Лий Голдбърг
Г-н Монк отива в пожарната (15)

14.
Г-н Монк и дъждовният ден

Когато станах в шест сутринта във вторник, Монк вече беше изкъпан, избръснат и облечен, а ваната беше достатъчно чиста да може в нея да се извърши хирургическа операция. Нямаше да се изненадам, ако беше нощувал в банята просто за да е сигурен, че ще се добере пръв до нея. Ако беше така, добре, че нито Джули, нито аз ставахме през нощта да пишкаме.

Тримата ядохме за закуска „Чекс“ в чисто новите си купички и си разпределихме по няколко страници от Кроникъл. На една задна страница имаше статия за пожар в някакъв склад снощи, и се споменаваше как покривът пропаднал и двама пожарникари трябвало да постъпят в болница. Гърлото ми пресъхна. Възможно ли беше това да е бил пожарът, заради който се бяха обадили на Джо? Ами ако той беше един от пострадалите пожарникари?

Беше седем и трийсет, прекалено рано да се обадя в пожарната, освен ако не исках да събудя всички. Щях да се обадя по-късно. Или може би щеше да е най-добре, помислих си, да се обадя сега.

От тревогите ми рязко ме изтръгна звукът на автомобилен клаксон отвън — сигнал, че майката, която щеше да откара Джули до училище, е пристигнала.

Джули наблъска всичките си учебници в раницата грабна торбичката с обяда си, и тъкмо излизаше, когато я спрях.

— Да не си забравиш дъждобрана — казах, като го свалих от разклонената закачалка за палта до вратата.

Тя мразеше да носи дъждобрана си. Предпочиташе да се измокри от глава до пети. Работата е там, че само преди година се нуждаеше от този дъждобран повече от всичко друго на земята. Такива дъждобрани носеха всички, и без него тя щеше да бъде позорно прокудена от редиците на пуберската общност. Дъждобранът струваше сто долара в „Нордстром“, но в сайта за електронна търговия „еВау“ намерих един за половината от тази цена. Вероятно беше краден, или беше имитация, но спаси Джули от позор, и тя го носеше всеки ден, независимо дали небето беше облачно или не. А после нещо се случи — някаква огромна епохална промяна в обществото и културата. Дъждобраните излязоха от мода: на мода дойде измокрянето до кости.

— Мамо — изхленчи тя. — Длъжна ли съм?

— Вероятността да завали е шейсет процента — казах. — Просто го вземи със себе си. По-добре е да си подготвена.

— Значи ще се намокря — каза тя. — Чудо голямо.

— Вземи го — казах.

— Това е просто вода — каза тя. — Не киселинен дъжд.

Нямах нито време, нито търпение да споря. Разкопчах ципа на раницата й, свих дъждобрана й на топка и го натъпках вътре.

— По-късно ще ми благодариш — казах.

— Звучиш като него. — Тя посочи към Монк. Репликата не беше замислена като комплимент.

Канех се да я сгълча заради проявената грубост, но той не забеляза непочтителното й поведение. Седеше с изправен гръб в стола си, потънал в мисли и присвил плещи така, че и двете му ръце образуваха необичайна поза.

Джули се отдалечи с отсечени стъпки и затръшна вратата зад гърба си: до този момент обаче нейната драма вече не ме интересуваше. Наблюдавах Монк. Знаех какво означаваше цялото това неспокойно мърдане на стола — фактите се наместваха.

Той знаеше какво е оставил Брийн в къщата.

А аз не можех да не забележа, че не беше получил прозрението си в благословено стерилно обкръжение на самота, чистота и ред. То стана в разхвърляната ми кухня, насред типична караница на масата за закуска, пред една нормална, здравомислеща, разумна майка и нейната объркана, нездравомислеща, неразумна дъщеря.

— Имате ли компютър с интернет? — попита Монк.

— Разбира се — казах. — Не живеем в пещера.

