Лий Голдбърг
Г-н Монк отива в пожарната (14)

13.
Г-н Монк си пише домашното

Стотълмейър ни откара обратно до „Екселсиор“ и използва полицейската си значка, за да измъкне безплатно колата ми от паркинга. Сигурно е хубаво да имаш значка и да можеш да паркираш където си искаш, без да се тревожиш за такси за паркиране или глоби.

Накарах Монк да обещае, че няма да каже на Джули нищо за опита за обир. Тя беше загубила баща си, и не исках всеки път, когато изляза от къщи заедно с Монк, да се тревожи, че може да загуби и мен. Дори фактът, че реших да спестя на Джули част от истината, да беше обезпокоил Монк, той не каза нищо.

Когато се прибрахме вкъщи и домъкнахме вътре покупките си от „Потъри Барн“, Джули седеше на масата и си пишеше домашното, а госпожа Тропхамнър седеше на дивана и гледаше телевизия. Изкуствените зъби на госпожа Тропхамнър бяха върху една салфетка на масичката за кафе, обърнати към телевизора, така че също да могат да се наслаждават на предаването Диагноза: Убийство.

Запознах госпожа Тропхамнър с Монк.

— Той ни гостува за няколко дни.

Тя намести зъбите обратно в устата си и подаде ръка на Монк.

— За мен е удоволствие най-сетне да се запозная с вас.

Монк хвърли един поглед към покритата й с мазоли ръка, и вместо това се ръкува с въздуха между тях.

— Да, със сигурност е така — каза Монк, като ентусиазирано разтърсваше въздуха, вместо ръката й. — Какво е станало с ръцете ви?

— Грижа се за розите си — каза тя. — Трудна работа е, но много ми харесва.

Платих на госпожа Тропхамнър дванайсет долара, задето се беше грижила за Джули. Тя натъпка банкнотите в деколтето си, изпрати въздушна целувка на Джули и побърза да се прибере, за да не пропусне и миг от шпионските изпълнения на Дик Ван Дайк.

— Госпожа Тропхамнър е толкова мила жена — казах, след като тя си отиде.

— Тя е вещица — рече Монк. — Видя ли тези груби ръце и начупеното й, беззъбо лице?

Джули се изкикоти щастливо. По една случайност тя споделяше мнението на Монк. Помислих си, че и двамата се държат жестоко.

— Тя е стара и самотна: това е всичко. Напоследък съпругът й прекарва по-голямата част от времето си в рибарската им хижа недалече от Сакраменто. През последните няколко месеца тя няма какво друго да прави, освен да се грижи за градината си и да гледа телевизия.

Разбира се, всичко това беше много добре за мен, защото съвпадаше с работата, която наскоро си бях намерила при Монк и позволяваше на госпожа Тропхамнър почти винаги да ми бъде на разположение като детегледачка. Харесваше ми да смятам, че двете с госпожа Тропхамнър взаимно си правим услуга.

Стоплих за вечеря една замразена пица, подредих масата с хартиени чинии и поговорих с Джули за деня й в училище, докато Монк се отърве от салфетката, върху която госпожа Тропхамнър бе държала зъбите си. Той си сложи гумени домакински ръкавици и използва щипци за барбекю, за да вдигне салфетката и да я отнесе до камината, където я изгори. След това дезинфекцира масичката за кафе и въздуха около нея с достатъчно лизол за унищожаването на всеки микроб в радиус от една квадратна миля. Наложи се да отворя прозореца на кухнята, за да не бъдем унищожени и ние. Джули го наблюдаваше внимателно, едновременно развеселена и запленена.

— Все още усещам миризмата й — каза Монк.

— Това, което усещате, е мирисът на цветята й — казах. — Отворих кухненския прозорец. Тя прекарва толкова много време в грижи за градината си, че поема аромата на розите си.

