Шенън Уейвърли
Летен романс (2)

Втора глава

— Майкъл! — извика Джоана.

Той подскочи и тръсна глава объркано и разтревожено.

— Какво? Кой? Не, това не е… — В гласа му се усещаше същата тревога като нейната. После я погледна и разтърка очи. — Джоана?

Не откъсваха поглед един от друг, сякаш светът наоколо бе изчезнал. Устните им бяха леко отворени, като че ли искаха да кажат нещо, но не намираха подходящите думи.

— Джоана? — повтори той недоверчиво. — Ти ли си наистина?

— Майкъл? — Гласът й трепереше. Бе невъзможно да се случи точно на нея. Трябва да е сън. Всеки момент щеше да се събуди и да се убеди, че е само измама, поднесена от измъченото й въображение, спомен, който за момент е оживял.

Не се бяха срещали нито веднъж през последните шест години. Не се бяха чували по телефона, нито си бяха писали. През цялото това време не бяха разменили нито една дума за обяснение, нито една дума за прошка.

— Какво правиш тук? — проплака тя несигурно. Бе твърде объркана, за да определи какво чувства.

Майкъл окончателно се бе събудил и докато тя го гледаше втренчено, бе овладял изненадата си.

— Какво правя тук ли? Мисля, че въпросът е: ти какво правиш тук?

— Т-татко ме помоли да наглеждам къщата. Това лято двамата с Вив заминаха на Западното крайбрежие.

— Така ли? За твоя информация, мама ме покани по същата причина.

— Но това е абсурдно! — възмути се Джоана.

— Да, наистина! — Той дръпна ризата си от облегалката на стола и я наметна. — Мисля, че нито майка ми, нито баща ти са толкова безчувствени, та да ни поканят и двамата тук по едно също време. Един от нас трябва да лъже. — Той започна да закопчава ризата си, но пръстите му трепереха и накрая се отказа.

— Така изглежда — отвърна Джоана и се зачуди защо Майкъл окачестви като безчувствен човека, който е искал да ги събере тук заедно. Тя огледа широкия гръб, изправените рамене, добре очертаните мускули на краката. Ако такова нещо изобщо беше възможно, бе станал дори по-красив. Изглеждаше улегнал. Косата му си бе останала все така гъста и кестенява, каква то я помнеше отпреди шест години. Все още бе висок и строен. Ала в Майкъл, когото си спомняше, имаше нещо игриво, младежко. А сега пред нея стоеше зрял мъж.

— Е, какво ще правим? Предполагам, ще си идеш? — попита тя.

Майкъл отметна глава и се засмя презрително.

— Няма да стане! Ти ще си идеш.

— Не! Татко ме покани тук. На път съм от зазоряване, изморена съм и не помръдвам. Къде е Бъни? — озърна се тя.

— Моля? — намръщи се Майкъл.

— Попитах, къде е Бъни? Просто се чудех дали и съпругата ти няма да заподскача от радост, като ме види, и също да ме изхвърли оттук.

— Не говориш сериозно, нали? — попита той тихо.

— Напротив, говоря напълно сериозно.

— Не се преструвай, че не знаеш. Ние се разведохме.

— Развели сте се? — Джоана почувства, че пребледнява.

Майкъл я погледна остро и изръкопляска.

— Браво, Джоана! Чудесно изпълнение!

— За какво говориш, Майкъл? За първи път чувам, че си разведен. И кога стана това?

— Джоана, в момента не съм в настроение да ти разказвам. Ситуацията… Появяваш се като гръм от ясно небе… По дяволите! — При тези думи той млъкна, прекоси стаята и излезе. След секунди чу вика му: — Джоана!

— Какво има? — Тя тръгна по посока на гласа му.

Майкъл стоеше пред нейната стая, а през едва открехнатата врата го наблюдаваха две големи разплакани сини очи. Тя се затича и коленичи до сина си. Момчето се сгуши в нея, обви ръчички около врата й и зарови личице в косата й. Тя погледна свирепо Майкъл като лъвица, защитаваща малкото си.

— Виж какво направи!

— Аз ли?! Аз… Откъде можех да знам.

— О, моля те, иди си! Остави ни сами! — Тя залюля Кейси в прегръдките си и го успокои с целувка.

— Това синът ти ли е? — Гласът на Майкъл прозвуча глухо, очите му бяха потъмнели.

Джоана кимна и свали ръцете на Кейси от врата си.

— Всичко е наред, миличък. Не плачи.

Но детето се сгуши в нея и прошепна в ухото й:

— Мамо, ти се караше с този мъж. Накарай го да си отиде.

Майкъл стисна устни и прокара пръсти през косата си.

— Би ли казала на момчето, че няма да ви сторя нищо лошо? — рече той, като едва поглеждаше към нея.

— Момчето се казва Кейси и можеш да му го кажеш сам! — просъска Джоана и прегърна сина си още по-силно.

Бавно и неохотно, Майкъл клекна. Джоана се сети, че Кейси е на годините, на които би трябвало да бъде синът на Бъни и Майкъл, ако се бе родил.

— Не се плаши. Казвам се Майкъл и съм почти твой вуйчо… В известен смисъл.

— Вуйчо? Мама никога не ми е казвала за теб. — Кейси вдигна главичка от рамото на майка си.

