Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мистър Монк (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk Goes to the Firehouse, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Sindicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2013)

Издание:

Лий Голдбърг. Г-н Монк отива в пожарната

Американска. Първо издание

ИК „Intense“, София, 2007

Редактор: Гергана Рачева

ISBN: 978-954-783-062-2

История

  1. — Добавяне

12.
Г-н Монк предприема своя ход

Вече беше тъмно, и ние се връщахме по стъпките си обратно надолу към „Екселсиор“, където трябваше да се разделя със сума, равна на една месечна вноска за колата ми, за да платя на служителя за паркирането. Това беше напълно оправдан мотив за убийство още там, на място. Бях изненадана, че служителите на паркинга не носеха бронежилетки и не седяха в бронирани будки.

— Защо Лукас Брийн би искал да убие едно пожарникарско куче? — попитах.

— Не е искал — каза Монк. — Налагало му се е. Когато се е промъкнал в пожарната, Брийн не е знаел, че кучето е там.

— Какво е правел Брийн там? — попитах. Докато се приближавахме към Финансовия район, броят на хората около нас оредя, а улиците като че ли станаха по-тъмни и по-студени.

— Влязъл е, за да открадне пожарникарска куртка и шлем — каза Монк. — Брийн е бил пожарникарят, когото господин Дюма е видял да излиза от сградата на пожарната.

— Изобщо не разбирам това — казах аз. — Какво ви кара да смятате, че е бил Брийн?

— Средство, мотив и възможност — каза Монк, след това ми обясни теорията си за случилото се в петък вечерта.

— Лукас Брийн се е измъкнал от „Екселсиор“ около девет и петнайсет, отишъл е пеша до къщата на Естер, и я е удушил с възглавница. Направил го е да изглежда сякаш е заспала, докато е пушела, а после се е скрил навън, докато се е уверил, че всекидневната е погълната от пламъци. Брийн страшно е бързал да се върне в хотела, когато е открил, че е оставил в къщата нещо, което го е уличавало.

Било обаче твърде късно да изтича обратно в къщата: тя вече била обгърната в пламъци, а пожарникарите били на път. А той не можел да рискува нещо, което му принадлежи, да изгори в пожара. За негов късмет, пожарната била наблизо. Решил да открадне огнеборска екипировка, да се върне в къщата на Естер, да спаси от огнения ад онова, което бил забравил, а след това да върне екипировката в пожарната на път за хотела.

— Но не е знаел за Спарки — заключи Монк. — Кучето го е нападнало, затова Брийн грабнал кирката, за да се защити.

Това щеше да означава, че се е случило точно както описа Монк първия път, когато посетихме пожарната.

Бяхме толкова заети да говорим, че не бях обърнала внимание на обкръжаващата ни действителност. Това обаче се промени, когато минахме между две сгради и полъх на леден вятър ме блъсна и ме разсъни.

Гората от небостъргачи скриваше дори малкото лунна светлина. Вятърът свиреше между етажите на сградата, подмятайки опаковки от сандвичи и други разхвърляни отпадъци — трънливите растения с търкалящи се клони на съвременния град.

Загърнах се плътно с якето си. Мразовитият студ не беше единствената причина за треперенето ми. Изглежда, че двамата с Монк бяхме единствените хора на улицата. Беше удивително колко бързо се бяха опразнили сградите на Финансовия район. С изключение на преминаващите от време на време коли или автобуси, наоколо витаеше усещането, че сме последните двама души на земята.

— Какво ви накара да разберете, че Брийн е дошъл да открадне пожарникарска екипировка? — попитах.

— Когато посетихме пожарната първия път, видях пожарникарска куртка, сложена на закачалка, която беше обърната в погрешната посока — каза Монк. — Оправих я, но оттогава това не е спирало да ме тормози.

Единствено Монк би могъл да се тормози от нещо подобно. Веднъж допуснах грешката да приема една „дяволска дузина“ в пекарната на Уинчъл, и оттогава мисълта за онази тринайсета поничка преследваше Монк.

