Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мистър Монк (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk Goes to the Firehouse, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Sindicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2013)

Издание:

Лий Голдбърг. Г-н Монк отива в пожарната

Американска. Първо издание

ИК „Intense“, София, 2007

Редактор: Гергана Рачева

ISBN: 978-954-783-062-2

История

  1. — Добавяне

9.
Г-н Монк и тридесетият етаж

Оправянето на къщата сигурно бе изтощило Монк, защото в понеделник сутринта Джули се събуди преди него и успя да го изпревари с няколко секунди и да влезе в банята. Едва не се сблъскаха на вратата в шест часа.

— Имам нужда да използвам пръв банята — каза Монк.

— За голяма или за малка работа?

— Мисля, че имам конституционно право да не отговарям на този въпрос.

— Трябва да знам колко дълго ще се бавите — каза Джули, като хвана собственически вратата с едната си ръка, преметнала отгоре върху ръката си дрехите си за училище.

— Не по-дълго от обикновено.

— Не мога да чакам толкова време — каза Джули. — Учебните занятия започват в осем и петнайсет, а не по обед.

Тя затвори вратата под носа му. За миг той се взря във вратата, после ме погледна. Стоях пред спалнята си, без да си правя труда да крия колко ми е забавно.

— Налага ли се да използва банята толкова често? — каза Монк.

— Бихте ли предпочели тя да не се къпе изобщо?

— Но банята беше готова за мен. Почистих я снощи.

— Снощи почистихте всичко — отбелязах аз, подминах го безшумно и влязох в кухнята.

Построеният с „Лего“ замък беше изчезнал. Монк сигурно го беше разглобил и беше върнал всички части обратно в определените им кутийки, преди да си легне. Нищо чудно, че се беше успал. Отворих килера да си взема един бейгъл, и забелязах, че Монк е преподредил всички опаковани в кутии и консервирани храни по хранителни групи и срок на годност.

Монк влезе и се пресегна покрай мен за своята кутия с „Чекс“. Зърнената закуска беше направена от почти идеални квадратчета, напомнящи кадаиф. Той винаги отделяше несъвършено оформените квадратчета, преди да налее млякото в купичката.

Отворих бюфета да му дам купа и бях шокирана, когато открих, че е празен. Вътре нямаше нито една купа, плато или чиния, само оголени рафтове.

Обърнах се и погледнах Монк, който седеше на масата, внимателно избираше парченцата „Чекс“ от кутията едно по едно, и ги ядеше.

— Какво е станало с всичките ми съдове?

Той не вдигаше поглед към мен, преструвайки се, че вместо това се е съсредоточил върху трудната задача да подбира квадратчетата „Чекс“.

— Малко е сложно.

— Не виждам какво му е сложното, господин Монк. Снощи имах куп кухненски съдове, а сега нямам. Къде са?

— Ти имаше седем купи, което не е правилно. Би трябвало да имаш шест или осем, но не и седем. Така че една купа очевидно трябваше да се махне. Но пък имаше осем плоски чинии. Виждаш проблема.

— Виждам, че нямам никакви съдове: това е проблемът.

— Всеки знае, че не може да имаш шест купи и осем плоски чинии, затова две плоски чинии трябваше да се махнат. После обаче забелязах, че някои от купите и чиниите са нащърбени, и то не всички на едно и също място. Ти имаше комплект еднакви съдове, които изобщо не си пасваха. Бях изправен пред ситуация, която шеметно излизаше от контрол и преминаваше в пълен хаос. Единственото разумно нещо, което можех да направя, беше да се отърва от всички тях.

После Монк вдигна очи към мен, очевидно очаквайки съчувствие и разбиране. Дяволски сигурно бе, че нямаше да го получи от мен.

— Разумно ли? Изхвърляте всичките ми съдове и наричате това разумно?

— Хрумнаха ми също и определенията „грижливо“, „добросъвестно“ и „отговорно“ — каза Монк. — Но си помислих, че „разумно“ отразява най-добре характера на постъпката ми.

