Дженифър Уайлд
Непокорната Миранда (36)

6

Три седмици по-късно се заех да подредя книгите от библиотеката, която между другото беше доста богата и разнообразна. Слугите, които бях наела, ги бяха почистили грижливо от праха и бяха лъснали с восък кожените им подвързии, но след това ги бяха наслагали по рафтовете в неописуемо безредие. Освен това собствените ми книги тъкмо бяха пристигнали от Лондон и трябваше да им намеря място. По няколко часа на ден се занимавах с това, тъй като не виждах много Дъглас, който по цял ден беше във фабриката, а повечето си вечери прекарваше в Морисън плейс.

Звъннах да ми донесат чаша чай. Поли, младата ни прислужничка, тутакси дотърча. Укори ме, че се преуморявам и предложи да ми помогне. Аз обаче отказах, както отказах и да опитам от кифличките, които готвачката специално бе изпекла за мен. Всички тук ме глезеха не по-малко от прислугата на лорд Маркъм. Дъглас им бе благодарен за това и се държеше мило с тях, затова те още повече го обичаха, докато аз си оставах донякъде загадка за тях. Всъщност, Нед ръководеше всичко в къщата и се справяше много добре.

Настаних се удобно в едно кожено кресло пред камината и се заех да вадя книгите си от сандъците: „Том Джоунс“, „Животът на Ричард Савидж“ с посвещение лично от автора, разни пиеси, които ми бе подарявала Марселон, както и вече поокъсания, но все така скъп за мен екземпляр от „Мол Фландърс“. Извадих още две-три книги и сърцето ми спря — отдолу зърнах „Проклятието на Хакет“, „Джентълменът Джеймс“ и „Гостът от Япония“. Защо ли ги бях запазила, защо не се бях отървала от тях? Тези три томчета ми подействаха като катализатор и отприщиха цялата болка, която бях изпитала преди три години и половина в деня, когато Кам Гордън ме бе напуснал.

„Проклятието на Хакет“ — точно това бях чела в порутеното ни жилище на Холиуел Стрийт, когато обидих Кам, като подложих на унищожителна критика творчеството на Родерик Кейн. „Джентълменът Джеймс“. Колко бях щастлива по онова време, влюбена за пръв и последен път в живота си! Що се отнася до третата книга, тогава вече аз също пишех, а Кам беше изцяло погълнат да заговорничи с братовчед си, Роби и другите, и ставаше все по-непоносим. Беше я завършил точно в деня преди онази ужасна нощ, когато… Блъснах книгите и затворих очи, опитвайки да се преборя с обзелите ме чувства. С риданията. В никакъв случай не биваше да се размеквам, не трябваше да страдам толкова за този негодник, когото обичах от цялото си сърце и душа и който ме захвърли, без да му мигне окото.

Заедно с чая, към който все пак бе добавила няколко кифлички, масло и ягодов конфитюр, Поли ми донесе и едно писмо. Беше от Марселон. Ето какво ми пишеше тя:

„Скъпа моя!

Имам толкова много за разказване, но както винаги, съм крайно заета, пък и, да си призная, не съм особено силна в писането на писма. Последните няколко седмици бяха направо убийствени с всичките репетиции на новата ми пиеса. Би трябвало да видите костюмите; може би ще намерите време да отскочите до Лондон за едно представление. А ето и голямата новина: Томас и аз се оженихме!

Бедничкият, толкова се страхуваше! На практика се наложи в последния момент да го замъкна насила до олтара. Ала от тогава и двамата се радваме на безоблачно щастие. Той е толкова търпелив и великодушен — обикна кучетата ми и ги разхожда из парка всяка сутрин. За съжаление се наложи да напусна къщата на Грийнбрайър корт, тъй като там щеше да ни е тясно, и да се преместя у тях, където е просторно и уютно. В момента се забавлявам лудо, променяйки цялото обзавеждане. Томас честичко мърмори, понеже се опитвам да изкореня малко по малко ергенските му навици, но в крайна сметка сме много щастливи. (Между нас казано, бракът ни съвсем не е плод на буйна страст, но и двамата вече сме на възраст, когато най-важното е да имаш някого до себе си).

