Сюзан Колинс
Сойка-присмехулка (8)

8

Появява се Богс и стисва ръката ми в здрава хватка, но вече нямам намерение да бягам. Поглеждам към болницата — точно навреме да видя как останалата част от постройката рухва — и желанието да се боря ме напуска. Всички тези хора, стотиците ранени, близките им, медиците от Окръг 13, вече ги няма. Обръщам се пак към Богс и виждам подутината на лицето му, оставена от ботуша на Гейл. Не съм специалист, но съм почти сигурна, че носът му е счупен. Гласът му обаче е по-скоро примирен, отколкото ядосан.

— Да се връщаме на площадката за излитане.

Послушно пристъпвам напред и потръпвам, когато усещам болката при дясното си коляно. Приливът на адреналин, който притъпяваше усещането, е отминал, и частите на тялото ми се обединяват в хор от оплаквания. Разтърсена и окървавена съм, а някой сякаш блъска с чук по лявото ми слепоочие от вътрешността на черепа ми. Богс бързо оглежда лицето ми, после ме вдига на ръце и се втурва към площадката. По средата на пътя повръщам върху бронираната му жилетка. Не съм сигурна, защото е задъхан, но ми се струва, че въздъхва.

Малък ховъркрафт, различен от онзи, който ни докара дотук, чака на площадката. Излитаме веднага щом моят екип се качва на борда. Този път няма удобни седалки и прозорци. Струва ми се, че сме в нещо като товарен ховъркрафт. Богс оказва бърза помощ на хората, за да издържат, докато се върнем в Тринайсети. Искам да си сваля жилетката, тъй като и тя е покрита с доста повръщано, но ми е много студено и се отказвам. Лежа на пода с глава в скута на Гейл. Последното, което си спомням, е как Богс ме завива с два брезентови чувала.

Събуждам се затоплена и „закърпена“ в старото си легло в болницата. Майка ми е до мен и ми мери кръвното налягане и температурата.

— Как се чувстваш?

— Малко отпаднала, но съм добре — казвам.

— Никой не ни предупреди, че заминаваш. Казаха ни чак когато излетяхте — казва тя.

Пробожда ме вина. Когато семейството ти е трябвало на два пъти да те изпрати да участваш в Игрите на глада, не е хубаво да забравяш такива подробности.

— Извинявай. Не очакваха атаката. Планът беше само да посетя пациентите — обяснявам. — Следващия път ще ги накарам да искат разрешение от теб.

— Катнис, никой не иска разрешение от мен — казва тя.

Вярно е. Дори аз. Не и откакто баща ми умря. Защо да се преструвам?

— Е, все пак ще ги накарам… да те уведомят.

На масичката до леглото е поставено парчето шрапнел, което са извадили от крака ми. Лекарите се тревожат повече за уврежданията на главата от експлозиите, тъй като сътресението на мозъка не ми е минало. Но не виждам двойно, нито нещо от този род, и съм в състояние да мисля достатъчно ясно. Спала съм цял следобед и цяла нощ, и сега умирам от глад. Закуската ми е разочароващо малка. Само няколко кубчета хляб, накиснати в топло мляко. Рано сутринта ме викат да сляза на съвещание в Командването. Надигам се и после разбирам, че се канят да ме откарат там на болничното ми легло. Искам да ходя сама, но това е невъзможно и накрая ги убеждавам да ме сложат на количка. Всъщност се чувствам добре. Ако не броим главата и крака ми, болката от натъртванията и гаденето, което ме връхлетя минути след като се нахраних. Може би инвалидната количка е добра идея.

По пътя надолу започвам да се тревожа какво ме чака. Вчера двамата с Гейл показахме директно неподчинение — доказателство за това е носът на Богс. Със сигурност ще има реакция, но дали ще стигнат дотам Коин да анулира споразумението ни за имунитета на победителите? Дали лиших Пийта дори от малкото закрила, която можех да му дам?

Когато стигам в Командването, единствените пристигнали са Кресида, Месала и „насекомите“. Месала грейва в усмивка и казва: „Ето я нашата малка звезда!“, а и останалите се усмихват толкова искрено, че не мога да не се усмихна в отговор. Впечатлиха ме в Осми, когато ме последваха на покрива по време на бомбардировката и принудиха Плутарх да отстъпи, за да заснемат кадрите, които искаха. Те не просто си вършат работата — те се гордеят с нея. Също като Цина.

