Лий Голдбърг
Г-н Монк отива в пожарната (8)

7.
Г-н Монк и копчетата

Мъглата се вдигна в неделя следобед, но над града се събраха тъмни облаци, носени от студен вятър, от който изпокъсаната, жълта полицейска лента пред обгарялата къща на Естер Стовал се поклащаше и танцуваше във въздуха като празничен гирлянд.

Макар че всъщност не се провеждаше истинско празненство, младата двойка, която живееше в съседство — Нийл и Кейт Фини — определено пристъпваха по-весело, докато товареха на ремарке готови за пренасяне сандъци. Те живееха в една от петте големи градски къщи, които предстоеше да бъдат съборени, за да отворят място за предложения от Лукас Брийн комплекс от жилища за продажба и даване под наем.

— Жилището ни беше съвсем малко повредено от дима и водата, но сега, когато госпожа Стовал е мъртва, няма истинска причина да стоим тук дори ден повече. — Кейт изтика до товарния камион ръчна количка, натоварена с купища кутии. — Сега къщата принадлежи на компанията на Лукас Брийн, което означава, че ние най-после ще си получим чека.

— Хонолулу, ето ни, идваме — обади се Нийл от вътрешността на камиона. Носеше хавайска риза в крещящо ярки цветове и къси моряшки панталони въпреки мразовитото време. Толкова ентусиазиран беше.

— Дори не се опитвате да скриете колко сте щастливи, че е мъртва — каза Монк.

— Не — рече Нийл.

— Живеели сте врата до врата с нея. Тя е била пречката между построяването на новия комплекс от жилища съвместно владение и големия ден, в който сте щели да си получите чека. Сега е мъртва, а вие се качвате на следващия самолет за Хавай — каза Монк. — Не се ли безпокоите какво впечатление създава за вас този факт?

— Непременно ще оставим на полицията новия си адрес. — Кейт изтика кутиите до съпруга си, внимателно измъкна количката изпод купчината, и се отправи обратно към къщата за нов товар.

— Имате възможно най-добрия мотив да я убиете, а дори не си правите труда да го скриете — каза Монк.

— Това е най-добрата ни защита — каза Нийл, докато подреждаше кутиите в камиона. — Като се има предвид всичко, което трябваше да постигнем, трябваше да сме абсолютни глупаци, за да подпалим дома й.

— Това може да е бил хитрият ви план — каза Монк. — Да е толкова очевидно, че извършителите сте вие, та никой да не може дори да си го помисли, макар наистина да сте го извършили.

— Бяхме излезли на вечеря в ресторант „Ругерои“ с още две двойки, когато е станал пожарът — каза Нийл. — Ако знаех какво става, щях да поръчам още две бутилки и да взема чека от името на всички.

— В този пожар е загинала една самотна стара жена — казах. — Това нищо ли не означава за вас?

— Не знаете нищо за Естер Стовал или за това, какво беше да живееш в съседство с нея. Така че не ме съдете, госпожо.

Не харесвах тези хора, нито егоизма им и неподправената им алчност. Да не бяха продали на Лукас Брийн и душите си заедно с дома си?

Помислих си за собствената си къща и какво означаваше тя за мен. Двамата с Мич я открихме, влюбихме се в нея и я купихме заедно. Дъщеря ни се роди под този покрив. Още чувствам присъствието на Мич в стените, във въздуха, в светлината, която струи през прозорците. След Джули това е последното нещо, свързващо ме истински с него, което ми е останало. Не бих могла да я продам, независимо колко силен натиск оказват върху мен съседите ми.

— Хрумна ли ви дори за миг, че тя може да е отказала да продава не просто от инат, или дори заради злобното удоволствие да ви лиши от богатство? — попитах. — Може би за нея къщата й е имала дълбока, сантиментална стойност. Може би й е харесвало да живее тук и не е искала да се мести.

