Лий Голдбърг
Г-н Монк отива в пожарната (7)

6.
Г-н Монк се среща с кралицата

В продължение на час играх ролята на секретар по връзките с обществеността на Джули, уреждайки й среща за игра в дома на нейна приятелка, така че да е под родителско наблюдение през деня, докато аз помагах на Монк в разследването му.

Тъй като, технически погледнато, Монк работеше за Джули, тя нямаше нищо против, че я стоварих в къщата на приятелката й. Не беше болка за умиране и фактът, че приятелката й имаше „Екс-Бокс“, „Плей-Стейшън“, „Гейм Бой“ и всяко друго приспособление за компютърни игри, изобретено от човека. По-неприятният аспект на нещата за мен беше, че Джули се прибираше у дома, настоявайки, за стотен път, да купя и на нея всички тези неща.

Двамата с Монк излязохме в десет сутринта. Първото място, където Монк искаше да спрем, беше домът на Грегорио Дюма — мъжа, който живееше срещу пожарната и беше, според огнебореца Джо, единственият враг на Спарки и поради тази причина нашият заподозрян номер едно.

Почукахме на вратата на Грегорио Дюма половин час по-късно. Той изглеждаше така, сякаш посещаваше същия фризьор като кучето си. Пухкавата му грива от златиста коса беше оформена в огромна, буйна прическа. Силуетът му ми напомняше на френски пудел — каквато, между другото, беше породата на притежаваното от него животно.

Съвпадение? Не мисля.

Мъжът беше нисък и дебел, със златни пръстени на всеки пръст и окачени по врата колиета и медальони. Във всичките му дрънкулки имаше някакъв сладникав кучешки мотив, като например огромният, инкрустиран с диаманти кокал на златната верижка около врата му. Стоеше на входната врата, облечен в копринено кимоно, усмихвайки се надменно и с превъзходство на своите застанали на прага гости, които, по една случайност, бяхме Монк и аз. Зад двама ни се намираше пожарната, където беше убит Спарки.

— Очевидно обичате кучета — каза Монк, след като съобщи кои сме и обясни причината за посещението ни.

— Наистина сте голям детектив — каза Грегорио с глас, който напомняше еднакво за Рикардо Монталбан и Фран Дрешър. — Всичките ви умозаключения ли са толкова блестящи?

Той се дръпна встрани, за да ни пусне вътре. Изглеждаше, сякаш беше наследил мебелировката на дома си от някой възрастен роднина, който е правел доста покупки в „Левиц“ през 1978 година. Тапицерията ми напомняше за комбито, което едно време имаха родителите ми.

Цяла стена с рафтове преливаше от трофеи от кучешки изложби, ленти от награди и рамкирани снимки на Летиша и гордия й собственик. След като видях снимките, се убедих, че съм права: наистина ходеха при един и същи фризьор.

— Ако толкова много обичате кучетата — каза Монк, — сигурно сте сломен заради случилото се със Спарки.

— Той беше изнасилвач — заяви Грегорио. — Сексуален престъпник в кучешки образ.

— Е, хайде сега — казах. — Тук става дума за кучета.

— Летиша не е куче: тя е символ на съвършенство и красота, властващата кралица на кучешкия свят — заяви Грегорио. — Или поне беше, докато Спарки не й провали живота.

Той описа широк жест с ръка пред стената с отличията.

— Тя е спечелила стотици състезания на американския „Кенъл Клъб“, включително отличието Най-добра в изложбите на Турнира на шампионите. Само миналата година Летиша спечели сумата от шейсет хиляди долара от награди и поощрения.

— Значи живеете на гърба на кучето си — каза Монк.

— Тя се наслаждава на плодовете на успеха си — каза Грегорио. — Живее по-добре от мен.

— Не би могла да живее по-зле — промърмори Монк.

Грегорио ни поведе през кухнята. Пералното помещение беше приспособен килер, и Монк спря, за да погледне в купчина току-що изпрани дрехи, долно бельо и хавлиени кърпи, сгънати върху сушилнята.