Хрумва ми странната мисъл, че ако бяхме заедно на арената, щях да ги избера за съюзници. Кресида, Месала, и — и… „Трябва да спра да ви наричам «насекомите»“ — изведнъж казвам аз на операторите. Обяснявам, че не знам имената им, но с тези костюми ми приличат на насекоми. Сравнението явно не ги притеснява. Дори без камери те доста си приличат. Едни и същи пясъчно руси коси, червени бради и сини очи. Единият, който е с изгризани нокти, се казва Кастор, а другият, който му е брат, Полукс. Чакам Полукс да каже нещо, но той само кимва. Първо си мисля, че е стеснителен или неразговорлив, но забелязвам нещо — положението на устните, допълнителното усилие, с което преглъща — и се сещам, преди Кастор да ми каже. Полукс е авокс. Отрязали са му езика и няма никога да проговори. Вече не е нужно да се чудя какво го е накарало да рискува всичко, за да помогне за свалянето на Капитола.

Стаята се пълни с хора и аз се подготвям за не особено топло посрещане. Но единствените, които показват някакво неодобрение, са Хеймич, а той винаги е в кисело настроение, и намръщената Фулвия Кардю. Богс носи пластмасова маска с телесен цвят от горната устна до веждата — права бях за счупения нос — така че е трудно да се разчете изражението му. Коин и Гейл са увлечени в някакъв разговор, който изглежда определено приятелски.

Гейл сяда на стола до инвалидната ми количка и го питам:

— Май си намери нови приятели?

Очите му бързо се стрелват към президента и обратно.

— Е, един от нас трябва да бъде общителен. — Докосва леко слепоочието ми. — Как се чувстваш?

За закуска сигурно е имало задушена тиква с чесън. Колкото повече стават събраните хора, толкова по-силни са изпаренията. Стомахът ми се обръща и светлините изведнъж ми се струват твърде ярки.

— Малко замаяна — казвам. — Ти как си?

— Добре. Извадиха от мен две-три парчета шрапнел. Нищо особено — казва той.

Коин открива съвещанието.

— Нашето „Нападение в ефирно време“ официално започна. За всички, които са пропуснали излъчването в осем вечерта на първото ни пропо — или седемнайсетте повторения, които Бийти успя да излъчи оттогава насам — ще започнем, като го пуснем отново.

Ще го пуснат отново? Значи не само имат годни за използване кадри: вече са успели да сглобят пропо клип и са го излъчили многократно. Дланите ми се изпотяват, докато очаквам да се видя по телевизията. Ами ако все още съм ужасна? Ако съм толкова скована и отчайваща, колкото бях в студиото, и просто са се отказали от мисълта да постигнат нещо по-добро? От всяка маса плавно се издига монитор, осветлението леко намалява и стаята притихва.

Отначало екранът ми е черен. После в центъра потрепва мъничка искра. Тя разцъфва, разпростира се, бавно поглъща черния фон, докато накрая целият екран засиява с толкова истински и силен пламък, че сякаш усещам топлината, която се излъчва от него. Появява се изображение на брошката ми с форма на сойка-присмехулка, което сияе в златисточервено. Разнася се плътният, отекващ глас, който още чувам в сънищата си. Клодиъс Темпълсмит, официалният водещ на Игрите на глада, казва: „Катнис Евърдийн, огненото момиче, продължава да гори“.

Внезапно на мястото на сойката-присмехулка се появявам аз, застанала пред истинските пламъци и дим на Окръг 8.

„Искам да кажа на бунтовниците, че съм жива. Че съм тук в Окръг Осем, където Капитолът току-що бомбардира болница, пълна с невъоръжени мъже, жени и деца. Оцелели няма да има“.

Кадърът се измества към самата болница, която рухва из основи, отчаянието на хората, които гледат отстрани, докато аз продължавам зад кадър:

„Искам да кажа на хората: ако и за секунда мислите, че Капитолът ще постъпи справедливо с нас в случай на примирие, то се заблуждавате. Защото вие знаете кои са те и какво правят“.

Сега камерата се връща към мен — аз вдигам ръце, за да покажа безумието и разрухата около мен.

„Ето това правят! И ние трябва да отвърнем на удара!“

Сега следва наистина фантастичен монтаж на битката. Падат първите бомби, ние бягаме, експлозията ни поваля на земята — камерата показва в близък план раната ми, която изглежда убедителна и окървавена — качваме се по стълбата към покрива, спускаме се в картечните гнезда, и следват няколко удивителни кадъра, които показват бунтовниците, Гейл, и главно мен — мен, мен и пак мен, докато сваляме ховъркрафтите. На екрана се появявам пак аз.

