Шенън Уейвърли
Летен романс (11)

Единадесета глава

Майкъл седна на долното стъпало.

— Искам да поговорим за теб и Нейтън.

— Майкъл, да не би да влетя вкъщи само за да ми изнесеш поредната лекция как трябва да се държи една порядъчна вдовица?

— Да. Не! Разбира се, че не. Просто искам да те предупредя да внимаваш. В момента си доста уязвима. Не знам доколко ти си сериозна или какви точно са намеренията на Нейтън.

— Не ти влиза в работата.

— По дяволите, Джо! Ще се опитаме ли някога да си кажем истината в очите?

— Защо? Да не би ти да ми отговори, когато попитах за Джойс?

— Трябваше да ти кажа. Отношенията ми с Джойс са чисто делови. Не отричам, че сме излизали няколко пъти заедно и тя може да си е помислила, че връзката ни ще прерасне в нещо повече. Но аз поне не съм й давал основания.

— Тогава защо бе цялото това внимание тази вечер? Ти не се отдели от нея за минутка дори. Ами аз? С мен се отнасяше като с прокажена!

— Не забелязах да страдаш. Успя да ме накараш да усещам присъствието ти навсякъде.

Майкъл я притегли към себе си и я целуна. Когато най-после можеше да говори, Джоана промълви:

— Майкъл, ти си луд! — Мъжът отново я целуна и тя усети как съпротивата й угасва. — Не играеш честно — простена.

— Научих правилата от теб. Тази вечер ти изглеждаше великолепно. Ако не се държах настрана, щях да те целуна още в двора на Джойс или пък да се нахвърля върху Нейтън и да му счупя нещо.

— Майкъл, между мен и Нейтън също няма нищо. Не и от моя страна. Поканих го на празненството на Джойс само защото не знаех кого другиго да помоля да ме придружи, а не исках да отида сама.

Майкъл поклати глава и се засмя:

— Ти си безнадежден случай! Аз пък мислех, че двамата с теб ще отидем заедно. След всичко, което преживяхме през последните две седмици…

Значи не си бе въобразявала. Нещо наистина се бе случило помежду им, докато работеха над романа. Не е ли животът странен, помисли си тя. Ужасно, прекрасно странен!

Майкъл я привлече към себе си и отново я целуна. Джоана леко изстена, зарови пръсти в косата му и ги притисна към себе си. Бе леко замаяна и сякаш изпаднала в екстаз от мисълта, че той я желае…

Майкъл я повали леко на пода на верандата и легна до нея. Галеше я нежно, макар в докосването му да се долавяше леко нетърпение, което бе вълнуващо и разпалваше страстта й. Ала когато бавно започна да разкопчава роклята й, отново я връхлетяха старите съмнения.

— О, Майкъл, това е лудост!

— Не е лудост, Джо. Това е най-истинското, най-нормалното нещо, което някога се е случвало помежду ни. Бог ми е свидетел, исках да те забравя. Винаги си ми носила само неприятности… Но ти си като огън в кръвта ми. Подлудяваш ме! — Джоана го целуна и тръпка разтърси тялото му. — Станала си толкова красива. Бе истинско мъчение да живея заедно с теб и да не те прегръщам както сега. Ти ме накара да оживея пак, сякаш през всичките тези години съм бил мъртъв.

Майкъл свлече копринената материя и луната обля с мека светлина млечнобялата й кожа. Мъжът нежно плъзна ръка по тялото й.

Някъде дълбоко в съзнанието й досадно гласче нашепваше, че е твърде дръзка и дързостта ще й донесе само болка. Но този глас бе твърде слаб и каквото и да казваше, сега то изглеждаше неуместно. Бе невъзможно да мисли за болката, заглушена от толкова други чувства — радост, любов и преди всичко надежда.

Джоана бе дотолкова погълната от страстта, та не разбра кога Майкъл я е отнесъл в стаята си. Той внимателно я остави на леглото, но остана загледан в нея.

