Шенън Уейвърли
Летен романс (4)

Четвърта глава

До съзнанието на Джоана достигаха ударите на пишеща машина. Дъждовни капки чукаха по прозорците на дома в Ню Хампшир. Ала когато отвори очи, слънчевите лъчи се гонеха из стаята и заливаха непознатата обстановка с мека призрачна светлина.

Джоана рязко тръсна глава и изведнъж осъзна къде се намира. И пак ударите на пишещата машина. Ослуша се внимателно. Идваха от стаята на Майкъл. Макар че бе изморена от пътуването вчера, Джоана дълго се бе въртяла в леглото, преди да заспи. Бе се вслушвала в звуците на къщата — стъпките на Майкъл, който ходеше нагоре-надолу из вилата, бълбукането на резервоара за газ под прозореца й, равномерното дишане на Кейси в съседното легло.

Около единайсет чу Майкъл да излиза. Сънят я споходи едва часове по-късно, след като той се върна. През това време тя бе размишлявала върху техния разговор — върху онова, което си казаха, и това, което премълчаха. Бе сигурна, че и двамата мислеха само за последното лято, което прекараха заедно. Но никой от тях не се осмели да започне темата, сякаш това лято никога не бе съществувало. Може би беше за добро. Тя със сигурност предпочиташе да забрави този период от живота си.

Отметна косата си и погледна часовника. Боже господи! Бе почти девет без петнайсет! Кейси обикновено се събуждаше около седем. Тя скочи и се огледа, но леглото му бе празно, а играчките — разхвърляни по пода. Самият той не се виждаше никъде. Без да се интересува, че е само по нощница и чехли, Джоана хукна надолу по стълбите.

— Кейси? — извика, като се опитваше да не изпада в паника. — Къде си, Кейси? — В дъното на двора дървена стълба водеше по стръмната скала до езерото, а накрая имаше пристан, на който някои съседи оставяха лодките си. Какво по-интересно място за едно петгодишно дете? Или пък по-опасно, ако не можеше да плува? Тя се втурна през задната врата, а сърцето й биеше до пръсване.

Изведнъж видя Кейси. В ъгъла на двора, върху пясъка, момченцето си играеше с количките и камиончетата си. Джоана приближи до него и клекна.

— Кейси, изплаши ме до смърт. Защо не ме събуди?

Детето сви рамене. Все още бе по пижамка.

— Б-р-ръм! — Той прекара малката количка през купчина пясък.

— Следващия път, когато се успя, моля те, събуди ме. Разбрахме ли се? — Кейси кимна. — И никога не идвай тук сам. Чу ли?

— Аха. — Той я погледна и ангелска усмивка озари лицето му.

Джоана го прегърна и целуна румената му бузка.

— Сигурно си умрял от глад, след като пропусна вечерята снощи?

— Изядох две бисквити.

— Бисквити? За закуска? — измънка тя и погледна към прозореца на втория етаж. Пердето помръдна, сякаш някой току-що го бе пуснал да падне. Не бе очаквала Майкъл да храни сина й, но би могъл поне да я събуди. — Веднага ще приготвя една хубава закуска за двама ни. Ти, ако искаш, можеш да останеш да си играеш тук. Ще те извикам след около петнайсет минути.

Веднага след закуска двамата с Кейси се приготвиха и отидоха на плаж, като оставиха цялата къща на разположение на Майкъл.

Денят беше прекрасен — слънчев и топъл. С колата Джоана отведе сина си на Катама Пойнт. Кейси никога не бе виждал океанско крайбрежие и отначало се уплаши, ала скоро привикна и си играеше във водата, сякаш бе прекарал целия си живот край океана. Двамата с Джоана строиха замъци от пясък, търсиха миди и камъчета, а след като обядваха, отново се къпаха. Към два часа слънцето започна да прежуря, а и без компания на неговата възраст на Кейси му стана скучно. Джоана обаче още не бе готова да се върне във вилата. Там въздухът бе нажежен, а чувствата й — твърде необуздани, въпреки усилията, които полагаше, за да ги потуши.

Чувствайки се като беглец, тя откара Кейси в Оук Блъфс. Момченцето бе истински въодушевено, когато Джоана го заведе при Летящите коне — ярко боядисана въртележка, може би най-старата в страната. Двамата се качиха и се возиха дълго, докато музиката свърши. После си взеха нови билети и продължиха да се въртят. Джоана слушаше стеснителния смях на сина си и се радваше, че той се забавлява така добре. Тя чувстваше все по-дълбока, силна и непонятна тъга. Като че ли имаше връзка с това място, с този карусел. Майкъл я бе довел тук първия път, когато тя бе на шестнайсет години и бе изпълнена с негодувание. Пак тук на следващата година, Майкъл, полувисящ на един от конете, й бе рецитирал поема на Байрон. И отново тук през тяхното последно лято, Майкъл я качи на един от конете и с рицарска нежност целуна ръцете й, преди да й подаде юздите. Изведнъж Джоана осъзна, че очите й са замъглени от безкрайното обикаляне в кръг, което не водеше доникъде.