„Президентът Сноу казва, че ни изпраща послание? Е, аз имам едно за него: можете да ни измъчвате и да ни бомбардирате, и да изгаряте нашите окръзи до основи, но виждате ли това?“

Следваме камерата, която се насочва към ховъркрафтите, горящи на покрива на склада. Тя спира върху герба на Капитола на крилото, което се разтапя и прелива в моето лице. Аз крещя на президента:

„Огънят се разпростира! И ако изгорим, и вие ще изгорите с нас!“

Пламъци обгръщат отново екрана. Върху тях с черни, дебели букви са изписани думите:

АКО ИЗГОРИМ,

И ВИЕ ЩЕ ИЗГОРИТЕ С НАС

Думите се подпалват и целият екран догаря до черно.

Следва миг на безмълвна наслада, после — аплодисменти и гласове, които искат да видят клипа отново. Коин отстъпчиво натиска бутона за повторение и този път, тъй като знам какво ще се случи, се мъча да си представя как го гледам на собствения си телевизор вкъщи на Пласта. Изявление срещу Капитола. По телевизията никога не е имало такова нещо. Във всеки случай не и откакто се помня.

Когато екранът потъмнява за втори път, искам да науча нещо повече:

— В цял Панем ли е показано? Видели ли са го в Капитола?

— Не и в Капитола — казва Плутарх. — Не можахме да пробием системата им, макар че Бийти работи по въпроса. Но във всички окръзи. Успяхме да го излъчим дори във Втори, който може да се окаже по-ценен от Капитола на този етап от играта.

— Клодиъс Темпълсмит с нас ли е? — питам.

Това искрено разсмива Плутарх.

— Само гласът му. Но той е на наше разположение. Дори не се наложи да го редактираме специално. Той каза същата тази реплика по време на първите ти Игри. — Плутарх плясва с длан по масата. — Какво ще кажете да изръкопляскаме отново за Кресида, нейния удивителен екип и, разбира се, за нашата талантлива звезда?

Аз също ръкопляскам, докато осъзнавам, че съм талантливата звезда, показвана от камерата, и може би е невъзпитано да си ръкопляскам сама, но никой не обръща внимание. Забелязвам обаче напрегнатото изражение на Фулвия и си мисля колко ли й е трудно — да гледа как идеята на Хеймич успява в ръцете на Кресида, докато нейният студиен подход се оказа пълен провал.

Изглежда Коин е достигнала прага на търпимостта си към самоизтъкването.

— Да, заслужени аплодисменти. Резултатът е по-добър, отколкото се надявахме. Но трябва да възразя срещу поемането на толкова голям риск. Знам, че нападението беше непредвидено. Но при тези обстоятелства трябва да обсъдим решението дали да изпратим Катнис в истински бойни действия.

Решението? Да ме изпратят в бой? В такъв случай тя не знае, че показах явно незачитане към дадените заповеди, свалих слушалката от ухото си и избягах от телохранителите си? Какво друго са скрили от нея?

— Рискът беше голям — казва Плутарх, като сбърчва чело. — Но всички сме единодушни, че няма да постигнем нищо полезно, ако я заключваме в бункер всеки път щом гръмне пушка.

— И ти съгласна ли си? — пита президентът.

Налага се Гейл да ме ритне под масата, преди да осъзная, че тя говори на мен.

— О! Да, това напълно ме устройва. Беше хубаво усещане. Да правя нещо, за разнообразие.

— Е, нека само сме малко по-внимателни, когато я излагаме на опасност. Особено сега, когато Капитолът знае на какво е способна — казва Коин. Около масата се разнася одобрителен шум.

Никой не ни е издал. Не и Плутарх, чийто авторитет пренебрегнахме. Нито Богс със счупения си нос. Нито „насекомите“, които вкарахме в огнева зона. Нито Хеймич — не, чакай малко. Хеймич ми отправя смъртоносна усмивка и казва със сладък тон:

— Не, не бихме искали да изгубим нашата малка Сойка-присмехулка, когато тя най-после започна да пее.

Отбелязвам си да не оставам насаме в една стая с него, защото той явно замисля да ми отмъсти заради глупавата слушалка.

— Е, какво друго сте планирали? — пита президентът.

Плутарх кимва на Кресида, която преглежда бележника си.

— Имаме няколко невероятни кадъра на Катнис в болницата в Окръг Осем. Добре е да направим още един клип около темата: „Защото вие знаете кои са те и какво правят“. Ще се съсредоточим върху общуването на Катнис с пациентите, особено децата, бомбардирането на болницата и развалините. Месала го монтира в момента. Мислим също и за кадър със Сойката-присмехулка. Някои от най-добрите кадри на Катнис с вмъкнати между тях сцени от бунтовнически нападения и военни кадри. Наричаме този клип „Огънят се разпростира“. Освен това Фулвия ни даде една наистина блестяща идея.

