Сюзан Колинс
Сойка-присмехулка (25)

25

Вярно или не? Горя. Огнените кълба, които избухват от парашутите, политат над барикадите, издигат се в снежния въздух и се приземяват в тълпата. Точно се обръщам да тръгна, когато едно ме уцелва, прокарва огнения си език по гърба ми и ме превръща в нещо ново. В същество, неугасимо като слънцето.

Огненият мут познава едно-единствено усещане: агонията. Не вижда, не чува, не изпитва друго чувство, освен как плътта му безмилостно изгаря. Навярно има периоди на безсъзнание, но има ли значение, ако не мога да намеря облекчение в него? Аз съм птицата на Цина, възпламенена, неистово летяща, за да избяга от нещо неизбежно. От тялото ми израстват огнени пера. Пляскането с криле само разпалва огъня. Изгарям.

Най-после крилете ми започват да отслабват. Губя височина, а гравитацията ме притегля в разпенено море с цвета на очите на Финик. Нося се по гръб, който продължава да гори и под водата, но сега агонията преминава в болка. Нося се без посока, неспособна да направлявам движението си, когато идват те. Мъртвите.

Онези, които обичах, летят като птици в откритото небе над мен. Реят се, кръжат във въздуха, викат ме да полетя с тях. Отчаяно искам да ги последвам, но морската вода напоява крилете ми и е невъзможно да ги повдигна. Онези, които мразех, плуват във водата — ужасяващи същества, покрити с люспи, които разкъсват солената ми плът с остри като игли зъби. Хапят отново и отново. Завличат ме под повърхността.

Една малка бяла птица, обагрена в розов оттенък, се спуска надолу, забива нокти в гърдите ми и се опитва да ме задържи на повърхността. „Не, Катнис! Не! Не можеш да потънеш!“

Но онези, които мразех, печелят, и ако продължи да държи, с нея също ще бъде свършено. „Пусни ме, Прим!“ И тя ме пуска.

Потъвам надолу, изоставена от всички. Чувам само звука от дишането си, огромното усилие, което е нужно да изхвърля водата, да я изтласкам от дробовете си. Искам да спра, опитвам се да задържа дъха си, но морето нахлува и се отдръпва против волята ми. „Оставете ме да умра. Оставете ме да последвам останалите“, умолявам онези, които ме задържат тук. Няма отговор.

Така минават дни, години, може би векове. Мъртва съм, но не ми разрешават да умра. Жива съм, но все едно че съм умряла. Изпитвам такава самота, че всеки, всичко, колкото и да е ужасно, ще бъде добре дошло. Но когато най-после при мен идва някой, той има сладък вкус. Морфлинг. Тече през вените ми, успокоява болката и усещам тялото си толкова леко, че пак се издигам във въздуха и после се отпускам върху пяната.

Пяна. Наистина се нося върху пяна. Чувствам я с върховете на пръстите си, усещам как обгръща голото ми тяло. Има много болка, но има и нещо като реалност. Гърлото ми сякаш е пълно с пясък. Усещам миризмата на лекарството против изгаряне от първата арена. Чувам гласа на майка ми. Тези неща ме плашат и се мъча да се върна в дълбините, за да ги осмисля. Но няма връщане назад. Постепенно съм принудена да приема това, което съм. Едно момиче, което е понесло тежки изгаряния и е без криле. Без огън. И без сестра.

В ослепително бялата болница в Капитола лекарите вършат своята магия върху мен. Обвиват оголената ми плът в нови слоеве кожа. Залъгват клетките на тялото ми да си мислят, че са мои. Манипулират всяка част от тялото ми, сгъват и разгъват крайниците ми, за да са сигурни, че са ми по мярка. Всички повтарят, че съм извадила късмет. Очите ми са незасегнати. По-голямата част от лицето ми е незасегната. Белите ми дробове реагират на лечението. Ще бъда почти като нова.

Когато кожата ми вече не е толкова чувствителна и може да понесе допира на чаршафите, пристигат още посетители. Морфлингът отваря вратата както за мъртвите, така и за живите. Хеймич е прежълтял и мрачен. Цина шие нова сватбена рокля. Дели бъбри неспирно колко мили са хората. Баща ми изпява всичките четири строфи на „Дървото на обесения“ и ми напомня, че майка ми — която спи в един стол между смените си — не трябва да научи за това.