Томас много е навирил нос, откакто издаде «Момичетата на Бети». Мила моя, романът ви продължава да се разграбва като топъл хляб и да носи купища пари, от които, доколкото разбрах, и вие прибирате немалка част. Джонсън го обяви за най-добрия роман на годината, но вие може би вече знаете това — нали ви изпратих всички изрезки от вестниците? И понеже добави, че трябва да се внимава да не попада в ръцете на впечатлителни и невинни девойки, продажбите нараснаха още повече! Най-интересното е, че творбата ви събуди вниманието на някои хора, загрижени за добруването на обществото, които останаха ужасени, като разбраха как живеят тези нещастни създания. Те организираха комитети, които да потърсят начини да им се помогне, а също и да се попречи на други момичета да последват безрадостната им съдба. Един от тези комитети се оглавява от преподобния Джордън. Аз също се присъединих, но съм твърде заета в театъра, за да мога да оказвам истинска помощ.

Предполагам, че сте научили за Дейви — той в крайна сметка се ожени за австрийската танцьорка, която напусна сцената, за да се посвети изцяло на грижите за прочутия Гарик. Той беше много отчаян, когато напуснахте Лондон, Миранда, а госпожица Виолета, или Ева-Мария, както предпочитате, беше през цялото време край него, за да го утешава. Е, успя най-накрая да го докопа! Никога не съм я харесвала особено — толкова студенокръвна, истинска германка — но изглежда, че тя е точно това, от което е имал нужда нашият Дейви. Станал е спокоен, улегнал и вече не се шляе насам-натам, нито осъмва по кръчмите, а отдава всичките си сили на работата в театъра.

Ами това е. Надявам се, че и при вас всичко върви добре, скъпа Миранда. Щом се върна, Банкрофт ми разказа най-подробно как е протекло откриването на фабриката ви за порцелан. Не може да похвали брат ви. Ако може да му се вярва, лорд Маури е кротък като мушица, с бляскав ум и делови като никой друг, а също така и изключително талантлив художник. Дик твърди, че успехът му е неминуем. Каква невероятна история — да се намерите след толкова години! (Здраво му натрих носа на Томас, задето издрънка всичко на пресата, само и само да повиши интереса към книгата ви, което и стана. Е, така или иначе, сега всички ви наричат лейди Миранда и сте по-прочута от всякога. Вестниците не спират да пишат за вас.)

Време е да свършвам. Трите кучета лаят край мен, а Томас ме чака търпеливо, понеже сме канени на вечеря, а новата ни камериерка е обърнала наопаки целия ми гардероб! Пишете ми, мила, и ако можете, отскочете до Лондон заедно с очарователния си брат. Всички тук ви обичаме много и ужасно ни липсвате. Довиждане засега, скъпа моя“

Четейки многословните й излияния, почти си представях Марселон, бъбрива и ексцентрична както винаги. И аз ужасно исках да я видя отново и трябваше да призная, че Лондон, с целия си шум, навалица и мръсотия, които обаче разбуждаха сетивата и ума, също ми липсваше. Възхищавах се на величествения корнуелски пейзаж, на тайнствените руини и на дивото му крайбрежие, ала морският бриз и крясъците на чайките не успяваха да заменят вонята и врявата на големия град, които го правеха така неудържимо жив и жизнен.

Дълго се разхождах из развалините. Мислех за приятелката си и се радвах на нейното щастие. Радвах се и за Томас, мислех си, че колкото и да мърмори, сигурно му харесва да има семейство. Той имаше нужда от нечие живително присъствие, както пък Марси имаше нужда от някой улегнал човек до себе си.

Ала небето, което беше ясно и чисто, когато излязох, сега бе надвиснало от облаци и ставаше все по-мрачно. Задаваше се буря.

Що се отнася до Дейви, той със сигурност щеше да е по-щастлив с онази предана и уравновесена къщовна жена, отколкото с мен.

— Ето ви най-подир, госпожо! — викна Поли, като ме видя. — Толкоз се притеснихме! И госпожа Климсън, ако и да е икономка, ще ви река, че търча из двора кат’ подплашена квачка, кога сбира пилците си!