— Сигурно не е — прошепна той и добави: — Ти познаваш Вивиан, нали? Жената, за която е женен дядо ти?

Кейси кимна предпазливо.

— Е, тя е моя майка.

— О! Аз харесвам дядо Скот и Вив. Водиха ме в планината до връх Уошингтън. — Кейси постепенно се отпусна. — Ти също ли живееш тук?

— За това лято, да. — Майкъл стрелна с поглед Джоана. Тя все още трепереше, но успя да обърне глава и да го погледне презрително. Кейси кимна одобрително и за голяма изненада на Джоана, на устните му се появи усмивка.

— Кога ще вечеряме? Умирам от глад. Имах хамбургер за обяд на парахода, но една чайка ми го изяде.

— Не притеснявай, Кейси. Веднага щом се измиеш, ще излезем да вечеряме.

— Не е необходимо, Джо. В кухнята има храна.

Джоана погледна Майкъл, сякаш едва можеше да понася вида му и отвърна:

— По-добре да умра от глад.

— Както искаш. Мислех, че ще се съобразиш с желанието на момчето, но ти винаги си мислила първо за себе си. Глупаво е да очаквам, че си се променила. — Той излезе и затръшна вратата.

Джоана дълго остана неподвижна. Чувстваше се объркана. Какво, за бога, говореше той? Тя поведе несигурно сина си към банята и му помогна да се измие.

— Сега бегом в стаята да си облечеш чиста фланелка. Аз също искам да се освежа, а после отиваме на ресторант? Съгласен ли си?

Малкият кимна и се втурна в стаята. Щом остана сама, Джоана се взря в огледалото над умивалника. Страните й горяха. И като си помислеше само, че бе дошла тук да си почине, да намери вътрешно спокойствие и да обмисли по-нататъшния си начин на живот! Ето причината за опасенията й на кораба. Тогава я измъчваха неприятни спомени, а сега Майкъл бе тук. Трябваше да послуша интуицията си! Сърцето и биеше лудо. Какво ставаше с нея? И защо се държеше с Майкъл по този начин? Толкова злоба! Толкова презрение! Бе като непозната за самата себе си. Наистина Майкъл я бе наранил, но това бе много отдавна. Тя беше превъзмогнала болката и мъката, причинени от него и бе продължила нататък, нали? И бе успяла.

В същия миг чу стъпките на Майкъл във всекидневната. Говореше по телефона. Джоана се погледна отново в огледалото и се изплаши от дивия блясък в очите си. Съвсем нормално бе да се срещнат отново, макар тя упорито да вярваше, че това никога няма да се случи. Внезапната среща я бе лишила от защитната преграда, която си бе изградила през годините. Гневът бе избухнал, чувствата се бяха излели спонтанно.

Трябва веднага да престанеш да се държиш така, смъмри тя образа си в огледалото. Не разбра откъде се бе взел гневът й или пък защо се бе появил, но подобно поведение бе глупаво и трябваше да му се сложи край. Необходимо бе отново да се върне зад защитната си стена, изградена от гордост и независимост. Критично се втренчи в голямото огледало. Срязаните й джинси и синята фланелка бяха омачкани от пътуването, но нямаше желание да се преоблича. Не искаше да се задържа тук и миг повече от необходимото. Трябваше й време, за да се съвземе, преди отново да види Майкъл. Може би след вечеря ще се почувства по-добре. Джоана се изми и разреса косата си, която се разпиля като златиста коприна по раменете й. Не изглеждаше зле. Може би лицето й бе малко бледо, но няколко дни на слънце щяха да възвърнат свежия цвят на кожата й.

Беше добре да понапълнее малко, за да възвърне женствеността на тялото си. В един предателски миг си помисли дали Майкъл би забелязал? Докато се караха, имаше чувството, че му е все едно какво ще стане с нея и дори е разочарован. Разочарован? Защо ли тогава едва сдържаше презрението? Каква причина имаше той, за да бъде толкова ядосан? Защото се бе появила тъй неочаквано във вилата ли? Сега, когато отново бе свободен, може би е планирал да използва вилата, за да навакса изгубеното време? Може би пристигането й бе провалило тези планове? А може би се чувстваше виновен? Имаше ли изобщо Майкъл Малоун съвест?

— Кейси! Кейси! — извика Джоана. — Готов ли си да тръгваме?

След като не получи отговор, тя отвори вратата. Кейси спеше на едно от леглата. Детето очевидно бе много изморено и се нуждаеше от сън. Беше твърде егоистично от нейна страна, че не бе забелязала. Така настървено се бе вкопчила в мисълта да се махне по-бързо от къщата и Майкъл. Изведнъж се сепна. Нима думите на Майкъл бяха верни? Нима тя мислеше първо за себе си? Дали Майкъл бе забелязал умората на Кейси преди нея, преди собствената му майка? Тя влезе на пръсти и го зави. После изгаси лампата, застана до края на леглото и се замисли какво да прави по-нататък. Майкъл все още бе долу. Чуваше го как крачи гневно напред-назад. Съзнаваше също, че не може да се крие в стаята си цялата нощ. Макар да се ужасяваше само при мисълта за това, знаеше, че трябва да се срещне с него поне още веднъж.