Той ме погледна изпитателно, като се опитваше да определи дали казвам истината, или не, после реши да ми повярва, прибра лизола и изхвърли ръкавиците. Можех да измия ръкавиците и да ги използвам отново, но аз не съм Ейдриън Монк.

Щом пицата беше готова, Монк я разряза на осем еднакви парчета. Седнахме да ядем, и аз предадох на Джули редактирана версия за това, как беше протекъл денят ни: изпуснах частта с опита за обир и онази със самоличността на убиеца на Спарки, но казах, че сме много близо до залавянето на виновника. Знам, че това беше твърде оптимистично, но имах голяма вяра в Монк.

След вечеря Джули отново се залови с домашните си, докато аз разопаковах и измих всички нови съдове и прибори за хранене. Знам, че Монк щеше да е щастлив да ги измие вместо мен, но Джули имаше други планове. Попита го дали би й помогнал с домашните.

— Много мило от твоя страна — каза Монк. — Но не искам да ти развалям забавлението.

— Мислите, че писането на домашни е забавно? — каза Джули.

— Да си пиша домашните беше второто ми най-любимо нещо, свързано с училище.

— А кое ви беше любимото? — попита Джули.

— Контролните, разбира се. Знаеш ли кое беше почти също толкова забавно? Да отгатвам предварително точните дни, в които ще бъде следващият тест. Учителите се преструваха, че се дразнят от това; всъщност обаче то беше хитроумният им начин да ме насърчат да бъда по-взискателен към себе си. Боже, това наистина поражда такива спомени! Обичах да изравнявам редиците от чинове всеки ден. Ти правиш ли го понякога?

— Не — каза Джули.

— Не проявяваш достатъчно агресивност — каза Монк.

— Не мисля, че става въпрос за това.

— Номерът е да отиваш на училище един час по-рано, преди някой друг предприемчив съученик да те изпревари. Не че някой някога ме е изпреварвал с това.

— Сигурен ли сте, че някой е искал?

— Да, правилно. Сега пък ще ми кажеш, че никой не бърза да изпревари останалите, за да заеме шкафче с четен номер. Голяма си шегаджийка. — Монк се обърна към мен. — Не е ли шегаджийка?

— Шегаджийка е — казах. — И обича да погажда номера.

— Е — попита я Монк, — какво учиш тази вечер?

— Куп неща. Има обаче нещо, за което си помислих, че може и да знаете едно-друго — каза Джули. — По естествени науки учим за инфекциозните болести.

— Говориш точно с когото трябва — каза Монк и посегна към учебника й по естествени науки. — Когато бях в горните класове на основното училище, научих учителя на няколко неща по този предмет.

— Не съм изненадана. — Тя отвори учебника и посочи една страница. — Утре ще правим този проект.

Монк го прочете на глас.

— „Всеки от класа трябва да се ръкува с двама души и да отбележи имената им…“ — Той спря на средата на изречението. — Как могат да подлагат децата на това? Не си ли дават сметка колко е опасно? Не изпратиха ли вкъщи формуляри за разрешение заради това?

— Ъъ, не — каза Джули. — Защо да го правят?

— Защо? Защо? — Монк се обърна към мен. — Кажи й.

— На мен ми звучи съвсем безобидно — казах.

— Така ли? Е, добре, няма да мислиш така, след като чуеш това. — Монк отново зачете от учебника. — „Сега се ръкувайте с двама различни души, запишете имената им, после се ръкувайте с още двама.“ Що за учители са това? Да не са ненормални? Предполагам, че карат децата и да търчат из класната стая с ножици в ръце.

— Това е просто практическо упражнение, което учи децата как се предават болестите — казах.

— Като ги карат сами да предават болести? — каза Монк. — Какво ще е следващото? Да накарат децата да пият плодов сок с цианид, за да видят как действа отровата ли? Не мога да си представя как се справят със сексуалното им образование.

— Аз имам представа. — Джули взе учебника от Монк и го затвори. — Какво ще кажете вместо това да ме изпитате за теста? Ето някои от въпросите.