— Господин Монк — казах, отвличайки вниманието му, преди да е започнал да разгъва всичко, или още по-лошо, да е подхванал лекцията си за това колко е важно дрехите да се разделят на отделни купчини според типа облекло.

Грегорио отвори вратата към задния двор, в който най-забележителното нещо беше миниатюрна викторианска вила с покрив от кедрови летви, кули, купол, еркерни прозорци и панорамна стъклена веранда със сандъчета за цветя. На верандата имаше купчинка гумени играчки за дъвчене, сред които кокал, топка, издаваща писклив звук, хот-дог и котка. Дворът беше заобиколен от висока ограда, увенчана с остра като бръснач бодлива тел.

— Човек трябва да се отнася подобаващо с кралските особи — каза Грегорио.

— Всичко това — възкликнах — заради едно куче? Та аз бих могла да живея тук вътре.

— Колко бани има? — попита Монк.

— Изложбените кучета се оценяват по зъбите, мускулния тонус, костната структура, гъстотата на козината и, най-важното, осанката. Походката, умението да балансират, общото съотношение на всички елементи. Куче, което живее в замък, има походка на кралица. Ето такава беше тя — кралица.

— Непрекъснато говорите за Летиша в минало време — каза Монк. — Какво е станало с нея?

— Похотта на Спарки — каза Грегорио. Подсвирна на кучето.

Летиша изскочи от разкошното си жилище. Френският пудел все още имаше удивително бялата си, пухкава козина и царствена осанка, но беше закръглена почти колкото собственика си.

— Спарки я забремени — каза Грегорио.

Тя тръгна право към Монк и тикна нос в чатала му. Монк й препречи пътя с ръце и изскимтя, когато носът й докосна кожата му.

— Улучен съм — простена той, като се върна в дневната, докато кучето го побутваше, опитвайки се да провре носа си покрай ръцете му.

— Сега е просто една бременна кучка — каза Грегорио, когато се върна във всекидневната. Последвах го. — Скоро ще надебелее, коремът й ще се издуе, а цицките й ще наедреят и ще увиснат. Но това не е нищо в сравнение с начина, по който ще изглежда, след като роди няколко кученца.

Монк грабна една възглавница от дивана и я сложи пред слабините си, за да се защити, така че ентусиазираното куче заобиколи, промъкна се и започна вместо това да души задника му. Той се свлече в един стол, покои скута си с възглавницата и притисна коленете си плътно едно до друго.

Можех да помогна на Монк, разбира се. След сутрешното изпитание с банята обаче се наслаждавах на малко възмездие.

— Със сигурност тя може да влезе отново във форма — казах. В края на краищата, помислих си, аз бързо се върнах към предишната си форма след бременността, нали така?

— Провиснали цицки, набръчкана кожа, кървясали очи — ето какво я чака — каза той. — Една спаружена обвивка на предишното й „аз“. Предупредих онези пожарникари, че нещо ще се случи, ако пускат петнистото си чудовище да тича из квартала, когато те не са в сградата на пожарната.

На стената имаше огледало. Погледнах отражението си, чудейки се дали това бе гледката, която Джо щеше да види тази вечер на вечеря — провиснали, набръчкана кожа, кървясали очи.

— И не е като да се е съешила с изложбено куче. Спарки беше обикновен уличен помияр — каза Грегорио. — Можете ли да си представите на какво ще приличат тези чудовищни мелези? Няма да лея сълзи за Спарки.

Летиша скочи на дивана до Монк и започна да го ближе по бузата.

— Помощ — изскимтя Монк.

— Звучи така, сякаш сте мразели Спарки достатъчно, за да го убиете — казах.

— Само дето не съм — каза Грегорио.

— Това ли е най-доброто, на което сте способен? — попитах.

— Помощ — изскимтя отново Монк.

Хванах Летиша за нашийника и я издърпах от Монк, който изхвърча като мълния през входната врата и я затвори зад гърба си.

— Ако смятах да го убивам, щях да го направя, преди да забремени Летиша — каза Грегорио, като взе Летиша от мен. — Каква полза бих имал от това сега?

