Лий Голдбърг
Г-н Монк отива в пожарната (19)

18.
Г-н Монк си остава вкъщи

Монк ме остави да взема душ първа, защото предвкусваше с нетърпение дългите часове, които щеше да прекара в банята. Всъщност, той предположи, че може би ще е добре Джули да се уговори с госпожа Тропхамнър да ползва нейната тоалетна, ако се наложи.

Когато Монк влезе да вземе душ, настаних Джули да седне във всекидневната и й дадох подробни инструкции за вечерта. Наредих й да наблюдава внимателно Монк, за да е сигурна, че той няма да преподреди къщата ни, докато ме няма, и да ми се обади, ако нещата излязат от контрол.

— Значи искаш да го бавя — рече тя.

— Аз не бих го определила така — казах. — Моля те да пазиш къщата ни, вещите ни, и правото ни на личен живот.

— С други думи, искаш от мен да изпълнявам ролята на бавачка плюс тази на служител по сигурността.

— Накъде биеш?

— Имам по-приятни занимания, отколкото да бдя над господин Монк цяла вечер, докато ти се забавляваш с огнебореца Джо — каза Джули. — Ако ще бъда бавачка, очаквам да ми се плати. Шест долара на час, плюс разходите.

— Какви разходи?

— Може да изникнат разни неща — каза тя.

— Ако си вършиш работата, не би трябвало да изникне нищо.

— Добре, шест долара на час плюс обещанието, че ще вземеш пилешко от ресторанта за храна за вкъщи — каза тя. — Освен ако не предпочиташ господин Монк да сготви нещо в нашата кухня, без ти да си тук, за да го надзираваш. Кой знае какво може да открие, преподреди или изхвърли?

В думите й имаше смисъл. Кога Джули бе станала толкова наблюдателна? — зачудих се. И кога се беше научила да води преговори по този начин? Растеше прекалено бързо.

— Дадено — казах.

Стиснахме си ръцете, за да скрепим сделката, а после я притеглих към себе си и я прегърнах. Когато я пуснах, тя ме погледна, като бърчеше чело.

— Това пък за какво беше? — попита.

— Затова, че растеш — казах. — За това, че си възхитителна. За това, че ме изненадваш. За това, че си такава, каквато си. Нужно ли е да продължавам?

— Не, и така ми се гади.

На вратата се почука. Джули скочи от дивана и я отвори. На прага стоеше Джо Кокран с нов букет цветя.

— Не се налагаше пак да ми носиш цветя — казах.

— Не съм ги донесъл за теб. Те са най-вече за мен, в случай че не съм се изкъпал достатъчно добре след деня, който прекарахме на сметището — каза той усмихнато. — Много са ароматни. Ще имаш ли нещо против да ги нося със себе си през останалата част от вечерта?

— Ще рискувам.

Взех цветята от него и ги сложих във вазата. Казах на Джули да не ме чака будна, докато се върна, целунах я и тръгнахме.

Джо ме заведе на вечеря в „Одифред“ — френско бистро, разположено, съвсем уместно, на едно ниво с историческата сграда „Одифред“ на Маркет Стрийт номер едно долу на крайбрежната ивица. Била построена в края на първото десетилетие на деветнайсети век от някакъв измъчван от носталгия французин, така че сградата притежаваше някои типично парижки архитектурни мотиви — например мансарден покрив, декоративни тухлени бойници и високи, заоблени в горния край прозорци.

Облеклото ми не беше подходящо за изискан ресторант като „Одифред“, но на местата за обществено хранене в Сан Франциско бяха възприели водещата началото си от Ел Ей философия, че можеш да отидеш навсякъде по дънки и спортни обувки, стига да имаш достатъчно самочувствие, за да го направиш.

Е, ако има едно нещо, което да притежавам в изобилие, това е самочувствие. Жалко, че не мога с него да си изплатя ипотеката.

Джо си поръча пържола, добре изпечена, с тънко нарязани пържени картофи и соте от спанак. В менюто беше отбелязано, че кравата, пожертвала се заради ястието на Джо, била абсолютно вегетарианка и никога не била поемала хормони. Никога преди не бях виждала в менюто да се споменава каква диета е спазвала някаква крава.