Тя подаде на Монк лист хартия.

— Надявам се, че имаш намерение утре да си вземеш за училище допълнителни ръкавици и дезинфекционни кърпички — каза Монк.

— Допълнителни ли? — попита тя.

— Носиш си ръкавици и дезинфекционни кърпички в училище, нали?

Зад гърба на Монк закимах ожесточено на Джули, и тя схвана посланието.

— Да, разбира се, че кой не си носи? — каза тя. — Просто имах предвид, че онези, които обикновено нося, са повече от достатъчно. Е, ще ме изпитате ли?

Монк въздъхна с облекчение, кимна и погледна към листа.

— Добре, ето. Кои са патогените?

— Организми, които причиняват болести — отговори Джули с уверена усмивка на лицето.

— Грешен отговор — каза Монк.

Усмивката й помръкна.

— Това е верният отговор. Сигурна съм.

— Верният отговор е: всичко.

— Всичко ли?

— Всички организми причиняват болести. Назови четири източника на патогени.

Джули прехапа устна, замисли се за миг, а после отметна отговорите на пръсти, един по един.

— Друг човек, заразен обект, ухапване от животно и околната среда.

— Грешка — каза Монк. — Правилният отговор е „всичко“.

— Всичко ли?

— Целият свят е патоген. Следващ въпрос: Кои са четирите основни групи патогени?

Джули почука с пръсти по масата.

— Хм, вируси, бактерии, гъбички и най-простите едноклетъчни организми.

— Грешен отговор — заяви Монк. — Верният отговор е…

— Всичко — прекъсна го Джули.

— Правилно. — Монк се усмихна и й върна листа. — Ще се справиш отлично на този тест.

— Ами останалите въпроси?

— Отговорът на всички тях е само един.

— „Всичко“?

Монк кимна.

— Животът е по-прост, отколкото си мислиш.

 

 

Джули довърши домашното си и отиде в стаята си да праща имейли на приятелите си. Аз прибрах всичко, като очаквах всеки момент Монк да се появи, за да ми изнася лекция върху правилното подреждане на тенджерите и тиганите или нещо от този род, но той не се показа.

Телефонът звънна. Обаждаше се Джо.

— Не успяхме да поговорим, когато се отби — каза Джо. — А после ти отиде отсреща и не се върна. Все те чаках да се върнеш.

— О — възкликнах. Блестящ отговор, нали? Настъпи неловко мълчание, каквото не бях преживявала от гимназията насам.

— Изпусна цялата вълнуваща част — каза Джо. — Тук имаше сума хора от кабинета на главния инженер на града и от Отдела за комунални услуги. Оказва се, че Дюма е прокопал под къщата си един тунел до канала, и друг, водещ от канала в нашето мазе.

— Знам: именно господин Монк се досети за това — казах. — Дюма е изкопавал съкровището от откраднати златни монети на Родерик Търлок.

— Той ли е убил Спарки?

— Боя се, че не — казах. — Господин Монк още работи по този въпрос.

— Ами загадката с твоите изчезващи бикини? Бележиш ли някакъв напредък в разкриването й?

Едва не казах, че той би могъл лично да ми помогне в разкриването на тази загадка, но се усетих навреме. Вместо това казах:

— Наистина очаквам с нетърпение да се видя с теб в сряда вечерта.

Предположих, че това можеше да се изтълкува като предаващо почти същата мисъл, която не изрекох на глас, но не толкова дръзко.

Не знам как го изтълкува той, защото изведнъж чух как в сградата се включи противопожарната аларма.

— Аз също, Натали — каза той. — Трябва да бягам.

— Пази се — казах, и двамата затворихме.