— Ето какво ще направим днес, преди да се заемете да разкривате убийства или да хващате лошите — заявих. — Веднага щом вземете душ и се облечете, отиваме в „Потъри Барн“ и вие ще ми купите нов комплект съдове, иначе може да ядете следващото си ядене в тази къща от пода.

Посегнах към чекмеджето за прибори да извадя нож, за да разрежа бейгъла си, но спрях, преди да го отворя.

— Смея ли да отворя това чекмедже? — попитах.

— Зависи какво търсиш.

— Един нож би ми свършил чудесна работа — казах. — Всъщност, какво ще кажеш за сребърни прибори като цяло?

Монк се размърда в стола си.

— Не ти трябва да отваряш чекмеджето.

— Можете да добавите приборите към списъка на нещата, които ще ми купите днес — казах и отидох до хладилника. Взех картонената кутия с портокалов сок и отпих от нея.

Монк се сви ужасено, както и знаех, че ще направи.

— Наистина не бива да пиеш от кутията.

— Чудесно. — Обърнах се и приковах в него най-студения, най-жестокия, най-обвинителния поглед, който съумях да докарам. — Притежавам ли все още някоя стъклена чаша, от която бих могла да пия вместо от кутията?

Той се размърда в стола си.

— И аз така си помислих. — Взех картонената кутия със себе си и затръшнах вратата на хладилника. — Надявам се, че сте изплатили вноските по кредитната си карта, господин Монк, защото днес й предстои изтощително пазаруване.

С тежки стъпки се отправих обратно към спалнята си с портокаловия сок и бейгъла в ръка, и оставих Монк сам в моята тотално лишена от чинии, ножове и чаши кухня.

 

 

Улиците бяха мокри, а мъглата изцяло закриваше хоризонта в тази понеделнишка сутрин, но градът кипеше от живот. Тротоарите в търговската част бяха претъпкани с млади професионалисти, които носеха най-новия моден аксесоар — някаква електронна джаджа в ухото.

Не се виждаше нито едно голо ухо.

Изглежда, че всички носеха или чифт бели слушалки за iPod, или някое от онези „блу туут“ устройства за клетъчни телефони, които приличаха на слушалката с извито крайче, която стърчеше от ухото на лейтенант Ухура в оригиналната версия на филма Стар Трек.

Вече минаваше дванайсет, когато свършихме с пазаруването на съдове, прибори и чаши в „Потъри Барн“.

Никога няма да призная това пред Монк, но щом превъзмогнах първоначалния си гняв, се зарадвах, че е изхвърлил старите ми притежания. Срамувах се да каня хора на обяд или вечеря вкъщи, защото имахме нащърбени съдове и обезформени от употреба прибори. Аз обаче не можех да си позволя да сменя нито едните, нито другите. Сега Монк ми купуваше нови неща за кухнята, и аз тръпнех от вълнение. (Едва след като предложи да разгледаме готварските съдове, разбрах, че беше изхвърлил също тенджерите и тиганите ми.) Ето колко съм ужасна: на практика започнах да си играя с идеята — „случайно“ да го оставя да види бъркотията в дрешника ми, за да ми купи и нов гардероб.

За да направя пазаруването възможно най-мъчително и за двама ни, избрах съдове без никакви шарки и го накарах да отвори всички кутии в магазина, за да провери всеки съд поотделно за евентуални недостатъци. От време на време, докато ставаше това, ме пробождаше чувство на вина, сякаш се възползвах от него или нещо от този род. После обаче си припомнях, че именно той беше влязъл в моята кухня и беше изхвърлил всички мои съдове. И тогава гневът ми се връщаше и заличаваше чувството ми за вина и аз отново бях в мир със себе си.

Тъкмо бяхме свършили с товаренето в багажника на моя джип „Чероки“ всичките ми покупки, когато се обади Стотълмейър. Капитанът отиваше да разпита Лукас Брийн — предприемача, който планираше да разруши къщите на пресечката, където живееше Естер Стовал, — и попита дали искаме да го придружим. Искахме.

