Дженифър Уайлд
Непокорната Миранда (29)

9

В следващите пет дни Кам се отнасяше към мен както никога досега: беше внимателен, любезен, нежен, макар и малко разсеян, засвидетелстваше ми безкрайна почит — нещо невиждано досега. Дните преминаваха в блаженство, а нощите… нощите — в страстни и неуморни ласки, сред които телата ни танцуваха в съзвучие. Дивата ненаситност на пламенния ми любовник бе отстъпила място на някаква кротка нежност, която търсеше да предусети желанията ми и да ги утоли. Владеейки се до съвършенство, Кам се стремеше сега повече да дава, отколкото да получава. Ала все така не позволяваше да му се изплъзне думичката „любов“, макар че това вече нямаше значение, тъй като получавах доказателствата.

Все пак оставаше мисълта, че четвъртъкът наближаваше с всеки изминал час и в този ден той сигурно щеше да ме остави и да поеме към самоубийственото си начинание. Дали беше толкова мил, понеже като мен предусещаше катастрофата? А аз, можех ли аз да се отдам докрай на щастието си, знаейки това? Бих предпочела да си бъде пак същият невъзможен и упорит шотландец, отколкото този нежен любовник, който скоро щеше да ме напусне и да се хвърли презглава в нещо, което най-вероятно щеше да му коства живота.

Той кротко и спокойно ми обясни всичко и аз проумях по-добре защо държи толкова на плана си. Не ставаше въпрос единствено за сляпо отмъщение, макар че и това го имаше, разбира се. Убийството на Къмбърланд беше акт с голямо политическо значение, ултиматум към краля да преосмисли и промени политиката си по отношение на Шотландия и на привържениците на принц Чарлс Хубави. Заговорниците се надяваха да постигнат обща амнистия и връщане на имотите, конфискувани от английската корона. В противен случай кралят щеше да сподели съдбата на сина си. Аз обаче мислех, че това само щеше да даде повод да се увеличат репресиите и да се смажат всички, които биха подкрепили връщането в страната на младия претендент за трона. На това Кам отвърна само, че нищо не съм разбирала от политика.

Сега разбирах и защо лейди Арабела Дънстън също участва в заговора: тя беше далечна роднина на Чарлс Хубави и във вените й течеше кръвта на Стюардите. Къмбърланд дори не подозираше това. Макар че бе отраснала в Англия, при връщането си в Шотландия тя бе видяла как живеят близките й, разорени като самата нея. Кам беше от малцината, които знаеха произхода й и бе отишъл да я помоли за съдействие, знаейки за слабостта на херцога към нея. Лейди Арабела се бе съгласила на драго сърце да им помогне за свалянето на Хановерската династия и възцаряването на принц Чарли Хубави.

Тъй като участието й в заговора беше очевидно, след него тя не можеше да остане в страната. Една закрита карета щеше да я чака в покрайнините на гората, за да я откара в Дувър, където щеше да вземе кораб за Франция и да се присъедини към свитата на принца в изгнание.

Всичко това изглеждаше добре организирано, но аз се измъчвах от лоши предчувствия. Ако не можех да сторя нищо за лейди Арабела, Роби и другите, то можех поне да спася Кам. Трябваше на всяка цена да му попреча да отиде на онази съдбовна среща. И дума не можеше да става да му въздействам с доводи или със сълзи. Освен това беше много по-силен от мен. Може би трябваше да го ударя с нещо тежко по главата… Не можех обаче да рискувам да го убия! Сигурно съществуваше и друго средство, трябваше само да го намеря.

Изведнъж си спомних, че Марселон ми бе говорила за някакво приспивателно, от което тя вземаше три-четири капки, когато страдаше от безсъние, една от злините на напредналата възраст. Та нали лейди Арабела щеше да прибегне до същото, за да потопи войниците във внезапен дълбок сън!

