Сюзан Колинс
Сойка-присмехулка (17)

17

Зашеметена. Ето как се чувствам, когато Хеймич ми съобщава в болницата. Политам надолу по стъпалата към Командването, умът ми се върти на бързи обороти и нахълтвам право насред военен съвет.

— Как така няма да отида в Капитола? Трябва да отида! Аз съм Сойката-присмехулка!

— И като Сойка-присмехулка основната ти задача да обединиш окръзите срещу Капитола е изпълнена. Не се тревожи — ако всичко мине добре, ще те заведем за капитулацията — отговаря Коин, без да откъсне поглед от екрана си.

Капитулацията ли?

— Тогава ще е твърде късно! Ще изпусна всички боеве. Вие имате нужда от мен — аз съм най-добрият ви стрелец! — крещя аз. Обикновено не се перча с това, но сигурно е горе-долу така. — Гейл отива.

— Гейл идваше на обучение всеки ден, освен ако не беше зает с други официални задължения. Сигурни сме, че може да се справи на бойното поле — казва Коин. — По твоите сметки ти колко пъти дойде на обучение?

Нито веднъж. Ето колко пъти.

— Понякога ходех на лов. И… се обучавах с Бийти долу в Отдела за специално въоръжение.

— Не е същото, Катнис — казва Богс. — Всички знаем, че си умна и смела, и си добър стрелец. Но на бойното поле са ни нужни войници. Ти изобщо не умееш да се подчиняваш на заповеди и не си точно в най-добрата си физическа форма.

— Това не ви тревожеше, когато бях в Осми. Или във Втори, като стана въпрос — контрирам аз.

— И в двата случая нямаше разрешение да влизаш в бойни действия — казва Плутарх, като ме стрелва с поглед, който ми показва, че съм на път да разкрия твърде много информация.

Не, битката с бомбардировачите в Осми и намесата ми във Втори бяха спонтанни, прибързани и определено неразрешени.

— И в двата случая беше ранена — напомня ми Богс. Изведнъж се виждам през неговите очи. Дребно седемнайсетгодишно момиче, което трудно си поема дъх, тъй като ребрата все още го болят. Разрошена. Недисциплинирана. В процес на възстановяване. Не войник, а човек, който има нужда от грижи.

— Но аз трябва да отида — казвам.

— Защо? — пита Коин.

Не върви много да кажа, че е за да си отмъстя лично на Сноу. Или че мисълта да остана тук в Тринайсети с последното превъплъщение на Пийта, докато Гейл заминава да се бие, ми е непоносима. Но не ми липсват причини да искам да се бия в Капитола.

— Заради Дванайсети. Защото унищожиха моя окръг.

Президентката обмисля това за миг. Преценява ме.

— Е, добре, имаш три седмици. Не е много, но можеш да започнеш да се обучаваш. Ако комисията обяви, че си годна, може би случаят ти ще бъде разгледан.

Това е. Не мога да се надявам на повече. Сигурно сама съм си виновна. Наистина пренебрегвах разписанието си абсолютно всеки ден, освен ако нещо не ми допадаше. Не ми се струваше особено важно да подтичвам из някакво поле с пушка при положение, че се случваха толкова други неща. А сега си плащам за немарливостта.

Връщам се в болницата и намирам Джоана в същото състояние и побесняла. Разказвам й какво е казала Коин.

— Може би и ти можеш да се обучаваш.

— Чудесно. Ще се обучавам. Но ще отида в проклетия Капитол, дори да се наложи да убия целия екипаж на ховъркрафта и да отлетя сама там — казва Джоана.

— Може би е най-добре да не споменаваш това по време на обучението — казвам аз. — Но е хубаво да знам, че ще има кой да ме откара.

Джоана се ухилва и усещам лека, но важна промяна в отношенията ни. Не съм сигурна дали наистина сме приятелки, но може би думата съюзници ще е по-точна. Това е добре. Ще имам нужда от съюзник.