— Капитан Мантуут обича реда — каза Монк. — Огнеборците знаят много добре, че не бива да окачват куртка на закачалка, обърната в неправилната посока. Но Брийн не е знаел. Куртката, която закачих отново, беше онази, която е откраднал в нощта, когато е убил Естер Стовал.

— Тогава тя трябва цялата да е покрита с негови отпечатъци — казах.

Монк поклати глава.

— Куртките и шлемовете се почистват почти веднага след всеки пожар, за да се отстранят токсините от дима.

Ако пожарникарите не бързаха толкова да чистят и лъскат всичко, можехме да се сдобием с доказателството, от което се нуждаехме, за да разобличим Лукас Брийн. Сега обаче не разполагахме с нищо, освен ако Монк не беше разбрал нещо, което все още не ми казваше.

— Е, как ще докажете, че Лукас Брийн е бил в пожарната?

Преди Монк да успее да отговори, някой ме сграбчи изотзад, завлече ме в една странична уличка и опря в гърлото ми ръба на много остър нож.

— Хвърли си чантата — изсъска в ухото ми дрезгав глас.

Монк се обърна и зениците му се разшириха от изненада.

— Пусни я.

— Млъкни и ела тук, или ще й прережа гърлото веднага.

Монк направи каквото му казаха. Влязохме още по-навътре в тъмната уличка. Не смеех да дишам, или дори да треперя, от страх, че при движението острието ще ме пререже.

— Ти — обърна се нападателят към Монк. — Дай ми портфейла и часовника си.

Монк извади портфейла си, отвори го и внимателно започна да преглежда съдържанието.

— Какво правиш, по дяволите? — попита крадецът. Аз си мислех същото. Нима Монк не виждаше опряния в гърлото ми нож?

— Преглеждам съдържанието на портфейла си вместо вас — каза Монк.

— И сам мога да го направя — рече крадецът. Подушвах алкохола в дъха му и отчаянието в потта му. Или може би онова, което подушвах, беше собственото ми отчаяние.

— Но ако аз го направя — обърна се Монк към крадеца, — мога да задържа онова, което иначе вие бихте изхвърлили.

— Дай ми проклетия портфейл!

— Очевидно искате парите и кредитните карти, но бих искал да задържа снимката на жена си. — Монк му показа мъничката снимка на Труди.

— Чудесно, задръж я. Дай ми останалото. Веднага. Иначе ще й прережа гърлото, наистина ще го направя.

Почувствах нервното му треперене през острия ръб на ножа, притиснат към кожата ми. Нужно беше само да натисне малко по-силно, и вече щях да кървя.

— Моля ви, направете каквото казва, господин Монк.

Без да ми обърне внимание, Монк извади карта в зелено-златист цвят и я вдигна да я види крадецът.

— Каква полза бихте имали вие от картата ми за пазаруване с отстъпка в „Барнс енд Ноубъл“? Не ми приличате на човек, който си пада по четенето. Наистина ли имате нужда от десет процента отстъпка при закупуване на книги? Според мен не.

— Ще й прережа гърлото, по дяволите! — заяви крадецът. Вярвах му. С всеки миг острието се впиваше все повече.

— Ами картата ми от „Ралфс Клъб“? За какво ви е притрябвала? Вероятно получавате намаление при пазаруване в бакалниците, като ги ограбвате.

Сега цялото внимание на крадеца беше съсредоточено върху Монк. Усетих как натискът върху гърлото ми отслабва, а хватката му около талията ми се разхлабва. Без да мисля, с една ръка го сграбчих за китката, цапнах го в лицето с опакото на другата си ръка, и го настъпих по крака с всичка сила. Почувствах как костите изпукаха под токчето на обувката ми.

Крадецът изскимтя и ме освободи, изпускайки ножа си. Изритах ножа, завъртях се и забих коляно дълбоко в чатала му. Той се преви на две и аз го блъснах с главата напред в стената. Крадецът отскочи от стената и се просна по гръб на земята. Забих коляно в чатала му, притиснах ръцете му с длани и вдигнах поглед към Монк.

Той още стоеше там, погълнат от заниманието да връща всички неща по местата им в портфейла си. Сърцето ми биеше силно и дишах тежко, докато адреналинът бурно се придвижваше из тялото ми.