— Тя можеше да остане — каза Кейт и изкара с количката още кутии от къщата. — Предприемачът предложи да й даде един от апартаментите в новия комплекс без наем до края на живота й, в добавка към хубавата сума, която щеше да й плати за къщата й. Невъзможно е да се прояви по-голяма щедрост. И въпреки това тя отказа.

— Не е същото. — Отвратена, аз се отдалечих, докато вече не можеха да ме чуят, но така, че все още да виждам Монк, ако имаше нужда от мен. Не можех да понеса да остана в близост до тези хора нито минута повече.

Монк се позавъртя наоколо и зададе още няколко въпроса. Не знам какви. Може би ги питаше какво е да живееш без душа. Може би ги питаше какво е да цениш парите повече от правото на друг човек на щастие. Но, доколкото познавах Монк, вероятно искаше от тях да подредят отново кутиите в камиона в равни купчини от по осем кутии, с една и съща страна, обърната навън.

 

 

Обри Бръдник беше професионален интелектуалец около четирийсетте, който работеше в една организация, осигуряваща съвети по разни въпроси в Сан Франциско и живееше в съседство с покойната Естер Стовал.

— Плащат ми за мислите ми — каза той, като говореше носово и дъвчеше лулата си. — Ако не съм в състояние да мисля, гладувам, и точно заради това ненавиждах Естер Стовал.

Ако се съдеше по двойната му брадичка и шкембето, малко гладуване нямаше да му навреди. Носеше син, плетен на една кука пуловер над бяла тениска, кафяви работни панталони от рипсено кадифе, и черни спортни обувки от еко кожа. Беше вдигнал крака върху отрупаното си с книги бюро, поставено срещу прозорец, от който се разкриваше изглед към овъглените останки от къщата на Естер Стовал.

— Не можехте да мислите, когато тя беше наблизо ли? — попита Монк.

— Проблемът беше не толкова тя, колкото котките й — каза Бръдник.

— Разбрахме, че прибирала много бездомни котки — казах.

— Бяха десетки. И не бяха просто бездомни котки — каза Бръдник. — Бяха екзотични създания. Тя обикаляше приютите в търсене на редки породи. Само преди няколко дни доведе една котка от порода турски ван — порода, известна също и под имената Бяла пръстеноопашата и Руска дългокосместа.

Той посегна към голяма книга на бюрото си, намери страницата, която търсеше, и ми я подаде. Беше книга за котешките породи, а той беше отворил на страницата, където се изброяваха белезите на турския ван — бяла котка с подобна на кашмир козина.

— Следили сте какви котки има тя? — каза Монк.

— Това е моя слабост. Ако прелети птица, трябва да разбера каква е. Ако отпред е паркирана кола, трябва да знам нейната история. Ако чуя някого да си подсвирква мелодия, трябва да науча името и пълната биография на композитора — каза Бръдник. — Интелектуалното ми любопитство е както моя голяма дарба, така и голям мой недостатък.

— Познато ми е това чувство — каза Монк.

— Това е една от причините, поради които намирах котките й за толкова влудяващи. Всеки път, когато видех някоя, трябваше да проуча проклетото животно — каза Бръдник. — Другото нещо, разбира се, беше миризмата. Къщата й приличаше на огромна боклукчийска кофа, а във ветровитите дни миризмата се носеше наоколо, заедно с всичките онези люспички и малки косъмчета.

— Направихте ли нещо по въпроса? — попита Монк.

— Говорих с нея — каза Бръдник. — Тя обаче ми заяви да си гледам работата — което, изречено от нея, ми се стори твърде иронично.

— Защото дъртата сврака винаги надничаше в прозорците ми, ровеше из пощата в кутията ми, и ми четеше списанията — каза Бръдник. — Започнах да се разхождам гол из къщи само за да мога да си осигуря малко уединение.

Монк потръпна при тази мисъл. Аз също.

