Лий Голдбърг
Г-н Монк отива в пожарната (5)

4.
Г-н Монк и проваленият уикенд

Тъй като мястото на снощния пожар се намираше само на четири пресечки, а денят беше толкова прекрасен, помислих си, че би било хубаво да вървим пеша, макар това да означаваше стръмно изкачване на връщане към колата. Нямах нищо дори против това, че Монк броеше и потупваше всички уреди за отчитане на времето по паркинга, който подминавахме по пътя си. Бях прекалено заета да се опитвам да проумея онова, което току-що бяхме научили в пожарната.

Ако онзи тип е възнамерявал да убие Спарки, защо не си е донесъл оръжие? Ако беше дошъл да открадне нещо и беше убил Спарки при самозащита, как така не липсваше нищо?

Зададох на Монк същите въпроси. Между отброяването на уредите за отчитане на времето — това ще ви го спестя — той отговаряше на тях. В известен смисъл.

— Може от дни да е следял какво става в пожарната, очаквайки пожарникарите да тръгнат да гасят пожар, за да може да убие кучето — каза Монк.

— Защо би искал да го направи?

— Може би кучето се е изпикало върху розите му.

Разбирах защо това би се струвало на Монк напълно основателен мотив за убийство.

— Следователно, ако предположим, че този луд градинар е бил така твърдо решен да убие Спарки — казах, — защо е изчакал кучето да тръгне след него? Защо просто не се е приближил към кучето и не го е халосал с бейзболна бухалка или нещо от този род?

— Би му се наложило да носи бейзболната бухалка със себе си — каза Монк. — А освен това е трябвало да се отърве от нея по-късно. После, съществува риск тя да бъде намерена и по нея биха могли по някакъв начин да стигнат до него.

— А ако я задържи, това би могло да го свърже с престъплението по-късно — казах.

Монк кимна.

Звучеше логично. В крайна сметка случаят не беше толкова озадачаващ.

— От друга страна — заяви Монк, — може би той не е очаквал Спарки да е там.

— Но Спарки винаги е бил там — казах.

— Само когато Джо е бил дежурен — рече Монк. — Иначе Джо е вземал кучето при себе си вкъщи.

Капитан Мантуут ни беше казал това само преди няколко минути, а аз вече го бях забравила. Очевидно не бях създадена за детективска работа.

— Значи смятате, че убийството на Спарки е било случайност — казах. — Смятате, че убиецът е търсел нещо друго, а кучето го е изненадало.

— Не непременно — каза Монк. — Все още е възможно да е отивал там, за да убие Спарки.

Отново започвах да се чувствам напълно объркана.

— Как може да убиеш куче, което не е там?

— Можеш да му сложиш отрова в храната.

Замислих се за това. Убиецът е наблюдавал пожарната в ден, когато е знаел, че Джо няма да бъде на работа, изчакал е всички да тръгнат да потушават пожар, след това се е промъкнал вътре да отрови храната. Вместо това обаче убиецът е бил нападнат от кучето, което бил дошъл да убие — куче, което не трябвало да е там, — и трябвало да се защити с кирката.

Можеше да е станало по този начин.

Или по другия.

И по двата начина не беше твърде сложно. Можех да се справя с това.

— Или пък кучето е било убито случайно — каза Мон, и отново ме хвърли в пълно объркване. — А онзи тип е бил в пожарната по напълно различна причина.

— Например? — попитах. С този въпрос се отказах от опитите да схвана логиката на случая. Това беше работа на Монк, не моя.

— Не знам — каза Монк. — Но веднъж разкрих убийство, извършено само заради едно пени…

 

 

Горялата къща все още си стоеше на мястото, но първият етаж беше овъглен и изтърбушен, а прозорците — изпочупени и почернели по краищата, където ги бяха близали пламъците. Имотът беше ограден и отцепен с жълта полицейска лента и неколцина огнеборци ровеха из отломките, докато други поливаха разни неща с маркучи.

Въздухът беше наситен с тежкия мирис на пушек, улиците и канавките — залети с почерняла от сажди вода, а допълнителните предпазни решетки срещу буря — задръстени с изгорели отпадъци. Пред къщата бяха паркирани една пожарна кола, черно-бяла кола, един седан на Пожарната команда на Сан Франциско, и полицейска кола без отличителни знаци.

