Шенън Уейвърли
Летен романс (7)

Седма глава

Цяла сутрин Джоана бе раздразнителна. Изкарваше си яда на Кейси и се чувстваше виновна за това, но не бе в състояние да се въздържи.

Сега стоеше пред разписанието на ферибота. Следващият потегляше в един часа, следователно щеше да има достатъчно време да събере остатъка от багажа си.

— Мамо, защо сме тук? — дръпна я Кейси за ръката.

Джоана се вгледа внимателно в лицето му. Знаеше, че отговорът й ще го разочарова много. Клекна до него и рече:

— Кейси, искам да си отидем у дома. Аз…

Преди да успее да продължи, устничките на Кейси затрепериха и той бе готов да се разплаче.

— Но ние току-що пристигнахме.

— Тръгваме си! — отсече Джоана нетърпеливо.

— Не! — разрида се Кейси. — Още не съм купил подарък за баба, а и не сме посетили другата част от острова.

— Следващия път, момчето ми. — Джо понечи да го прегърне, но той я отблъсна.

— Остави ме!

Червенина заля лицето на Джоана. Какво правеше тя? Защо не помисли за сина си? Наистина ли искаше да му отнеме всичко — радостта от игрите в пясъка, океана, поляните с диви цветя, срещите с негови връстници, които го отвличаха от мисълта за неотдавна преживяната мъка? Защо бягаше? Толкова ли силно влияние упражняваше Майкъл върху нея, че тя пак хукна към първия ферибот, както някога?

Не. Майкъл Малоун да върви по дяволите! Тя няма да си замине. Твърде много държеше на Кейси, за да го разочарова.

— Ела, Кейси. Понякога разсъждаваш по-мъдро от мен. — Джоана го прегърна.

— Вкъщи ли си отиваме?

— Не. Връщаме се във вилата.

Детето обви ръце около врата й и допря все още мократа си бузка до нейната.

— Обичам те, мамо! — прошепна с треперещо от вълнение гласче.

Когато се върнаха, на масата имаше пакет от майка й. Очевидно Майкъл бе ходил за пощата. Джоана си наля чаша лимонада и отвори плика. Вътре имаше кратко писъмце от Дороти и вестника, който Джо я бе помолила да й изпраща. Тя го разгърна и се зачете в обявите за работа.

— Добро утро! — поздрави дрезгав глас откъм вратата.

— Нейтън! Здрасти! Влизай.

— Какво правиш? — Той се отпусна в стола срещу нея.

— Преглеждам предложенията за работа.

— Нова работа ли си търсиш?

— Да, макар все още да не съм взела окончателно решение.

— Но защо? Нима животът ти не бе достатъчно напрегнат през изминалата година?

— Как да ти кажа, заради повече пари. Не живеем зле, но все пак бих искала да направя много повече за Кейси.

— Ела да работиш за мен — рече Нейтън. — Тъкмо търся управител на магазина в Едгартаун и смятам, че ти си най-подходящият кандидат.

— Но това означава да живея постоянно тук.

— Това е целта ми — усмихна се Нейтън закачливо.

— Много мило от твоя страна, Нейтън, но аз си мислех за нещо друго, нещо по-професионално, което дори би ме върнало на училищната скамейка. А теб какво те води насам? — попита тя и не му даде възможност да й напомни отново колко труден е бил животът й през изминалата година.

— Смятах да отида в магазина, но как се работи в такъв прекрасен ден? Какво би казала за една разходка с лодка?

— С удоволствие! — Джоана бе щастлива, че цял ден ще бъде далече от къщата.

— Чудесно. Взимай си нещата, грабвай сина си и да тръгваме.

— Кейси? — извика Джоана, докато се качваше по стълбите.

Изведнъж чу звънкия му детски смях. Идваше откъм стаята на Майкъл. Джоана отвори вратата и го видя пред бюрото. Бе седнал в скута на Майкъл и удряше с малките си пръстчета клавишите на пишещата машина. Никой от двамата не чу влизането й. Очевидно се забавляваха чудесно.

— Кейси, какво правиш тук?

— Пиша, мамо — обърна се момченцето. — Точно като чичо Майкъл.

Джоана не бе виждала Майкъл цялата сутрин и дори сега той не се обърна към нея. Младата жена се зачуди дали и него го измъчват угризения за снощния сблъсък.