— Благодаря — казах. — Много ми помогнахте.

— Отвличах му вниманието, докато ти успееш да предприемеш своя ход.

— Моят ход ли? А какво ще кажете за вашия ход?

— Това беше моят ход. — Монк сложи портфейла си отново в джоба. — Къде си се научила да правиш това?

— И аз бих искал да знам. — Крадецът изпъшка.

— Докато наблюдавах дъщеря си на уроците й по таекуондо. — Погледнах към Монк и посочих с глава към чантата си. — Можете да използвате клетъчния ми телефон, за да се обадите в полицията.

— Още не. — Монк се приближи и клекна до мен. — Извинете, господин крадец. Много ли работите на тази улица? Това ли е вашият район за кражби?

Крадецът не отговори. Притиснах коляно към тестисите му, докато изскимтя. Аз съм жена: обърнете ми внимание.

— Отговорете на въпроса — казах.

Крадецът кимна.

— Да, това е моят район.

— Работехте ли в петък вечерта? — попита Монк.

— В моята професия нямам много почивни дни — каза крадецът.

— Сред жертвите ви в петък вечерта имаше ли мъж на име Лукас Брийн?

— Я иди се шибай.

Притиснах по-силно срамните му части.

— Ще ви е доста трудничко някога отново да шибате каквото и да е, ако не проявите по-голяма общителност.

Знаех, че звуча като герой в лош полицейски филм, но все още бях възбудена от прилива на адреналин и разстроена от факта, че бяха притиснали нож към гърлото ми. Колкото по-сурово говорех, толкова по-добре се чувствах и толкова повече изчезваше страхът.

— Да, ограбих Брийн — изграчи той. Очите му бяха толкова изцъклени, че се уплаших, че може да изскочат и да се изтърколят нанякъде. Намалих натиска.

— По кое време го ограбихте? — попита Монк.

— Нямам часовник.

— През цялата си кариера на крадец сигурно сте откраднали стотици часовници. Никога ли не сте помисляли да задържите някой?

— Не си уговарям много срещи.

— На Брийн липсваше ли му нещо?

— Да, след като аз го срещнах — каза крадецът.

— Но не преди това — каза Монк.

— Взех му портфейла и часовника. Позволих му да задържи венчалната си халка.

— Защо? — попитах.

— Защото хората са много докачливи и глупави по отношение на тях. Готови са да рискуват живота си за венчалните си халки. — Той погледна Монк. — Никога не съм виждал някой да го прави заради карта от „Ралфс Клъб“.

— Спестените суми наистина се натрупват — каза Монк. — Забелязахте ли нещо необичайно в Брийн?

— Много бързаше, нямаше търпение да ми даде нещата си — рече крадецът. — И вонеше на дим, сякаш току-що беше избягал от горяща къща или нещо подобно.

 

 

Монк се обади на Стотълмейър и, докато му съобщаваше какво сме открили, се появи изпратена от капитана черно-бяла полицейска кола и от нея изскочиха двама полицаи, за да се погрижат за крадеца. Взех телефона от Монк, обадих се на съседката ми госпожа Тропхамнър и я помолих да се грижи за Джули няколко часа, докато ние проследим възможностите, които ни предоставяше разказът на крадеца. Още откакто започнах да работя за Монк, госпожа Тропхамнър е свикнала с нервните ми обаждания, при които я моля спешно да гледа дъщеря ми.

Тъкмо приключвахме с доклада си пред полицаите, когато се появи Стотълмейър и ни направи знак да влезем в колата му.

— Къде отиваме? — попитах.

— Мисля, че е време пак да си побъбрим с Лукас Брийн — каза Стотълмейър. Той проведе няколко телефонни разговора и откри, че Брийн все още е в кабинета си, само на няколко пресечки.

Когато стигнахме до сградата, Стотълмейър използва телефона на охранителя, за да позвъни в кабинета на Брийн. Разговаря със секретарката и попита дали Брийн би слязъл във фоайето да поговори с нас. Когато секретарката каза, че Брийн е отказал, Стотълмейър се усмихна.