Хората от квартала бяха наизлезли по праговете на къщите си и се мотаеха по тротоарите, като гледаха към къщата и оживено разговаряха помежду си. Нищо не сплотява една общност така, както един пожар.

Опожарената къща беше една от общо шест еднакво сладникави, скучни градски къщи, построени една до друга през петдесетте години на двайсети век. Сигурно са били проектирани от някой, който е бил наистина добре запознат с „международния модерен стил“, популяризиран от Ле Корбюзие, Рихард Нойтра и Майлс Ван Дер Рое, само че изпълнени непохватно и евтино (както вероятно се досещате, посещавала съм няколко архитектурни курса и чаках подходяща възможност да изтъкна малкото, което си спомням). Градските къщи не бяха украсени с корнизи, въздържайки се от показването на стил за сметка на функционалността, а вратите и прозорците бяха изравнени със заобикалящите ги отвесни стени, и по този начин постройките изпъкваха в рязък (и, ако питате мен, обиден) контраст с кулите, корнизите и еркерните прозорци на невероятно очарователните викториански домове отсреща.

Зачудих се колко ли от съседите си мислеха същото като мен: От архитектурна гледна точка беше жалко, че пожарът не беше унищожил и шестте грозни градски къщи от тази страна на улицата. В пълна противоположност с тях, домовете на съседите бяха построени в стил Ийстлейк — викториански къщи с дървена дограма, разположени плътно една до друга, тесни и високи. Всички къщи имаха нужните еркерни прозорци, за да влиза повече светлина, декоративни кулички, за да се добави малко индивидуален подход, и миниатюрни гаражи, които едва побираха и една кола.

Униформеният служител, който охраняваше мястото на пожара, позна Монк, повдигна жълтата полицейска лента и ни кимна да минем.

Вътрешността на всекидневната представляваше изтърбушен, обгорял скелет на онова, което бе представлявала някога: овъглените мебели и разтопеният телевизор все още стояха зловещо на местата си. Една афро-американка в светлосиньо яке от плътна материя на Пожарната команда на Сан Франциско, върху гърба на което с жълти букви бяха изписани думите „разследване на пожари“, оглеждаше отломките в далечния ъгъл. В косата й бяха вплетени живописни бели и розови мъниста. Джули ми врънкаше да й позволя да направи така с косата си, и аз не бих имала нищо против, ако това не струваше сто и двайсет долара.

Монк пристъпи вътре предпазливо, като се опитваше да не се изцапа със сажди, което беше невъзможно. Едва бяхме прекрачили прага, когато ни посрещна познато лице.

Капитан Лелънд Стотълмейър стоеше встрани и пушеше дебела пура, а широката му вратовръзка беше разхлабена при отворената му яка. Той беше вечно уморен човек, с мустаци, които, изглежда, ставаха по-буйни, докато косата му оредяваше. Не изглеждаше доволен, че ни вижда.

— Какво правиш тук, Монк? — попита.

— Дойдохме да говорим с един от огнеборците — каза Монк. — Кучето от пожарната е било убито снощи.

— Сега убийства на домашни любимци ли разследваш? — попита Стотълмейър.

— За много специален клиент е — каза Монк.

Не можах да сдържа усмивката си, и Стотълмейър забеляза. В този миг разбра, че клиентът съм аз, или някой мой близък. Все пак Стотълмейър също е детектив.

— Казаха ни, че пожарът бил случаен — казах.

— Вероятно да — каза Стотълмейър. — Но тъй като една жена е умряла, трябва да третираме това като местопрестъпление, докато жената от отдел „Разследване на пожари“ не направи преценката си. Затова имаме нужда някой да стои наблизо дотогава. Нещо обичайно е.

— В такъв случай, защо не изпратихте лейтенант Дишър?

Стотълмейър сви рамене.

— Вали цяла седмица, а днешният ден е слънчев. Исках да изляза. Това ми дава възможност да си изпуша пурата.

Монк кихна. После кихна още веднъж.

— Който и да е живял тук, е има котки — каза Монк.

— Как разбра? — попита Стотълмейър.

— Алергичен съм към котки.

— Ти си алергичен към пластмасови плодове, глухарчета и кафяв ориз, и това е само началото — каза Стотълмейър. — Как можеш да си сигурен, че причината за кихането ти е именно котешката козина?

Монк кихна.