Предприемаческа корпорация „Брийн“ се намираше в трийсет и пет етажна сграда, наподобяваща кубчето на Рубик, която едва се беше сместила между други две сгради във Финансовия район, за да се добере до изглед към залива. Фоайето представляваше остъклено преддверие, разполагащо със собствен цветарски магазин, магазин за шоколадови изделия и малък филиал на веригата пекарни „Будин“, която прави най-хубавия хляб от подквасено тесто в града, а може би дори в света.

Стотълмейър, който отпиваше от чаша кафе, купено от „Будин“, ни чакаше пред „Цветните дизайни на Фло“. Мирисът на пресен хляб от подквасено тесто ме замайваше.

— Добро утро, Натали, Монк. Разбрах, че сте говорили с всички в квартала на Естер. Да сте открили някакви улики, които ние да сме пропуснали?

— Не — каза Монк.

— Това е потискащо — каза Стотълмейър. — Ами другият ти случай, онзи с кучето? Той как върви?

— Мисля, че попаднах на следа — каза Монк.

Това беше новина за мен. Но Монк невинаги споделя с мен какво става в ума му, и, трябва да призная, през повечето време съм дълбоко благодарна за това.

— Искаш ли да си разменим случаите? — попита Стотълмейър.

— Не мисля — каза Монк. — Макар че бихте могли да ми направите една услуга. Възможно ли е да помолите лейтенант Дишър да открие всичко, каквото може, за прочут обирджия на влакове на име Родерик Търлок?

— Това е най-малкото, което мога да направя. С какво е прочут Търлок?

— С ограбването на влакове — казах.

— Хората още ли правят такива неща?

Не сметнах, че ще бъде от полза за случая да споменавам, че Търлок е бил заловен през хиляда деветстотин и шеста. Очевидно Монк беше съгласен с мен, защото и двамата приехме въпроса на Стотълмейър като реторичен. Сигурно сме били прави, защото Стотълмейър не изчака да му отговорят.

— Е, Монк, готов ли си за това? — обърна се към него Стотълмейър.

Монк вдигна очи, опитвайки се да открие с поглед за какво говори капитанът.

— За кое?

— Да се срещнеш с Брийн — каза Стотълмейър. — Той е богат, могъщ човек. Няма да му хареса, ако който и да било от нас намекне, че той може да е бил замесен в убийството на Естер Стовал.

— Той е горе, така ли?

— На тридесетия етаж — каза Стотълмейър. — Богатите типове обичат да гледат всички отвисоко.

Стотълмейър се приближи до охранителя — мускулест тип със сплескан като на боксьор нос, застанал зад гише с мраморен плот пред асансьорите. Стотълмейър показа бързо значката си, съобщи кои сме и каза, че идваме да се срещнем с Лукас Брийн. Охранителят се обади в офиса на Брийн, след това кимна на капитана.

— Господин Брийн ще ви приеме сега — каза охранителят.

— Страхотно — каза Монк. — Кога ще слезе?

— Няма да слезе — каза Стотълмейър. — Ние ще се качим.

— По-добре би било той да слезе.

Стотълмейър издаде стон и се обърна към охранителя.

— Бихте ли попитали господин Брийн дали ще има нещо против да се срещне с нас на чаша кафе във фоайето? Аз черпя.

Охранителят се обади, говори в продължение на минута, после затвори.

— Господин Брийн е много зает и не може да излезе сега от кабинета си. Ако искате да се видите с него, трябва да отидете в кабинета му.

— Опитах се, Монк — рече Стотълмейър. — Е, да вървим.

Тръгнахме към асансьорите, но Монк изоставаше.

— Имам идея. Хайде да се качим по стълбите.

— Трийсет етажа? — казах.

— Ще бъде забавно.

— Ще бъде фатално — каза Стотълмейър. — Мога да говоря с Брийн и без теб. Наистина не е нужно да присъстваш.

— Искам да присъствам — каза Монк.

— Аз се качвам с асансьора — заяви Стотълмейър. — Идваш ли, или не?

Погледнах Монк. Той погледна към асансьора, пое си дълбоко дъх и кимна.

— Добре — каза.

