Дженифър Уайлд
Непокорната Миранда (19)

8

Трябва да съм изпаднала в безсъзнание, или поне в полусъзнание, след като диво се борих да махна от себе си този смрадлив парцал, в който ме бяха омотали, и да си поема въздух. Смътно дочух нечий груб глас да казва:

— Дай да я измъкнем от тоя чувал, Матлок. Ще вземе да се задуши, а не бива. Хич няма да му хареса, ако му занесем труп.

Изправиха ме и макар и замаяна, усетих по лицето си грапавата тъкан на чувала. Чувал, двама мъже, карета. Бяха ме отвлекли. Щом успях да си поема въздух, се заех отново да се отбранявам с всички сили. Мъжът, който ме държеше през кръста, залепи лапата си на лицето ми, премазвайки устните ми и брадичката.

— Същинска дива котка, какво ще кажеш?

— Такава си е, дива. Колко съм слушал за нея!

— Ама аз такива ги обичам, малко дивички. Поне е весело. Мекушавите хич не са ми по вкуса.

Блъснах го, сритах го по пищялите и като се присегнах назад, го сграбчих за гривата и дръпнах с все сила. Твърдата му брада се заби в рамото ми, с едната си ръка ме стискаше през кръста, сякаш искаше да го прекъсне, а с другата, притисната към устата ми, теглеше главата ми назад. Уплаших се, че ще ми строши врата. Разбрах, че трябваше по-скоро да напрегна ума, а не мишците си, така или иначе той беше по-силен от мен. Отпуснах се върху него.

Той бавно свали ръка от устата ми, готов веднага да ме стисне отново, ако се опитам да викам. Колата трополеше шумно по паважа, конете препускаха в галоп и чаткането на копитата им се сливаше с останалия шум в накъсан грохот. Русият грубиян седеше срещу мен с ръце на коленете. Доколкото видях, другият беше червенокос, със зли очички. Носът му беше чупен най-малко два пъти. Обзет от похот, той се опита да ме насили, обещавайки на другия, който се казваше Гримет, че после щял да дойде и неговият ред. Той обаче му напомни, че Черния Джак държал да бъде пръв и че щял да им пререже гърлата, ако го изпреварят.

Докато траеше този разговор, колкото и да се страхувах, си обещах поне да им изтръгна очите, преди да ме насилят или убият. После, като видях колко се мразят, се посъвзех. Реших отново да ги предизвикам, но те реагираха толкова грубо, че се уплаших. Все пак се осмелих да ги запитам как са ме открили. Естествено, Черния Джак имаше достатъчно познати сред корумпираните магистрати на Боу Стрийт и бе научил, че са ме предали под опеката на Гордън. Така че се бе заел да постигне своето: нова курва, най-напред за себе си, а после за луксозния бардак, който отваряше.

И дума не можеше да става да се измъкна от колата по пътя, но може би трябваше да опитам на влизане в къщата. Какво ли правеше проклетият шотландец, моят ужасен и хубав чешит, с когото бях започнала да свиквам, дори да обиквам, колкото и странно да беше… Не, даже Черния Джак и бандата му от убийци нямаше да успее да ме откъсне от него!

Смело отпъдих паниката от душата си и спокойно зачаках, седнала между двамата си похитители. Единият още беснееше, а другият ме гледаше с дебнещ поглед. Някакъв мирис достигна до ноздрите ми и аз тутакси го разпознах: беше миризмата на Сейнт Джайлс, вонята на зверско леговище.

Щом отминахме „Сейнт Джеймс“, навлязохме из криволичещите мрачни улички, осеяни с бордеи, пушални на опиум, евтини странноприемници, кръчми и мръсни дупки, които ми се струваха още по-отблъскващи сега, когато бях видяла и по-добро. Ала така или иначе, бях отраснала в този свят, бях негов плод. Опитах се да запомня откъде минаваме, за да се върна по-късно при своя шотландец.

Гримет обяви, че скоро ще стигнем. Каза, че той — явно имаше предвид Черния Джак, страховития им шеф — ми бил приготвил стаята, но може би, щом ме насилел първи, щял да им позволи и на тях да ми погостуват на свой ред. Матлок му кресна грубо, размениха се обиди. Ако не беше Гримет, той без съмнение щеше да ми се нахвърли диво още сега.

С всички сили се борех с ужаса и паниката. Навлизахме все по-навътре в Сейнт Джайлс и стигнахме до най-зловещата му и опасна част. Разпознах Уормууд Али, тясна пресечка, в която каретата едва се промъкна, преди да спре пред две полуразрушени колони с желязна решетка помежду им. Кочияшът каза някаква парола и решетката се отмести.

