Сюзан Колинс
Сойка-присмехулка (20)

20

Само за миг красивият стъклопис се разбива на парчета и зад него се разкрива грозният свят. Смехът преминава в писъци, петна от кръв покриват паветата в пастелни цветове, истинският дим затъмнява специалните ефекти, предназначени за телевизионния екран.

Във въздуха се разнася втора експлозия и ушите ми пищят. Но не мога да определя откъде идва.

Стигам първа до Богс, мъча се да разгадая разкъсаната плът, липсващите крайници, да намеря нещо, с което да спра червения поток, който се лее от тялото му. Хоумс ме избутва настрани и отваря комплект за първа помощ. Богс стиска силно китката ми. Лицето му, посивяло от предсмъртната агония и пепелта, сякаш се смалява. Но следващите му думи са заповед:

— Холото.

Холото. Трескаво търся наоколо, ровя из парчетата лепнещи от кръв плочи и потръпвам, когато се натъквам на късчета топла плът. Намирам го забито в стълбищна шахта заедно с единия ботуш на Богс. Вдигам го, избърсвам го с голи ръце и го връщам на командира си.

Хоумс е сложил превръзка върху остатъка от лявото бедро на Богс, но тя вече е мокра. Мъчи се да стегне другия крак с турникет над оцелялото коляно. Останалите от взвода са се подредили в защитна формация около телевизионния екип и нас. Финик се опитва да свести Месала, когото експлозията е запратила в стената. Джаксън сипе нареждания в полевата радиостанция, напразно се мъчи да съобщи в лагера да изпратят медици, но знам, че е твърде късно. Още от малка, докато наблюдавах майка си как работи, знам, че щом локвата кръв достигне определена големина, вече няма връщане назад.

Коленича до Богс, готова да повторя ролята, която изиграх с Ру, и с момичето-морфлинг от Окръг 6, да му бъда опора, докато животът го напуска. Но и двете ръце на Богс са заети с холото. Той въвежда някаква команда, притиска пръст към екрана, така че устройството да разпознае отпечатъка, и когато то е готово, изрича поредица от букви и числа. Лъч зелена светлина избликва от холото и осветява лицето му. Той казва:

— Негоден за командване. Предавам устройството на войник Катнис Евърдийн от Взвод Четиристотин петдесет и едно — Едва успява да обърне холото към лицето ми: — Кажи си името.

— Катнис Евърдийн — казвам аз в зеления лъч и той ме приковава. Не мога да помръдна, нито дори да примигна, докато пред мен бързо потрепват образи. Сканира ли ме? Записва ли ме? Или ме заслепява? Зеленият лъч изчезва и разтърсвам глава, за да я проясня. — Какво направи?

— Подгответе се за отстъпление! — провиква се Джаксън.

Финик крещи нещо в отговор, като сочи с жестове към пресечката, откъдето влязохме. От улицата изригва гейзер от някакво мазно, черно вещество, разпростира се между сградите и образува стена от непрогледен мрак. Не е нито течност, нито газ, нито механично, нито естествено. Със сигурност е смъртоносно. Невъзможно е да се върнем по пътя, по който дойдохме.

Разнася се оглушителна стрелба, когато Гейл и Лийг 1 започват да си пробиват път с експлозии през камъните към далечния край на пресечката. Разбирам какво правят едва когато на десетина метра от мен избухва нова бомба и отваря дупка в улицата. Тогава осъзнавам, че се опитват да разчистят мините. Двамата с Хоумс хващаме Богс и го повличаме след Гейл. Започва агонията и той крещи от болка, а аз искам да спра, да намеря по-добър път, но тъмнината се издига над сградите, набъбва, връхлита върху нас като вълна.

Някой ме дръпва силно назад, изпускам ръката на Богс и падам върху камъните. Пийта гледа надолу към мен, объркан, луд, отново „отвлечен“ — вдигнал е пушката си и се прицелва да ми размаже черепа. Премятам се, чувам как прикладът се стоварва с трясък на улицата, зървам с крайчето на окото си падащите тела, когато Мичъл се хвърля върху Пийта и го притиска към земята. Но Пийта, винаги толкова силен, а сега — и подтикван от безумието, предизвикано от отровата на хрътосите, пъха крака под корема на Мичъл и го хвърля във въздуха.