— Никога ли не сте си помисляли да предприемете по-директни действия? — попита Монк.

— Имате предвид, например, да й подпаля къщата?

Монк кимна. Бръдник се усмихна.

— Мислех си за това всеки ден — каза Бръдник. — Вместо това продадох мястото си на Лукас Брийн, и с нетърпение очаквах в близкото бъдеще да се сдобия с нов дом, далече от Естер и котешката й менажерия.

— Значи Естер не просто е превръщала живота ви в истински ад — казах, — а освен това е стояла между вас и придобиването на цяло състояние.

— Не беше любимата ми съседка от пресечката, вярно е. Но не съм искал да стане жертва на каквото и да е насилие.

— Къде бяхте между девет и десет часа в петък вечерта? — попита Монк.

— Наслаждавах се на гореща вана и последния брой на Американ Спектейтър — каза.

Този образ щеше да ме преследва.

— Сам ли бяхте? — попита Монк.

— За жалост, да — каза Бръдник. — От доста време не съм намирал дама, която би се съгласила да сподели с мен една вана и брой на Американ Спектейтър.

Той ме погледна и се усмихна. Мисля, че само благодарение на себе си и на удивителната си способност за самоконтрол в този миг не повърнах или не побягнах с писъци от къщата му.

— Да сте видели или чули нещо необичайно онази нощ? — попита Монк.

— Не, докато къщата й не избухна в пламъци — каза Бръдник. — Това със сигурност беше необичайно.

Беше потискащо. Останалите съседи на Естер от онази страна на улицата, на която живееше тя, имаха същото отношение към нея като семейство Фини и Бръдник. Никой не беше видял нищо, никой не беше чул нищо, и никого не го беше грижа. Всички до един с нетърпение очакваха чековете си и разрушаването на къщите.

Отидохме отсреща да видим какво имат да кажат останалите съседи — онези, на които не предстоеше да продават домовете си, и които нямаха чак такава пряка полза от смъртта на Естер.

Открихме Бъртън Джойнър — мършав, безработен софтуерен инженер — в гаража му, работещ под гюрука на стар „ЕйЕмСи Пейсър“ — кола, която приличаше на бременен „Форд Пинто“. Това, между другото, беше марката на най-първата ми кола, докато баща ми чу, че тези коли можели да експлодират, ако в предното стъкло се удари бръмбар, и вместо това ми купи „Плимут Дъстър“. Освен това Джойнър имаше и „ЕйЕмСи Гремлин“ и „ЕйЕмСи Амбасадор“, паркирани на бордюра.

— Ще бъда честен с вас, господин Монк. Радвам се, че тя си отиде — каза Джойнър, докато затягаше нещо с гаечния си ключ.

— Не си е отишла — казах. — Правите го да звучи така, все едно се е преместила в Палм Спрингс. Тя е била убита.

— Естер стана жертва на лошата карма, която създаде — каза Джойнър. — Тя беше злобна, отмъстителна личност, която правеше неприятен живота на всички в квартала. На тази улица вече се чувства разликата. Нивото на стреса се понижи.

— А цените на имотите ще се покачат — каза Монк. — Веднага щом бъде построен новият проект.

— Проектът не е истински важен за мен. Той няма да промени положението ми кой знае колко, затова не се включих. Аз съм човек, който обича да се спогажда с хората. — Джойнър се облегна назад и избърса ръце в джинсите си, при което ги изцапа с петна от машинно масло. — Живей и остави и другите да живеят — така казвам аз.

— Аз също — рече Монк. — Избърсахте си ръцете в панталоните.

— Естер не беше като вас и мен. Седеше на прозореца си с бинокъл, водеше си бележки и правеше снимки, месеше се в неща, които въобще не й влизаха в работата. Видя ме да гледам бейзболен мач по ESPN, затова се обади до кабелната телевизия и ме натопи, че им крада сигнала с незаконно поставен разклонител.

