. Написани с много вдъхновение и плам, те представляваха низ от премеждия. Героите им, все безмилостни и неустрашими мъже, се опиваха от собствената си омраза и от върховното си пренебрежение към живота. На всяка крачка хвърчаха глави и смъртните сцени бяха описани с изобилие от потресаващи подробности. Този Кейн явно изпитваше наслада от насилието: колкото повече кръв имаше, толкова по-добре беше, и романите му бяха осеяни с трупове. В тях жените винаги бяха предателки, хитруваха и мамеха чак до момента, в който получеха заслуженото си наказание.

Напълно ясно ми беше с какво тези истории привличаха Гордън, но на мен ни най-малко не ми допадаха. Все пак авторът умееше да държи читателя в напрежение.

Един ден почивах, загърната в одеяло върху стария син диван, и дочитах „Проклятието на Хикет“. Главният герой беше хвърлил в тъмница коварната лейди Хикет и тъкмо се канеше да замъкне подлия лорд Хикет в една кула, където да го подложи на мъченията, които в предната глава лордът бе опитал върху брат му. Бях се увлякла неволно и не бях чула нито стъпките по стълбите, нито хлопването на вратата.

— Я виж ти, нашето момиче чете! — възкликна Банкрофт.

Подскочих. Двамата стояха на прага. Издокаран в костюм от зелено кадифе, Банкрофт, когото не бях виждала от първата си нощ в тази къща преди три седмици, изглеждаше очарован да се срещнем отново. Гордън остана хладен.

— Аз такова… Свърших си работата… Рекох малко да отдъхна, преди да хапна. Отде да знам, че ще си дойдете толкоз рано!

— Очевидно.

— Нищо не съм й направила на проклетата ви книга! Вижте сам!

— „Проклятието на Хикет“ — прочете Банкрофт. — Хм, интересно.

— Откъде знаеш да четеш? — попита ме Гордън.

— Струва ми се, че винаги съм знаела. Обувките и панталоните ви са целите в кал — отбелязах аз, за да сменя темата.

— Затова и се прибрах. Една глупава карета ме изпръска. Трябва да се преоблека за вечеря. Та значи можеш да четеш? И всички думи ли са ти познати?

— Този Кейн използва думи, които всички знаят. В стила му няма нищо особено, нито пък поетично.

Банкрофт се засмя, като стрелна приятеля си с крайчеца на окото си. Оставих книгата на мястото й и казах на Гордън, че другият му чифт обувки са лъснати, а в гардероба му има изчеткан панталон.

— Хареса ли ви книгата? — ме попита Банкрофт.

— Не особено. Само кървища и бури, също кат’ другите му книги. Героите хич не приличат на живи хора. Само се чудят как да убият врага си; все едно, че нямат други чувства. Жените за нищо не стават, до една са лъжкини. Вярно, че тоз Кейн го бива да разказва, ама нищичко не знае за човешката душа.

Кам Гордън все още беше в стаята. Стиснал устни и с блеснали като стомана сини очи, той имаше още по-студен вид отпреди.

— Изглежда, че си имаме художествен критик, и то доста прозорлив — заключи Банкрофт.

Гордън не му обърна внимание и ми рече студено:

— По една случайност Родерик Кейн е един от най-популярните писатели в Лондон. Читателите искат все нови и нови романи и издателите му едва задоволят търсенето.

— Това не прави един писател добър — възразих аз. — Само показва колко са много хората, които нямат вкус.

— А ти имаш, така ли?

— Познавам хубавата книга, кат’ я срещна. Например „Мол Фландърс“. Оня тип, авторът й, познава жената, и всичките й чувства и страдания могат истински да развълнуват човека, понеже тя е кат’ жива. Мъчно ти е за нея, искаш да е щастлива. Ако беше някоя дървенячка кат’ ония на Кейн, хич нямаше да ти се иска даже да четеш до края.

— Браво! — викна Банкрофт. — Това момиче има нещо в главата си, Кам! Кой би повярвал?

— Накрая ще ни зарецитира Шекспир — отвърна сухо Гордън.

— Той е любимият ми автор — признах аз. — Чела съм всичките му пиеси десетки пъти, а също и стиховете му.