— Хиляди пъти съм ти казвала да не безпокоиш Майкъл, докато работи. — Изведнъж й се прииска да е на мястото на сина си и да види какво пише Майкъл.

— Знам, мамо. Какво има? — Кейси обви с ръка врата на Майкъл и положи брадичка на рамото му.

— Нейтън дойде да ни вземе за разходка с корабче.

— Разходка с корабче ли? — Той обмисли предложението, слезе от коленете на Майкъл и приближи към Джоана.

— Извинявай за безпокойството, което ти е причинил — бе краткото й извинение.

— Няма нищо.

Джоана бе учудена. Отговорът му прозвуча, сякаш наистина мислеше така.

 

 

Следобедът бе прекрасен. Лодката също. Имаше всички удобства и бе точно това, от което Джоана имаше нужда, за да забрави снощните събития. Ала въпреки всичко не можа да пропъди Майкъл от мислите си. Сега, когато бе решила да остане, щеше всеки ден да се вижда с него, което я изправяше пред редица проблеми. Снощи бяха разрушили фасадата на благоприличието, която си бяха наложили, откакто бе пристигнала. Сега чувствата им бяха излезли наяве, старите рани се отвориха, обвиненията висяха във въздуха. Тя чувстваше, че и двамата страдат. Ала откъде се бе взело това странно съчувствие, което изпитваше към Майкъл? И защо? Той не го заслужаваше.

Нейтън караше между остров Елизабет и Бизард Бей. Починаха си в стария китоловен център Бедфорд и обядваха в ресторант с изглед към океана. После се разходиха по тесните, павирани улички на реставрираните исторически обекти. Спряха в антикварен магазин и дори намериха време да разгледат един голям музей.

— Искате ли да ви заведа на вечеря? — покани ги Нейтън.

Вече бяха спрели в Менемша. Слънцето залязваше.

— Благодаря. Бе чудесен ден, но предпочитам да се прибера вкъщи — отвърна Джоана.

— Да, разбирам. Да се возиш с лодка е доста уморително.

Джоана с радост прие готовото извинение. Всъщност тя въобще не бе изморена. Щеше да почувства умората по-късно, когато се приберат във вилата и отново се срещне с Майкъл. Цял ден се бе страхувала да се върне в къщата, за да не се повтори разправията от снощи. Внезапно й хрумна идея, която поне за една нощ щеше да свърши работа.

 

 

Джоана и Кейси опънаха старата брезентова палатка в подножието на една дюна. После се разходиха по крайбрежието и събраха изсъхнали клончета. Когато нощта падна, се настаниха удобно до огъня. На дълги пръчки бяха забучили по един кренвирш. Излезе лек вятър и тревата зашумоля. А някъде в далечината се чуваше шепота на океана.

Кейси се бе загледал в пламъците, а Джоана не откъсваше очи от него. Господи, колко много го обичаше! Но въпреки всичко в сърцето й съществуваше празнота, която той не можеше да запълни. Защо Фил почина? Защо нейният свят се разпадна на парчета? Бе толкова уютно и защитено. Но от какво всъщност бе защитена там?

Нощта ставаше все по-хладна и влажна. Тя закопча якето на Кейси и му сложи качулката.

— О, мамо! — усмихна се Кейси и се дръпна.

Растеше твърде бързо. Превръщаше се от дете в момче. Всеки ден тя откриваше промените у него — във все по-сложния му начин на изразяване, в увеличаващата се подвижност на тялото му. Напоследък имаше и промени, които я безпокояха. Например отказът му да си подгъне джинсите, защото Майкъл не бил подгънал неговите, начинът, по който сядаше и подпираше крака на перваза на прозореца. Тя не се дразнеше от факта, че Кейси подражава на възрастен човек, а защото бе избрал именно Майкъл. Имаше толкова много възрастни хора, които го обичаха — дядовци, лели, чичовци. Майкъл почти не му обръщаше внимание. Тогава защо Кейси толкова много подражаваше на Майкъл?

Вятърът се усили. Джоана бе неспокойна. Можеше да излезе буря. Без значение колко упорито се опитваше да го избегне, Майкъл отново се завръщаше в живота й. А това означаваше — и в живота на детето.

Кейси бе изморен и заспа преди девет. Джоана обаче не можа да затвори очи. Дълго лежа замислена. Накрая се измъкна от спалния чувал и отвори ципа на палатката. Нощта бе ясна и топла. Младата жена обви коленете си с ръце и се заслуша. Чу пукането на съчките в огъня, шепота на вятъра. А някъде долу зад билото на дюната, се долавяше шумът на прибоя.