Чува се рязко изщракване на капан, когато „клопката“ се задейства. Четири кабела, прикрепени към релси на сградите, разхвърлят камъните и отдолу излиза мрежата, която обгръща Мичъл. Първо не проумяваме защо се покрива с кръв толкова бързо, но после виждаме бодливата тел, която го обгръща. Разпознавам я незабавно. Тя увенчаваше оградата около Окръг 12. Викам му да не мърда и се задавям от миризмата на черния мрак — плътна, гъста като катран. Вълната се е издигнала до връхната си точка и е започнала да спада.

Гейл и Лийг 1 прострелват ключалката на входната врата на сградата на ъгъла, след това започват да обстрелват кабелите, на които е закрепена мрежата на Мичъл. Другите се мъчат да удържат Пийта. Хвърлям се обратно към Богс и двамата с Хоумс го завличаме в апартамента, през нечий обзаведен в розово и бяло кадифе хол, през коридор, в който висят семейни снимки, върху мраморния под на кухнята, където рухваме. Кастор и Полукс внасят Пийта, който се гърчи и се мъчи да се освободи. Джаксън успява някак да му сложи белезници, но от това той само започва да буйства още повече и те са принудени да го заключат в един килер.

В хола се чува затръшването на входната врата, крещят хора. После по коридора се разнасят тежки стъпки, докато черната вълна минава с рев покрай сградата. От кухнята чуваме как прозорците стенат и се чупят. Противният мирис на катран се просмуква във въздуха. Финик внася Месала. Лийг 1 и Кресида влизат след тях в стаята, като се препъват и кашлят.

— Гейл! — пищя аз.

Той влиза, затръшва кухненската врата зад гърба си и изрича задавено само една дума: „Газ!“ Кастор и Полукс грабват хавлиени кърпи и кухненски престилки, за да запушат пролуките, докато Гейл повръща в яркожълтата мивка.

— Мичъл? — пита Хоумс. Лийг 1 само поклаща глава.

Богс тика холото в ръката ми. Устните му се движат, но не мога да разбера какво казва. Навеждам ухо към устата му, за да доловя дрезгавия му шепот:

— Не им се доверявай. Не се връщай. Убий Пийта. Направи това, за което дойде.

Дръпвам се назад, за да виждам лицето му.

— Какво? Богс? Богс? — Очите му са все още отворени, но мъртви. Притиснато в ръката ми, залепено към нея от кръвта, е холото.

Пийта рита отвътре вратата на килера и звуците се смесват с накъсаното дишане на останалите. Но той като че ли губи сили. Ритниците намаляват до неравномерно барабанене. После — нищо. Чудя се дали и той е мъртъв.

— Мъртъв ли е? — пита Финик, като поглежда надолу към Богс. Кимвам. — Трябва да се махаме оттук. Веднага. Току-що задействахме цяла улица с „клопки“. Сигурно са ни открили с охранителните камери.

— Може да си сигурен — казва Кастор. — Всички улици са покрити с камери. Обзалагам се, че са задействали черната вълна ръчно, когато са ни видели да записваме пропо клипа.

— Радиовръзките ни прекъснаха почти веднага. Вероятно има устройство за електромагнитно излъчване. Но ще върна всички ни в лагера. Дай ми холото. — Джаксън посяга към устройството, но аз го притискам към гърдите си.

— Не. Богс го даде на мен — казвам.

— Не ставай смешна — изсъсква тя. Разбира се, тя смята, че е нейно. Тя е заместник-командир.

— Вярно е — казва Хоумс. — Той й предаде холото, преди да умре. Видях го.

— Защо би го направил? — настоява Джаксън.

Защо, наистина? Вие ми се свят от ужасните събития от последните пет минути — Богс осакатен, умиращ, мъртъв, убийствената ярост на Пийта, Мичъл — окървавен, омотан в мрежата, погълнат от онази противна черна вълна. Обръщам се към Богс: толкова отчаяно ми е нужен жив. Изведнъж съм сигурна, че той, и може би само той, е изцяло на моя страна. Спомням си последните му заповеди…

„Не им се доверявай. Не се връщай. Убий Пийта. Направи това, за което дойде“.