Един ден осъзнавам какво искат от мен и разбирам, че няма да ми бъде позволено да живея в своята земя на сънищата. Трябва да поемам храна през устата. Да движа сама мускулите си. Да стигна сама до банята. Една кратка поява на президента Коин го потвърждава окончателно.

— Не се тревожи — казва тя. — Пазя го за теб.

Докторите са все по-озадачени защо не съм в състояние да говоря. Правят много изследвания — гласните ми струни са засегнати, но не те са причината. Накрая психиатърът д-р Аурелиус излага теорията, че съм се превърнала в авокс — по-скоро в умствено, отколкото във физическо отношение. Че мълчанието ми е предизвикано от емоционална травма. Въпреки че разполагат със стотици лекарства, той им казва да ме оставят на спокойствие. И така, без да се налага да задавам въпроси за никого и за нищо, хората постоянно ми носят сведения. За войната: Капитолът паднал в деня, когато избухнаха парашутите, сега президентът Коин е начело на Панем и са изпратили войски да потушат малкото останала съпротива от отделни групи в Капитола. За президента Сноу: заловен е, очаква го съдебен процес и със сигурност — екзекуция. За моя екип, наел се с мисията да убие Сноу: Кресида и Полукс са изпратени в окръзите да отразяват разрушенията от войната. Гейл, улучен от два куршума при опит за бягство, прочиства Окръг 2 от миротворци. Пийта още е в отделението за изгаряния. В крайна сметка успял да стигне до Кръглия площад. За семейството ми: Майка ми погребва скръбта си в работа.

Тъй като нямам работа, скръбта ме погребва. Крепи ме единствено обещанието на Коин. Че мога да убия Сноу. А когато свърша и това, няма да ми остане нищо.

Накрая ме изписват от болницата и ми дават стая в резиденцията на президента, която деля с майка си. Тя почти никога не е там — яде и спи на работа. На Хеймич се пада задачата да ме наглежда, да се грижи да се храня и да си пия лекарствата. Това не е лесна работа. Връщам се към старите си навици от Окръг 13. Обикалям без разрешение из резиденцията. Влизам в спални и кабинети, бални зали и бани. Намирам си малки скривалища. Гардероб с кожи. Шкаф в библиотеката. Отдавна забравена вана в помещение с изхвърлени мебели. Местата, които си избирам, са полутъмни, тихи и там е невъзможно да ме открият. Свивам се на кълбо, мъча се да стана още по-малка, да изчезна напълно. Обгърната в тишина, непрекъснато въртя около китката си гривната, на която пише „психически дезориентирана“.

Казвам се Катнис Евърдийн. На седемнайсет години съм. Моят дом е Окръг 12. Вече няма Окръг 12. Аз съм Сойката-присмехулка. Съборих от власт Капитола. Президентът Сноу ме мрази. Той уби сестра ми. Сега аз ще убия него. И тогава Игрите на глада ще приключат…

Периодично се оказвам обратно в стаята си, без да съм сигурна дали съм се върнала там заради нуждата от морфлинг или Хеймич ме е измъкнал от скривалището ми. Храня се, вземам си лекарството и ме принуждават да се къпя. Това, срещу което възразявам, не е водата, а огледалото, което отразява голото ми тяло на огнен мут. Присадената кожа още е розова като на новородено бебе. Кожата, която обявиха за увредена, но подлежаща на спасяване, изглежда зачервена, гореща и разтопена на места. Късчетата от някогашния ми образ проблясват, бели и бледи. Кожата ми прилича на причудлива завивка, ушита от най-различни парчета. Части от косата ми са изгорели напълно: остатъкът е неравно орязан. Катнис Евърдийн, момичето, което гореше. Нямаше да ме е грижа особено много, ако гледката не събуждаше спомена за болката. И причината за тази болка. И какво стана точно преди да започне болката. И как гледах малката си сестричка да се превръща в човешка факла.

Няма смисъл да затварям очи. В тъмното огънят гори по-ярко.

Понякога идва д-р Аурелиус. Харесвам го, защото не говори глупости от рода на това, че съм в пълна безопасност, или че знае как не ми се вярва, но един ден пак ще бъда щастлива, или дори как сега нещата в Панем ще се оправят. Просто пита дали ми се говори, а когато не отговарям, заспива на стола си. Струва ми се, че до голяма степен идва при мен, защото има нужда да подремне. Това устройва и двама ни.