— Какво ще кажете за отмъщение? — попита Монк от отвън: гласът му беше заглушен от вратата.

— Няма да твърдя, че не ми мина през ума — каза Грегорио.

— Какво? — попита Монк.

— Мина ми през ума — извика Грегорио. — Но вместо това подадох срещу Пожарната команда на Сан Франциско иск заради изгубения потенциал за печалби на Летиша.

— Къде бяхте снощи между десет вечерта и два сутринта? — попитах Грегорио.

— Тук — каза Грегорио. — Сам.

— Това не е много убедително алиби — казах.

— Не ми е нужно алиби — каза Грегорио. — Защото не съм го извършил.

— Можете ли да говорите по-високо? — провикна се Монк.

— Не съм го извършил — изкрещя Грегорио в отговор. — Питайте пожарникаря.

Монк открехна вратата съвсем мъничко, точно колкото да промуши лицето си вътре.

— Какъв пожарникар?

— Онзи, когото видях да излиза от пожарната около десет и половина — каза Грегорио.

— Но те всички са излезли в десет да гасят пожар — казах.

— Известно ми е. Не мислите ли, че имам уши? Да ви призная, истинска радост е да живееш срещу пожарна. Както и да е — ревящите сирени в десет; после, половин час по-късно оная тяхна отвратителна хрътка от ада започва да лае. Погледнах през прозореца си и го видях как дотичва дотук, за да продължи с обезчестяването на Летиша, но лаят престана и не видях нищо. Пет минути по-късно Летиша започва да лае, затова поглеждам отново през прозореца, смятайки, че Спарки се кани да направи нещо, и виждам да излиза един пожарникар.

— Откъде разбрахте, че е пожарникар? — попита Монк.

— Видях каската му и плътната му куртка — каза Грегорио.

— Но не и лицето му — казах.

— Беше с гръб съм мен — каза Грегорио. — А беше нощно време, и той беше от другата страна на улицата. Сега, ако ме извините, имам работа.

Той ме отведе до вратата. В мига щом излязох навън, Монк бясно размаха ръце пред мен, сякаш по тях пълзяха пълчища мравки.

— Кърпичка, кърпичка, кърпичка — рече той.

Дадох му трийсетина мокри кърпички, докато вървяхме към колата, която беше паркирана пред пожарната.

— Имам нужда да взема душ — каза Монк. — И да остана под душа една година.

— Кого си мисли, че баламосва? — попитах. — Да не очаква от нас да повярваме, че някой пожарникар е убил Спарки? Що за неубедително твърдение? Просто се опитва да отклони вниманието от себе си.

— Не е той — каза Монк.

— Как можете да твърдите това? Спарки е забременил доходоносната му крава — или доходоносен пудел — или каквото е там. Въпросът е, че Грегорио е загубил шейсет хиляди долара годишен доход. Това е сериозен мотив за убийство, а той живее точно срещу пожарната, затова знае точно кога идват и си отиват пожарникарите.

— Не е той — каза Монк.

— Ще спрете ли да повтаряте това, моля ви? — казах. — Видяхте ли косата му? Трябва да е той. Откъде разбрахте, че не е той?

— Той е прекалено дебел — каза Монк. — Никога не би могъл да се добере до кирката, преди Спарки да го повали. Обаче лъже.

— За какво?

— Бил е в пожарната в нощта на убийството на Спарки.

— Откъде знаете?

— Прането му — каза Монк. — Видях двете липсващи кърпи от пожарната, сгънати заедно с чорапите му. Можеш ли да повярваш? Заедно с чорапите му.

— Защо не казахте нищо?

— Бях зает да се защитавам от онова ужасно куче и лигавите му смъртоносни челюсти.

Подозирах, че именно онази част с лигавенето го мъчи най-много. В крайна сметка, той ме обвинява, че се лигавя дори когато просто си облизвам устните.

— Все пак остава фактът, че Грегорио Дюма притежава откраднато имущество — казах. — Макар че човек трябва да се позачуди защо изобщо е взел кърпите.