Марселон се учуди, като ме видя. Тя тъкмо хранеше кучетата си и те подскачаха около нея с весел лай. Трябваше да слушам поне десет минути бъбренето й, преди да й наговоря куп лъжи и да я помоля за малко от нейните капки. Тя се обърка и се поколеба. Съмнявала се, каза тя, че на моята възраст дори грижите и преумората могат да попречат на здравия сън. По-скоро трябвало да е обратното. После реши да ме смъмри. Накрая, когато вече всеки миг щях да се разплача, се смили и ми донесе приспивателното. Беше малко шишенце с тъмна течност, подобна на мастило. Тя ми го повери с безкрайни наставления: не повече от три-четири капки, разтворени в чаша вода. Каза да й го върна още на другата заран. Обичала ме като дъщеря и знаела какво съм преживяла в последните месеци, и на нея й се случвало понякога да се чувства потисната… Благодарих й горещо и хукнах към къщи.

Кам се върна след половин час, видимо уморен и замислен. Целуна ме разсеяно и се качи в стаята си. Взех последната бутилка вино от подаръка на Шепърд и постоях нерешително, докато се уверя, че Кам ще остане горе. Три-четири за чаша, но колко прави това за цяла бутилка? Трябваше да сипя приспивателното още сега, и то направо в шишето. Не можех да рискувам да ме види как го слагам в чашата му. Една трета от флакона ми се струваше подходяща доза. Черните облачета, които се образуваха първо, скоро се разнесоха, щом затворих отново бутилката и я разклатих. Виното беше станало малко по-тъмно на цвят, ала Кам едва ли щеше да забележи.

„Пийни една последна чаша, щях да му кажа аз, една последна чаша, преди да тръгнеш. Ще те отпусне…“ Ами ако съм сложила твърде много капки и го отровя… Потреперих. Трябваше обаче да изглеждам като всеки друг път, за да не се усъмни. Да бъда весела и да се държа естествено.

Намерих го да пъха дрехи в голяма кожена чанта. Защо му бяха? Нима смяташе да напусне страната след атентата? Да ме напусне и мен? Когато Кам се обърна и видя изражението ми, се приближи и сложи ръце на раменете ми.

— Това е само за всеки случай, Миранда. Трябва да съм готов да тръгна веднага, ако… ако нещо се обърка.

— Но…

— Всичко ще мине добре, но все пак ще взема тази чанта. Всички ще направим така. Просто предпазна мярка.

— Къде… Къде ще отидеш?

— Във Франция, с Арабела. Ще я чака кораб и ако нещо стане, всички ще заминем с нея.

— Кам, толкова се тревожа! Аз…

— Всичко ще мине добре — увери ме той. — Ще отведем Арабела до Дувър и ще се разпръснем, за да се приберем незабелязано по домовете си. Месеци наред сме го обмисляли.

— Въпреки това имам чувството, че…

— Нали няма да се размекнеш точно сега?

— Не… Няма да се размекна.

— Смело момиче! — рече той.

След това се обърна и продължи да стяга багажа си.

— Как ужасно тъпчеш всичко — смачкано, неподредено. Дай на мен.

Той се отдръпна с облекчение и ме загледа как изпразвам чантата и се заемам да подреждам в нея грижливо сгънатите дрехи. На лицето му се изписа онова объркано изражение, което имат мъжете, когато гледат някоя жена как прави нещо извън кръга на мъжките възможности. После извади от джоба си пълна кесия, метна я върху дрехите, затвори чантата и каза:

— Днес ходих в банката и се видях с Банкрофт. Закрих сметката си.

— Нима?

— Открих една на твое име, Миранда и пренесох в нея всички пари. Не искам да останеш без средства, ако се случи нещо… Отново проста предпазна мярка.

— Не трябваше…

— Да не говорим повече за това. Сега е пет и половина. Мисля, че ще е по-добре да се приготвя.

— Кам… Не бързай… Нека пийнем преди това по чаша вино.

Идеята сякаш му допадна и той ми се усмихна с разбиране, после ме прегърна, доволен, че приемам нещата толкова смело. И тъй като усмивката му ставаше все по-широка, а прегръдката му все по-настойчива, усетих… усетих, че моят шотландец беше готов отново да премине към действие.