В очите му се четеше желание, искреност, възхищение… Не, по-скоро обожание.

— Сигурна ли си, че искаш да го направим, Джо? — тихо попита той.

Тя се усмихна и му подаде ръка. Обичаше го толкова много! И щеше да го обича до края на дните си. Нищо не бе в състояние да промени чувствата й.

— Желая те толкова силно, Джо! — прошепна дрезгаво Майкъл. Легнала до него, Джоана чувстваше как тялото му тръпне от страст. — През всичките тези години можех само да мисля за теб. И сега ми е трудно да повярвам, че си тук…

Двамата се пренесоха в нови измерения на страстта, чувствеността, опиянението. А когато опиянението премина в екстаз, двамата се сляха в неразделно цяло — душа, тяло и разум.

 

 

На другата сутрин Джоана се събуди късно. Повдигна се на лакът и се загледа в красивото лице на Майкъл. В същото време мъжът отвори рязко очи.

— Здрасти! Колко е часът? — усмихна се сънено той и докосна с устни косата й.

— Минава десет.

За момент останаха безмълвни. Майкъл бе прав. Единственото честно нещо в дългата им и объркана връзка, бе отдаването им един на друг. Беше толкова естествено и невероятно красиво, че Джоана не желаеше да се замисля за последствията.

— Кога трябва да приберем Кейси?

— Около обяд.

Изведнъж телефонът звънна и Майкъл неохотно се измъкна от леглото. Останала сама, Джоана се замисли. Бе сигурна, че през оставащите им няколко седмици във вилата, могат да върнат прекрасните дни от своето минало и да ги превърнат в настояще.

— Джо, бързо се обличай! — Майкъл качваше стъпалата по две.

— Какво се е случило?

— Кейси е пострадал…

Джоана скочи и изтича в стаята си.

— Какво точно е станало? — попита тя, докато си вадеше дрехите от шкафа.

— Мег завела децата в някакъв проклет парк сутринта и очевидно Кейси е паднал от пързалката.

Джоана опитваше да се облече, но ръцете й трепереха. Никога в живота си не се бе изпитвала такъв ужас. Майкъл също изглеждаше изплашен.

Мег чакаше пред отделението за спешна помощ заедно с трите си деца. Бе бледа и нервна.

— Къде е Кейси? — извика Джоана.

— Вътре. — Мег кимна към една от стаите по дългия коридор. — Приготвят го за рентгенова снимка. Джо, искрено съжалявам. Бях там. Не съм ги оставяла без надзор нито за миг.

Джоана видя изписаната по лицето на младата жена болка.

— Ти не си виновна, Мег. По-добре отведи децата вкъщи. Тук с нищо повече не можеш да помогнеш — отпрати я Джоана.

Миг по-късно тя стоеше рамо до рамо с Майкъл и наблюдаваше малкото отпуснато телце на Кейси. Върху челото му бе поставена голяма марля. Имаше и няколко леки ожулвания по ръцете и краката.

— Кейси, мама е тук — прошепна Джоана, като с цялото си сърце искаше да го прегърне.

— Той не те чува, Джо — отвърна Майкъл.

— Вие ли сте родителите на момчето? — попита учтиво приближилият се лекар.

— Това е майка му — отговори Майкъл вместо нея.

— Кейси се е ударил доста тежко. — Лекарят повдигна марлята и Джоана изпита ужас при вида на дълбоката рана. — Китката му е навехната, а може дори да е счупена, но не тя ни безпокои в момента. Загрижени сме за главата. Причинил си е доста силно мозъчно сътресение. — Лекарят бе на средна възраст, с посивели коси и се усмихваше съчувствено. — Не се тревожете, той ще се оправи. След малко ще го отведем за изследвания. Междувременно бихте ли попълнили няколко формуляра, госпожо? Знам, че точно сега не ви е до това, но се налага заради реда в болницата.

— Разбира се — отвърна Джоана объркано и погледна колебливо към сина си.