Тя въздъхна с облекчение, когато фалшивата езда най-сетне свърши. Двамата с Кейси си избраха ресторант с маси на открито и си поръчаха пържени картофки и хамбургери, от които ти се искаше да изядеш поне десет. Но мисълта, че ще трябва да се върне отново във вилата и да се срещне лице в лице с Майкъл, убиваше апетита на Джо. Тя наведе глава и започна да разтрива пулсиращите си слепоочия.

— Джоана?! Джоана Скот?

Джо инстинктивно реагира на моминското си име и се извърна по посока на гласа. Към нея приближаваше привлекателна червенокоса на около двайсет и пет години.

— Мег?

— Господи, нима наистина си ти? Мислех, че ми се привижда. Как си, Джо?

Младата жена живееше на острова, близо до вилата на семейство Скот. С Мег безспорно бяха свързани едни от най-приятните спомени на Джоана от последното й лято тук.

— Добре. А ти?

— Отлично! Но какво правиш тук?

— Баща ми замина с Вив за Калифорния и аз се грижа за вилата.

— Прекрасно! О, Джо, това малко момченце твоят син ли е? — Лицето й грейна в усмивка, а буйните й къдрици, които напълно отговаряха на енергичната й натура, весело подскочиха.

— Да — кимна гордо Джоана. — Кейси, това е стара моя приятелка — Меги Трент.

— От пет години се казвам Макгонигъл, Джо. О, той е божествен. Здрасти, Кейси — поздрави тя, а детето й отвърна с широка усмивка. — Изглеждаш колкото моето малко момченце Пол. На четири години ли си?

— На пет — поклати глава Кейси.

— О! Ти си вече голям!

— Мег, аз дори не знаех, че си се омъжила. А имаш и четиригодишен син?

— И още как! И тригодишен също, както и деветмесечна дъщеря. Спомняш ли си Стив Макгонигъл? За него се омъжих. Излизах с него през лятото, когато ти и Май… — Думите застинаха на устните й и тя се изчерви от притеснение.

— О, не се притеснявай. Отдавна съм го забравила — намеси се бързо Джоана. — Все още ли живееш тук?

— Да. Със Стив купихме къща точно до вилата на моите родители. Така нямам никакви проблеми, когато трябва някой да гледа децата. Имаш ли нещо против да поседна за малко?

— Заповядай.

— Няма да се задържам дълго. Само ще изчакам брат ми Нейтън. — Тя кимна към павилиона близо до ресторанта. — Това е неговият магазин. Притежава още един в Едгартаун. Той тъкмо затваряше, когато се появи клиент. Спомняш си Нейтън, нали?

— Разбира се — усмихна се Джоана.

— Така си и мислех. Той бе луд по теб. Ти пък не му обръщаше внимание, доколкото си спомням. — Очите им се срещнаха за миг. — Имаш ли новини от Майкъл напоследък?

— Ако искаш вярвай, но вчера го видях за първи път от шест години насам. Оказа се, че е планирал да прекара лятото във вилата.

Лицето на Мег изразяваше съмнение, но за радост на Джоана приятелката й се въздържа от коментар.

— Джо, чух, че съпругът ти скоро е починал. Било е миналата зима, нали?

— Да, през ноември.

— Моите съболезнования. Трябва да ти е било доста трудно — прошепна Мег. — Ако не е твърде нахално да попитам той от какво почина?

— Левкемия.

Мег съчувствено стисна ръката на Джоана.

— Все още ли живееш в Ню Хампшир?

— Да.

— И работиш?

Джоана искаше да прекрати разпита. Не обичаше да говори за живота си. В този момент Мег започна да маха с ръка на брат си и й спести отговора.

— Насам, Нейтън!

Мъжът приближи. Очите му спряха за миг върху Джоана, после погледът му отново се върна на нея и той възкликна изненадано:

— Джоана! Нима…

— Как си, Нейтън? — разсмя се на изненадата му Джоана.

— Точно в този момент, прекрасно.

Той бе привлекателен мъж, макар че не бе висок. Имаше гъста червеникава коса, топли кафяви очи и чувствени устни, но по някакъв странен начин напомняше на Джо мече-играчка.

— Какво правиш тук?

— Дошла е за лятото и е отседнала във вилата на баща си — обади се Мег развълнувано.

— Великолепно!

— Доколкото разбрах, ти все още живееш на острова, нали? — попита Джоана.