Веднага съжалих за коментара си, защото знаех, че ще го приеме като подигравка. Не го казах с такова намерение: просто забравих за момент, че Монк няма интернет връзка в къщата си. Бои се да не прихване компютърен вирус, което е също и причината, поради която няма компютър.

Върнах се в стаята си, взех си лаптопа и го занесох на кухненската маса. Имам един съсед, страхотен техничар, който си изкарва хляба с проектиране на уебсайтове: работи в апартамента си. Той ни съжали и ни позволи да се прикачим към безжичната му мрежа, за да използваме високоскоростната му връзка.

За секунди успях да вляза в Мрежата и вече сърфирах.

— Какво ви трябва? — попитах Монк.

— Можеш ли да ми намериш подробна информация какво е било времето в Сан Франциско в петък вечерта?

Това беше прекалено лесно. Надявах се на нещо малко по-предизвикателно, за да мога да се изфукам колко съм напреднала в сърфирането из мрежата.

С помощта на „Гугъл“ бързо открих един сайт с прогнози и съобщения за времето, спрях се на петък вечерта в Сан Франциско, и показах на Монк вариантите. Можеше да провери температурата, валежите, влажността, температурата на образуване на росата, както и скоростта, посоката и температурата на вятъра. Можеше да разгледа сателитни снимки, резултати, получени с Доплеров радар, и триизмерни анимирани изгледи, на които се виждаше видът на мъглата и движението на въздушните течения.

— Можеш ли да ми покажеш кога е валял дъжд, по часове? — попита Монк.

Не беше толкова впечатляващо, колкото да се наблюдава вдигането и спускането на кълбящата се мъгла на триизмерните изображения: аз обаче казах, че, да, разбира се, мога да му покажа нивото на валежите, което беше проследено на обикновена графика. Скука. Можеха поне да я пораздвижат с една-две анимирани капчици дъжд, стичащи се по екрана.

— Виж — каза той развълнувано. — До около девет и трийсет е имало ръмеж и дъжд с прекъсвания, после е намаляло, до около два сутринта.

Колко вълнуващо, помислих си. Това, което казах обаче, беше нещо от рода на:

— Какво означава това?

— Ще ти покажа — каза Монк. — Можеш ли да потърсиш в мрежата и да откриеш снимките на Лукас Брийн, направени на благотворителното събиране за спасяване на залива, които ни показа Дишър?

Предприех бързо търсене в „Гугъл“, в резултат от което намерих около дузина снимки от главната страница на „Спасете Залива“, уебсайтове на различни вестници, и няколко блога със заядливи клюки (в един от тях се твърдеше, че заминаването на госпожа Брийн за Европа, на сутринта след празненството, било с цел „ново освежаване на лицето“ в луксозна клиника по пластична хирургия в Швейцария).

Бяха същите снимки, които бяхме видели преди — онези, на които беше заснето как Брийн пристига в „Екселсиор“ в дъжда заедно със съпругата си, а после — как двамата си тръгват в полунощ заедно с губернатора.

Монк посочи екрана:

— Когато Брийн е пристигнал, е валяло. Виждаш, че се е сгушил под чадъра си и е облечен с дъждобран.

След това Монк посочи снимката, на която семейство Брийн си тръгваше от празненството:

— Тук обаче чадърът му е затворен и пъхнат под ръка, а той е без дъждобран.

— Защото вече не вали.

— Следователно, къде е дъждобранът му? Защо не го носи под ръка?

Добър въпрос. В светлината на всичко случило се, можех да се сетя само за един отговор.

— Оставил го е в къщата на Естер Стовал — казах.

— Според докладите за времето знаем, че е спряло да вали чак в девет и половина, следователно той трябва да е бил с балтона си, когато се е измъкнал от хотела, за да се срещне с Естер — каза Монк. — Когато е влязъл, тя вероятно го е поканила да го свали и го е закачила. След това са разговаряли минута-две.

— Откъде знаете?