Като я видях толкова разтревожена, се обезпокоих на свой ред.

— Какво има, Поли? Какво се е случило? Да не би брат ми…

— Той е на фабриката. Госпожа Климсън рече някой да идел да го извести, ама онзи войник търси вас. Тъй рече: лейди Миранда Маури. Пък Нед…

Тя се изчерви, щом произнесе името му.

— Какво той?

— Браун де, та той рече на войника, че ви няма, пък оня каза, че щял да почака. Сега е в салона. Вече стана час, откак чака там.

— Е, щом е така, нека почака още малко. Аз ще се кача да се преоблека. Кажи му, че скоро ще дойда.

Поли се втурна да му предаде, все още зачервена от срам, че е нарекла Нед по малкото му име. Усмихнах се горчиво. „Този Нед Браун е истински Дон Жуан“, помислих си. Знаех, че спи с Мери, закръглената русокоса перачка, а веднъж го бях хванала да целува настървено Коръл, едно от момичетата в кухнята. Не знаех, че се задява и с Поли. Та това си беше цял харем, но докато си изпълняваше така добре задълженията, останалото си беше негова лична работа.

След десет минути, облечена в тъмночервена копринена рокля, слязох да посрещна тайнствения си посетител. Той стоеше прав до прозореца с гръб към мен и наблюдаваше смръщеното небе. Беше висок и прекрасно сложен, червената му куртка подчертаваше широките му плещи, а белите му панталони бяха изопнати от мускулестите му бедра. Беше обут във високи черни ботуши, лъснати до блясък, а гъстата му руса коса беше подстригана късо. Окашлях се. Той се обърна към мен.

— Ето че се срещнахме отново — каза капитан Джон Рамзи, фиксирайки ме с острия си син поглед. Хубавото му, но зло лице излъчваше студенина и враждебност, точно както предния път, на приема у лейди Джулия.

Бях позабравила този неприятен инцидент, но сега всичко се върна в паметта ми и ме обзе смътна тревога.

— Капитан Рамзи, какво неочаквано посещение!

— Наистина ли? — каза той по-скоро обвинително.

— Заповядайте, седнете, капитане. Ще наредя да ви донесат чай. Освен ако не предпочитате нещо по-силно?

— Не съм дошъл да си разменяме любезности, госпожице Джеймс.

— Вече не ме наричат госпожица Джеймс.

— О, да, четох във вестниците за това. Доколкото разбирам, сега сте лейди Маури.

— Ще ви бъда признателна, ако не го забравяте — казах сухо аз.

Той сви тънките си устни в насмешка, доволен, че е успял да ме подразни, а аз се ядосах, че съм се уловила на въдицата му. Този нагъл и снажен хубавец с лъскави еполети и галони сигурно вдъхваше истински ужас на мъжете, но аз нямаше да се оставя да ме сплаши! Приближих се до дивана и поставих ръка на облегалката, но не седнах.

— Бях сигурен, че ще дойдете в Корнуел — каза Рамзи.

— Не съм крила от никого идването си тук, капитане.

— И понеже държах да науча, щом пристигнете, бях наредил да ви следят на всяка крачка.

— Нима?

— Когато напуснахте Лондон и дойдохте тук, веднага ми съобщиха. Един от хората ми бе проследил колата ви и ми изпрати вест. Наблюдавахме ви. Следихме и къщата.

— Трябва да е било доста отегчително.

— Вие, разбира се, дори не подозирахте. Никой не подозираше. Използвах само двама от най-преданите си агенти. Разбира се, бяха цивилни. За да се сливат с пейзажа, така да се каже.

— Много ловко — отбелязах аз.

— Единият дори се опита да постъпи на работа тук като лакей, но за съжаление вашият Нед Браун го отхвърлил.

„Слава богу“, помислих си аз. Бях назначила сама госпожа Климсън и камериерките, но бях оставила подбора на мъжкия персонал на Нед. Положих всички усилия да не си проличи колко съм потресена от думите му. Гледах го отвисоко като високомерна аристократка.

— Знаете добре защо съм тук — каза той.

— Изобщо нямам представа.

— Лъжете — отвърна Рамзи.