— Да. Всъщност аз току-що привърших строежа на новата си къща. Имам и няколко магазина за конфекция.

— Наистина ли? И аз работя в подобен магазин в Ню Хампшир.

— Виж ти, колко малък бил светът! — топло проблеснаха очите му.

— А има ли вече госпожа Трент?

— Не. — Той замълча и сведе поглед към Кейси. — Тъкмо бях решил, че съм открил жената на своя живот, когато някой ме измести от сърцето й.

Джоана се разсмя и кимна към Кейси.

— Нейтън, това е синът ми Кейси. Кейси, още един от старите ми приятели, Нейтън Трент.

Детето преглътна, подаде ръка и рече:

— Приятно ми е да се запознаем, сър.

— На мен също, Кейси.

— Нейт, какво ще кажеш да тръгваме? — предложи Мег. — Да не досаждаме на Джо. Истински се радвам, че се видяхме — изправи се тя. — Трябва пак да се срещнем. Ако се нуждаеш от детегледачка, не се притеснявай да ми се обадиш. Аз съм вкъщи почти непрекъснато. Ако пък съм заета, имам списък от хора, на които можем да разчитаме.

— Благодаря.

— Е, доскоро. — Нейтън махна за довиждане. — Чао, Кейси.

Миг след като си бяха отишли, усмивката на Джоана започна да се стопява. Повече не можеше да отлага завръщането си във вилата.

Слънцето залязваше, когато се прибраха. Джоана показа на Кейси открития душ, който баща й бе направил отстрани на къщата. И двамата изпищяха, когато студената вода се изсипа върху им.

— Само ще свалим пясъка.

Майкъл седеше на малката кухненска маса, когато влязоха. Той дояждаше вечерята си и се бе зачел в „Ню Йоркър“. Имаше изморен вид и зачервени очи.

— Хей, вуйчо Майкъл, днес ходихме на плаж — едва промълви Кейси. Зъбите му тракаха.

— Така ли? — Майкъл продължи да чете.

— Аз се къпах в океана — продължи детето, като произнесе думата океан на срички.

Странният говор на Кейси отклони Майкъл от четивото му. Джоана се притесни. Майкъл ясно бе дал да се разбере, че не иска детето да се мотае в краката му, а Кейси го притесняваше.

— Там, където живеем, няма океан. — Кейси се вълнуваше и липсата на интерес от страна на Майкъл явно не го безпокоеше.

— За първи път ли плуваш?

— В о-ке-ан, да. — Зъбките му все още тракаха. — Близо до къщата ни има река. Много пъти съм се къпал в нея. Трябва да си смел, за да плуваш там.

— Защо? — Майкъл остави списанието с леко раздразнение.

— Защото е доста студено. Моят татко казва, че водата идва високо от планината, от топящия се сняг.

Майкъл погледна озадачено Джоана, тъй като Кейси говореше за баща си в сегашно време.

— Да вървим, Кейси! — рече бързо Джоана. — Пречим на Майкъл да се храни.

— Доскоро, вуйчо Майкъл — мило отвърна детето.

— Доскоро, хлапе. — Той отново се бе зачел в списанието.

Докато се качваха по стълбите, Джоана се обърна към сина си:

— Не бих искала да му викаш вуйчо Майкъл, детето ми. Той всъщност не ти е вуйчо.

— А какъв ми е тогава? — попита объркано Кейси.

— Той е… — Сърцето на Джо се сви и сякаш се превърна в огнено кълбо. — Нищо, миличък. Хайде да се качим горе и да почетем от книжката.

Когато Джоана отново слезе в трапезарията, вече се бе стъмнило. След три приказки и чаша топло мляко, Кейси най-сетне бе заспал. Джоана си бе взела душ и бе готова да си отдъхне с някое хубаво списание в ръка. Все пак денят не бе минал зле. Излезе на тъмната веранда. Бе облечена в зелено кимоно, но беше боса. Замислено се загледа в светлините на околните къщи. Нямаше представа, че не е сама, докато Майкъл не се изкашля. Тя подскочи, а сърцето й щеше да изхвръкне.

Мъжът се бе излегнал на един от шезлонгите в другия край на верандата и държеше чаша вино. Гледаше я втренчено. Лекият бриз си играеше с косата му. Някъде в нощта изсвири сирена.

— Сложи ли детето да спи?

Горкият Кейси! Майкъл очевидно не го харесваше.

— Да. — Тя обърна поглед към езерото.

— Доста време ти отне — промърмори той. — Защо го глезиш толкова? Защо просто не го сложиш в леглото и не му пожелаеш лека нощ?

— А ти защо не си гледаш работата? — В същия миг Джоана се ядоса на себе си, задето се бе хванала на уловката.