— Вярно ли беше? — попитах.

— Не е там въпросът — каза Джойнър. — С какво й пречеше това, че си седя в люлеещия се стол във всекидневната и гледам бейзболен мач по телевизията?

— Лекьосахте си панталоните — каза Монк.

— Няма проблем: тези панталони са ми за работа — каза Джойнър. — Ще ви дам друг пример. Хобито ми е да събирам и поправям стари коли с марка ЕйЕмСи. Наложи се да продам няколко от тях, за да създам някакъв паричен поток, докато успея да си намеря друга работа. Естер засне хора, които купуваха коли от мен, и подаде оплакване до градския съветник, който ми наложи две хиляди долара глоба за това, че съм ръководел бизнес от дома си без разрешително.

— Какво имаше тя против вас? — попита Монк.

— Абсолютно нищо. Никога нищо не съм й сторил. Тя се държеше така с всички. Имаше си определен мироглед и очакваше всички да се съобразяват с него. Това не е ли откачено?

— Свръхоткачено — каза Монк. — Можете да отидете да си смените панталоните. Ние ще чакаме тук.

— Не искам да си сменям панталоните.

— Наистина би трябвало да го направите — каза Монк.

— Добре съм си с тези.

— По-късно ще ми благодарите.

— Не, няма — каза Джойнър. — Имате ли още въпроси? Бих искал да се върна към работата си.

— Къде бяхте в петък вечерта, между девет и десет часа? — попита Монк.

— Бях си тук вкъщи, перях.

— Разбирам — каза Монк. — Значи не отричате, че имате чифт чисти панталони, в които бихте могли да се преобуете?

— Какво ви става? — попита Джойнър.

— Помислете за кармата, която създават панталоните ви — каза Монк. — Видяхте ли някой да идва при Естер в петък вечерта?

Джойнър поклати глава.

— Не шпионирам съседите си; не следя кой влиза и излиза или какво гледат по телевизията.

Той избърса ръце в ризата си — според мен нарочно, — взе гаечния си ключ и отново се залови за работа.

— Защо направихте това? — попита го Монк. — Сега ще трябва да си смените и ризата.

— Да вървим, господин Монк — казах. — Имаме да говорим и с други съседи.

— Но не можем просто да го оставим така — каза Монк.

— Да вървим. — Дръпнах го за палтото и го отведох.

Монк ме последва, но не беше доволен от това.

Продължаваше да гледа назад към къщата, която току-що бяхме напуснали.

— Не знам как можеш да си затваряш очите за страданието на другите хора.

— Той не страда — възразих.

— Аз страдам — каза Монк.

 

 

След като чух разказа на Джойнър и тези на неговите съседи, започвах да се чудя дали не съдех твърде сурово Нийл и Кейт Фини. Изглежда, че Естер Стовал не се беше старала особено да насърчи проявите на топлота и разбиране у хората около нея. Зачудих се какво ли щях да изпитвам към Естер, ако трябваше да живея на една улица с нея в продължение на години. Може би и аз щях да танцувам от радост заради смъртта й.

Имаше един последен съсед, когото Монк искаше да разпита, дори причината да бе само в това, че от всяка страна на пресечката имаше по шест къщи, а той не можеше да понесе мисълта да приключи на нечетно число.

Лизи Дрейпър живееше във викторианската къща на ъгъла — къщата й изпълняваше и двойната функция на нейно ателие. Беше ярко, открито и просторно място, пълно с пъстри букети цветя: тя използваше един от тях като модел за натюрморта, който рисуваше. Можех да разбера защо. Букетът представляваше зашеметяваща смесица от зелени орхидеи, сини хортензии, червени и жълти лилии, оранжеви рози, коралови божури, пурпурен трахелиум, жълта целозия и червен амарилис.