— Как смеете…

— Аз съм на служба при краля, госпожице Джеймс. Херцог Къмбърланд лично ми възложи тази мисия. Той не е забравил за атентата отпреди три години и половина… Ни най-малко. И е по-решен от всякога да залови до един хората, които тогава участваха в него.

Не си направих труда да отговоря. Рамзи тръгна към мен, кипящ от омраза, опитвайки се да ме сплаши, но аз нямах нищо за криене. Той се спря на няколко крачки от мен и скръсти ръце. Ресните на еполетите му проблясваха при всяко движение. Леденият му поглед гореше от ненавист. Останах безучастна, макар и с мъка. От всички опасни хора, които бях срещала досега, Рамзи ми се струваше най-злият. Дори Черния Джак би изглеждал като невинен младенец пред него.

— Търся Кам Гордън.

— Боя се, че не е тук.

— Знаете много добре, че работи с банда контрабандисти, които действат по това крайбрежие.

— Вярно е, че дочух нещо подобно.

— И смятате, че ще ви повярвам, че идването ви тук е случайно?

— Зная, че може би това ще ви шокира, капитан Рамзи, но, да ви призная, не давам и пукната пара на какво вярвате и на какво не.

Това май не му хареса, никак не му хареса. Отстъпи крачка назад, отпусна ръце и ги сви в юмруци. Макар гърлото ми да бе пресъхнало и сърцето ми да блъскаше лудо в гърдите ми, продължих да го наблюдавам студено и високомерно.

— Трафикът се осъществява по крайбрежието на тридесетина мили оттук. Естествено, насочихме усилията си главно в онази зона, но държахме под око и селцата в тази част на Корнуел.

— Няма съмнение, много умно от ваша страна.

— Вие двамата наистина постъпихте доста хитро.

— Хитро ли?

— Ала въпреки това не успяхте да ме заблудите нито за миг. Вие сте тук от четири месеца и половина. През това време Кам Гордън не престана да кръстосва областта, но все на около двадесет мили оттук. Нали няма да ме убеждавате, че не сте се свързали?

— Не смятам да ви убеждавам в каквото и да било.

— Не зная как сте успели, непрекъснато наблюдавахме къщата, вас самата. Ала по един или друг начин, все сте се свързали с него. Не вярвам в съвпаденията, госпожице Джеймс. Намирам за доста странно това, че млада аристократка без пукната пара изведнъж намира достатъчно средства, за да отвори фабрика, която бездейства от години и да обнови изцяло занемареното си имение.

— Финансовото положение на брат ми не засяга…

— Сигурен съм, че мнозина биха приели с радост тази цена, за да допуснат в дома си една уличница и да я представят за изгубената си сестра. Вашата историйка може да се е сторила убедителна на доста народ, но на мен такива не ми минават.

Спокойно, толкова спокойно, колкото можех, се приближих до камината и дръпнах звънеца.

— Все едно, че не съм чула последните ви думи, капитан Рамзи — казах аз, като се обърнах отново с лице към него. — Няма да наредя да ви нашибат с камшик, нито да ви изхвърлят оттук. Ще ви оставя да си тръгнете сам. Но незабавно.

— Та вашата историйка е към края си. Да се оказва помощ на човек, за чиято глава е обявена награда, е углавно престъпление. Няма да се учудя, ако скоро ви видя на бесилото редом с любовника ви.

Отново дръпнах звънеца, този път доста яростно. Не трябваше така да се изпускам от контрол. В никакъв случай. Не трябваше да му доставям това удоволствие.

— Преди две нощи имахме доста разгорещена схватка с контрабандистите — продължи той. — Хванаха се до един в капана, който им бяхме устроили. Нощта беше много тъмна. Настъпи голяма бъркотия — викове, сблъсъци, удари с нож, изстрели, кръв, пушеци — не се виждаше кой с кого се бие. В резултат трима бяха пленени и седмина убити.

Той внимателно ме наблюдаваше как ще реагирам на думите му. Ала, макар да настръхнах вътрешно, продължих да го гледам хладно и безучастно. „Не и Кам, Господи, не и той! Пък и ако е бил сред тях, Рамзи нямаше сега да се намира тук. Моля те, Господи, не и Кам!“

— Аз лично убих двама — добави Рамзи полуусмихнат, с блеснали от злорадство очи. — За съжаление, Гордън не беше между тях. Явно се е възползвал от бъркотията и е избягал, както и още един.

