Дженифър Уайлд
Непокорната Миранда (30)

10

Най-после всичко свърши. Хората на Къмбърланд дойдоха след два дни. Банкрофт беше с мен. Облечена със старата си памучна рокля, с кърпа на главата, им заговорих на ужасния си език от времената в Сейнт Джайлс, както ми бе наредено. Банкрофт ги увери, че съм проста прислужница, но въпреки това те ме разпитаха най-подробно. Заеквах, пелтечех и ги ругаех дебелашки, задето ми обръщат къщата наопаки. Бях убедителна и те се прехвърлиха на Банкрофт, като най-близък приятел на предателя.

Той отхвърли възмутено обвиненията срещу Кам, твърдейки, че явно е станала някаква грешка. Призна, че наистина Кам е изтеглил спестяванията си преди три дни, но казал, че му се налагало незабавно да тръгне за Плимут, откъдето смятал да вземе кораб за колониите. Банкрофт сподели, че решението му го изненадало в първия миг, но Кам отдавна се чувствал преуморен от работа и често говорел как ще се оттегли във Вирджиния, за да отглежда тютюн. Нищо не можело да го откаже от намерението му.

След като дълго претърсваха къщата и ни разпитваха, мъжете си отидоха, безсилни пред комедията, която им разиграхме двамата с Банкрофт. След това с него опаковахме всички вещи на Кам и покрихме с чаршафи мебелите. Приготвих куфара си и зачаках Шепърд, който трябваше да ме отведе в малката къщичка, която бе наел за мен близо до Стратфорд. От прозорците й се виждали плачещите върби край реката, в която плували лебеди. Там съм щяла да намеря, казваше той, покоя и ведростта, от които съм имала нужда. Щяла съм да си почина, да забравя, и (дай боже!) да пропиша отново. Госпожа Удън щеше да остане с мен за известно време (кучетата обожавали живота на село). Шепърд и Банкрофт обещаха също да ме навестяват. Тримата бяха подготвили всичко вместо мен и аз ги оставих да действат както намерят за добре. Беше ми все едно. Щях да отида там, да седна в тревата и да гледам върбите и лебедите, но нямаше да забравя нищо. Никога. И също така никога нямаше да напиша и дума.

Сбогувах се с кабинета на Кам, където в последните месеци бяхме прекарали безброй чудни мигове. Сега там не бе останала и следа от него. Целият му багаж бе струпан на тавана на Банкрофт. Вече знаех защо бе работил до изнемога, за да довърши навреме „Гостът от Япония“: всички пари от книгата бяха вложени при Банкрофт на мое име и вече се множаха. Беше едно малко състояние. А Банкрофт ме увери, че скоро ще стана богата. За мен това нямаше никакво значение. Все пак нямаше да се предам толкова лесно. Въпреки любезните ми маниери и изискания ми говор, в мен все още живееше Херцогиня Ранди, отраснала по улиците на Сейнт Джайлс, която не даваше пет пари за никого и за нищо.

Госпожа Удън казваше, че каквато съм млада и хубава, няма да липсват мъже, желаещи да ме утешат, като се започне с Дейвид Гарик. Ала аз не исках и да чувам за мъже. Те знаеха само как да разбият сърцето на една жена.

От долния етаж се чуха гласове и стъпки. Слугата на Шепърд взе куфара ми и го отнесе, докато господарят му и госпожа Удън си шушукаха загрижено, сякаш бях тежко болна. Те тримата с Банкрофт бяха много внимателни към мен и аз им бях благодарна. Ала в мен се криеше повече сила, отколкото предполагаха, и макар да бях безутешна, знаех, че нямаше да се хвърля в реката.

— Миранда, скъпа, всичко е готово. Да тръгваме! — ми нареди Марселон.

— Идвам — отвърнах аз.

Казах сбогом на стаята и на живота си тук. После, външно спокойна и сдържана, въпреки мъката, която разкъсваше сърцето ми, слязох по стълбите, усмихнах се и се заех с трудната задача да оцелея.