— По дяволите! — рече той, отдръпвайки ме от себе си. — Това не беше предвидено в програмата! Ти си истинска магьосница… Но нямаме време. Тази нощ, като се върна. Добре ще е да похапнеш солидно на вечеря — ще имаш нужда от всичките си сили…

Той ме изпрати да донеса виното, докато се преоблече. Бях толкова неспокойна, че докато оставях подноса на масичката в салона, ръцете ми се разтрепериха и чашите зазвънтяха. Виното ми се стори още по-тъмно на цвят. Дали Кам щеше да забележи?

Той слезе чак в шест. Имах време да се овладея. Дрехите му — вехти, в стоманеносиво и черно — му предаваха вид на бандит, който причаква жертви по пътищата. Това впечатление се засили, щом извади от пояса си пистолет и го размаха със свиреп поглед в очите над черния шал, с който бе закрил долната част на лицето си. Така щяха да направят всички, довери ми той, когато се втурнат в къщата, за да обезвредят слугите. Така нямаше да се наложи да ги убият.

— О, колко хубаво! Твоят братовчед…

— Иън е по-кръвожаден, отколкото ми се ще. Донякъде и аз съм такъв, но изразходвам жестокостта си в романите, които пиша. Иън няма подобен отдушник. Той би ни пратил всички на оня свят, без да му мигне окото.

— Кам, страхувам се от него.

— Когато свършим, ще се погрижим и за братовчеда Иън. Смятам да го изпратим в колониите, освен ако не ни принуди да вземем по-крути мерки. Той е толкова безогледен, че представлява опасност за делото. Спокойно можем да минем и без него.

— Всички шотландци ли сте такива?

Кам ми отвърна през смях, че с изключение на тях двамата, шотландците са мирен и дружелюбен народ с прекрасни обичаи. Крачеше насам-натам с онази сдържана веселост, която обземаше хората, преди да се впуснат в опасности, поставящи на изпитание цялото им мъжество. Рицарите-кръстоносци, поели към Светите места, трябва да са изпитвали същата екзалтация. Ала аз подметнах, че още е рано и има време да се поотпусне. Когато му наливах виното, ръката ми дори не трепна. Той ме поздрави за твърдостта, с която приемах нещата и ме увери, че щом всичко приключи, ще ми изрази благодарността си по подобаващ начин. Накрая отпи глътка вино, после още една. Явно не усети нищо необичайно. Продължи да говори все така вдъхновено, призна, че характерът му е непоносим и обеща за в бъдеще да се държи по-добре. Дори ми сподели, че съм била единствената жена, с която никога не се отегчавал, и си давал ясна сметка за това.

Накрая остави празната си чаша. Приспивателното не действаше. Обзе ме паника. Молбата ми явно бе смутила Марселон, която доста се забави, преди да ми го донесе. Дали не ми беше дала… просто оцветена вода? Какво да правя? „Спокойно, Миранда! Ако се наложи, дори ще го хлопнеш с нещо тежко по главата!“

— Още малко вино? — запитах спокойно.

— Да, може. Ти няма ли да пийнеш?

— Не съм жадна. Как се чувстваш?

— Пълен с решимост. Смъртта на Къмбърланд ще бъде като дар от небето за много хора, Миранда. Това не е произволна постъпка на банда фанатици. Планът бе изработен много… грижливо… и приет… единодушно… Работихме върху него… цяла година…

Той остави чашата си с толкова рязко движение, че едва не я разля, и ме погледна смаяно, внезапно проумявайки, че съм го упоила. Спокойно отвърнах на погледа му.

— Ти… Ти… — запелтечи мъчително Кам.

— Не можех да те оставя да отидеш, Кам.

— Мръ… Мръсна… кучка!

Той стана и тръгна към мен, олюлявайки се. Вдигайки ръка в юмрук, за да ме удари, но се олюля и едва не ме събори, когато го прихванах през кръста и той се отпусна върху мен с цялата си тежест. Главата му падна на рамото ми, а ръцете му увиснаха безпомощно. Успях да го завлека до канапето. Той се свлече върху него толкова тежко, че пружините изскърцаха. Вдигнах му краката и сложих възглавничка под главата му. Господи боже, дали не го убих? Не, дишаше, а пулсът му изглеждаше нормален. За разлика от моя. Сърцето ми биеше до пръсване. Отпуснах се в едно кресло наблизо, смазана от сериозността на постъпката си. Никога нямаше да ми прости. Никога. И все пак… трябваше да го направя. Дали щеше да ме разбере?