Не отвърнах нищо. Той се приближи до мен.

— Заловихме приятелчето му тази сутрин на пет мили оттук. Опитваше се да се промъкне в една ферма, вероятно за да потърси нещо за ядене. Двамата с Гордън явно са се укрили в някоя от пещерите по брега. Наредих да го доведат, за да го накарам да ми каже къде е Гордън. Ала се боя, че проявих прекалено усърдие по време на разпита; няма да е в състояние да говори още поне двадесет и четири часа.

Стоеше тъй близо до мен, че бих могла да докосна красивото му зло лице, обрамчено от руси къдрици. Отметнах глава и се взрях в сините му очи, блеснали от извратено злорадство и едва се сдържах да не потреперя. Такива като него идваха непрекъснато в бардака „Войнишката майка“ в Сейнт Джайлс, за да засищат насилническите си апетити.

— Пръснал съм петдесетина души из областта, за да открият Кам Гордън, пет от тях ме чакат отвън. Хрумна ми, че може някак си да се е проврял през обръча им и да е влязъл в къщата, затова смятам да я претърся от мазето до тавана.

— Дявол да ме вземе, ако позволя! — извиках аз.

Лейди Миранда неочаквано се бе преобразила в Херцогиня Ранди, готова да се нахвърли отгоре му със зъби и нокти и да разкъсва. Рамзи го усети и отново се усмихна, доволен, че е успял да ме накара да изляза от кожата си. Дивата котка у мен се бе пробудила.

— Приканвам ви да ми съдействате, госпожице Джеймс.

— А аз ви приканвам да разкарате задника си оттук начаса!

— Уличницата си остава уличница. Искрено се надявам да се заема лично с вас, когато това приключи. Ще…

Зашлевих го толкова силно, че той изгуби равновесие и се олюля, отстъпвайки с няколко крачки назад. Хванах един свещник от полицата над камината и го размахах като боздуган, готова да му пръсна черепа. Рамзи се стъписа. На бузата му гореше алената следа от ръката ми. Той се зачерви цял и изсъска:

— Мръсна малка пачавра! Ще ти…

— Проблем ли има, лейди Миранда? — попита Нед, пристъпвайки най-спокойно в салона, а черната му ливрея подчертаваше още повече снажната му фигура.

Решителното му лице със счупен нос под смолисточерния му бретон остана безучастно, докато наблюдаваше с кроткия си поглед как домакинята на замъка размахва свещник и се кани да го запрати по главата на своя гост.

— Капитан Рамзи тъкмо си тръгваше — заявих остро аз.

— Желаете ли да го придружа до вратата?

— Да, ако обичате.

— Съвсем не си тръгвам! Не и преди да съм претърсил къщата! Сега ще повикам хората си и…

— Май все пак има малък проблем — прекъсна го Нед провлачено с напълно безучастен вид.

Ала въпреки кротките му думи, от него се излъчваше такава сила и заплашителност, че Рамзи се поколеба. Очите му сякаш мятаха сини мълнии, но той се овладя и възвърна зловещото си хладнокръвие.

— На ваше място не бих се бъркал, Браун. Аз съм агент на краля и отговарям лично пред херцог Къмбърланд. Отвън ме чакат петима войници, въоръжени до зъби. Рискувате да си навлечете големи неприятности, ако застанете на пътя ми.

Нед се ухили широко и загледа с весело безгрижие елегантния офицер, който сякаш изгуби самообладание и дори се притесни. Усмивката на Нед стана още по-слънчева и той помълча, преди да отвърне:

— Не зная точно с какви пълномощия разполагате, но съм почти сигурен, че те не биха били достатъчни, за да претърсите дома на един лорд без негово разрешение. Ето защо аз пък на ваше място бих си тръгнал веднага… докато все още мога да ходя.

— Заплашвате ли ме?

— Мисля, че и така би могло да се каже. Би ми доставило голямо удоволствие да ви извия врата и да оставя хората ви отвън без началник. Хайде, ходом марш, капитане!