Джоана знаеше, че брегът е необитаем, но имаше усещането, че нещо диша някъде в тъмното, нещо голямо, прекрасно и вечно. Чувството й бе останало от детските години, когато обичаше да гледа звездите и да им се наслаждава. Но винаги най-силно го бе усещала тук, на острова, носещ своята непреходна красота.

И най-вече на Гей Хед. Трябваше скоро да отведе и Кейси там. Местността бе невероятно красива — диви поляни, хълмове и глинени скали, които се издигаха на петдесет метра над морското равнище и бяха обагрени на пластове в розово, жълто и бледолилаво. Двамата с Майкъл обичаха да ходят там привечер.

Всъщност Гей Хед бе първото място, където отидоха, когато тя пристигна през онова последно лято. Неволно мислите й отново я пренесоха в миналото…

Бяха сами сред скалите. Тя вече вярваше, че това ще бъде тяхното лято. Беше само на осемнайсет. Майкъл бе някак объркан. Казваше й, че я обича, но не я заслужава. Ала че въпреки всичко мисли само за нея. Страхуваше се да я докосне. Тя бе направила първата крачка. Бе се отпуснала на пясъка и го бе приласкала. Спомняше си как я погледна Майкъл тогава. После коленичи до нея и я грабна в обятията си. Когато я целуна, Джо му отвърна със страст, на която сама не предполагаше, че е способна.

Джоана тръсна глава, сякаш да прогони спомените. Въпреки всички щастливи мигове, които бе преживяла през онова лято, накрая Майкъл бе постъпил като егоист, бе я излъгал жестоко. Не трябваше никога да забравя това.

Изведнъж забеляза нещо бяло до входа на палатката и се сепна уплашено. Какво, по дяволите, бе това? Може би чайка? В следващия миг осъзна, че е бяла носна кърпа, завързана за дълга пръчка.

— Джоана?

— Майкъл?! — извика тя. Сякаш мислено го бе призовала.

— Кейси спи ли?

— Да.

— Добре. Исках да поговоря с теб.

— Иди си! — Струваше й се, че нощта пулсира срещу нея като огромно сърце. Не виждаше лицето му. Огънят бе зад гърба му, но знаеше, че е раздразнен. Усещаше напрежението му.

— Джоана Скот, излез оттам!

Гласът му звучеше така повелително, че Джоана реши да се подчини, без повече възражения. Лицето й гореше и вятърът й се стори студен, а пясъкът под краката й — мокър.

Тя приближи до огъня. Седна намръщено и закопча догоре якето си.

— Как разбра къде да ни откриеш?

— Това е мястото, на което се усамотявахме някога с теб.

Безгрижието, с което той говореше за миналото им, я плашеше и изненадваше. Той изтупа ръцете си от пясъка и седна пред огъня срещу нея. Пламъците хвърляха неясни отблясъци по лицето му и Джоана почти усети болка. Не бе честно един мъж да притежава толкова много чар!

— Трябва да си луда да дойдеш тук сама в такава нощ! Синоптиците казаха, че ще вали.

— Благодаря за предупреждението, но не бе необходимо да си правиш труда да идваш чак дотук само заради това.

— Не съм дошъл дотук само за това и ти много добре го знаеш.

— Не и за нова разправия, надявам се. Слушай, Майкъл, ако смяташ, че съм се изплашила от поведението ти снощи…

— Би ли замълчала за момент, моля те?

Джоана отвори уста, но не каза нищо. Толкова бе изненадана от нежността в гласа му.

— Джо, съжалявам за миналата вечер. Цял ден искам да ти се извиня, но или те нямаше вкъщи, или пък не ми достигаше смелост.

— Приемам извинението и също бих искала да забравя, но…

— Не бива да забравяш. Случилото се снощи е твърде важно, за да се забрави така лесно. Не знам какво стана с мен. След като приятелите ти си отидоха, бях толкова ядосан, че вече не можех да се контролирам.

Джоана отново започваше да вижда в Майкъл човека, когото обичаше. Той говореше с искреността на Майкъл, когото тя познаваше навремето, в едно кратко, незабравимо лято. Но днес…

— Но днес… — Майк се засмя нервно. — Днес се чувствам много по-добре. Разбираш ли? Сякаш миналата нощ бе като разваляне на магия, която съм носил и себе си от години. Днес се събудих със странното желание да разговарям.