— Аз ще остана при него, не се безпокой — рече Майкъл.

Джоана се чувстваше като марионетка, чиито конци се дърпаха от жестоката безмилостна съдба.

Тя седна във фоайето и започна да попълва празните редове — името, годините, адресът, нейното име и адрес, телефонен номер, работодател и… Ръката й така трепереше, че написаното едва се разчиташе. Тя извади застрахователната си карта и попълни номера й в бланката. Следваха детски болести, имунизации… О, боже, нямаше ли край този формуляр? Страхуваше се, че ще се разплаче всеки момент. Изведнъж почувства, че някой е застанал до нея. Вдигна глава, изпусна формуляра и се изправи.

— Нейтън! Кейси…

— Знам всичко. Мег ми се обади. — Той я прегърна топло. — Всичко ще се оправи.

— О, Нейтън, не трябваше да идваш. Мег отведе децата у дома.

— Наистина ли? В такъв случай ще мога да остана с теб.

— Много си внимателен, но Майкъл е тук.

— А, да, разбирам. — Лицето на Нейтън посърна.

— Той сега е при Кейси.

— Тогава наистина нямаш нужда от мен. — Нейтън не смееше да я погледне.

Джоана едва преглътна. Не искаше да го нарани. Наистина й бе симпатичен и го харесваше, но само като приятел.

— Съжалявам, Джо. Знам, че времето и мястото не са подходящи да повдигам въпроса, но аз сериозно ти предложих да останеш във Винярд. Може и да не си обърнала внимание, но аз съм луд по теб.

— Аз също съжалявам. Наистина ни бе хубаво, когато излизахме заедно. Но никога не съм искала да те подвеждам. Кой знае, може би след време…

— Да, може би. — Нейтън тъжно поклати глава. — Е, ако имаш нужда от нещо, обади се.

— Благодаря ти. Ти си истински приятел. — Джоана го прегърна.

Нейтън кимна и след миг изчезна през стъклените врати.

В следващия момент до нея приближи Майкъл.

— Можем да почакаме Кейси горе в стаята му. Искат да бъде под наблюдение тази нощ.

Кейси изпадна в безсъзнание още веднъж или два пъти през този следобед. Въпреки че лежеше, виеше му се свят и през цялото време повръщаше, а главата го болеше толкова силно, че на моменти се разплакваше. Джоана и Майкъл решиха да останат при него и през нощта, дори да се наложеше да спят на столове.

Майкъл отнесе попълнените от Джоана формуляри до администрацията на болницата и на връщане обеща да купи сандвичи. Цял ден не бяха слагали нищо в устата си.

Когато той излезе, Джоана седна на стола си, отпусна се назад и мълчаливо се помоли.

 

 

Двамата с Майкъл не говориха много през нощта. Те просто седяха заслушани в звуците, които идваха от коридора.

— Мразя болниците — потрепери Джоана и потърси очите на Майкъл. Беше му толкова благодарна, че е тук.

Той опита да се усмихне, но очите му останаха тъжни.

— Няма нужда и ти да стоиш — каза Джоана.

— Ще остана, ако нямаш нищо против. — Той избягваше да я погледне в очите. Държеше се някак странно, откакто се бе върнал. Може би просто бе изморен и се тревожеше за Кейси.

Слънцето най-после се показа. Ала Джоана имаше чувството, че между четирите болнични стени животът е спрял. Тя погледна Майкъл. Изглеждаше изтощен, макар че всеки път, когато го питаше как е, той й отговаряше, че се чувства отлично. Очевидно мъжът обичаше Кейси повече, отколкото тя си бе представяла.

Сестрата влезе и за пореден път провери пулса и зениците на детето.

— Нищо повече не можем да направим. Сега трябва просто да си почива.

— Къде съм? — попита малкият, щом сестрата си тръгна. Сините му очи изглеждаха прекалено големи на тясното му личице.