Аз си поръчах вратна агнешка пържола, но когато попитах сервитьорката — външно изглеждаше доста дяволита и наперена, — дали агнето е било пълен вегетарианец, тя просто ме изгледа неразбиращо. На лицето й не се появи дори помен от усмивка, когато я попитах какво е обичала да яде рибата, преди в крайна сметка да се озове върху чинията. Джо обаче се забавляваше, а именно това имаше значение.

— Работещите тук се вземат твърде насериозно — каза той. — А храната не е достатъчно добра, за да се държат така високомерно.

— Тогава защо идваш тук?

— Храната е прилична, обстановката е приятна, а на това място имат приятелско отношение към пожарната служба от преди повече от сто години.

— Имаш предвид, че правят парични дарения?

— Нещо още по-хубаво от това — каза Джо. — Правят дарения под формата на пиене.

Той обясни, че сградата „Одифред“ била една от малкото постройки в града, оцелели след опустошителното земетресение през хиляда деветстотин и шеста и последвалите пожари.

— Собственикът на каубойската кръчма, която се намирала тук, предложил на огнеборците по едно буре с уиски на човек, ако спасят сградата от пламъците — каза Джо. — Те го направили, и до днес огнеборците пият тук безплатно.

— Може би сервитьорите се държат така надуто с теб просто защото знаят, че не плащаш за напитките — казах. — Не съм медицинска сестра или нещо от този род, но редно ли е да пиеш алкохол след онова, което ти се е случило снощи?

Джо докосна превръзката:

— Това ли? А, това не е нищо. И по-лоши наранявания съм получавал.

— Наистина ли?

— На гърба си имам доста неприятен белег от изгаряне от един пожар преди две години — каза той. — Не е красива гледка: затова съм дошъл на вечеря, облечен с риза.

— А пък аз се чудех защо си го направил — казах.

След това той ми разказа как е получил изгарянето.

Да си кажа честно, не си спомням много от подробностите, освен че в историята имаше горящ жилищен блок, рухнало стълбище, и измъкване на ръба. Докато разказваше историята, цялото му лице грейна, и той се оживяваше все повече и повече, а думите се изливаха развълнувано и забързано. Това беше спомен, който той нямаше нищо против да изживее отново, и история, която обичаше да разказва, макар че преживяването го беше оставило белязан за цял живот.

Знам, че това е част от нещата, които се правят по време на първите няколко срещи: Разказвате истории за себе си, които ви представят в наистина добра светлина, или илюстрират аспекти от живота и характера ви, които са важни за вас. Понякога обаче разкривате страни от себе си, които не сте възнамерявали да извадите на показ.

Тази история определено доказваше, че Джо е нежен, храбър и смел, но от нея аз извлякох не това послание. Това, което схванах, беше, че обича огнеборската професия. Не, той обожаваше огнеборската професия. Рисковете не означаваха нищо за него. Случилата се преди години злополука и онази, която стана снощи, бяха опасни преживявания, разминали се на ръба, които той беше готов да изпита отново.

Просто още един ден в службата.

Той обичаше да потушава пожари така, както Мич обичаше да лети с изтребители. Причините, поради които бях привлечена от Джо, не ме изненадваха. Той изглеждаше страхотно, с тяло, което исках да погълна и имаше характер, който ми напомняше за този на Мич.

Но колкото повече говореше, и колкото по-привлечена се чувствах от него, толкова повече се усилваше нервността ми.

Страх от започване на нова връзка ли беше това? Или нещо друго?

Сервираха ни вечерята, и Джо ме попита как съвместявам самотното майчинство с работата за Монк. Мисля, че ме попита, защото искаше да си изяде пържолата, преди да е изстинала, а не можеше едновременно да прави това и да разказва друг анекдот от пожарникарската професия.

Така че сега беше мой ред да разкажа някоя история за себе си, която щеше да покаже каква умна, забавна, любяща, силна и страхотна личност съм. Смътната ми нервност се превърна в съвсем явна и безспорна паника. Каква история можех да разкажа, която да покаже всичко това? Не мисля, че разполагах с такава.

— Не гледам на това като на съвместяване на самотното майчинство, с каквото и да е друго. Джули е на първо място, преди мен, преди всичко. Просто се опитвам да изкарам всеки един ден, без да оплескам нещата твърде много.