— Чудесно — заяви той. — Кажете му, че можем да проведем разговора относно Лизи Дрейпър в собствената му къща пред съпругата му.

Стотълмейър затвори, после посочи към пекарната „Будин“.

— Може ли да ви почерпя по чаша кафе, докато чакаме Брийн да слезе?

Приех предложението на Стотълмейър и го посъветвах да направи по-добър избор, като се спре на прясна батета от заквасено тесто. Монкс се спря на бутилка с топла вода „Сиера Спрингс“ от чантата ми.

Пет минути по-късно Лукас Брийн излезе от асансьора и седна на нашата маса.

— Какво е толкова важно, че трябваше да ме измъкнете от кабинета ми? — попита Брийн.

— Не бяхте длъжен да слизате — каза Стотълмейър. — Предполагам обаче, че не искахте госпожата да разбере за връзката ви с Лизи Дрейпър.

— Никога не съм чувал за нея.

— Тя е ваша любовница — каза Стотълмейър.

Брийн се ухили със самодоволна увереност и подръпна маншетите на ризата си с монограм.

— Тя така ли твърди?

Стотълмейър поклати глава.

— И аз си мислех, че не е възможно — рече Брийн.

— Знаем, че сте й купили букет цветя от цветарката във фоайето — каза Стотълмейър.

— Така ли? Купувам много цветя от Фло. Купувам ги за жена си, за секретарката си, за клиентите си, и за да си украсявам кабинета. Откъде знаете, че аз съм й купил този букет? Могъл е да бъде от всеки друг в тази сграда. Дори може жената сама да си го е купила.

— Вие сте й го купили — каза Монк. — Вероятно по същото време, когато сте й оставили ризата си. Тя беше с нея, когато се срещнахме. Монограмът върху копчетата е с вашите инициали.

— Жена ми дари малко стари дрехи на „Гудуил“ — каза Брийн. — Винаги е мразела тази дънкова риза. Може би на жената, с която сте говорили, й харесва да пазарува изгодно в магазини за дрехи втора ръка.

— Как разбрахте, че ризата е била дънкова? — попита Монк. — Ние не ви казахме каква риза е носела.

— Копчетата — бързо каза Брийн. — Само на дънковите ми ризи и на спортните ми ризи с къс ръкав инициалите са върху копчетата, вместо върху маншетите.

— Как разбрахте, че не говорим за някоя от ризите ви с къс ръкав?

— Аз съм щастливо женен мъж и съм верен на жена си, но дори да не бях, прелюбодеянието не е престъпление.

— Убийството обаче е — каза Монк. — Вие сте убили Естер Стовал.

— Това е смехотворно — каза Брийн. — Нямах причина да желая смъртта й.

— Естер е знаела за вашата връзка и ви е изнудвала — каза Монк. — В петък вечерта сте се измъкнали от благотворителната сбирка, удушили сте Естер Стовал и сте запалили къщата й.

— Забравяте, че не съм напускал хотел „Екселсиор“ до полунощ — каза Брийн.

— Да, напуснали сте го, и можем да го докажем — заяви Стотълмейър. — Ограбили са ви на улицата, на една пресечка от хотела. Заловихме крадеца, и знаем, че сте съобщили в банката си за откраднатите кредитни карти. Ето кое е странното обаче: Не сте съобщили за този обир на полицията. Гледай ти, чудя се защо.

Брийн въздъхна уморено.

— Спрях за малко отвън пред хотела да изпуша една пура, и именно тогава ме ограбиха. Това едва ли може да се определи като „напускане“.

— Тогава защо не казахте на никого за това? — попита Стотълмейър.

— Защото обещах на жена си, че ще откажа пушенето. Ако знаеше, че още пуша пури, щеше да ми откъсне главата.

— И затова не съобщихте за кражбата? Защото сте се страхували жена ви да не разбере, че още пушите? — възкликна Стотълмейър: от всяка негова дума струеше недоверие.

Брийн отново подръпна разсеяно маншетите на ръчно ушитата си риза. Не знам дали това беше нервен навик, или искаше всички да се възхитим на копчетата му за ръкавели.