— Моля те, не се сърди! — продължи Майкъл с вбесяващо спокойствие. — Попитах без никаква лоша мисъл.

— Добре, но бих предпочела да запазиш подобни въпроси за себе си.

— Разбрано. Аз — по моя, ти — по твоя път. Не съм забравил.

— Точно така. Което ми напомня, че тази сутрин използвах още от провизиите ти. Не се тревожи. Водя си списък. Ще възстановя всичко.

— Прекрасно. — Той я поглъщаше с поглед.

Джоана се чувстваше все по-неловко. Бе благодарна, че в този момент телефонът звънна. Тя забърза през всекидневната:

— Ало?

— Здравей, Джоана! Нейтън е.

— О, здравей, как си? — Тя запали лампата на масичката.

— Чувствам се като истински негодник, Джо. Съвсем забравих да изкажа съболезнованията си. Знаех за смъртта на съпруга ти, но толкова бях изненадан от срещата, че всички мисли ми излетяха от главата.

— За бога, Нейтън! Изобщо не се притеснявай.

— Все пак трябваше да кажа нещо! Надявам се, не съм те обидил?

— Не, разбира се! — Тя се огледа и забеляза силуета на Майкъл. Мъжът се бе облегнал на вратата.

— Надявам се, че си искрена, защото искам да те попитам нещо. Мислех си, че след като е минало доста време от смъртта на съпруга ти, може би… Искам да кажа, как би възприела идеята да излезем някоя вечер заедно?

— Струва ми се малко страшничко. Отново да ходя на срещи, когато вече съм толкова стара. Не само е страшно, ами е направо смешно.

— Ти? Стара? Никога! Съвсем сериозно, би ли искала да излезем някой път?

Джоана прокара ръка по парапета на стълбата и се вгледа в мястото, където би трябвало да е брачната й халка. През април най-после я бе свалила. Замисли се. Може би Нейтън бе мъжът, от когото имаше нужда. В момент на решителност, тя отвърна:

— С удоволствие бих излязла с теб.

Майкъл се върна в сенките на верандата.

— Ако искаш, ще поканя сестра ми и зет ми с нас.

— Така ще е по-добре. Кога? — Джоана въздъхна облекчено.

— Утре вечер, или може би е твърде скоро?

— Добре е.

— Тогава ще дойда към седем.

Джоана затвори телефона и се върна на верандата. Майкъл стоеше в далечния край, намръщен като буреносен облак.

— Имаш среща утре вечер?

— Да, с Нейтън Трент. Спомняш ли си го?

Смехът на Майкъл наподобяваше по-скоро ниско, тъжно изръмжаване.

— Спомням си го. Не си губиш времето, както виждам!

— Не съм искала мнението ти! — изсъска Джоана.

— Права си. Но може ли да задам още един въпрос? Какво ще правиш със сина си?

Джоана се отпусна в близкия шезлонг и се загърна по-плътно в кимоното си.

— Ще наема детегледачка, разбира се.

— Добре. Безпокоях се, защото се съгласих да споделям къщата с теб, само при условие, че няма да поемам никакви ангажименти със сина ти.

— Какво? — Джоана изумено се втренчи в него. — Майкъл нека се разберем веднага. Не искам нищо от теб. Нищо. Ясна ли съм?

Майкъл я погледна студено и злобно.

— О, да, и очевидно никога не си искала. — Той й обърна гръб и си тръгна.

Джоана не знаеше какво да предприеме. Покри лицето си с длани и затвори очи. От всекидневната се чу как Майкъл вдигна телефона и започна да набира някакъв номер. Гласът му бе нетърпелив, когато даде поръчка за разговор с Ню Йорк.

— Здрасти, Джойс! Майкъл е… Как мина полетът ти? Притесних се, когато реши да вземеш този частен самолет. Следващия път по-добре пътувай с редовния полет. Много по-надежден е от…

Думите му заглъхнаха и Джоана приближи до вратата. Коя бе тази Джойс, все пак? Близостта помежду им, която се чувстваше от разговора, събуди съмненията й. Джоана се смъмри, задето се криеше в сенките. Майкъл бе подслушал телефонния й разговор без ни най-малко неудобство. Тя влетя във всекидневната привидно равнодушно и започна да рови в купчината стари плочи.

— Да. Затова се обаждам — продължаваше той, а гласът му бе станал съблазняващ. — И много благодаря за миналата вечер.

Миналата вечер ли? Не беше ли това онази нощ, когато се прибра едва в три сутринта?

— До следващия уикенд, Джойс.

Джоана си избра издраскана плоча на Чайковски, сложи я в стереоуредбата и единствено фактът, че Кейси спеше, я въздържа да не увеличи звука докрай.