— Вече говорихме.

— Не. Просто си разменяхме остри реплики. Не мисля, че сме разговаряли като разумни хора, откакто си тук. — Майкъл я гледаше открито. В очите му нямаше нищо измамно. — Б-р-р-р! — Той потрепери от студ. — Как я караш, Джо?

Джоана усещаше, че не може да го излъже както преди. Тя отпусна рамене и се предаде.

— Чувствах се ужасно — призна. — Отвратително.

Широка усмивка се плъзна по устните на Майкъл и Джоана също не успя да се въздържи. Сякаш се бе освободила от магията на няколко демона.

— Аз също — призна той. — По дяволите! Олекна ми, когато се разведохме с Бъни. Женитбата ни бе само фарс. Разделихме се преди пет години.

— Искаш да кажеш, че си бил женен само една година?

— Дори по-малко. Но какво значение има? Толкова ли си изненадана? Аз съм по-скоро ядосан от факта, че се отказах от преподавателската работа. Нещата вървяха добре. Бях ръководител на катедра, литературното ни списание ставаше все по-известно в страната, а и програмата за обмен на студенти с Русия най-после видя бял свят.

Джоана облегна брадичка на коленете си и си го представи като университетски професор. Може би носи джинси и туид, мислеше си тя. И сигурно всички първокурснички са примирали от вълнение. Динамичен, влюбен в предмета си, с чувство за хумор… Видението бе толкова ярко, че дори изпита ревност.

— Сложил си край на всичко това?

— През май, веднага след като свърши семестърът. Бе едно от най-трудните решения, които някога съм вземал. Но си дадох сметка, че повече обичам да пиша. А и писателската, и преподавателската работа изискват да им се отдадеш изцяло, така че бе невъзможно да ги съчетая. Бях принуден да избирам. Знам, че изоставянето на кариерата ми в университета изглежда глупаво. Точно затова ти казах, че съм взел отпуск. Сега имам само два изхода: да се проваля или да спечеля. Неуспехът определено не ме привлича.

Джоана се усмихна.

— Не е смешно, Джо — отвърна той. — Имам твърде малко пари. Продадох апартамента си, за да спестя разходи, продадох дори мебелите. Всичко, което ми остана, са колата и дрехите ми. Ето защо — той сведе глава — така отчаяно се нуждаех от вилата за това лято. Заради парите. И защото са ми необходими спокойствие и тишина, за да пиша.

Изведнъж Джоана разбра всичко.

— О, Майкъл, нямах и най-малка представа. Трябваше да ми кажеш.

— Е, не съм чак толкова зле. Всъщност е просто неописуемо. Най-после се занимавам с това, за което съм мечтал цял живот. Твърде малко хора могат да се похвалят с подобно постижение.

— Ще ми кажеш ли над какво работиш?

— Това… е роман. Отговорът достатъчен ли е?

— Да. — Неочаквана топлина се разля по тялото й и тя се усмихна нежно.

— Никога не съм предполагал, че е толкова трудно. Работата върви много бавно. Вече се притеснявам дали въобще ще я завърша до началото на август.

— Това означава ли, че имаш предложение от издател?

— Само защото имам най-добрия агент. Името й е Джойс Стърлинг. Работи за агенцията „Майлс Карсън“. Може и да си чувала за тях. Наистина са най-добрите!

— Това същата Джойс ли е, с която говори по теле фона?

— О, ти си подслушвала? Срещнахме се миналата есен на среща на писателите. Тя също прекарва лятото тук, по-точно уикендите.

— Кога очакваш да бъде публикуван романът?

— След около година, ако въобще го завърша.

— Сигурна съм, че ще успееш.

— Предполагам, но ми се струва, че ако не бях притеснен с времето, романът би станал по-увлекателен? Джо, аз съм добър писател и инстинктът ми подсказва, че романът ще бъде… — Той смутено извърна поглед. — … Ще бъде точно каквото трябва. Искам всичко да бъде изпипано от начало до край. Но последните няколко глави… Вече сънувам стая, пълна с редактори, които четат тези последни глави и ми се присмиват.

— Откога Майкъл Малоун се съмнява в себе си?

— О, не! Не в себе си. Нямаше да се откажа от преподаването, ако се съмнявах в себе си. Има нещо друго. От години се публикуват мои поеми, разкази, есета. Истината е, че никога не съм се стремил да бъда богат и известен. Искам просто да съм добър. Но сега… — Той се усмихна.