Гордън сви юмруци, готов да ми извие врата. Банкрофт не можеше да скрие радостта си. Гордън го изгледа накриво, явно му се щеше да извие и неговия врат. Недоумявах защо на Банкрофт му беше толкова весело.

— Какво бихте посъветвали „тоз Кейн“, за да започне да пише по-добре? — се осведоми злъчно Гордън.

— Ами, макар да го харесват, хващам се на бас, че повечето от читателите му са мъже. Ама пък има толкоз жени, които обичат да четат! Ако притуреше малко любов и чувства, можеше да омае и тях. Героите му са същински чудовища. Ако обикнеха някоя свястна жена — не кат’ ония вещици, дето все ги навира в книгите си — ако от време на време се колебаеха или размекваха, ако поне веднъж ги загризеше съвестта, дет’ са погубили толкоз народ, Кейн щеше да има два пъти повече почитатели, понеже щяха да го четат и жените.

— Проклятие! — възкликна Банкрофт.

— Да не би да познавате тоз Родерик Кейн? — попитах го аз.

— О, дори доста добре, момичето ми!

— Сигурна съм, че е някой негодник.

— Определено!

— А вие познавате ли го? — попитах Гордън.

— Съвсем отблизо.

— Хич не се учудвам! — не се удържах да възкликна аз.

Той се втурна в спалнята си и, съдейки по звуците, които долетяха, там забушува истинска буря. Банкрофт се смееше като луд. Не разбирах защо Гордън се бе ядосал толкова, още повече, че сам бе поискал мнението ми. Погледът ми се плъзна по масата, по грижливо подредените купчини листи, по мастилницата… Кръвта нахлу в главата ми. Мили боже! Трябваше да се досетя по-рано!

— Той е… Той е…

— Е, да, момичето ми, той е Родерик Кейн. Нали не искате да публикува тези гадости под истинското си име!

— Господи! — промълвих аз. — Сигурно ще ме убие.

Кам Гордън не ме уби. Изскокна преоблечен от стаята си и ми нареди да почистя, да изчеткам и лъсна калните му панталони и обувки, преди да се е върнал, иначе съм щяла да видя. Само кимах с глава, не смеех дори да отворя уста. Банкрофт продължаваше да се смее, но на Гордън не му беше до смях.

На другия ден се държах извънредно покорно и закуската, която поднесох, беше по-грижливо приготвена и по-обилна от обикновено. Гордън пое подноса, без дори да ме погледне. Когато седна да пише, изглеждаше по-мрачен от друг път и далеч от всякакво вдъхновение, но това можеше да няма нищо общо с моето изказване от предната вечер.

Скоро разбрах какво го мъчи. Пристигна някой си господин Джон Боумън, неискрен мазен шишко с плешивееща глава и любезна усмивка, която прикриваше острия му поглед. Беше съдружник на господин Шепърд, издателя на Гордън, и се занимаваше с финансовите въпроси. Той напомни на Гордън, че последният роман на Родерик Кейн е трябвало да бъде готов още преди два месеца и че са му платили солиден аванс, който ще се наложи да възстанови до стотинка, ако до края на месеца не благоволи да предаде ръкописа.

Учтиво, но без заобикалки Гордън припомни на Боумън какво състояние е натрупала фирмата му благодарение на романите на Кейн, а също, че писателите не са чиновници и ако „Шепърд и ко“ не са доволни от него, лесно ще се намери издателство, щастливо да получи ръкописите му, когато и да са готови те. Боумън обаче не отстъпи и намекна за неприятностите, които Гордън би могъл да има заради неуредените си сметки с тяхната издателска къща… Тук той се сбогува и остави във въздуха да витае явният намек за затвор поради дългове.

Очаквах Гордън да се разбеснее, но вместо това той потъна в мрачно мълчание и през целия ден не написа и една дума. Как беше възможно писател, чиито книги носеха толкова пари, да е принуден да живее на Холиуел Стрийт и да има три костюма всичко на всичко? Къде отиваха тогава получените аванси и останалите пари?

Отговорът на тези въпроси получих на следващата нощ, когато у дома дойде Банкрофт. Аз кърпех чорапи в таванската си стаичка, но вратата беше полуотворена и чувах всичко, което се говореше долу.

Гордън разказа възмутен за посещението на Боумън и поде гневна тирада против издателското племе, като речникът му надминаваше всичко, което бях чувала в Сейнт Джайлс. След като го послуша търпеливо, накрая Банкрофт отбеляза, че подобни избухвания не водят до нищо.