— Това кихане определено беше предизвикано от алергията ми към котки.

— Можете да определите разликата между киханията си? — попитах.

— Естествено — каза Монк. — Не могат ли всички?

Стотълмейър дръпна силно от пурата си, после изтръска пепелта на пода.

Монк го зяпна.

— Какво? — попита Стотълмейър.

— Няма ли да вдигнете това?

— Това е пепел, Монк. Огледай се. Цялото място е в пепелища.

— Тази пепел е от пура — каза Монк.

— О. — Стотълмейър кимна разбиращо. — Не е съвместима с другата пепел.

Монк се усмихна.

— Знаех си, че ще ви се стори смислено.

— Не точно. — Стотълмейър отново изтръска пурата си. Монк се хвърли напред, улавяйки прашинките пепел в свитите си и подложени ръце, преди да паднат на земята.

Монк облекчено вдигна поглед. А после кихна, но успя да не издуха прашинките пепел от ръцете си.

— Някой да има херметична найлонова торбичка за отпадъци?

Стотълмейър го изгледа гневно, размаза пурата си в почернялата стена и пусна угарката в разтворените в очакване ръце на Монк.

— Можеш да заличиш удоволствието от всичко, Монк. Знаеш ли? Говори с Гейл, жената от отдел „Разследване на пожари“. — Стотълмейър кимна към афро-американката с плътното яке на Пожарната команда на Сан Франциско. — Сигурен съм, че тя може да ти помогне.

Монк си проправи път до жената: вървеше като човек, който носи колба с нитроглицерин през минно поле. Движеше се внимателно и предпазливо, като внимаваше да не изцапа дрехите си със сажди или да не изтърси дори едничка прашинка пепел от ръцете си.

Двамата със Стотълмейър наблюдавахме бавното му придвижване. Гледката беше странно запленяваща.

— Как издържаш с Монк като квартирант? — попита ме Стотълмейър.

— Минали са само няколко часа.

— Няколко часа с Монк може да изглеждат като десетилетия — каза той. Извади от джоба си химикалка, надраска нещо на гърба на една визитка и ми я подаде. — Това е домашният ми номер. Ако имаш нужда да си отдъхнеш, звънни ми. Мога да го заведа до автомивката.

— Благодаря, капитане — казах. — Много мило от ваша страна.

— Ние с теб сме единствените, които се грижат за него. Трябва да се подкрепяме.

— Ние сме нещо като партньори.

— Нещо от този род — каза Стотълмейър.

— На него му харесва автомивката, така ли?

— Обожава я — рече Стотълмейър.

Монк най-сетне стигна до жената от отдел „Разследване на пожари“, която се беше навела с гръб към него, разглеждайки нещо на пода. Чух го как се прокашля, за да привлече вниманието й. Гейл се изправи и се обърна.

— Здравей, Гейл. Аз съм Ейдриън Монк. Консултант съм на полицията. — Монк повдигна едното си рамо, за да привлече вниманието й към значката с надпис „Младши огнеборец“ на ревера си. — И съм един от твоите хора.

Тя повдигна вежда.

— Така ли?

— Може ли една херметична найлонова торбичка?

Тя извади от джоба на якето си прозрачна найлонова торбичка, в каквито събират доказателствата.

— Би ли ми я отворила?

Тя го направи. Той изсипа в торбичката пепелта и угарката от пурата, които държеше, и плесна с ръце, за да изтръска всички евентуално останали микроскопични следи. А след това ги изтръска още шест пъти за завършеност.

— Благодаря — каза Монк и я остави да държи торбичката: вниманието му беше привлечено от масичката за кафе. Плътната й стъклена повърхност и металните й крака бяха оцелели от пожара почти невредими. Масата се намираше пред купчина пружини и пепелища, която, предположих, някога бе представлявала дивана. Още пружини и пепел — останките от две кресла — се виждаха от другата страна на масата.

Гейл запечата торбичката и, тъй като нямаше къде другаде да я сложи, неохотно я пъхна в джоба си, за да я изхвърли по-късно. Знаех точно как се чувства.

— Къде е намерено тялото? — попита Монк, като клекна до масичката за кафе и погледна с присвити очи пепелника, една чаша и безформена буца пластмаса, която наподобяваше дистанционно за телевизор.

Гейл погледна Стотълмейър в търсене на одобрение, и той кимна.