Моментът приближава, макар че не мога да посоча точни часове и минути. Хеймич ми съобщава, че президентът Сноу е бил изправен на съд, признат за виновен, и осъден на смърт. Чувам да говорят за това, докато минавам бавно покрай пазачите в коридорите. Донасят в стаята ми костюма на Сойка-присмехулка. Също и лъка, който изглежда почти като нов, но без колчан стрели. Може би защото са пострадали, но по-вероятно защото не бива да имам оръжия. Смътно се питам дали би трябвало да се подготвя за събитието по някакъв начин, но не ми хрумва нищо.

Късно един следобед, след като съм прекарала дълго време на стол до прозореца зад цветния параван, излизам и тръгвам наляво, вместо надясно. Озовавам се в непозната част на резиденцията и веднага се губя. За разлика от онази част, където съм настанена, тук няма кого да попитам. Въпреки това ми харесва. Съжалявам, че не намерих това място по-рано. Толкова е тихо, с дебелите килими и плътните тапицерии, които поглъщат звука. Меко осветление. Приглушени цветове. Спокойно място. До момента, в който усещам миризмата на розите. Скривам се зад завесите, треперя и нямам сили да побягна, докато очаквам мутовете. Накрая осъзнавам, че не се задават мутове. Но каква е тази миризма? Истински рози? Възможно ли е да съм близо до градината, където растат тези ужасни цветя?

Промъквам се по-нататък по коридора и миризмата става смазваща. Може би не толкова силна като на истинските мутове, но по-чиста, защото не се смесва с миризмата на отходни води и експлозиви. Завивам зад ъгъла и се оказвам очи в очи с двама изненадани пазачи. Не миротворци, разбира се. Вече няма миротворци. Но не и спретнатите войници в сиви униформи от Тринайсети. Тези двама, мъж и жена, са облечени в парцаливите, събрани оттук-оттам дрехи на истинските бунтовници. Носят превръзки, изглеждат изморени и сега стоят на пост пред вратата към розите. Искам да вляза, но те кръстосват пушките си пред мен.

— Не може да влезете, госпожице — казва мъжът.

— Войник — поправя го жената. — Не може да влезете, войник Евърдийн. Заповед на президента.

Оставам на мястото си и търпеливо ги чакам да свалят пушките си, да разберат, без да им казвам, че зад онези врати има нещо, което ми е нужно. Само една роза. Един-единствен цвят. За да го сложа на ревера на Сноу, преди да го застрелям. Изглежда присъствието ми тревожи пазачите. Точно обсъждат дали да повикат Хеймич, когато зад гърба ми се обажда една жена:

— Пуснете я да влезе.

Разпознавам гласа, но не се сещам веднага откъде. Не от Пласта, не от Тринайсети, определено не от Капитола. Обръщам глава и се оказвам лице в лице с Пейлър, командира от Окръг 8. Изглежда още по-измъчена, отколкото в болницата, но кой ли не изглежда така?

— На моя отговорност — казва Пейлър. — Тя има право на всичко зад онази врата. — Това са нейни войници, не на Коин.

Те свалят оръжията без възражения и ме пускат да мина.

Влизам в малко антре, отварям двойните стъклени врати и пристъпвам вътре. Миризмата е толкова силна, че преставам да я усещам. Влажният мек въздух разхлажда приятно горещата ми кожа. И розите са великолепни. Безкрайни редици от пищни цветове в розово, оранжево като залеза и дори бледосиньо. Вървя бавно през пътеките от грижливо подрязани растения и гледам, но не пипам, защото съм научила от горчив опит колко смъртоносни могат да бъдат тези прекрасни цветя. Разпознавам я от пръв поглед — намира се на върха на строен храст. Великолепна бяла току-що напъпила роза. Издърпвам левия ръкав, за да покрия ръката си и да не докосвам цветето, вземам градинарски ножици, допирам ги до стъблото и чувам гласа:

— Тази е хубава.

Ръката ми трепва, ножиците се затварят с щракване и прерязват стъблото.

— Разбира се, цветните също са хубави, но белите са съвършени.

Все още не го виждам, но гласът му като че ли идва от съседния ред червени рози. Стискам внимателно стъблото на розата през ръкава си, заобикалям розите и го виждам — седи на ниско столче, облегнат на стената. Както винаги е обръснат и добре облечен, но е превит под тежестта на белезници, окови на краката, проследяващи устройства. На ярката светлина кожата му е бледа, нездраво зелена. Държи бяла кърпичка, покрита с петна прясна кръв. Дори в този вид змийските му очи блестят ярко и студено.