Щом колата спря с грохот в малкия павиран двор, Матлок се надигна тежко и скочи, а Гримет ме сграбчи грубо, за да ме измъкне навън. После колата си тръгна, а желязната порта се затвори след нея. Вече беше тъмно, но на лунната светлина, която се процеждаше между клоните на големите дървета наоколо, видях триетажна къща, истинска крепост, обградена от зид, висок поне три метра. Единственият път за навън беше портата, но тя беше здраво заключена. Ала чувствах в себе си сили да прескоча и два пъти по-висок зид, ако се наложеше.

Гримет ме сграбчи под мишницата и ме повлече по три очукани мраморни стъпала, после ме вкара в някакво огромно преддверие със сивкав паркет и избелели и окъсани сини тапети. Виждаха се няколко огромни, но също така празни зали, както и извито стълбище, чийто протъркан виолетов килим напомняше за отминал разкош. Краят му се губеше в сенките. Някакъв зализан тип със смолисточерна коса изникна от другото стълбище, което водеше към избата. Носеше поднос. Погледна ме, сякаш бях парче месо.

— Значи, доведохте я. Някакви проблеми? — попита хладно той.

— Мина като по мед и масло. По-лесно отвличане не сме имали. Обаче си имах ядове с Матлок. Искаше да й скочи, преди Черния Джак да й се е насладил.

Тъмнокосият погледна към Матлок, остави подноса на земята и кимна към избата:

— Русокосата дебелана долу е все така несговорчива. Ще трябва да я подържим гладна няколко дни, това ще я поукроти.

— А оная горе?

— О, тя вече мърка като сита котка. Минах оттам — бързо схваща. Като я изкъпем и облечем, ще ги привлича като магнит. Готова е.

От разговора на тези типове научих, че в къщата има пет момичета, които Черния Джак и неговите хора се опитваха да „дресират“ за новия им занаят. Гримет, Матлок и Хоган, тъмнокосият, бяха единствените дежурни за тази нощ, но скоро щеше да дойде и Черния Джак с още двама от хората си. Ставаха шест, седем с пазача на портата. Нямаше да е лесно да се измъкна.

— Кога казваш, че щели да наминат? — попита Матлок.

— Не знам, той не ми дава подробни обяснения, глупако. Просто каза, че тази нощ ще намине.

Матлок искаше на всяка цена да пийне джин. Излезе да потърси, а останалите замърмориха, че нищо добро не го чака. Хоган рече, че ще ме заведе в стаята ми, а после щели да хапнат с Гримет.

Ръката ме болеше там, където ме бе стиснал Гримет, но честно казано, беше достатъчно да видиш безстрастното лице, стиснатите устни и бледият стоманен поглед на Хоган, за да запристъпяш на пръсти. Очевидно той беше дясната ръка на Черния Джак.

Качихме се до втория етаж, който беше също толкова пуст, колкото и първият. Хоган ми направи знак да продължа към третия. Външно запазвах спокойствие, но вътрешно треперех, като си представях ужасната участ, която ме очакваше. Ала си казвах: „Други момичета може и да си позволяват да се размекват, но не и ти!“.

Стаята, в която ме вкара Хоган, ме изненада: беше голяма и учудващо добре обзаведена. Имаше килим на цветя в бордо и сиво, завеси също в тъмночервено и яркосиньо кресло пред камината, в която пламтеше огън. Синя беше и кувертюрата на голямото медно легло. На една ниска масичка беше поставена сребърна кофа за лед с бутилка вино, а до нея имаше две чаши от фин кристал.

Хоган кимна с глава към една отворена врата и ми проговори за първи път:

— Там има баня. Едно от момичетата ти стопли вода, преди малко я донесох. Изкъпи се. И то както трябва, нали? Там има четка, гребен, всякакви мазила и всичко необходимо за разкрасяване. Има и рокля, облечи я. След час ще мина да проверя какво си направила. Искам да си свършила дотогава. Не зная точно кога ще дойде Черния Джак, но трябва да си готова.