— Какво да правя, Дик? Чакалите ще ме разкъсат. Този Боумън е способен да ме прати в затвора. Дължа повече от хиляда лири на Шепърд. Всъщност, дължа пари на кого ли не.

— Зная, зная, приятелю, нали аз съм твоят банкер. И зная с точност до пени къде е отишло всичко.

— Имам две снахи вдовици, Дик, две млади племеннички и четирима племенници, които са без пукната пара. Не мога да ги оставя да умрат от глад!

— Напротив, мисля, че се справи чудесно. Благодарение на вложенията, които направи на тяхно име, те няма да усетят никаква нужда.

— Това беше най-малкото, което можех да сторя.

— Що се отнася до леля ти и братовчедка ти, която така и не се омъжи…

— Трябваше да им помогна. Когато убиха чичо ми, те двете…

— Зная, зная, ти им изпрати нужните средства, за да отворят малък салон за чай и не се съмнявам, че предприятието им процъфтява. Не казвам нищо за парите, които отдели за семейството си, Кам, напротив, възхищавам ти се. Ала всичко, което даде на… на оная тайна шотландска организация…

— Това си е моя работа, Дик.

— Измъкнаха ти стотици лири, стотици, Кам! А за главата на повечето от тези мъже има награда, повечето от тях са в черния списък на Къмбърланд за предателство към короната. Даваш ли си сметка, приятелю, че ако се разбере, че си ги подпомагал финансово…

— Ти наистина говориш твърде много!

— Не е трябвало да ми казваш толкова, Кам. Не е трябвало да ми се доверяваш.

— Скъпи мой негоднико, бих ти поверил и живота си. Бих извил врата на всеки, който се осмели да намеква, че Дик Банкрофт е способен да предаде приятел. Откакто се срещнахме, ти си ми като брат, и то много по-близък, отколкото са били с мен истинските ми братя и…

— Внимавай, Кам, рискуваш да се увлечеш и да признаеш, че изпитваш привързаност към друго човешко същество! Това изобщо не е в стила ти, приятелю.

— Върви по дяволите!

— Никому нищо не дължиш, Кам. Целият ти род защитаваше страстно каузата на принц Чарлс, но за своя чест ти отказа да се биеш за него. Шотландците решиха, че си отстъпник и те отбягват. И сега, когато всичко е свършено, на теб изведнъж ти хрумва друго и се помъкваш с тази измет, която…

— Внимавай, Дик, може да си ми приятел, но…

— … която заговорничи и замисля някакво налудничаво отмъщение, което ще ви прати до един на бесилото. Скъсай с тези хора, Кам! Знаеш, че споделям чувствата ти към Къмбърланд. Той ще остане в историята като един от най-кръвожадните военачалници на всички времена — какъвто си е — но остави на нея да го съди. Зарежи тази лудост, приятелю, тя ще те погуби. Вече ти създаде достатъчно главоболия заради парите, така че спри, преди да е станало късно… — Банкрофт спря и въздъхна покрусено: — Колкото има полза да говоря на стената, толкова и на твоята дървена шотландска глава. Налей ми още една глътка, наистина имам нужда!

— Но ти все пак не отговори на въпроса ми, Дик: какво да правя?

— По мое мнение, имаш само три възможности.

— Какви са те?

— Първо, можеш да довършиш по най-бързия начин дяволската си книга и веднага след нея да напишеш още една. Незабавно. Шепърд е мръсен експлоататор, но ще ти отпусне каквато сума поискаш, ако му представиш поредния роман на Родерик Кейн и му кажеш, че си започнал нов.

— Втората възможност?

— Да зарежеш писането и да се ожениш за лейди Ивлин Грийнууд. Тя ще остане очарована, ако може да ти предложи разкошен живот до края на дните ти. Наистина не разбирам защо, но тя изпитва към теб разкъсваща страст и по една случайност е сред най-богатите вдовици в Лондон.

— Ивлин Грийнууд не си търси съпруг, тя просто иска да си подсигури любимия си шотландец, за да я развлича през деня и да й налита бясно всяка нощ.