Рамзи се поколеба, преценявайки мъжа срещу себе си, широкоплещестата му фигура, счупения му нос и очите му, грейнали при мисълта за това, за което току-що бе споменал. Той пребледня и следата на бузата му с изписаните ми пет пръста се очерта още по-ярко. Като повечето дребни тирани, Рамзи обичаше да малтретира по-слабите от себе си, хората, които не можеха да се защитават. Ала срещнеше ли някой като Нед, си проличаваше какъв страхливец е всъщност.

— Ще съжалявате за това, Браун!

— Аз съм търпелив човек, ще броя до десет.

Рамзи се завъртя на пети и ме погледна убийствено, но не каза нищо. Пък и какво да каже? Стиснатите му устни и злобният му поглед говореха достатъчно. Отново едва не потръпнах от страх, когато напусна стаята. Нед го следваше по петите. Чух външната врата да се отваря, а после да се затваря, долових и някакви силни гласове, последвани от конски тропот. Оставих свещника над камината.

— Всичко наред ли е, лейди Миранда? — попита ме Нед.

— Да, Нед… Заминаха ли си?

— В галоп. Ала ще следят неотлъчно къщата. Сигурно ще бъдат поне дузина, може и повече.

— Аз… Може би ще е най-добре да ви обясня, Нед.

— Няма защо да ми обяснявате, милейди. Зная за какво става дума. Този Гордън, когото Рамзи толкова иска да залови, е човекът, с когото сте живели. Сега работи с контрабандистите.

— Преди две нощи е имало…

— Зная всичко. Гордън и някой си Хоукинс са се измъкнали. Тази сутрин са заловили Хоукинс. Гордън все още се крие и Рамзи мисли, че вие сте го подслонили.

— Нед, не съм го виждала от години. Дори не ми е писал. Той… Той дори не знае, че съм в Корнуел. Рамзи…

— Не се тревожете, лейди Миранда.

Той ми говореше кротко и утешително и присъствието му ми вдъхваше сили. Въпреки че понякога обичаше да си придава важност и изглеждаше като горски звяр, Нед се грижеше предано за брат ми от години и бдеше над него с почти бащинска нежност. Неговото спокойствие и сила ми вдъхваха смелост.

— Не ми се ще брат ми да научава за това — казах аз. — Не искам да го тревожа.

— Да, няма нужда — съгласи се той.

— Ако срещне войниците и разбере, че Рамзи е идвал, ще му кажем просто, че са търсили един от контрабандистите, който май се навъртал по тия места.

— Разбрано. Имате думата ми, че никой от слугите няма да продума за това.

— Благодаря, Нед. Не зная какво щях да направя, ако не бяхте се намесили.

— Вероятно щяхте да го убиете. Доста страшно размахвахте този свещник. Вярвайте ми, едва ли ще посмея някога да ви ядосам! — добави той с усмивка и като ме погледна с възхищение, се поклони дълбоко и излезе.

Качих се в стаята си, за да се изкъпя, а после дълго разресвах косите си. Накрая сложих малко руж, за да прикрия бледността си и си облякох рокля от кремав сатен, изпъстрен със златисти нишки.

Вятърът свиреше около къщата и в далечината отекна гръм. „Ако Кам Гордън е някъде наблизо, то не е заради тебе, малката ми, казах си аз. Този негодник определено не се е променил! Да рискува кожата си, събирайки се с някакви контрабандисти! Какъв глупак, какъв проклет глупак! Господи боже, нека се отърве!“, замолих се аз, затваряйки очи и вкопчвайки се в ръба на тоалетката си.

Половин час по-късно спокойно посрещнах Дъглас и го поведох към масата да вечеряме. Френските му майстори бяха създали невиждан досега розов цвят, богат и наситен. Той беше във възторг. Всичко вървеше чудесно във фабриката. След ден-два щеше да е готов първият цялостен порцеланов сервиз. Вече валяха поръчки от най-големите доставчици, Банкрофт се бе свързал с тях. Нашите произведения щяха да се предлагат в най-големите магазини в Лондон и Бат. Що се отнася до по-обикновените изделия, те щяха да се продават из цяла Англия! Дъглас вече се питаше дали ще успеем да изпълним всички поръчки.