— Не ми харесва тонът ви, капитане. Не съобщих в полицията, защото знаех, че пресата ще надуши и новината за кражбата ще се появи във всички новини. Последното, което искам да направя, е да създавам впечатлението, че кварталът е развъдник на престъпления. Имам интереси на собственик в „Екселсиор“. Ще изгубим резервации, заявки за сватби и печалби от това, че предоставяме залите на хотела за събрания и конгреси. Има обаче и нещо повече. Обичам Сан Франциско. Не искам да направя нещо, което би могло да навреди на репутацията на града или да предизвика упадък в туризма.

— Тази история си я бива, и всички сме трогнати от вашата гражданска гордост — каза Монк. — Ето обаче какво всъщност се е случило. Забравили сте нещо в къщата на Естер. Затова сте откраднали пожарникарска куртка и шлем, за да се върнете в къщата и да го вземете. Обаче не сте знаели, че пожарната има куче, и когато то ви се е нахвърлило с лай и ръмжене, сте го убили с кирка.

— Значи сега ме обвинявате и в убийство на куче? — попита Брийн. — Това е възмутително. Имате ли някакво доказателство, с което да подкрепите тази своя измислица?

— Крадецът каза, че сте вонели на дим — казах.

Вонял съм? Божичко, звучи като жена ми. Боже мой, сега всички са против пушенето, даже и крадците. Както казах преди, пушех пура. Ето какъв мирис е усетил. Прекрасният аромат на пура с марката „Партагас Саламонес“.

Брийн зарея поглед покрай мен: нещо отвън беше привлякло вниманието му. Хвърлих поглед през рамо и видях покрай прозореца да минава някакъв скитник. Беше същият, на когото Монк бе подарил половин дузина кърпички „Ует Уанс“: той мина покрай нас, тътрейки крака, облечен в балтона си, като тикаше раздрънкана пазарска количка, преливаща от боклуци. Видя ме, че го гледам, и ми подхвърли някаква цинична дума.

Брийн се обърна към Стотълмейър, и когато заговори, тонът му беше много по-суров от преди:

— Достатъчно подлагахте на изпитание търпението ми с този безсмислен разпит. Кажете каквото имате за казване и да приключваме с това.

— Монк е прав. Убили сте жената и кучето, и ще си платите за това — каза Стотълмейър. — Всъщност, тъй като оказвате толкова голяма помощ на полицейското управление и така нататък, смятах да ви дам шанс да се споразумеем, преди и двамата да прахосаме за това ненужно много време и разходи.

— Разбрах, че сте изгряваща звезда в управлението, господин Стотълмейър, и че вие, господин Монк, сте блестящ детектив. Очевидно съм бил погрешно осведомен. Дълбоко съм разочарован и от двама ви. Срещата ни приключи.

Брийн се надигна от мястото си, поздравявайки ме с кимване, и се отправи обратно към асансьора.

— Той е разочарован от нас, Монк. — Стотълмейър допи кафето си. — Аз съм покрусен. А ти?

— Той ще ви вгорчи живота, капитане — каза Монк.

— Не толкова, колкото аз мога да вгорча неговия — каза Стотълмейър. — Довечера ще взема заповеди за претърсване, и ще претършуваме дома и кабинета му за онази дреболия, заради която се е върнал в къщата на Естер — веднага щом ми кажете каква е тази дреболия.

— Нещо много, много уличаващо.

— И то е…? — попита Стотълмейър.

— Нещо, което сочи пряко, неопровержимо и категорично, че именно той е убиецът.

— Да, разбирам какво означава „уличаващо“ — каза Стотълмейър. — Какво точно обаче трябва да кажа на съдията, че търсим?

Монк сви рамене.

Стотълмейър погледна Монк, после мен, после отново Монк.

— Значи не знаеш?

— Нещо толкова невероятно пагубно за него, че буквално би минал през нажежените до червено пламъци на ада, за да си го върне.

— Е, там ще идат и моите заповеди за обиск — каза Стотълмейър. — Значи, в общи линии твоето твърдение означава, че разполагаме чисто и просто с някакви си фъшкии.

— В действителност — каза Монк, — вероятно разполагаме с по-малко дори и от това.