— Тя е ужасно привлекателна — рече нехайно Банкрофт. — Малко попрезряла може би, и леко повехнала, но въпреки това май не познавам мъж, който да й откаже. Но я кажи, Кам, наистина ли е толкова добра в леглото, колкото разправят?

— Наистина.

— И толкова богата! Нали това ще избереш, приятелю?

— Коя е третата възможност?

— Да си прережеш гърлото.

— Няма що, много ми помагаш, Банкрофт.

— Правя каквото мога, приятелю, правя каквото мога.

След като изпрати Банкрофт, Гордън седна да работи и писа до сутринта. Продължи все така, и през следващите три дни спираше, само за да се измие, обръсне и поспи няколко часа. Почти не ядеше; едва докосваше храната, която му носех, но пиеше чаша след чаша кафе и тутакси искаше още. Околният свят, включително и аз, не съществуваше за него. Напълно се бе потопил в оня свят на насилие, който създаваше.

На четвъртия ден малко след обяд той взе празен лист, надраска набързо два абзаца и с въздишка на облекчение написа отдолу „Край“. След като постави и този лист върху огромната купчина, той се навдигна изтощен. Блед, с изопнато лице и ужасни сенки под очите, с перчем, разцепващ на две мъртвешки бялото му чело, той се огледа наоколо, сякаш виждаше за първи път и стаята, и мен.

— Приличате ми на болен — казах аз.

— Уморен… Просто съм уморен — промълви дрезгаво той.

— Нищичко не сте хапнали, сега ще ви приготвя една гореща супа, а после идете да си полегнете. От четири дена насам не сте мигнали, хич не е хубаво така.

— Не ми се спеше. Трябва да занеса ръкописа на Шепърд.

— Хич да не сте си помислили да излизате, вижте се само! Ще се сурнете по стълбите и ще си счупите проклетия врат! Аз ще го занеса, вашия ръкопис, хем на връщане ще напазарувам, че да ви спретна нещо за хапване.

Гордън ме загледа, опитвайки се да изглежда строг:

— Тук аз нареждам, момичето ми.

— Може, но не и днес.

Той не продължи да спори. Остави ме да го отведа в стаята му, седна на леглото и щом го запитах за адреса на издателите, ми го даде. Оставих го и се качих в стаичката си, за да си измия лицето, да се среша и да си облека роклята от муселин. После загънах ръкописа в дебела кафява хартия и го овързах с канап. Когато се върнах в спалнята, намерих Гордън изтегнат върху леглото и потънал в дълбок сън. Притиснах безценния пакет към гърдите си и забързах към Флийт Стрийт с пълно съзнание за важността и значението на мисията си.

Макар и къс, пътят от Холиуел Стрийт 10 до издателите на Родерик Кейн ми позволи да се потопя отново в оживената, шумна и безкрайно очарователна за мен атмосфера на Флийт Стрийт. Между тъмнокафявата тухлена сграда на една печатница и червеникавокафявата фасада на книжна фабрика се издигаше бледокафяво здание, над чийто вход пишеше с позлатени букви: „Томас Шепърд и сие“. Първо се влизаше в книжарница с рафтове, отрупани с прелестни чисто нови томове, където се носеше прекрасната миризма на мастило, кожа и лепило. На облечения в черно чиновник, който се втурна да ме посрещне, обясних, че искам да се видя с господин Томас Шепърд по изключително важен въпрос. Той сякаш се усъмни, ето защо приех най-надменния си вид и му съобщих, че съм Миранда Джеймс, помощничка на Камърън Гордън, и че ще стори добре да си размърда задника, ако не иска да го изритат оттам. Дъхът му секна, той се поколеба за миг, а после се втурна към една врата, водеща към дълга галерия с овален свод. След няколко минути се върна и ме поведе към един кабинет в дъното й.

Никога не бях виждала толкова просторна стая със светла и добре излъскана ламперия по стените, с пердета от масленозелено кадифе, с удобни кресла, облечени в светлокафява кожа и с красиви килими по пода. Зад огромното бюро от акажу, където се разполагаше царствено господин Шепърд, се виждаха редици великолепни томове с подвързии от червена, бежова и позлатена кожа, които умирах от желание да подържа в ръце.