Всяка от думите му криеше заплаха и бе произнесена ясно и студено. Не исках да си призная, но този човек ме плашеше до смърт. Той ме прониза за миг с твърдия си поглед, след това излезе и заключи вратата. Щом стъпките му заглъхнаха, отидох и я огледах. Беше от масивен дъб, с ключалка от стомана. Наведох се и установих, че е взел ключа със себе си. Поне двадесетина минути ровичках в ключалката с фиба — само буре с барут можеше да помогне тук. И разбира се, железни пръчки на прозорците. Този затвор беше по-страшен дори от оня в подземията на полицейския участък. „И тъй, моя малка Ранди, казах си аз, хич и не помисляй пак да се разтреперваш и да се паникьосваш, ами почвай да мислиш. Мисли, трябва да протакаш и да чакаш удобния миг, а той все ще дойде.“

Така че се приготвих, както ми бе наредил Хоган. Изтърках се хубаво. Сапунът беше мек и пенлив и ухаеше леко на виолетки; трябва да беше френски. Щом се изкъпах и подсуших, облякох долната риза от тънка черна дантела и бухнала фуста с волани. Върху червената брокатена рокля бяха извезани дребни цветчета. Погледнах се в огледалото — с разголени рамене, с бухнали ръкави до лактите и с деколте, което слизаше до средата на гръдта. Помислих си, че момичетата на Моли никога не бяха виждали нещо толкова красиво. Всичко ми беше по мярка, дори червените чехлички, само талията малко ме стягаше. Енергично разресах косите си и те оформиха лъскави меки къдрици. Напълно приличах на лъскава курва. Що се отнася до грима, за разлика от лейди Ивлин, аз съвсем не се нуждаех от него, за да привлека вниманието на мъжете.

Върнах се в стаята и след двадесетина минути търпението ми взе да се изчерпва. Ето защо реших да си потърся някакво оръжие, нещо, с което можех да хлопна някого по главата. Огледах се наоколо: нямаше нито вази, нито дебели книги, нито лопатка и маша пред камината. Какво тогава? Отидох до масичката и извадих бутилката с вино от звънтящите кубчета лед. Беше френско и сигурно струваше цяло състояние. Хванах бутилката здраво за гърлото и я вдигнах като боздуган. Както беше пълна, тя тежеше доста и спокойно можеше да разбие нечий череп.

Почувствах се много по-добре. Не бяха толкова хитри, за колкото се мислеха. С това можех да просна Хоган и да се измъкна от къщата, без да ме усетят. Трябва да имаше и заден вход със стълбище за прислугата — в големите къщи обикновено беше така. Тогава оставаше само да се прехвърля през оня дяволски зид…

Измина цяла вечност, преди най-после да чуя приближаващи се стъпки. „Недей да нервничиш, Ранди. Изненадата е за него, нали очаква да намери беззащитна жена.“ Скрих сред полите си от червен брокат бутилката, която стисках в ръка, и поех дълбоко дъх, докато слушах как някой превърта несръчно ключа в ключалката. После вратата се отвори колебливо. Не беше Хоган, беше Матлок. Съдейки по отровния му дъх и по блясъка в похотливия му поглед, трябва да бе намерил джин. Изгледах го спокойно и студено.

— Сега двамата с теб малко ще се повеселим, мръснице!

— Така ли?

Той се нахили и тръгна към мен. Вдигнах бутилката колкото можех по-високо и го ударих силно отстрани по главата. Той ме изгледа слисано, подбели очи и глухо се строполи на пода с разперени крака и ръце. Бутилката дори не се бе счупила. Прекрачих тялото му и се спуснах към стълбите, шумолейки с разветите си поли.

Едва не се сблъсках с Хоган и се спрях стъписана. Той ме погледна как измъквам бутилката и без да промени изражението си, ме улови за китката и грубо я изви. Изпуснах бутилката и тя се затъркаля от стъпало на стъпало, без дори да се счупи. Опитах се да ударя Хоган с юмрук в лицето, но той ме отблъсна и успях само леко да го одраскам. Опитът ми да го сръгам с коляно в слабините също се провали, но поне можах да го ритна силно в прасеца. Тогава той така ме блъсна към стената, че главата ми се хлопна в ламперията и видях хиляди звездици, преди да се свлека на килима и да потъна в несвяст.

Съвземах се, стенейки, и малко по малко тъмнината пред очите ми се разсейваше. Видях, че лежа на леглото в стаята, а под главата ми бе подпъхната сатенена възглавничка. Надигнах се, но усетих ужасна болка в главата, особено на тила. Премигнах. Когато отново фокусирах погледа си, видях, че бяха изнесли тялото на Матлок. Надявах се, че съм го убила, този гаден мръсник. Вратата беше заключена, огънят в камината и свещите бяха загаснали. Явно съм била в несвяст поне два часа. Макар че коленете ми още се подгъваха, примъкнах се към прозореца. Тънкият лунен сърп едва-едва пръскаше светлина над дълбоките сенки. Борех се с непреодолимото желание да се свия на кълбо в някой ъгъл и хубаво да се наплача. Но да ги нямаме такива, херцогиньо Ранди!