Насилвах се да вярвам в това. Седях там, докато здрачът се спускаше, заслушана в дишането му, и се опитвах да не мисля какво ли ставаше в къщата сред гората. Часовете течаха. От време на време Кам измърморваше нещо или замахваше с ръка. Понякога прохъркваше, но продължаваше да диша дълбоко.

Изведнъж си помислих, че сигурно ще поиска кафе, като се събуди. А също така ще е гладен, понеже не беше ял. Пък и за мен щеше да е по-добре да се занимавам с нещо в кухнята, вместо… Мисълта за това, което щеше да направи с мен, когато се събуди, ме плашеше. Опитвах се да забравя за това. Не се и съмнявах, че ще ме пребие. Най-после го чух да се размърдва. Побързах да налея чаша кафе и да му я занеса. Заварих го седнал на канапето, зачервен, с влажна от пот коса. Погледът му ме прониза.

— Колко е часът?

— Почти… Почти един. Ето, мисля, че имаш нужда от малко кафе.

Той пое чашата мълчаливо и бавно я изпи. Отидох да донеса кафеника, за да му долея. Насилих се да не треперя. Щом изпи и втората чаша, той стана и тръгна с още несигурна крачка.

— Какво беше това?

— Ами… приспивателно. Взех го от госпожа Удън, казах й, че не мога да спя. Тя… Тя не знае за какво ми трябваше. Предполагам, че… че си ми ужасно ядосан.

Кам не отговори и се зае да изтръсква някаква прашинка от ревера си, сякаш беше сам в стаята. Мълчанието просто ме смазваше; накрая не издържах и извиках:

— Кажи нещо!

— Думите са излишни, Миранда.

— Направи нещо! Набий ме, ако така ще се почувстваш по-добре, но…

Гласът ми се прекърши и очите ми се напълниха със сълзи. Гледах го като замаяна, а той се взираше в мен, сякаш никога не ме беше виждал, сякаш бях някоя непозната, която по невнимание бе допуснал в дома си. После ми обърна гръб. Това безразличие ме ужаси повече, отколкото ако беше избухнал или се бе нахвърлил да ме бие. Разридах се, когато мина край мен, сякаш не съществувах, и тръгна към вратата.

— Кам! — извиках аз и се спуснах след него.

Хванах го за ръката; той я издърпа.

— Свършено е, Миранда.

— Но поне се опитай да ме разбереш! Трябваше да го направя! Аз…

От двора долетя силен шум. Нечии тежки стъпки се приближиха, после на вратата се похлопа. Кам отвори и вътре се втурна задъхан Роби Брус. От него се носеше силна миризма на пот и косите му бяха залепнали за челото. Сигурно беше тичал с все сили. Дрехите му бяха разкъсани и обгорени, лявата му скула беше очернена. По тесния му жакет от велур имаше кръв.

— Какво стана? — попита Кам.

— Трябва да бягаме! Не бива да губим нито миг! Войниците…

— Какво се е случило, приятелю?

Роби беше на ръба на нервна криза и не можеше да говори разбираемо. Кам го зашлеви силно и той смаяно избухна в сълзи. После прехапа устни и събра всички сили, за да се овладее.

— Ти не дойде! Чакахме, чакахме и накрая Иън настоя да тръгваме. Закъсняхме с половин час и всички бяхме объркани и нервни… Вярно е, че Иън се правеше на началник, но ние се водехме по тебе и когато не дойде… Като те нямаше… Всичко се обърка. Още отначало не ни вървеше. Стражите се въргаляха пред къщата… Бяха премръзнали от студ. После, когато влязохме, за да се оправим със слугите… Бяхме се разбрали да скрием лицата си, но Иън… Той… Вързахме ги, а той измъкна гаротата, а на нас нареди да отиваме за барута… Барута… Измъкнахме шестте бурета, но тогава пък Маклауд… Той изтърва едното още в преддверието и барутът се разпиля… Кембъл беше точно зад него и държеше свещ… Той… Подхлъзна се на барута и падна… Свещта… Двамата се разлетяха на парчета. Цялата къща се разтресе и пламна…

— Арабела!