— Поради това, къде е намерено тялото й. Седяла е в далечния край на дивана, с лице към креслото, в което е седял той — каза Монк. — Тя е казала или направила нещо, което го е предизвикало. Той е изхвърчал от креслото и я е задушил с възглавницата. След това единствената мисъл в ума на Брийн е била да прикрие следите от престъплението, да инсценира пожара, и да се махне от онази къща възможно най-бързо. Когато си е тръгнал, не е валяло, затова вероятно е разбрал, че е забравил връхната си дреха едва когато вече е бил на половината път обратно до хотела.

Което означаваше, че е бил точно пред празната сграда на пожарната.

— Брийн не е можел да рискува възможността каквато и да е част от връхната му дреха да оцелее в пожара — каза Монк. — Ако е била като останалата част от гардероба му, тази връхна дреха е била ръчно ушита и копчетата й са били с монограм. Тя би посочила право към него. Трябвало е да се върне и да я вземе.

Бас държа, че именно докато е стоял пред сградата на пожарната, взирайки се паникьосано към празния гараж, на Брийн му е дошла наум блестящата идея как да се спаси. Сигурна съм, че последното, което е очаквал, когато се е втурнал вътре да вземе екипировката, е било някакво лаещо, озъбено куче да се нахвърли върху му. Нима не му стигало, че си бил забравил балтона? Трябвало ли съдбата да прибави към нещастието му и куче?

Брийн обаче оцелял напълно невредим, и след това нещата тръгнали много по-гладко. Промъкнал се в горящата къща, облечен в пожарникарската си екипировка, незабелязан от останалите пожарникари, грабнал връхната си дреха, и отново излязъл. Върнал пожарникарската екипировка в пожарната, без да го забележат и без да се налага да отблъсква повече атаките на разгневени животни.

Сигурно си е помислил, че най-лошото е минало. И тогава са го ограбили.

Невероятно. Беше имал толкова лош късмет, че можеше и да го съжаля, ако не беше убил една жена и едно куче и ако не беше такъв надут гадняр. Въпреки неописуемо лошия си късмет, успял да се върне на празненството, без да забележат отсъствието му. Сигурна съм, че е отишъл право на бара и е обърнал няколко чашки. Аз бих го направила.

Това едва ли беше перфектното убийство: съмнявах се обаче дали някой щеше някога да разбере какво е направил, ако едно дванайсетгодишно хлапе не беше наело детектив, за да открие убиеца на едно куче.

Но аз доста избързвах. Брийн още не беше заловен. Не разполагахме с достатъчно доказателства. Не разполагахме с палтото.

— И така, ако предположим, че си е прибрал палтото — казах, — какво е направил с него?

— Трябва да предположим, че палтото е било обгорено или повредено от дима и че той го е зарязал някъде между къщата на Естер и хотела.

— Какво ще кажете за къщата на Лизи Дрейпър?

Монк поклати глава.

— Твърде рисковано. Ами ако тя се натъкнела на палтото, преди той да успее да се отърве от него? Той не би искал тя, или който и да е друг, да бъде в състояние да го свърже с пожара. Зарязал го е някъде другаде, някъде между пожарната и хотела.

Тогава разбрах откъде трябва да започнем да търсим.

* * *

Имах скрит мотив да искам да започнем търсенето от сградата на пожарната. Първо, не исках да плащам за паркинг в „Екселсиор“. Второ, трябваше ми оправдание да се отбия и да видя дали Джо е добре.

Но когато стигнахме до сградата на пожарната, тя беше празна. Бяха излезли, отзовавайки се на повикване за пожар.

— Сигурен съм, че той е добре — каза Монк. Стояхме пред сградата на пожарната.

— Кой?

— Огнеборецът Джо. Затова сме тук, нали?

— Не, тук сме, за да проследим стъпките на Брийн и да потърсим местата, където може да е зарязал палтото.

— Това ще е по-трудният начин — каза Монк. — Обадих се на Дишър, преди да тръгнем от къщата, и го помолих да разбере дали крадецът си спомня, носел ли е Брийн преметнато на ръката си палто, или не.