Минутите се нижеха бавно. Накрая отдолу се разнесе такъв шум, сякаш се местеха мебели, но, разбира се, и дума не можеше да става за това. По стълбите отекнаха забързани стъпки. Мръсник, сигурно вече не можеше да се сдържа! Почти машинално сграбчих кофата за лед, изпразних я и я вдигнах високо, готова за удар. Този кучи син искаше да ме насили, но първо щеше да му се наложи да се бие; можеше дори да ме убие, освен ако аз не го изпреварех. Гневът прогони и последните следи от страх и се превърнах в същинска дива котка. Бях точно толкова опасна и кръвожадна, колкото заслужаваше Черния Джак.

На вратата се почука два пъти. Какво си мислеше той? Че ще ида да му отворя? Можеше поне да вземе ключа! Размахах ядосано кофата в ръка. Под бесните му ритници вратата взе да се огъва и накрая, блъсната крайно напористо с рамо, поддаде и се отвори. Метнах кофата. Кам Гордън се наведе и тя се удари толкова силно в рамката на вратата, че се разлетяха трески.

— Господи! — извика той.

— Кам!

Полетях към него, хвърлих се право в ръцете му, които се сключиха около мен, стисвайки ме толкова здраво, че едва не ме премазаха. Зарових глава на рамото му и се разридах неудържимо, а той все повече ме притискаше в прегръдките си. Едва си поемах дъх. Купища въпроси изникваха в ума ми, но само едно беше важно: той бе дошъл! Беше ме намерил и ме притискаше до сърцето си. Нищо друго нямаше значение.

Отдолу долетя тропот, чуха се викове. Кам Гордън ме хвана за раменете и ме отдръпна от себе си:

— Имам чувството, че Банкрофт има нужда от помощ. Мислех, че се е справил с всичките.

— И той ли е тук?

— По-късно ще говорим! — прекъсна ме рязко Кам и като обгърна с ръка раменете ми, ме повлече към стълбите.

Едва бяхме заслизали, когато нададох вик: насреща ни идваше Черния Джак Стюарт. Беше облечен като предишния път, а върху пепелявото му лице се открояваха черната превръзка върху едното око и тъмният блясък на другото. Тънките му устни бяха извити в зловеща усмивка. В ръката си имаше нож и го бе стиснал така здраво, че кокалчетата му бяха побелели. Кам ме бутна зад себе си и остана напълно спокоен, положил едната си ръка върху перилата, а другата небрежно отпусната до тялото.

— Това… Това е той, Черния Джак.

— Млъкни, Миранда!

— Кам, Кам, пазете се, той е убиец!

Черния Джак продължи да се качва бавно, свил устни в присъщата си зловеща усмивка и с бляскащото острие в ръка. Спря на десетина стъпала под нас.

— Не зная кой сте — каза той дрезгаво, — но сега ще умрете. Тази жена е моя.

— Напротив, по една случайност тя е моя собственост.

Гордън говореше с напълно уверен, почти заповеден тон. Човек би си помислил, че бъбри за времето. Размахвайки ножа и със злорад пламък в окото, Черния Джак изкачи още едно стъпало, после отново спря и видях как високото му мършаво тяло се сви, готово да се хвърли в атака. Гордън не помръдна. Остана напълно неподвижен, изправен над него. Отдолу отново се чу шум от бой, последван от ругатня. Гърлото ми бе пресъхнало, чувах как сърцето ми се блъска в гърдите. Черния Джак извика и се хвърли напред.

Гордън отметна сакото си, извади от колана си пистолет, прицели се и стреля. Чу се оглушителен гръм и се разнесе облак дим. Върху челото на Черния Джак, точно между очите, се появи голямо червено петно. Той се отпусна, завъртя се, облегна се върху перилата, преметна се през тях и размаха крака в празното пространство, преди да се стовари тежко долу. Кам Гордън духна в цевта на пистолета си и отново го пъхна в пояса си, после обърна към мен спокойните си сини очи.

— Добре ли си?

Кимнах с глава. Той ми нареди да го последвам и продължихме надолу. Изглежда там битката беше в разгара си. Някакъв тежък предмет се разби в една стена; нещо падна с трясък на пода. На втория етаж се търкаляше нечий труп. Беше Хоган, главата му бе извита под странен ъгъл, явно вратът му бе счупен. От устата му се стичаше струйка кръв, а очите му бяха изскочили от орбитите.

— Вие… Вие ли го убихте?

— И то с удоволствие — отвърна Гордън.