Слушах го как говори разпалено и кимах от време на време. Накрая той усети, че сякаш се отегчавам от подробните му обяснения. Извини се с неловка усмивка, но го успокоих. Тогава той заговори за роклята ми и я похвали, но каза, че му се струвала прекалено смела и отказа да хапне от шоколадовия сладкиш:

— Наистина трябва да тръгвам, обещах на бащата на Линда да мина да си побъбрим малко.

— Така ли? Значи всъщност ухажваш него?

— Но той е толкова интересен човек! Е, вярно е, че скоро му се приспива.

— И тогава?

— Линда също е много интересна. Малко е хладна и високомерна като за моя вкус, но с мен се държи сърдечно.

Усмихнах се. Той също. Отправихме се към преддверието, и двамата елегантно нагиздени, тъй като той се бе преоблякъл за вечеря. Дъглас толкова бързаше да потегли, че едва слушаше наставленията, които му давах. Вятърът все така свистеше яростно, а гръмотевиците следваха една след друга. Дъглас ме предупреди, че сигурно ще закъснее.

— Както винаги — отвърнах аз. — Поздрави Линда от мен.

За да запълня времето си, реших да продължа с подреждането на книгите и се отправих към библиотеката. Беше студено, затова наредих да запалят огън в камината. После се залових за работа с надеждата, че умората ще ме накара да заспя — нервите ми все още бяха опънати до крайност. Изведнъж към девет и половина вятърът утихна внезапно и настъпи необичайна тишина. Последваха една оглушителна гръмотевица и рукна пороен дъжд.

Продължих със заниманието си. Беше към единадесет и половина, когато приключих с единия сандък и се заех с поредицата на Родерик Кейн. Дъждът все така се лееше като из ведро и си помислих, че Дъглас сигурно ще остане да пренощува в Морисън плейс. Бях вече твърде изморена, за да отварям другите два сандъка. Реших да се опитам да поспя.

Загасих свещите, които вече догаряха, освен една, която понесох нагоре по стълбите. Сенките се раздвижиха заплашително като призрачни фигури. Дъждът тропаше по стъклата и покрива, беше студено и внезапен полъх на вятъра угаси свещта ми. Потънах в пълен мрак и изругах доста непристойно. Точно в този миг блесна ослепителна светкавица и заля всичко със сияйна синьо-бяла светлина, а в небето отекна ужасен гръм, последван от остър звук, подобен на протяжен писък. Гръмотевицата бе покосила едно от големите дървета зад къщата.

Втурнах се към малката врата, която водеше към халето отзад. То приличаше на ледена пещера, но тъй като нямаше завеси на прозорците му, можеше да се вижда какво става навън. Проблесна светкавица и озари поразеното от гърма дърво — беше разцепено на две. Ала не се бе подпалило. Значи, не представляваше опасност.

Обърнах се да се връщам, но след светкавицата тъмнината изглеждаше непрогледна. Не знаех накъде да поема. Освен това, с тази твърде деколтирана рокля с къси ръкави усещах студения въздух по кожата си като леден поток. Хубаво се бях докарала като за такава вечер! Ако не премръзнех до смърт…

Внезапно спрях, вцепенена от ужас. На няколко метра от мен се бе изправила неясна фигура — плътна и неподвижна. Извиках:

— Кой е там?

Усещах някакво присъствие, нечии очи се бяха впили в мен. Гърлото ми се сви. Бях неспособна да помръдна, но се вглеждах в този силует. Беше човек, нямаше никакво съмнение, и фигурата му се очертаваше, по-черна от мрака. Дъждът зашиба яростно по стъклата, а вятърът блъсна външната врата и я отвори. Трябва да е била изкъртена и само притворена, помислих си. Дъждът плисна вътре и се разля по плочите. Нова светкавица проряза небето и освети натрапника. Изкрещях. Той се хвърли към мен. Олюлях се. Той ме сграбчи и аз се задърпах отчаяно. Блесна още една светкавица и тогава видях лицето му.

— Здравей, Миранда — каза той.