Какво искаше да каже? На кого да не се доверявам? На бунтовниците? На Коин? На хората, които ме гледат точно сега? Няма да се върна, но той сигурно знае, че не мога да застрелям Пийта. Мога ли? Трябва ли? Дали Богс се беше сетил, че това, което всъщност дойдох да направя, е да дезертирам и лично да убия Сноу?

Не мога да реша всичко това точно сега, затова решавам да изпълня само първите две заповеди: да не се доверявам на никого и да навляза по-навътре в Капитола. Но как мога да оправдая това? Да ги накарам да ми позволят да задържа холото?

— Защото изпълнявам специална мисия за президента Коин. Единствено Богс знаеше за нея.

Това по никакъв начин не убеждава Джаксън.

— С каква задача?

Защо да не им кажа истината? Тя е по-правдоподобна от всичко, което мога да измисля. Но трябва да изглежда като истинска мисия, а не отмъщение.

— Да убия президента Сноу преди човешките загуби от тази война непоправимо да намалят населението ни.

— Не ти вярвам — казва Джаксън. — Като твой настоящ командир ти заповядвам да ми предадеш холото.

— Не — отговарям аз. — Това ще бъде в пряко нарушение на заповедите на президента Коин.

Насочват се оръжия. Половината взвод — към Джаксън, половината — към мен. Всеки момент някой ще умре, когато се обажда Кресида:

— Вярно е. Затова сме тук. Плутарх иска събитието да се предава по телевизията. Смята, че ако успеем да заснемем как Сойката-присмехулка убива Сноу, това ще сложи край на войната.

Това разколебава дори Джаксън. После тя посочва с пушката си към килера:

— А той защо е тук?

Тук ме хваща натясно. Не мога да се сетя за логична причина, поради която Коин би изпратила неуравновесено момче, програмирано да ме убие, на подобна ключова мисия заедно с мен. Историята ми звучи неубедително. Кресида отново ми идва на помощ:

— Защото двете интервюта с Цезар Фликърман след Игрите бяха заснети в личната резиденция на президента Сноу. Плутарх смята, че Пийта може да ни бъде донякъде полезен като водач в малко познато за нас място.

Иска ми се да попитам Кресида защо лъже заради мен, защо се бори да продължим с моята измислена мисия. Сега не е моментът.

— Трябва да вървим! — казва Гейл. — Аз тръгвам с Катнис. Ако вие не искате, тръгвайте обратно към лагера. Но да се размърдаме!

Хоумс отключва килера и мята изпадналия в безсъзнание Пийта на рамо.

— Готови сме.

— Богс? — пита Лийг 1.

— Не можем да го вземем. Той щеше да разбере — казва Финик. Смъква пушката от рамото на Богс и премята ремъка през своето. — Води, войник Евърдийн.

Не знам как да водя. Поглеждам към холото за напътствия. Все още е активирано, но със същия успех може да е изключено, защото не ми върши никаква работа. Няма време да натискам копчетата, за да разбера как да го задействам.

— Не знам как да си служа с това. Богс каза, че ще ми помогнеш — обръщам се към Джаксън. — Каза, че мога да разчитам на теб.

Джаксън се намръщва, издърпва холото от мен и въвежда някаква команда. Появява се образ.

— Ако излезем през кухненската врата, има малък вътрешен двор, после — задната стена на друга жилищна сграда на ъгъла. Виждаме общ изглед от четирите улици, които се събират при пресечната точка.

Взирам се в картата и се мъча да се ориентирам — във всички посоки примигват „клопки“. И това са само тези, за които Плутарх знае. Холото не показваше, че кварталът, от който току-що излязохме, е миниран, че там се намира черният гейзер или че мрежата е направена от бодлива тел. Освен това, сега знаят позицията ни и може да се наложи да се справяме с миротворци. Усещам, че всички са вперили поглед в мен и прехапвам устната си.

— Сложете си противогазите. Връщаме се по същия път.

Веднага се разнасят възражения. Повишавам тон, за да ги надвикам.

— Ако вълната е била толкова мощна, може да е задействала и погълнала други „клопки“ по пътя ни.

Хората спират, за да обмислят това. Полукс прави няколко бързи знака на брат си.