— Надявах се, че ще намериш пътя до жилището ми.

Жилището му. Влязла съм без позволение в дома му, както той се промъкна като змия в моя миналата година, съскащ заплахи с лъхащия си на кръв и рози дъх. Тази оранжерия е една от неговите стаи, може би любимата му; може би в по-добри времена той лично се е грижил за растенията. Но сега тя е част от затвора му. Ето защо ме спряха пазачите. И ето защо Пейлър ме пусна да вляза.

Предполагах, че ще е затворен на сигурно място в най-дълбокото подземие, което може да се намери в Капитола, а не настанен в удобство и лукс. И въпреки това Коин го е оставила тук. Вероятно за да създаде прецедент. Така че ако някой ден и тя изпадне в немилост, да е ясно, че президентите — дори най-жалките — получават специално отношение. Кой знае кога може да помръкне собствената й власт?

— Има толкова много неща, които би трябвало да обсъдим, но усещам, че посещението ти ще е кратко. Затова, първо най-важното. — Той започва да кашля и когато отдръпва кърпичката от устата си, тя е по-червена. — Исках да ти кажа колко много съжалявам за сестра ти.

Дори в моето безчувствено, дрогирано състояние, при тези думи болка пробожда тялото ми. Напомня ми, че жестокостта му не познава граници. И как дори като отива в гроба, пак ще се опитва да ме унищожи.

— Толкова напразна, толкова ненужна. Дотогава вече всеки можеше да види, че играта е свършила. Всъщност, точно се готвех да издам официален указ за капитулация, когато пуснаха парашутите. — Очите му са приковани върху мен, немигащи, за да не пропусне и секунда от реакцията ми. Но това, което каза, звучи безсмислено. Когато те пуснаха парашутите? — Е, наистина не мислеше, че аз съм дал заповедта, нали? Забрави очевидния факт, че ако имах действащ ховъркрафт на свое разположение, щях да го използвам, за да се измъкна. Но като оставим това настрана, за каква цел можеше да послужи това? И двамата знаем, че съм способен да убивам деца, но не съм прахосник. Аз отнемам живот по съвсем конкретни причини. А нямах причина да унищожавам деца от Капитола. Абсолютно никаква.

Питам се дали следващият пристъп на кашлица е инсцениран, за да имам време да осмисля думите му. Той лъже. Разбира се, лъже. Но лъжата е примесена и с нещо друго.

— Трябва обаче да призная, че това беше майсторски ход от страна на Коин. Мисълта, че бомбардирам собствените ни безпомощни деца, на мига прекърши и малкото останала вярност, която хората изпитваха към мен. След това нямаше истинска съпротива. Знаеше ли, че го излъчиха на живо? Ясно е, че Плутарх е имал пръст в това. И в парашутите. Е, един гейм-мейкър трябва да мисли точно по този начин? — Сноу попива ъгълчетата на устата си. — Сигурен съм, че целта му не е била сестра ти, но се случват такива неща.

Вече не съм със Сноу. Сега съм в Отдела за специални оръжия в Тринайсети с Гейл и Бийти. Разглеждам плановете, основани върху капаните на Гейл. Замислени да използват съчувствието на хората. Първата бомба убива жертвите. Втората — спасителите. Спомням си думите на Гейл:

„Двамата с Бийти следваме същите правила, с които си е служил президентът Сноу, когато е обработил Пийта с отрова от хрътоси“.

— Моят провал — казва Сноу — беше в това, че толкова бавно схванах плана на Коин. Да остави Капитола и окръзите да се унищожат взаимно, а после да се включи и да вземе властта, след като Тринайсети е останал почти невредим. Така че не се заблуждавай — тя се канеше да заеме мястото ми още от самото начало. Не би трябвало да се изненадвам. В края на краищата, именно Тринайсети започна бунта, който доведе до Тъмните дни, а после изостави останалите окръзи, когато бунтът се оказа неуспешен. Но аз не наблюдавах Коин. Наблюдавах теб, Сойката-присмехулка. А ти наблюдаваше мен. Страхувам се, че и двамата бяхме изиграни.

Отказвам да приема, че това е истина. След някои неща дори аз не мога да оцелея. Изричам първите си думи след смъртта на сестра ми:

— Не ти вярвам.

Сноу поклаща глава с престорено разочарование:

— О, скъпа ми госпожице Евърдийн, нали се разбрахме да не се лъжем.