Сърцето ми биеше лудешки, но по безброй различни причини. Първо, бях развълнувана. Второ, бях нервна. И трето, бях ужасена, и то не от мисълта за предстоящата ни среща. Причината беше в онази аларма. Тя означаваше, че Джо щеше да се втурне към мястото на някой пожар. Знаех, че с това си изкарва хляба — той беше огнеборецът Джо в крайна сметка, — но от мисълта как се хвърля в някакъв огнен ад, ми прилошаваше. Не бях усещала това прилошаване, откакто Мич излиташе да изпълнява мисия. Усещах го всеки път, до онази мисия, от която той не се завърна.

На път за стаята си слязох във вестибюла и минах покрай отворената врата на стаята за гости. Видях Монк да лежи на леглото си, вперил поглед в тавана, със скръстени на гърдите ръце, все едно беше положен в ковчег.

Влязох в стаята му и седнах на ръба на леглото.

— Добре ли сте, господин Монк?

— Да.

— Какво правите?

— Чакам.

— Какво чакате?

— Фактите да си дойдат по местата.

— Те това ли правят?

— В общи линии — каза той с въздишка.

— А вие просто чакате.

Той седна в леглото и се облегна на таблата.

— Вбесяващото в тези убийства е тяхната простота. Знаем как са извършени и дори знаем кой ги е извършил. Предизвикателството се крие в това, да намерим доказателства, когато изглежда, че не съществуват никакви.

— Преди сте се изправяли и пред по-големи предизвикателства — казах. — Ще го разкриете.

— Това е различно — каза Монк. — Обикновено имам много повече простор за мислене.

— Простор ли?

— Започвам и приключвам деня си в една празна къща. Няма никакви хора или неща, които да ме разсейват. Всичко си е на мястото. Всичко е подредено. Всичко, което е останало, сме само аз и моите мисли, и понякога моите конструктори „ЛЕГО“. И именно тогава фактите по даден случай по съвсем естествен път си идват по местата, и се отделят от онези, които не ми сочат разрешението на загадката.

— А сега това не се случва — казах.

— Още чакам.

С други думи, неподредената ни къща и още по-неподреденият ни живот му идваха в повече. Той копнееше за мира, усамотението и стерилността на къщата си. Беше му мъчно за вкъщи. А къщата ми бе толкова различна от неговата, колкото изобщо беше възможно да бъде.

— Искате ли да ви намеря хотелска стая, господин Монк? — Опитах се да отправя предложението възможно най-мило, за да не си помисли, че съм се разсърдила или обидила, което не беше така.

— Не, разбира се, че не — каза той. — Тук е страхотно.

Отначало си помислих, че се държи неискрено. После обаче се зачудих дали, в сравнение с алтернативите, вариантът да остане при нас наистина не беше чак толкова лош.

Ако отседнеше в хотел, можеше да бъде още по-лошо. Може би щеше да чува телевизора в съседната стая, или как някоя двойка се люби на горния етаж, или как в стаята отдолу играят деца. Дори и да не чуеше нищо, може би дори само знанието, че в сградата има толкова много хора, щеше да бъде достатъчно, за да го разстрои. Или, още по-лошо — ами ако не можеше да престане да мисли за стотиците хора, които бяха отсядали в неговата стая, спали в леглото му и използвали банята? А ако тези неща не бяха достатъчни, за да го разстроят, какво да кажем за ужаса от нескопосано залепения тапет?

В сравнение с всичко това, нашата стая за гости сигурно му се е струвала като килия с тапицирани стени — в добрия смисъл, ако съществува такова нещо.

Следователно, той говореше всъщност за мен и Джули. Именно ние го разстройвахме толкова много.

Станах от леглото.

— Ще ви оставя насаме с мислите ви.

— Не, не, ще дойда с теб — каза той, като се изправи.

— Но какво ще стане с всички онези факти, които трябва да се наместят?

— Ще се наместят по-късно — каза Монк. — Проблемът, когато разполагам с толкова много простор, е че никога не получавам шанс да помогна на някого с домашното.

Усмихнах се скришом. Беше приятно да се знае, че колкото и да се боеше от контакта с хора, дори Ейдриън Монк все още имаше нужда от него.