Тримата влязохме в асансьора. Стотълмейър натисна копчето за трийсетия етаж. Вратите се затвориха. Монк покри пръст с ръкава си и натисна копчето за втория етаж. А после за четвъртия. А след това за шестия. Натискаше копчето за всеки четен етаж, чак докато се изкачихме до трийсетия.

Стотълмейър забели очи и въздъхна.

В мига щом вратите се отвориха на втория етаж, Монк излезе навън, пое си дълбоко въздух няколко пъти, после отново влезе вътре.

— Мисля, че върви много добре — каза той.

На четвъртия етаж той се втурна навън с крясък, стряскайки хората в чакалнята на рекламна агенция „Крокър“.

— Това е истински ад — каза им той.

Монк жадно си пое въздух няколко пъти и след това скочи обратно в асансьора, все едно се гмуркаше в дълбока вода.

В минутата щом асансьорът стигна до шестия етаж, той изхвърча във фоайето на „Ернст, Фрок и Филибъртън, адвокати“, и изпищя нещо за това, колко „несправедливо и нечовешко“ било всичко.

Когато стигнахме осмия етаж, двамата със Стотълмейър вече се бяхме примирили със съдбата си: стояхме облегнати на поставките за ръце и правехме всичко възможно да се отпуснем. Играехме „Тетрис“ на екранчето на клетъчния телефон на Стотълмейър, докато Монк крачеше, стенеше и викаше, и ровеше из въображаемите въшки в косата си.

Тъй като спирахме на всеки втори етаж, ни бяха нужни четирийсет минути да стигнем до кабинета на Стотълмейър на трийсетия. Спечелих шест игри, а Стотълмейър спечели осем: той обаче се е упражнявал много повече, работейки по техниката си по време на продължителното следене на престъпници. Когато вратите на асансьора се отвориха, Монк излезе със залитане навън, като се задъхваше, с плувнало в пот лице, и рухна върху черното кожено канапе в чакалнята.

— Пресвета майко Божия — изхленчи той. — Най-после се свърши.

Дадох му бутилка минерална вода „Сиера Спрингс“ от чантата си — която, между другото, е горе-долу с размерите на чантата с бебешки принадлежности, която мъкнех със себе си, когато Джули беше малка. Пълна е с вода, мокри кърпички, херметични найлонови торбички, дори пшеничена зърнена закуска „Уийт Финс“ в случай, че огладнее. Единственото нещо, което носех със себе си тогава, а не нося сега, са пелените.

Стотълмейър се приближи до служителката на рецепцията — обезоръжаващо привлекателна азиатка, седнала зад огромно бюро, което я правеше да прилича на водещата на новините в единайсет. Само дето зашеметяващият изглед от града зад гърба й не беше декор, а съвсем истински.

— Капитан Стотълмейър, Ейдриън Монк и Натали Тийгър. Тук сме да се срещнем с господин Брийн — каза той.

— Очаквахме да сте тук почти час по-рано — каза тя.

— И ние — каза Стотълмейър.

Монк изпи жадно водата и метна празната бутилка през рамото си. Цветът започваше да се връща в страните му. Той попи чело с кърпичката си и след това метна и нея към кошчето.

— Слизането ще бъде много по-лесно — казах успокояващо.

— Да, защото ще тръгна по стълбите.

Служителката на рецепцията проговори.

— Господин Брийн ще ви приеме сега.

Тя посочи към масивна двойна врата, която ми напомни за портите на Изумрудения град в страната на Оз, само че без дребничкия пазач. Вместо това Брийн беше поставил на рецепцията супермодел от азиатски произход, и съм напълно сигурна, че магьосникът също би предпочел така.

Вратите безшумно се плъзнаха и се отвориха сами, когато се приближихме, което беше малко плашещо. Разбира се, вратите в „Уол-Март“ правят същото, но е някак различно, когато не тикаш пазарска количка.

А там, в огромен, подобен на пещера офис от стъкло, махагон и неръждаема стомана, стоеше предприемачът Лукас Брийн, с отворени обятия и гостоприемна усмивка на лицето, а покритите му с коронки зъби блестяха като полирана слонова кост.