— На дивана — каза тя.

Жената от отдела за разследване на пожари посочи към края на дивана най-далече от Монк.

— Седяла е в онзи ъгъл, с ръка върху страничната облегалка. Цигарата е паднала от пръстите й и се е приземила върху купчина вестници на пода, при което ги е подпалила. Огънят се е разпространил оттам, поглъщайки дивана, завесите, а накрая и цялата стая. Тя е имала купища стари вестници. Навсякъде беше пълно с кибритени клечки и с цигари. Беше като подклаждане, като пожар, който просто е чакал да избухне.

Монк си проправи път до телевизора, като погледна от него към дивана, после към останките от креслата.

— Открихте ли някакви следи от вещество, което да е ускорило процеса? — обърна се Стотълмейър към жената от отдел „Пожари“.

— Не — каза Гейл. — Този пожар определено е бил предизвикан от цигарата. Прилича на нещастен случай.

Монк кимна в знак на съгласие.

— На това прилича.

— Страхотно — каза Стотълмейър. — Тази вечер мога да успея да се прибера рано и да се наслаждавам на свободната си неделя.

— Но не е — каза Монк.

— Моля? — запита натъртено Гейл, с ръце на хълбоците.

— Не е нещастен случай — каза Монк. — Убийство е.

— О, по дяволите — рече Стотълмейър.

— Той греши — каза Гейл.

— Не, не греши — нещастно рече Стотълмейър. — Когато става въпрос за убийство, той никога не греши.

— Върша тази работа от десет години. — Гейл разтвори връхната си дреха, за да покаже на Монк закачената на униформата й значка. — Това е истинска значка на служител от пожарната команда, господин Монк. И мога да ви кажа, че няма абсолютно никакви доказателства за умишлен палеж.

Монк си проправи път до онова, което някога е представлявало ръбът на дивана.

— Казахте, че е умряла точно тук.

— Да — каза Гейл. — Казвала се е Естер Стовал, шейсет и четири годишна, вдовица. Съседите казват, че палела цигарите една от друга. Винаги била с цигара в устата или в ръката.

— Сама ли е живеела тук? — попита Монк.

— Заедно с около дузина котки — каза Гейл. — Избягали по време на пожара и продължили да се връщат през целия ден. Оставихме ги отзад в очакване на хората от Службата за контрол на животните.

— Проклятие — промърмори Стотълмейър, после ме погледна. — Можеш ли да правиш разлика между едно свое кихане и друго?

— Не — казах.

— Нито пък аз — каза той с облекчение. — Значи не съм само аз.

— Не сте само вие — казах.

— Ако е била сама, защо е седяла тук? — каза Монк. — В този край на дивана?

— Защото е било удобно? — предположи Гейл. — Какво значение има?

— Чашата й с кафе, дистанционното за телевизора и пепелникът й са върху масичката за кафе на другия край на дивана — каза Монк.

Проследих погледа му. Дистанционното представляваше разтопена буца пластмаса върху стъклото, но чашата и пепелникът бяха невредими.

— Ако е седяла там, е можела да вижда телевизора — каза Монк, като посочи към другия край на дивана.

— Но ако е седяла тук, където е намерено тялото й, онова кресло блокира телевизора. За какво й е било да гледа към едно празно кресло?

Стотълмейър погледна напред и назад между дивана и телевизора и останките от креслото.

— Не би го направила, не и ако в него не е седял някой — каза Стотълмейър. — Тук е имало още някой.

Гейл погледна Монк.

— По дяволите.

Беше впечатлена.

Аз също бях доста впечатлена. Вече два пъти в един и същи ден бях видяла Монк да възстановява цяла поредица от събития въз основа на това, къде по някаква случайност е седял човек — или куче.

Кой е знаел, че обстановката може да е толкова важна?

Стотълмейър извади клетъчния си телефон, отвори го с бързо и леко движение и позвъни на някого.

— Ранди? Аз съм. Слез до моргата. Кажи на медицинските експерти да изместят аутопсията на Естер Стовал напред в разписанието. Това е убийство. Ако имаш някакви планове за неделя, отмени ги.

Той рязко затвори капачето на клетъчния си телефон и погледна към Монк.

— Радвам се, че намина, Монк. Това можеше да ни се изплъзне.

И точно тогава си спомних защо, преди всичко, бяхме наминали.