— Може да е извадила от строя и камерите — превежда Кастор. — Да е зацапала обективите.

Гейл вдига единия си ботуш на кухненския плот, оглежда черните пръски по предния му край и ги остъргва с кухненски нож.

— Не е разяждащо. Според мен е предназначено или да ни задуши, или да ни отрови.

— Може би най-добрият ни шанс — казва Лийг 1.

Всички слагат противогазите си. Финик намества противогаза върху безжизненото лице на Пийта. Кресида и Лийг 1 крепят помежду си замаяния Месала.

Чакам някой да поеме начело, когато си спомням, че сега това е моя задача. Натискам кухненската врата и не срещам съпротива. Дебел почти два сантиметра слой от черното лепкаво вещество покрива почти три четвърти от коридора. Докосвам го предпазливо с върха на ботуша си и установявам, че прилича на гел. Повдигам крака си — веществото се разтяга, отскача и се връща на мястото си. Правя три крачки в гела и поглеждам назад. Няма следи от стъпки. Това е първото хубаво нещо за днес. Гелът става малко по-плътен, докато прекосявам хола. Внимателно отварям външната врата, като очаквам цели литри от веществото да се излеят вътре като порой, но то запазва формата си.

Розово-оранжевият квартал изглежда така, сякаш са го потопили в черен лак и са го оставили да изсъхне. Паветата, сградите, дори покривите са покрити с черния гел. Над улицата като сълза виси огромна капка. От нея се подават две очертания. Цев на пушка и човешка ръка. Мичъл. Спирам и гледам нагоре, докато пристигне цялата група.

— Ако някой иска да се върне по каквато и да е причина, сега е моментът — казвам. — Няма да питам защо, няма да му се сърдя. — Никой не показва желание да се върне. Тръгвам навътре в Капитола, като знам, че нямаме много време. Тук пластът от гел е по-дълбок, от десет до петнайсет сантиметра, и при всяка стъпка издава засмукващ звук, но все още заличава следите ни.

Вълната трябва да е била огромна, задвижвана от чудовищна сила, тъй като се простира на няколко пресечки пред нас. Пристъпвам внимателно, но предположението ми, че е задействала други „клопки“, изглежда е било правилно. Една пресечка е осеяна със златистите тела на хрътоси. Сигурно са били пуснати на свобода, но гелът ги е убил. Малко по-нататък цяла жилищна сграда се е срутила и гелът е покрил развалините. Спринтирам на всяка пресечка, като вдигам ръка, правейки знак на останалите да изчакат, докато оглеждам дали няма опасност, но изглежда вълната е обезвредила „клопките“ далеч по-добре, отколкото би могъл който и да е взвод от бунтовници.

На петата пресечка виждам, че стигаме точката, където вълната е започнала да изчерпва силата си. Тук гелът е малко по-дълбок от два сантиметра и виждам показващи се върхове на бебешко сини покриви от другата страна на следващата пресечка. Започва да се стъмнява и отчаяно се нуждаем да намерим скривалище и да направим план. Избирам един апартамент на около две трети от пътя до следващата пресечка. Хоумс разбива ключалката с лост и нареждам на другите да влизат. Оставам на улицата още минута, докато и последните следи от стъпките ни изчезват и после затварям вратата зад себе си.

Фенерчетата на пушките ни осветяват голям хол с огледални стени — отвсякъде ни гледат собствените ни отражения. Гейл проверява прозорците, които изглеждат здрави и сваля противогаза си.

— Всичко е наред. Усеща се миризма, но не е силна.

Изглежда апартаментът е с точно същото разположение като първия, в който се скрихме. Гелът не пропуска светлина през прозорците откъм улицата, но през щорите в кухнята все пак се промъква малко светлина. Има коридор и две спални с бани. Витата стълба в хола води към втория етаж, който представлява едно помещение. Тук няма прозорци, но лампите са оставени да светят — вероятно от някой, който се е евакуирал набързо. Огромен телевизионен екран, празен, но излъчващ меко сияние, заема едната стена. Плюшени кресла и канапета са разпръснати из стаята. Именно тук се събираме, отпускаме се в меките кресла и се опитваме да си поемем дъх.