— Тя… Тя още беше горе… Не бе успяла да накара Къмбърланд да изпие приспивателното. Той… Най-напред не ни усети, но когато къщата се разтресе, запищя от ужас. Качи се на покрива и се развика за помощ. Аз се качих да потърся Арабела и я отведох в гората. Но през това време дойдоха… дойдоха още войници. Смяната на караула, Кам! Не знаехме… Не знаехме, че се сменят. Те пристигнаха точно след експлозията и настана истински ад! Те… Посякоха Иън и Макгрегър… Застреляха Малкълм и хванаха Бърнс и Кохрейн живи. После свалиха Къмбърланд от покрива. Той само крещеше: „Открийте жената! Открийте жената!“. Беше пълно с войници, Кам, и всички се втурнаха да претърсват гората, за да я намерят…

— А знаеш ли…

— Качих я в каретата и й казах да тръгва. Двама войници се нахвърлиха върху мен. Измъкнах сабята от ръцете на единия и го пронизах с нея. Другия го спипах за гушата и му извих врата. Каруцата ни чакаше в гората. Добрите ми кончета! Накрая се влачеха по корем. Трябва веднага да се махаме, Кам! Ако не побързаме, могат да ни спипат в Дувър, преди да сме се качили на кораба.

Кам кимна. Щом си пое дъх и избърса потта от челото си, Роби добави:

— Не вярвам Бърнс и Кохрейн да споменат нещо за кораба, но Къмбърланд знае как да накара хората да проговорят. Ще ги измъчва, докато му кажат имената на всички участници. Може да му отнеме часове, дори дни, но ние не бива да се бавим. Трябва да се измъкнем от Англия.

— Прав си.

— Колата ми е на ъгъла на Флийт Стрийт. Не можем да направим друго, Кам. Изгубихме. Ако ти беше с нас, нещата можеше и да са по-различни. Щяхме да отидем навреме, ти щеше да ни ръководиш. Можеше и да успеем да вдигнем къщата във въздуха и да се измъкнем, преди да дойдат войниците… Защо не дойде, Кам?

— Ще ти обясня по-късно. Отивай в колата, идвам ей сега.

— Не! — обадих се аз.

Роби тръгна, а Кам погледна към мен. Бях се облегнала на стената и отчаяно клатех глава: „Не, не!“ с мълчалива молба в очите. Той взе чантата си.

— Вземи ме със себе си, Кам!

— Вероятно хората на Къмбърланд ще дойдат да ме търсят. Ще те разпитват. Не знаеш нищо. Ти си просто прислужница. Разбра ли? Още сутринта отиди при Банкрофт и му кажи какво се е случило. Той ще ти помогне.

— Кам…

— Щедро съм те обезпечил. Няма да ти липсва нищо.

— Вземи ме, Кам! Вземи ме със себе си! Не ме оставяй! Аз… Аз не мога да живея без…

— Нима не разбираш, Миранда? — прекъсна ме спокойно той. — Не разбираш ли, че всичко това стана по твоя вина? Че си виновна за смъртта на тези хора?

— Не е вярно! Аз…

— Би трябвало да те убия. Но няма да го направя. Твърде съм слаб за това. Ти ме направи такъв. Проклет да е денят, в който те срещнах, Миранда! Надявам се, че никога повече няма да те видя.

По-добре да ми беше забил нож в сърцето. Щеше да е далеч по-човечно. Вцепенена от мъка, чух как стъпките му се отдалечиха и заглъхнаха. Отнасяше живота ми със себе си. Нещо се прекърши в мен. Кам си беше отишъл завинаги. А аз трябваше да свикна да живея с мъртва душа.