Тъжното беше, че тя не притежаваше нужния талант, за да улови живите цветове или естествената красота на букета. Навсякъде имаше други нейни картини, скици и скулптури, и трябва да кажа, че съм виждала по-добри произведения на изкуството в откритото ателие в училището на Джули.

Единствените скулптури, които си заслужаваше да се разгледат по-подробно, бяха гърдите й — огромни импланти, подобни на две баскетболни топки, напъхани в провисналата й дънкова риза. Беше си разкопчала три копчета, за да откриват предизвикателен изглед към дълбоката гънка между гърдите й.

— Аз съм Ейдриън Монк, а това е Натали Тийгър — каза той. — Помагаме на полицията да разследва убийството на Естер Стовал.

Монк зяпаше гърдите й. Тя явно беше поласкана; аз обаче знаех, че това, което го вълнуваше, бяха не гърдите й, а трите копчета. Ако не разкопчаеше още едно копче, или не закопчаеше едно, той можеше да получи удар.

— Бих искал да ви задам около три въпроса — каза той.

— Три ли? — попита тя.

— Мисля, че иска да каже „три въпроса“ — казах. — Нали, господин Монк?

— Да сте видели или чули нещо необичайно в петък вечерта? — обърна се Монк към копчетата й.

— Не си бях вкъщи — каза тя. — Бях на работа. Барманка съм във Флакс.

Познавах мястото — моден клуб на Маркет Стрийт. Там ходят красивите, млади и богати хора, за да се възхищават на това колко красиви, млади и богати са. Веднъж се опитах да си намеря работа там, но не притежавах подходящите квалификации. Монк зяпаше нейните.

— Не сте ли художничка? — попитах.

— Такава съм, но това не е професията ми. Това е нещото, което ме крепи, но не е работата, с която си изкарвам хляба. Това е…

— Мисля, че разбирам — казах, прекъсвайки я.

Тя погледна отново към Монк, чието внимание още беше приковано върху копчетата й.

— Кога се върнахте от работа? — Ставаше му все по-трудно да се съсредоточава. Или да диша.

— След полунощ — каза Лизи. — Цялата улица беше отцепена. Навсякъде беше пълно с пожарникари. Не можех да повярвам на случилото се.

Постоянно прикованото в гърдите й внимание на Монк най-сетне започна да се струва прекалено дори на нея. Тя сви колене, за да го погледне в очите, но той повтори движението й, навеждайки се така, че погледът му да остане съсредоточен върху копчетата й.

— Господин Монк, изобщо не сте ме погледнали в очите, откакто влязохте в къщата ми.

— Съжалявам, заради копчетата ви е — каза Монк. — Много ме разсейват.

— Копчетата ми — колко мило — каза Лизи. — Не исках да ви карам да се чувствате неловко. Нови са, и предполагам, че ми харесва да ги излагам на показ.

— Би трябвало да са две — каза Монк.

— Така е решил Бог.

— Или четири — продължи Монк.

— Четири ли?

— Но това не е естествено — каза Монк, като сочеше към процепа между гърдите й. — Наистина е добре да ги оправите.

— Какво ми казахте току-що? — Усмивката й се преобрази в разгневена озъбена гримаса. Не беше красива гледка.

— Мисля, че има недоразумение — казах. Това беше като да се опитвам да спра дерайлирал влак, след като вече беше излязъл от релсите и се беше врязал в някое сиропиталище. — Той няма предвид това, което вие си мислите, че има предвид.

— Няма причина да се разстройвате: много е лесно да се поправи — каза Монк. — Можете и сама да го направите.

Тя измарширува до вратата, отвори я и я задържа.

— Изчезвайте. Веднага.

Монк вдигна ръце в знак, че се предава, погледна ме и излезе. Опитах се да се извиня, но тя припряно ме изблъска навън и затръшна вратата зад гърба ми.

— Можеш ли да повярваш какви са някои хора? — Той поклати невярващо глава. — Ядосват се толкова много за едното нищо.