— Аз се чудя — каза Монк. — Чудя се също и как Спарки е забременил Летиша.

— Бих могла да ви го обясня — казах. — Но наистина ли се налага?

— Нямам предвид как го е направил, а как е бил в състояние да го направи.

— Той е куче, тя е куче. Мисля, че това е всичко, което наистина има значение за кучетата — казах. — Затова ги наричат кучета.

— Това, което имам предвид е, че задният двор е защитен с ограда, върху която има остра като бръснач тел. Как е влязъл Спарки в двора?

— Може би оградата е поставена след извършването на деянието?

Не ни се удаде възможност да размишляваме по въпроса, защото клетъчният ми телефон иззвъня. Обаждаше се Стотълмейър. Искаше веднага да види Монк в кабинета си.

 

 

Кабинетът на Стотълмейър беше нещо повече от обикновен служебен кабинет. Той беше негово убежище. Тук можеше да върши всички неща, които жена му не му позволяваше да върши вкъщи. Можеше да пуши пури. Да яде вредна, но вкусна храна. Да си чопли носа. Можеше да си събуе обувките, да опъне обутите си в чорапи крака върху бюрото и да прелиства посветения на банските костюми брой на „Спортс Илюстрейтид“. Овен това кабинетът беше пълен с всички неща, които тя не му позволяваше да излага на показ из къщата им — например спомените от дните му като играч на бейзбол, плакатът от филма Серпико, сбирката му от етикети на пури, и куршумът, изваден от рамото му преди няколко години.

Така че, независимо колко много и колко често, Стотълмейър се оплакваше, задето трябва да работи до късно, а също и през уикендите, знаех, че извлича повече удобство и утеха от стоенето в кабинета си, отколкото беше готов да признае.

— Никак не ми е приятно да идвам тук в почивния си ден — каза Стотълмейър, когато се събрахме в кабинета му. В тясната будка отвън едва ли имаше повече от трима-четирима детективи.

Стотълмейър носеше суичър, джинси и обувки за тенис, за да напомня както на себе си, така и на всеки, който го видеше, че би трябвало да е вкъщи и да си почива.

За разлика от него, лейтенант Рандъл Дишър беше с обичайния зле изглеждащ, с вид на току-що свален от закачалката, костюм и вратовръзка, сякаш беше кой да е ден от седмицата. Стотълмейър бе негов кумир, затова той никога не се чувстваше напълно спокоен в негово присъствие. Всяка негова дума и действие се подчертаваха от трепетно нетърпение да му угоди.

— Би ни дошла добре помощта ти в този случай, Монк — каза Стотълмейър. — И тъй като именно ти привлече вниманието ни към това неразрешимо убийство, мисля, че си длъжен да го разкриеш вместо нас.

— Неразрешимо ли? — попита Монк. — Няма такова нещо.

— Така те искам — рече Стотълмейър. — Кажи му какво знаем, Ранди.

Дишър погледна бележника си.

— Обикновено при тези нещастни случаи, когато някой заспи, докато пуши, причината за смъртта е не огънят, а димът.

— Медицинският експерт откри ли в дробовете или дихателните пътища на жертвата дим или сажди? — попита Монк.

— Не — каза Стотълмейър. — Което означава, че Естер Стовал е била мъртва, преди да започне пожарът.

— Ето — каза Монк. — Убийство е. Вие го разрешихте. Коя е неразрешимата част?

— Ще стигнем до това — каза Стотълмейър. — Продължавай, Ранди. Кажи му останалото.

— Медицинският експерт откри късчета плат в дихателната тръба на жертвата и точковидни кръвоизливи в конюнктивите на очите й, причинени от повишеното налягане във вените, когато…

— Да, да, да — прекъсна го Стотълмейър. — С други думи, била е удушена с възглавница.

— Но така и няма да открием оръжието на убийството, защото е било изпепелено в пожара — каза Дишър. — Заедно с всички отпечатъци или други доказателства под формата на следи, които убиецът може да е оставил в стаята.