— Какво имаш предвид? Какво още би могъл да подобриш?

— Ами… Погледни ме! На около трийсет съм, нямам сигурността на постоянната работа, нямам дом, нямам и съпруга, дете или куче. Е, какво ще кажеш? Чувствам се като кораб без кормило.

Сърцето на Джоана се сви. Тя съчувстваше на Майкъл, защото много добре познаваше болката и самотата. Откровеността му сякаш пречупи упоритото й нежелание да говори.

— Да останеш вдовица е горе-долу същото. Изведнъж всичко, на което се опирах, всичко, което правех, стана безсмислено. Без Фил трябваше да си създам отново собствен свят. Разбира се, имах Кейси.

— Все още имаш работата си.

— Да, но тя не е по мой избор. Работя в магазина само защото е на семейството на Фил и апартаментът ми се намира на втория етаж. Не искам да живея повече в този апартамент. Свързан е с прекалено много спомени. И за Кейси не е добре. Точно затова го доведох във Винярд. Той… И двамата имаме нужда да се отпуснем малко. Напоследък мислех да си намеря друга работа, а може и да продължа образованието си.

— Чудесно!

— Не. Няма да е чудесно. Това ще бъде разход, който не мога да си позволя. А и въобще няма да ми остава време за Кейси. Но пък, ако имам по-добро образование, може би ще си намеря по-добре платена работа и с Кейси ще живеем както трябва.

— Никога не съм мислил за теб като за глава на семейство. Трудно ли е, Джо?

— Справяме се — отвърна Джоана и се взря в очите му. — Е, понякога никак не е леко. Всъщност не знам какво да правя. Животът ми е доста сив и объркан. Затова се нуждаех толкова много от вилата за лятото. Имам нужда да си почина, да размисля трезво, да реша какво искам да правя с остатъка от живота си.

— Не сме ли чудесна двойка? — усмихна се Майкъл.

— Двама несретници. — Те се разсмяха. — Мисля, че имаме нужда от чаша силно кафе.

— Носиш ли?

— Това е първото нещо, което слагам в багажа. — Тя пропълзя в палатката, извади термоса от чантата и наля две чаши. Подаде му едната и ръцете им се докоснаха, а погледите им смутено се срещнаха.

— Майкъл, аз също съжалявам за снощи! Казах много неща, които не са истина, но се ръководих от гнева си.

— Няма нищо. Аз дойдох тук, за да се извиня, а не да изисквам извинение от теб.

Мъжът отпи от кафето и потъна в мълчание. Джоана се досети, че и той като нея продължава да размишлява за снощната разправия.

— Наистина съжалявам. Бе много глупаво и невъздържано от моя страна. — Джо посочи синината, останала от удара й.

— Целият спор беше идиотски!

Изведнъж и двамата се засмяха. Майкъл остави чашата си настрани и се изправи.

— Вече сключихме примирие. Моля те, не си отивай! Скоро ще се върна.

Върна се след минута, понесъл на рамо спален чувал. Разстла го на пясъка и се настани.

— Всъщност истинската причина, която ме накара да дойда, е, че не ми харесва мисълта да лагерувате тук съвсем сами.

— И пристигна, за да ни пазиш?

— Нещо такова. Нямаш нищо против, нали? Не съм излизал на лагер от години.

— Плажът е просторен — сви рамене Джоана.

— Нима ще ме оставиш да спя навън в такава нощ?

— Трябваше да си донесеш и палатка. Синоптиците казаха, че може да вали.

— Много смешно. — Той изпи чашата си до дъно. И двамата замълчаха, потънали в собствените си мисли.

— Джо, чувствам се ужасно, че все още не съм ти поднесъл моите съболезнования. Съчувствам ти за загубата, която си понесла.

— Благодаря.

— Съжалявам, че не познавах Фил. Беше ли… Той беше ли добър с теб, Джо?

— Да. А също и добър баща на Кейси.

— Радвам, че сте били щастливи. Ние с Бъни не бяхме. — В огъня изпращя дърво и във въздуха се разхвърчаха искри.

— Няма нужда да ми разказваш за женитбата си.

— Но аз искам. Искам да споделя с теб. Май разговорите са това, от което имаме най-голяма нужда сега. Не мога да те оставя да вярваш в приказката, която ти разказах онази вечер. Бъни не понасяше съвместния ни живот. Постоянно се карахме затова колко малко пари изкарвам и за моето писане. Тя дори ми се изсмя, когато й казах, че искам да стана писател. Искаше от мен да получа научна титла и да се присъединя към кантората на баща й в Бостън.