Потръпнах и продължих след него. В преддверието Банкрофт храбро се биеше с двама от хората на Черния Джак, които никога не бях виждала. С блеснал поглед и паднала на челото коса, той изглежда добре се забавляваше и като на шега запрати единия мъж на пода и настъпи с ботуш гърлото му. Другият получи силен юмрук в корема, после още един и Банкрофт го сграбчи за врата. Оня на пода се бунтуваше, гъргорейки дрезгаво, ето защо той натисна с все сила с крака си. Нещо изпука и мъжът се укроти. Все така държейки другия за врата, Банкрофт го засили с главата напред към отсрещната стена. Когато го пусна, мъжът се свлече като парцал.

— Свърши ли? — попита Гордън.

— Благодаря ти за помощта, приятелю.

— Та ти се справяше толкова добре и сам!

Банкрофт отметна назад златистите си къдрици и ни огледа с блеснал поглед, зачервено лице и весела усмивка на уста. Напомняше ми на запъхтяно палаво кученце.

— Това ли бяха всички? — попита Гордън.

— Един тип с превръзка на окото се домъкна с тези двамата, след като ти се качи.

— Той вече няма да ни се пречка.

Банкрофт пооправи яркозелената си копринена вратовръзка и нехайно изтупа прашинка от ревера на канеленото си сако.

— Отдавна не съм имал толкова вълнуващо преживяване. Гордън, трябва да го правим по-често!

— Има… Имаше още двама — обадих се аз разтреперана.

— Единият — як негодяй — лежи в съседната стая с пукнат череп. И той си мина по реда. Мисля, че още диша… Другият е навън, прави компания на пазача… Ами… Мисля, че си почиват спокойно.

— Мъртви ли са? — попитах аз.

— Пазачът не е. Просто го метнах сред клоните. За оня, с който си поприказва Гордън, не бих могъл да кажа. Знам само, че ръката му е счупена и че гласът му беше много особен, когато обясни на Кам в коя стая сте… Уби ли го, Кам?

— Боя се, че да.

— Е, жалко.

Прекарах ръка по челото си, готова да припадна отново, и казах:

— Държаха затворени още пет момичета… Трябва да ги освободим.

— Мисля, че това ще ми свърши работа — рече Банкрофт, като измъкна от джоба си връзка ключове. — Даде ми ги пазачът.

— Можеше да ми кажеш — каза сухо Гордън. — Премазах си рамото на онази врата.

— Нямаше кога, приятелю. Ти пусна оня, русия, и се втурна като луд в къщата. А в следващия момент пристигна каретата с другите трима.

Той ме попита дали зная къде са момичетата и аз му казах всичко, което можах.

Кам Гордън ме наметна с палтото си и ме изведе, като ме подкрепяше. Облегнах глава на рамото му и затворих очи. По страните ми потекоха сълзи.

— Всичко свърши, Миранда.

— Вие… Вие дойдохте… — промълвих аз.

— Ха, но разбира се — когато ми откраднат нещо, аз отивам да си го потърся.

— Как разбрахте, че…

— Едно момче, което живее срещу входа, видяло всичко и след известно време се решило да каже на майка си. Тя веднага дотича при мен. Досетих се, че са били хората на Черния Джак. Банкрофт пък тъкмо идваше да ми предложи да се поразходим. Добра разходка беше, няма що!

— Как… Как разбрахте къде да ме търсите?

— Минахме през Сейнт Джайлс и се осведомихме. Наложи ни се да действаме доста убедително!

Кам Гордън ме притисна още по-силно към себе си. Това здраво мъжествено тяло ми беше като опора и щом се облегнах на него, ме обзе чувство за сигурност и доверие. Топлината и мирисът му ме обгърнаха и ме изпълниха цяла. Беше рискувал живота си заради мен, беше убивал… Значи… Значи бях за него нещо повече от обикновена слугиня! Дори ако този проклет глупак не искаше да си признае!

— Така поне се разреши един въпрос — каза той, след като дълго мълча.

— Какъв?

— Как да завърша романа си. Чудех се. Сега вече зная: шефът на вражеската банда отвлича Анджелика и я затваря в една къща като тази тук. Тогава Бърк отива и я освобождава.

Романът му! Значи през цялото време, докато ме е прегръщал под лунната светлина, е мислил само за дяволската си книга! Нищо не бе научил от това, което стана! Поисках да се отдръпна, но ми се стори, че го чух да се смее тихичко.

— Сега вече ще се наложи да работиш два пъти повече.

— Виж ти!

— Е, да, мисля, че съм в правото си да очаквам по-голямо усърдие от твоя страна, нали?

— Върви по дяволите, Кам Гордън! — промълвих аз.