Фулвия изпада в учудване, киселото изражение моментално изчезва от лицето й, но после се съвзема.

— Е, не знам колко е блестяща, но си мислех, че можем да направим серия от пропове, озаглавена „Ние помним“. Във всеки клип ще представяме по един от загиналите трибути. Малката Ру от Окръг Единайсет или старата Магс от Четвърти. Идеята е да насочим към всеки окръг много личен и съкровен кадър.

— Трибют в чест на вашите трибути, така да се каже — казва Плутарх.

— Това е гениално, Фулвия — казвам искрено аз. — Това е идеален начин да напомним на хората защо се борят.

— Мисля, че ще стане — казва тя. — Бихме могли да използваме Финик за озвучаване на клиповете. Ако има интерес към тях.

— Откровено казано, колкото повече пропове от серията „Ние помним“, толкова по-добре — казва Коин. — Можете ли да започнете да ги правите днес?

— Разбира се — казва Фулвия, очевидно умилостивена от реакцията спрямо идеята й.

С жеста си Кресида успява да заглади всичко по отношение на творческия процес. Похвали Фулвия за всъщност наистина добрата й идея и разчисти пътя, за да продължи да гради образа на Сойката-присмехулка. Интересното е, че Плутарх не изпитва нужда да му се признае някаква част от заслугата. Иска единствено Нападението в ефирно време да бъде успешно. Спомням си, че Плутарх е главен гейм-мейкър, а не член на екипа. Той не е пионка в игрите. Следователно, заслугата му не се определя от един отделен елемент, а от цялостния успех на продукцията. Ако спечелим войната, това е моментът, когато Плутарх ще приеме заслужените аплодисменти. И ще очаква наградата си.

Президентът подканва всички да се залавят за работа и Гейл ме откарва с количката обратно в болницата. Смеем се малко за начина, по който прикриха постъпката ни. Според Гейл не са искали да се изложат, ако признаят, че не са успели да ни контролират. Аз съм по-великодушна — казвам, че вероятно не са искали да изгубят шанса да ни изпратят пак на външни снимки, след като веднъж вече получиха доста прилични кадри. И двете неща вероятно са верни. Гейл трябва да слезе да се срещне с Бийти в Отдела за специални оръжия, затова аз задрямвам.

Струва ми се, че съм затворила очи само за няколко минути, но когато ги отварям, трепвам при вида на Хеймич, седнал на две крачки от леглото ми. В очакване. Вероятно от няколко часа, ако часовникът е верен. Чудя се дали да не повикам свидетел, но ще трябва да се изправя пред него рано или късно.

Хеймич се навежда напред и залюлява пред носа ми някакъв предмет, висящ на тънка бяла жица. Трудно е да фокусирам погледа си, но съм напълно сигурна какво е. Той го пуска върху чаршафите.

— Това е слушалката ти. Ще ти дам още точно един шанс да я носиш. Ако пак я извадиш от ухото си, ще ти сложа това. — Той ми показва някакво метално приспособление, което мигновено кръщавам „белезници за глава“. — Това е алтернативно аудио устройство — слага се на главата и се заключва под брадичката. А единственият ключ ще бъде в мен. Ако по някаква причина се окажеш достатъчно умна, за да го изключиш… — Хеймич пуска „белезниците за глава“ върху леглото и измъква миниатюрен сребрист чип, — ще разреша да имплантират по хирургичен път този предавател в ухото ти, за да мога да ти говоря по двайсет и четири часа в денонощието.

Гласът на Хеймич в главата ми през цялото време. Ужасяващо.

— Няма да свалям слушалката — промърморвам.

— Моля? — казва той.

— Няма да свалям слушалката! — казвам достатъчно високо да събудя половината болница.

— Сигурна ли си? Защото аз ще съм еднакво доволен от всеки от трите варианти — казва ми той.

— Сигурна съм — казвам. Стискам слушалката в юмрук и със свободната си ръка запращам „белезниците за глава“ обратно в лицето му, но той ловко ги хваща. Сигурно е очаквал да ги хвърля. — Още нещо?

Хеймич се надига да си върви.

— Докато чаках… ти изядох обяда.

Оглеждам празната купа от яхния и подноса на масичката до леглото ми.

— Ще те обадя — промърморвам във възглавницата си.

— Направи го, скъпа. — Той си излиза, напълно сигурен, че не съм от доносниците.