Нищо чудно, че не го забелязах в първия миг — щом се надигна от мястото си, малкият съсухрен господин със сбръчкано лице и изсветляла коса се оказа не по-висок от мен. Големите му сиво-сини очи блещукаха мило зад очилата. Той ме поздрави любезно и въпреки дребния си ръст ми се стори невероятно елегантен с добре скроения си жълто-кафяв костюм и вратовръзката си от зелена коприна.

— Госпожица Джеймс?

Кимнах важно с глава. Той заобиколи бюрото и дойде да ми стисне ръка, а после ме покани да седна в едно от кожените кресла. Приятелският му поглед ме обхождаше от глава до пети и излъчваше явно одобрение.

— Не знаех, че Кам има помощничка. Трябва да призная, че му завиждам — не зная как е успял да я намери толкова млада и привлекателна. С какво мога да ви бъда полезен, госпожице Джеймс?

— На ви новата книжка.

Шепърд премигна удивено. Видях, че остана изумен, като ме чу как говоря, но недоумявах защо.

— О! А! Носите ми новия роман на Родерик Кейн, така ли?

— Ей го на. Най-свестния. Гърбът му се изкриви да пише денем и нощем, дорде го свърши, само и само да продадете хиляди проклети книжки и да натрупате цял куп пари.

— Произведенията на Кам наистина се радват на голям успех. От всички наши издания те най-бързо се изчерпват.

— Пък той направо умира от глад!

— Така ли?

— Хич не е хубаво тъй, той да се трепе, пък оня гос’дин Боумън да идва да му разправя, че щял да го прати в пандиза. Да знаете, че туй направо го побърка и с тоя всичкия народ, дет’ чака книжката му, цяло чудо е, че изобщо успя да я довърши.

— О, не знаех, че Боумън се е държал така сурово с него!

— Истински задник е той! Шепърд и компания да си пълнят джобовете, пък той да говори така на Гордън само ’щото е закъснял с някоя и друга седмица!

— Ще поговоря с Боумън — обеща Шепърд.

Светлите му очи премигваха бързо-бързо и на устните му се изписа лека усмивка. Доколкото виждах, не му бях неприятна; аз също го харесах. Съвсем не приличаше на оня двуличник Боумън.

— На ви го романа и да знайте, че вече почна следващия. Снощи — излъгах аз. — И иска двеста и петдесет лири аванс.

Хванат неподготвен, господин Шепърд се ококори удивено:

— Двеста и петдесет лири! Никога не сме давали такъв аванс!

— Трябват му да си купи хартия, мастило, пера, да си плати наема, да напазарува за ядене, че и от нови дрехи комай има нужда. Никой не може да работи, ако се трови за такива неща. — И тъй като той не отговаряше и изглеждаше загрижен, но не за добруването на големия си писател, добавих остро: — Таз книжка ще ви донесе купища пари, нали така?

— Мисля… Мисля, че ще донесе достатъчно, за да покрием всички дългове на Кам. Дори съм сигурен в това, стига да се продава както предишната.

— Ами другата, и тя ще се продава така, нали? Неговият пай ще дойде повече от двеста и петдесет лири, а?

— Несъмнено. Доста повече.

— Значи?

Шепърд ме погледна недоверчиво, поколеба се, ала накрая отново се усмихна. Останах равнодушна. Той наведе глава, остави пакета върху бюрото си, пое ръката ми и я стисна сърдечно.

— Не зная къде ви е открил Кам, но се надявам, че си дава сметка какво съкровище сте. Кажете му, че ще получи своите двеста и петдесет лири, и то до края на тази седмица. Вие сте непоклатима в деловите преговори, госпожице Джеймс!

— Тъй де, някой трябва да се грижи и за тия неща!

Томас Шепърд ме съпроводи лично до изхода, продължавайки да се усмихва. Изглеждаше очарован от запознанството ни и безкрайно развеселен от нещо, но не разбирах от какво. Надявал се да се видим отново, каза той, държейки ръката ми. Отговорих му с достойнство, че аз също бих се радвала и предвидливо му напомних за даденото обещание.

Буквално танцувах по улицата, представяйки си как щеше да се изненада проклетият шотландец. Може би в крайна сметка щеше да започне да се държи по-човешки с мен, негодникът му с негодник! Започвах да усещам, че ми е приятно да му служа. Още нещо — когато спираше върху мен острия си син поглед, ме обхващаше странно чувство, което съвсем не беше неприятно…