Джаксън държи пушката си насочена към Пийта, макар че той все още е с белезници и в безсъзнание, проснат върху тъмносиньото канапе, където го стовари Хоумс. Какво ще правя с него? С екипа? И, честно казано, с всички, освен Гейл и Финик. Защото предпочитам да открия Сноу с тях двамата, отколкото без тях. Но не мога да поведа десет души на измислена мисия из Капитола, дори да можех да си служа с холото. Трябваше ли, можех ли да ги изпратя обратно, когато имах този шанс? Или беше прекалено опасно? Както за тях, така и за мисията ми? Може би не трябваше да слушам Богс, може би халюцинираше преди да умре. Може би най-добре е да си призная, но тогава Джаксън ще поеме командването и в крайна сметка ще се върнем в лагера. Където ще трябва да отговарям пред Коин.

Въвлякох всички в безнадеждна каша и не съм в състояние да намеря решение. В този момент далечна поредица от експлозии леко разтърсва стаята.

— Не беше близо — уверява ни Джаксън. — Поне на четири-пет пресечки.

— Където оставихме Богс — казва Лийг 1.

Въпреки че никой не го е докосвал, телевизорът изведнъж оживява и издава пронизително пиукане, при което половината от нас скачат на крака.

— Не се плашете! — обажда се Кресида. — Извънреден репортаж. Като има такъв, всички телевизори в Капитола се включват автоматично.

На екрана се появяваме ние, точно след като бомбата извади Богс от строя. Глас зад кадър съобщава на зрителите какво гледат, докато ние се опитваме да се прегрупираме, стряскаме се от черния гел, който изригва от улицата, губим контрол над положението. Гледаме последвалия хаос, докато вълната зацапва камерите. Накрая виждаме Гейл — той е сам на улицата и се мъчи да простреля кабелите, които държат Мичъл във въздуха.

Репортерът назовава Гейл, Финик, Богс, Пийта, Кресида и мен поименно.

— Няма заснети от въздуха кадри. Богс сигурно беше прав за ховъркрафтите им — казва Кастор. На мен това ми убегна, но един професионален оператор забелязва подобни неща.

Репортажът продължава с кадри от вътрешния двор на сградата, където се скрихме. По протежение на покрива срещу предишното ни скривалище са се подредили миротворци. Обстрелват един ред апартаменти, предизвикват поредицата от експлозии, които чухме, и сградата рухва.

Сега превключват към репортаж на живо. На покрива заедно с миротворците стои репортерка. Зад нея жилищната сграда гори. Огнеборци се опитват да овладеят пожара с маркучи с вода. Обявяват ни за мъртви.

— Най-после малко късмет — казва Хоумс.

Вероятно е прав. Със сигурност е по-добре, отколкото Капитолът да ни преследва. Само че си представям как ще подейства това на хората в Окръг 13. Където майка ми и Прим, Хейзъл и децата, Ани, Хеймич и безброй жители на Тринайсети ще си помислят как току-що са ни видели да умираме.

— Баща ми. Току-що изгуби сестра ми, а сега… — казва Лийг 1.

Повтарят репортажа многократно. Наслаждават се на победата си, особено над мен. Спират го, за да пуснат филм, който показва издигането на Сойката-присмехулка до бунтовнически водач — мисля, че са подготвили тази част предварително, защото изглежда доста изгладена, — а после превключват на живо и двама репортери обсъждат моя жесток, но напълно заслужен край. Обещават, че по-късно Сноу ще направи официално изявление. Предаването свършва.

Бунтовниците не правят опит да прекъснат предаването със свои клипове и това ме кара да мисля, че смятат видяното за истина. Ако е така, наистина трябва да разчитаме само на себе си.

— Е, сега, когато сме мъртви, какъв е следващият ни ход? — пита Гейл.

— Не е ли очевидно? — Никой дори не е разбрал, че Пийта се е свестил. Не знам откога гледа, но ако се съди по нещастното изражение на лицето му — достатъчно дълго, за да види какво се случи на улицата. Как обезумя, опита се да ми разбие главата и запрати Мичъл в „клопката“. Той мъчително се надига, сяда и се обръща към Гейл.

— Следващият ни ход е… да ме убиете.