— Майкъл, моля те! Не трябва да говориш за нея. Звучи долно.

— Но това е нещо, за което трябва да поговорим. Достатъчно дълго сме сдържали гнева в себе си и знаем кой стои на дъното на тази история.

— Не! Не искам да слушам за нея! — бе твърдият отговор на Джоана.

— Може би си права.

Майкъл бе объркан. Изглеждаше смазан, но Джоана не се интересуваше. Не искаше да й разказва колко нещастен е бил с Бъни. Не искаше закъснели извинения. Нощта ставаше все по-студена и влажна. Вятърът сякаш отнасяше топлината на огъня и тя не достигаше до тях.

— Време е да си лягаме — предложи Джоана и се изправи, преди Майкъл да възрази. В палатката се сгуши в спалния чувал с надеждата да се стопли. Кейси беше дълбоко заспал. Чуваше се воят на вятъра и играта му с платнището на палатката. Изведнъж Джоана изпита угризения. Майкъл спеше отвън пред палатката като войник на стража. Той се тревожеше за тях. Бе се извинил за снощи, бе потърсил примирие, а тя го бе оставила да спи навън, в мъгливата и студена нощ.

— Хей! Тук има още място — извика тихо Джо.

След миг Майкъл вече бе в палатката и разполагаше внимателно чувала си от другата страна на Кейси.

— Обикновено не се предавам толкова лесно — прошепна мъжът. — По правило се държа резервирано при първата среща, но поради обстоятелствата… Обещай, че няма да ми се подиграваш утре сутринта.

Джоана се усмихна. Той винаги успяваше да я разсмее, независимо колко мрачно бе настроението й.

— Тихо, и се настанявай! Господи! Грациозен си като носорог!

— О-о-о! Най-после — облекчено въздъхна Майкъл.

Отвън вятъра бушуваше и запращаше пясъка срещу платнището на палатката като капки дъжд. Имаше слаб отблясък от огъня, но тя все още виждаше как очите на Майкъл я гледат втренчено.

— Джо, трябва да продължа да говоря. Тази нощ някак си сме свързани и като знам колко упорити и твърдоглави можем да бъдем, не искам да пропусна възможността.

Джоана преглътна. Гърлото й бе пресъхнало и я болеше.

— Джо, преди малко се опитвах да ти кажа, че никога не съм обичал Бъни.

Думите му сякаш я притиснаха към земята. Не й достигаше въздух. Какво очакваше той от нея като отговор? Тя се обърна с гръб. Сълзи изпълниха очите й.

— Джо — прошепна той, а гласът му прозвуча отчаяно като на човек, който безуспешно опитва да се свърже с друг от далечно разстояние. — Джо, ожених се за Бъни, защото каза, че е бременна. Бях много млад, за да се съпротивлявам на всички, които щяха да ме поучават как е трябвало да постъпя — баща й, тази луда жена — съпругата му, майка ми и дори твоят баща. Бях като в примка. Но това нямаше да има значение. Дори да ми бяха оказали натиск, аз нямаше да се оженя за Бъни, ако ти не беше заминала и не ме бе оставила по този начин. — Той замълча и на Джоана й стори, че чува сподавено ридание. — Накрая се ожених за Бъни, защото ти замина и се омъжи за Фил. Не ми бе останало нищо, за което да живея. Още не мога да разбера защо се омъжи за Фил? Беше ли го планирала отдавна? Или… или се омъжи за Фил, за да ми отмъстиш? Толкова дълго живях с различни заблуди, че вече не знам в какво да вярвам. Обичаше ли ме, Джо? Бяхме ли лудо влюбени един в друг? Или може би аз съм си измислил всичко?

Джоана чувстваше как сърцето й блъска лудо в гърдите. Бе ужасена и не знаеше какво да каже. Пот изби по челото й.

— Джо — настоя Майкъл, — защо се омъжи за Фил?

Въпросът му се стовари отгоре й като гигантски камък, който щеше да я смаже. Нямаше как да му отговори. Бе твърде късно. Лъжата бе царувала много дълго. Затова замълча. Тишината в палатката стана потискаща. Въпросът увисна във въздуха, докато накрая Майкъл реши, че е заспала.