— Как стана така, че започна да работиш за Монк?

Добре, тази история си я биваше. За разлика от разказите на Джо за опасните му сблъсъци със смъртта, това не беше нещо, което обичах да разказвам. Много повече ме биваше да разказвам забавни анекдоти за причудливото, обсесивно-натрапчиво поведение на господин Монк, макар че винаги се чувствах виновна след това, сякаш злоупотребявах с оказаното ми доверие.

— Някой проникна с взлом в къщата ми късно една нощ. Влязох неочаквано при него и той се опита да ме убие. Вместо това аз го убих. Полицията не можа да разбере защо натрапникът е бил в къщата ми, затова повикаха Монк да им помогне в разследването.

Джо остави вилицата си.

— Убила си човек?

Кимнах.

— Нямах такова намерение. Защитавах се. Все още не мога да повярвам, че го направих. Предполагам, че когато си в подобно положение, инстинктът взема връх. Направих го, за да оцелея. Имах късмет: наблизо случайно имаше ножица. Ако я нямаше, щях да съм мъртва.

Никога не съм смятала, че съм способна на насилие, със сигурност не и да убия някога. Това беше спомен, който се опитвах да избягвам. Той ме плашеше. Ужасяваше ме не толкова самият нападател, схватката, или фактът, че едва не умрях. Кошмарът беше да си представям какво щеше да стане с Джули, ако ме бяха убили.

Какво щеше да й направи? А ако се спасеше, какъв щеше да бъде животът й, след като и двамата й родители бяха загинали от насилствена смърт?

Може би именно този страх ме направи способна да отвърна на нападението така ожесточено, да убия, вместо да бъда убита. Той ми вдъхна ожесточение, което иначе нямаше да проявя.

След това преживяване веднага записах Джули на уроци по таекуондо, въпреки протестите й. Исках да съм сигурна, че ако някога я нападнат, инстинктите й ще надделеят, и че инстинктивната й реакция ще бъде да изрита нападателя в задника.

Разбирах, че Джо иска да научи още подробности за убийството, но беше достатъчно учтив и досетлив да не пита. Затова не го спомена.

— Защо беше влязъл натрапникът в къщата ти?

— Господин Монк откри, че целта му е било едно камъче в аквариума със златни рибки на дъщеря ми — казах. — Камък от луната.

— От истинската луна ли? — поиска да уточни Джо.

— Да, от нея — казах. — Това е дълга история.

— Ти си пълна с дълги истории. — Той се пресегна през масата и хвана ръката ми. — Бих искал да ги чуя всичките.

Ръката му беше голяма, топла и силна, и аз не можех да не си представя какво ли ще е усещането, ако тя се притисне до бузата ми, до гърба ми, или до краката ми.

Изпитах физическа болка, осъзнавайки колко много и дълги месеци са минали, откакто за последен път бях прекарала известно време с мъж, ако разбирате какво искам да кажа. И все пак, нервността, която изпитвах, беше дори по-силна от желанието ми.

Аз съм нормална жена, здрава и все още сравнително млада, и не изпитвам срам или смущение относно нуждите си, така че причината не беше в това. Не беше и в перспективата да въведа друг мъж в живота си. След Мич беше имало други мъже, а тогава не бях изпитвала същата нервност. Причината не беше и в някакви задръжки от рода на това, какъв човек е Джо или как ще го приеме Джули.

Нервността обаче си беше там, и не си отиваше.

Напевният звън на клетъчния ми телефон ме спаси от необходимостта да разказвам на Джо нова история. Неохотно и смутено махнах ръката си от неговата, за да отговоря на обаждането.

Бях сигурна, че се обажда Джули, и че Монк е направил нещо ужасно, като например да пренареди чекмеджетата в спалнята ми. Потръпнах при мисълта на какво можеше да се натъкне той — а също и Джули, като стана въпрос.

Но не се обаждаше Джули, и тайните на спалнята ми бяха в безопасност. Обаждаше се капитан Стотълмейър.

— С Монк ли си? — попита той.

— В момента не — казах. — Защо?