— В такъв случай не беше необходимо да идваме чак дотук — казах. — Можехме да чакаме вкъщи да се обади Дишър.

Монк кимна.

— Но ти искаше да провериш как е огнеборецът Джо, още откакто тази сутрин прочете във вестника за пожара в склада.

— Как разбрахте?

— Така и не продължи да четеш, след като видя тази статия — каза Монк. — И през цялото време, докато разговаряхме, ти непрекъснато поглеждаше тайничко към телефона, опитвайки се да решиш дали е твърде рано да се обадиш.

Понякога забравям, че Монк е детектив. Забравям също и това, че когато не се държи като най-вбесяващия човек на планетата, може да бъде много мил.

— Благодаря — казах.

Клетъчният ми телефон иззвъня. Обаждаше се Дишър.

— Наложи се да сключим сделка с Марлон Толивър, за да осигурим на Монк сведенията, които искаше — каза той.

— Кой е Марлон Толивър?

— Вашият обирджия. Намери си много добър служебен защитник. Трябваше да се съгласим да оттеглим повдигнатото срещу него обвинение в нападение със смъртоносно оръжие, в замяна на показанията му относно цялото вземане-даване, което е имал с Брийн.

— Значи ще му се размине за това, че опря нож в гърлото ми?

— За да го накараме да проговори, се налагаше да му дадем нещо, а това беше всичко, с което разполагахме — каза Дишър. — Това беше най-доброто, което можехме да направим, след като те нямаше там да му смачкаш неговите cojones^[1].

— Ще се радвам да дойда и да го направя — казах.

— Сделката е сключена, и ето какво ни каза той — рече Дишър. — Брийн е държал в ръка палтото си, когато Толивър го е ограбил.

— Благодаря — казах. — Бихте ли ми направили една услуга?

— Разбира се. Именно затова съм тук — да търча и да изпълнявам всичките поръчки на Монк.

— Това е услуга за мен — казах.

— Искаш да изритам Толивър в топките вместо теб?

— Снощи е имало пожар в някакъв склад и няколко огнеборци са пострадали. Има ли начин да разберете дали един от тях е бил Джо Кокран?

— Няма проблем — каза Дишър. — Ще се обадя да ти кажа веднага щом науча нещо.

Благодарих на Дишър и съобщих новината на Монк.

— Палтото все още е било у Брийн, когато е бил на алеята пред хотела.

— Значи там го е зарязал — каза Монк. — Някъде на алеята.

Отидохме пеша до хотела. Беше по-бързо, отколкото да намерим друго място за паркиране — а също и по-евтино. Минахме покрай неколцина бездомници, които, след като ни бяха видели онзи ден, вече си знаеха, че не бива да искат милостиня от Монк. Радвах се, че не се натъкнахме на онзи тип, който ми беше показал среден пръст.

Улиците бяха претъпкани с хора, но аз все пак се приближих предпазливо до алеята, просто в случай, че там в тъмнината се крие друг крадец. Монк също се държеше предпазливо, само че по различни причини. Полагаше огромни усилия да не стъпи в нещо гадно, което не е лесна работа на една мръсна, смрадлива алея.

Вървяхме бавно, оглеждайки се за места, където Брийн можеше да се е отървал от палтото. Скоро и за двама ни стана очевидно, че има само едно място, където може да го е скрил така, че да не се вижда — в някой от контейнерите за боклук недалече от задния изход на хотела.

Без да кажа първо на Монк каквото и да било, аз се покатерих върху един от огромните контейнери. Монк обезумя.

— Отдалечи се от контейнера — каза Монк. — Съвсем бавно.

Останах на мястото си.

— Това е контейнер за боклук, господин Монк. Не бомба.

— Не се прави на героиня, Натали. Остави това на професионалистите.