Искам да заспя отново, но съм неспокойна. В съзнанието ми нахлуват картините от вчерашния ден. Бомбардировката, избухващите в пламъци ховъркрафти, лицата на ранените, които вече не съществуват. Представям си как приемат смъртта и от двете страни. Мигът преди избухването на бомбата на земята, усещането как експлозията откъсва крилото от ховъркрафта ми и зашеметяващата спирала надолу към неизбежния край, покривът на склада, рухващ върху мен, докато съм прикована безпомощно към леглото си. Неща, които видях лично и на записа. Неща, които предизвиках с едно дръпване на тетивата на лъка си. Неща, които никога няма да съм в състояние да залича от паметта си.

На вечеря Финик донася подноса си до леглото ми, за да можем да гледаме заедно най-новия пропо клип по телевизията. Настанили са го на стария ми етаж, но той има толкова много пропадания в паметта, че в общи линии все още живее в болницата. Бунтовниците излъчват в ефир пропо клип под надслов „Защото вие знаете кои са те и какво правят“, монтиран от Месала. Вмъкнати са кратки студийни кадри, в които Гейл, Богс и Кресида описват инцидента. Трудно е да гледам как ме посрещат в болницата в Осми, тъй като знам какво ще последва. Когато бомбите се посипват като дъжд върху покрива, заравям лице във възглавницата, като вдигам отново очи при един кратък клип с мен накрая, след като всички жертви са мъртви.

Поне Финик не ръкопляска или не си придава вид на невероятно щастлив, когато предаването свършва. Само казва:

— Хората трябва да знаят, че това се е случило. И сега знаят.

— Да го изключим, Финик, преди да го пуснат отново — настоявам аз. Финик посяга към дистанционното, но аз го спирам: „Чакай!“ Капитолът излъчва специално предаване и нещо в него ми изглежда познато. Да, това е Цезар Фликърман. И мога да се досетя кой ще бъде гостът му.

Физическото преобразяване на Пийта ме шокира. Здравото момче с ясен поглед, което видях преди няколко дни, е отслабнало поне с шест-седем килограма и ръцете му треперят. Все пак са го гримирали и облекли добре. Но зад грима, който не може да скрие торбичките под очите му, и хубавите дрехи, които не могат да скрият болката, която изпитва, когато се движи, се крие един силно увреден човек.

Връщам се назад, за да разбера какво се е случило. Видях го съвсем скоро! Преди четири — не, преди пет — сигурно беше преди пет дни. Как се е влошил толкова бързо? Какво може да са му причинили за толкова кратко време? После се сещам. Припомням си колкото мога от първото му интервю с Цезар, търсейки нещо, което ще ми подскаже кога е проведено. Няма нищо. Може да са го записали ден-два след като взривих арената, а после да са направили всичко с него.

— О, Пийта… — прошепвам аз.

Цезар и Пийта си разменят няколко незначителни реплики, а след това Цезар го пита дали знае за слуховете, че записвам пропо клипове за окръзите.

— Очевидно я използват — казва Пийта. — За да насъскат бунтовниците. Съмнявам се дори дали тя всъщност знае какво става във войната. Какво е заложено на карта.

— Има ли нещо, което би искал да й кажеш? — пита Цезар.

— Има — казва Пийта. Поглежда право в камерата, право в очите ми. — Не ставай глупачка, Катнис. Помисли за себе си. Превърнаха те в оръжие, което може да доведе до унищожаването на човечеството. Ако имаш някакво истинско влияние, използвай го, за да спреш това. Използвай го, за да спреш войната, преди да е твърде късно. Задай си въпроса наистина ли имаш доверие на хората, с които работиш? Знаеш ли наистина какво става? И ако не знаеш… открий.

Черен екран. Гербът на Панем. Край на предаването.

Финик натиска копчето на дистанционното. След малко при мен ще дойдат хора и ще се опитат да смекчат пораженията, които са ми нанесли видът и думите на Пийта. Ще трябва да ги успокоя. Но истината е, че нямам доверие нито на бунтовниците, нито на Плутарх, нито на Коин. Не съм уверена, че ми казват истината. Няма да успея да го прикрия. Приближават се стъпки.

Финик ме хваща здраво за ръцете.

— Не сме го гледали.

— Какво!

— Не сме гледали Пийта. Само клипа за Осми. После сме изключили телевизора, защото гледките са те разстроили. Разбра ли? — пита той и аз кимвам. — Довърши си вечерята.

Съвземам се достатъчно и когато Плутарх и Фулвия влизат, устата ми е пълна с хляб и зеле. Финик говори колко добре е излязъл Гейл на записа. Поздравяваме ги за хубавия клип. Даваме ясно да се разбере колко въздействащ е бил и как веднага след него сме изключили телевизора. Те изглеждат облекчени. Вярват ни.

Никой не споменава Пийта.