— В болницата, момчето ми. Спомняш ли си какво стана вчера в парка? — Майкъл се бе навел нежно над детето.

Кейси кимна и личицето му се сгърчи от болка.

— А, да. Исках да се пусна по корем, затова се завъртях и после…

— О, Кейси — тихо рече Джоана.

— Няма да го правя повече, мамо!

— Убеден съм в това. — Майкъл се наведе и целуна нежно бузката на момчето.

Джоана отиде в банята, за да скрие от Кейси сълзите, които се стичаха по страните й.

 

 

Същия следобед Кейси бе изписан от болницата. Въпреки преумората, Джоана се почувства много по-добре. Лекарят й обясни, че е необходимо детето да остане на легло през следващите няколко дни, а тя трябва да следи за нови признаци за повдигане или за размазана картина пред очите му, но най-лошото бе минало.

Майкъл го пренесе на дивана във всекидневната.

— Искаш ли да ти пусна телевизора? — попита той и Кейси кимна. — Добре, забавлявай се, аз ще изляза за малко, но скоро ще се върна.

Майкъл бе станал твърде мълчалив след злополуката с Кейси. На Джоана й се искаше да припише това на умората, но нещо й подсказваше, че не е така. Майкъл се бе затворил в себе си и мислеше върху нещо неприятно. Къде бе отишла близостта, от която имаше такава нужда в момента? Толкова нетрайна ли бе връзката им, та се бе разрушила за една нощ? И защо?

Привечер пристигна Мег с цяла тава макарони и сандвичи.

— Реших, че няма да ти остане време да готвиш — обясни тя.

Джоана се зарадва на посещението. След напрежението през последните два дни, тя имаше нужда от весел и разговорлив човек като Мег. Когато приятелката й си тръгна, Джоана се чувстваше неизмеримо по-добре.

Кейси вечеря рано и Джоана веднага го сложи в леглото с любимата му плюшена играчка. Слънцето бе започнало да залязва значително по-рано. От отпуската й оставаха още три седмици. И след това какво? Щеше ли Майкъл да поиска тя да остане с него?

Изведнъж Джоана се почувства потисната и изплашена. Нямаше желание да се връща в Ню Хампшир. Искаше да стане съпруга на Майкъл и да сподели с него остатъка от живота си. Нямаше никакво значение къде щяха да живеят или какво щяха да работят. Всичко останало изглеждаше второстепенно и само щеше да застане на мястото си. Но може би най-добре щеше да бъде да живеят тук във Винярд, в къща не по-различна от тази, но по-широка, със самостоятелни стаи и за другите деца, които щяха да имат. А също и с кабинет, за да може Майкъл да работи на спокойствие, както и градина за нейните цветя.

Джоана се усмихна печално. В свят, в който жените се бореха за личната си свобода, против превръщането им единствено в домакини и майки, тя искаше тъкмо обратното. Ала всичко това бяха само мечти.

— Лека нощ, Кейси! Ако имаш нужда от нещо, само ме повикай.

Детето се усмихна, затвори очи и веднага се унесе.

Майкъл седеше на дървените стъпала, които водеха към пристана. Джоана не бе разбрала кога се е върнал. Настани се до него и подпря брадичка на коленете си.

— Здрасти — поздрави тя колебливо.

Майкъл продължи да гледа замислено към езерото.

— Как е Кейси? — бяха първите му думи.

— Добре е, спи.

Майкъл кимна тъжно, пое си дълбоко дъх и попита.

— Колко тежеше Кейси, когато се роди?

— Моля? — Джоана се засмя, но веднага притихна. — Не си спомням.

Майкъл се обърна към нея и я стрелна с изгарящ поглед.

— Добре тогава, ще попитам по друг начин. Кейси преждевременно ли се роди?

Джоана изведнъж се вцепени. Имаше чувството, че миналото й, всички дни, месеци, години, откак бе напуснала тази вила, се стовариха върху й с цялата си тежест.

Излъжи, заповяда си тя. Излъжи, за бога!