— Имам едно убийство, и бих искал да разбера какво мисли Монк по въпроса. Можеш ли да го докараш тук?

Не беше необичайно за Стотълмейър да иска помощта на Монк при някое особено трудно за разгадаване убийство. Монк редовно даваше съвети на Полицейското управление на Сан Франциско, и му плащаха за всеки отделен случай, макар никой да не ми беше казал точно какво беше заплащането.

Стотълмейър ме упъти как да стигна до местопрестъплението. Не беше далече от ресторанта, но трябваше първо да отида вкъщи и да взема Монк.

— Ще бъдем там след час — казах, и рязко затворих капачето на телефона. — Съжалявам, Джо, но трябва да тръгваме. Станало е убийство, и полицията иска помощ от Монк.

— Не може ли да почака до десерта?

— Мисли за това обаждане като за пожарната ми аларма — казах.

— Ясно — рече той и махна на сервитьорката да донесе сметката.

 

 

На път за вкъщи обясних работните си взаимоотношения с Монк на Джо, който не разбра точно как си изкарвам прехраната. Казах му, че работата ми е най-вече да помагам на Монк да се справи с всекидневните изисквания на живота и да улеснявам контактите му с други хора, за да може той да се съсредоточи върху разкриването на убийства. А също и че непрекъснато му давам мокри кърпички и го предпазвам от обезводняване с помощта на „Сиера Спрингс“ — единствената вода, която пиеше.

— Не знам как го правиш — каза Джо, докато ме изпращаше до вратата на жилището.

— През повечето дни и аз не знам.

Той ме целуна — истинска, дълбока, страстна целувка, от която ми се подкосиха краката. И аз веднага му отвърнах. Целувката продължи само около минута, но когато се откопчихме един от друг, сърцето ми биеше лудо, сякаш току-що бях пробягала километър. Това беше целувка, която обещаваше още толкова много неща, родена от неотложността на принудителната ни раздяла. За мен в нея се съдържаше и меланхолична нотка. По някаква причина тя ми се струваше като прощална целувка, макар че на другата сутрин щяхме да се видим на сметището.

Но нямах време да подреждам чувствата си. Твърде много бързах. Заудрях по вратата на банята, за да измъкна Монк изпод душа. Казах му, че Стотълмейър незабавно се нуждае от него на мястото на някакво престъпление. След това се обадих на госпожа Тропхамнър, която се съгласи да дойде и да гледа Джули.

— Все още очаквам да ми се плати за часовете, през които работих — каза Джули.

— Но господин Монк изобщо не е излизал изпод душа — казах. — Не се е наложило да правиш нищо.

— Това не е мой проблем — каза тя и сви рамене.

Бръкнах в портмонето си и й дадох една двайсетачка, защото нямах никакви десетачки или дребни банкноти — само онова, което банкоматът изплю при последното ми ходене.

— Ето. Пиши ги в сметката, като правиш баланса за следващия път.

Монк излезе от банята, идеално сресан и облечен в нови чисти дрехи, все едно започваше нов ден. Зад него банята изглеждаше така, сякаш никога не е била използвана. Той се размърда неспокойно в дрехите си.

— Какво има? — попитах.

— Все още се чувствам мръсен — каза той.

— Сигурна съм, че това усещане ще премине.

— И аз — рече Монк. — След няколко години.

— Години ли?

— Не повече от двайсет — рече той. — Или трийсет. Но разсъждавам консервативно.

Изчислих, че това се равнява грубо на по една година за всеки тон боклук, който трябваше да преровим.

Монк забеляза цветята във вазата.

— Кой ги донесе?

— Джо. Всъщност ги донесе за себе си. Боеше се, че може би още мирише от сметището — казах. — Може би ще ви харесат.

Монк се наведе и подуши цветята, после се изпъна като струна и започна да разкършва врата си, за да освободи онзи шип, предизвикан от факт, който го смущава.

Канех се да го попитам какво в цветята го е притеснило, когато госпожа Тропхамнър пристигна и забърза към телевизора.

— Извинете ме, по двайсет и четвърти канал започва Убийство, написа тя — каза тя. — Не искам да изпусна убийството.

— Няма проблем — каза Монк, отправяйки се към вратата. — Ние самите сме малко позакъснели за едно убийство.