— Не съм експерт по полицейските процедури, но не мисля, че капитан Стотълмейър ще може да изпрати съдебен екип да претърси този контейнер въз основа само на вашата догадка.

— Не говоря за експертите, които ще разследват местопрестъплението: те не са подходящо екипирани, за да се справят със ситуация като тази — каза Монк. — Тук са нужни професионалисти, които си имат работа с боклук всеки ден.

— Искате да повикам боклукчия?

— Това е обиден и сексистки термин. Те всъщност предпочитат израза „техници по прочистването“.

— Откъде знаете?

— Разговарям с тях — каза Монк.

— Наистина ли? Защо?

— И те са хора, знаеш.

— Които се мотаят около разни боклуци — казах. — Бих си помислила, че предпочитате да сте колкото може по-далеч от тях, когато се появят.

— Вземам предпазни мерки — каза Монк. — Ръкавици, хирургическа маска, предпазни очила. Но трябва да съм там, за да надзиравам.

— Надзиравате как събират боклука ви? Защо?

— Имам специални нужди.

— Повярвайте ми, знам, но какво общо има това с боклука ви?

— Трябва да се уверя, че не смесват моя боклук с останалия — каза Монк.

— Защо? Какво ужасно нещо може да се случи?

— Може да се изцапа.

— Това е боклук, господин Монк. Всичкият е мръсен, дори вашият.

— Не, моят е мръсен, но по чист начин — каза Монк.

— Мръсен, но по чист начин — казах. — Какво значи това?

— Първо, всяко от изхвърлените от мен неща е поставено в отделна херметична торбичка, преди да бъде сложено в основната торба за боклук.

— За да не изцапа другия боклук в „основната торба“.

— Не всички са добросъвестни като мен — каза Монк. — Това е печалната истина.

— Но вашите торби с боклук и без друго се мятат в каросерията на камиона заедно с боклука на всички останали.

Монк поклати глава.

— Торбите с моя боклук пътуват отпред в кабината при шофьорите.

— Накрая няма особено значение — казах. — Пак отива на сметището.

— Моят боклук отива в девета зона.

— Вашият боклук си има собствена зона?

— Всичкият наистина чист боклук отива там.

Простенах, подадох му чантата си и се изкачих най-отгоре върху контейнера.

— Чакай, чакай — запротестира Монк. — Излагаш се на показ.

Спрях.

— Да не би бикините ми да са започнали да се смъкват надолу по задника?

— По дяволите, не — каза Монк.

— Какво излагам на показ тогава?

— Излагаш тялото си на въздействието на смъртоносни токсини — каза Монк. — Не си си поставила инжекции против тетанус. Не носиш ръкавици. Не използваш респиратор. Това е истинско самоубийство.

— Господин Монк, само ще повдигна капака — казах.

— И само Бог знае какво ще освободиш и пуснеш на воля из атмосферата — рече Монк. — Ако отказваш да помислиш за себе си, помисли за човечеството, помисли за дъщеря си, но най-вече, помисли за мен.

Повдигнах капака. Монк изпищя и отскочи, сякаш очакваше контейнерът да избухне и да го обсипе със своите шрапнели от гниеща храна, изпочупени стъкла, стари обувки и замърсени памперси. Това не се случи.

Погледнах вътре. Контейнерът беше почти празен, само на дъното имаше няколко издути „основни торби“ за боклук. Знаех, че е невъзможно това да е всичкият боклук, който бяха изхвърлили от хотела от петък насам. Плъзнах се към края на контейнера и се покатерих върху следващия. Повдигнах капака, празен. Следващият — също.

Ако палтото е било в някой от контейнерите, сега беше изчезнало, заедно с всичките ни надежди да докажем, че Лукас Брийн е виновен в убийство.

Погледнах през рамо да видя къде е Монк, но той вече не беше зад гърба ми. Стоеше на улицата на двайсет метра от мен, притиснал носна кърпичка към носа и устата си.

Наложи се да му изкрещя лошата новина.

— Твърде много сме закъснели — съобщих.