— Нямаме и свидетели — каза Стотълмейър. — Огледахме квартала. Никой не е видял или чул нищо.

— Значи твърдите, че можете да докажете, че е било убийство, но не и кой го е извършил — рече Монк. — И никога няма да можете да го докажете, защото всички доказателства са били погълнати от пламъците.

— Схвана положението — рече Стотълмейър. — Изправени сме пред перфектното убийство.

Монк накланяше глава ту на една, ту на друга страда. Виждала съм го да прави така преди. Изглежда, все едно се опитва да разкърши схванатия си врат: мисля обаче, че това, което всъщност става, е че умът му отказва да приеме някой факт, който е видял или чул.

— Не мисля — каза Монк.

— Вече си видял грешката, която убиецът е допуснал? — попита Стотълмейър.

Монк кимна.

— Не е бивало да убива Естер Стовал.

— Можеш ли да ни кажеш нещо по-съществено? — попита Стотълмейър.

— Все още не — каза Монк. — Но работя по въпроса.

— Хубаво е да чуя това — каза Стотълмейър. — Все е някакво начало.

— Какво знаете за жертвата? — попитах.

— От разговори със съседите знаем, че Естер е била една ужасна, пушеща като комин вещица, която никой не е харесвал — каза Стотълмейър. — И още по-лошо, пречела е на всички, живеещи на тази пресечка, да станат червиви с пари.

Той обясни, че Лукас Брийн — предприемач, известен с подмладяването на овехтели квартали с нови сгради, предназначени и за живеене, и за бизнес, искал да разруши грозните градски къщи и да създаде проект за съвместно владение, с апартаменти за продажба и за даване под наем във викториански стил. Естер Стовал била единствената собственичка на жилище в блока, която не искала да продава, предизвиквайки с това гнева на съседите си, които вече били продали жилищата си на Брийн и чиито сделки зависели от това, дали тя също ще се съгласи на продажба.

— Изглежда, че не можем да се оплачем от недостиг на заподозрени — казах.

— Всеки от тях може да е извършителят — каза Стотълмейър. — Можели са да се наредят на опашка и да се редуват да притискат възглавницата към лицето й. Но няма как да докажем, че някой от тях е бил в къщата в нощта, когато е изгоряла.

— Може би защото извършителят не е никой от тях — каза Дишър.

— Накъде биеш с това изказване, Ранди? — попита Стотълмейър.

— Имам теория — каза Дишър. — Малко е необичайна.

— Няма проблем — каза Стотълмейър.

— Ами ако са котките? — каза Дишър.

— Котките — рече Стотълмейър. — Как може да са го направили котките?

— Имаше един страхотен филм с Робърт Кълп. Някакви учени в отдалечена лаборатория в Арктика проучват как се отразява изолацията върху маймуните. Учените биват убивани един по един, и никой не знае кой е убиецът. Оцелелите учени се страхуват да си обърнат гръб един на друг — каза Дишър. — Съвсем скоро остават само Робърт Кълп и още един човек, и…

— Маймуните са — каза Монк. — Те си разменили ролите с учените и ги манипулирали, за да ги накарат да се избиват помежду си.

— Как разбра? — попита Дишър.

Стотълмейър въздъхна.

— Защото ти започна да ни разказваш тази безкрайна история в подкрепа на теорията си, че котките са убили Естер Стовал.

— Ами ако котките нарочно са обърнали възглавницата върху лицето й и докато една от тях е седяла отгоре, друга е съборила цигарата върху вестниците? — попита Дишър. — Ами ако това е било акт на бунт от страна на котките срещу жестоката им господарка?

— Това не е необичайно мислене, Ранди — каза Стотълмейър. — Това е откачено мислене.

— Котките са много умни, капитане — каза Дишър.

— Престани — каза Стотълмейър.

Дишър понечи да заговори отново, но Стотълмейър вдигна ръка да го възпре.

— Още една дума и ще те застрелям — каза Стотълмейър, после погледна умолително към Монк. — Виждаш ли сега колко много се нуждаем от теб за работата върху този случай?