На другата сутрин, когато се явяваме за тренировки в седем и половина, действителността ме удря право в лицето. Включили са ни в клас от относително начинаещи, всички са на четиринайсет-петнайсет години, което ми се струва малко обидно, докато става очевидно, че те са в далеч по-добра форма от нас. Гейл и останалите, вече избрани да отидат в Капитола, са в различна, ускорена фаза на обучение. Правим упражнения за стречинг — което е болезнено, последвани от двучасови упражнения за укрепване — които са болезнени, и бягане на пет мили — което е убийствено. Въпреки че оскърбленията, с които Джоана ме мотивира, ме тласкат напред, след една миля се налага да се откажа.

— Заради ребрата ми е — обяснявам на треньорката, строга и нетърпяща възражения жена на средна възраст, към която трябва да се обръщаме с „войник Йорк“. — Още са натъртени.

— Е, войник Евърдийн, според мен ще им трябва поне още месец, за да минат — казва тя.

Поклащам глава:

— Нямам един месец.

Тя ме измерва с поглед от горе до долу:

— Лекарите не ти ли дадоха някакво лечение?

— Има ли лечение? — питам аз. — Казаха, че трябвало да се излекуват по естествен път.

— Така казват. Но биха могли да ускорят процеса, ако аз го препоръчам. Предупреждавам те обаче, не е никак забавно.

— Моля ви. Трябва да отида в Капитола — казвам аз.

Войник Йорк не оспорва това. Надрасква нещо на един лист и ме праща да се върна в болницата. Колебая се. Не искам да пропускам повече тренировки.

— Ще се върна за следобедните тренировки — обещавам аз. Тя само присвива устни.

Двайсет и четири инжекции в ребрата по-късно, лежа просната върху болничното си легло и стискам зъби, за да се сдържа и да не помоля да ми сложат системата с морфлинг. Тя е до леглото ми, за да мога да я включа за малко, ако имам нужда. Не съм я използвала напоследък, но я задържах заради Джоана. Днес изследваха кръвта ми да се уверят, че се е изчистила от обезболяващото, тъй като смесицата от двете лекарства — морфлинга и онова, от което ребрата ми пламнаха — има опасни странични ефекти. Дадоха ясно да се разбере, че ме чакат няколко тежки дни. Но аз им казах да действат.

Нощта в нашата стая е тежка. Изобщо не може да става въпрос за сън. Струва ми се, че почти усещам миризмата на горяща плът от кръга около гърдите си, и борбата на Джоана със симптомите на абстиненцията. По-рано, когато се извинявам, че съм й прекъснала морфлинга, тя махва пренебрежително с ръка и казва, че това така или иначе е трябвало да се случи. Но към три сутринта вече съм прицел на всяка цветиста ругатня в речника на Окръг 7. На разсъмване тя ме извлича от леглото, твърдо решена да отиде на тренировка.

— Струва ми се, че няма да мога — признавам аз.

— Можеш. И двете можем. Ние сме победители, помниш ли? Ние можем да се справим с всичко — озъбва ми се тя. Има болезнено зелен цвят и трепери като листо. Обличам се.

Сигурно сме победители, щом успяваме да изкараме сутринта. Виждаме, че навън вали като из ведро и за момент ми се струва, че Джоана ще се откаже. Лицето й посивява и тя като че ли спира да диша.

— Това е само вода. Няма да ни убие — казвам. Тя стисва зъби и пристъпва тежко в калта. Дъждът ни измокря до кости, докато първо загряваме, а после почваме да тичаме. Пак се отказвам след около една миля и се боря с изкушението да си сваля ризата, за да разхладя ребрата си, които горят. Насилвам се да изям полевия обяд от подгизнала риба и задушено цвекло. Джоана изяжда половината от купичката си, преди да я повърне. Следобед се учим да сглобяваме пушките си. Аз се справям, но Джоана не може да владее ръцете си достатъчно, за да намести частите. Когато Йорк е с гръб към нас, аз й помагам. Дъждът продължава, но следобедът минава по-добре, защото сме на стрелбището. Най-после — нещо, в което ме бива. Отнема ми известно време да се приспособя от лъка към пушката, но към края на деня имам най-добрия резултат в моята група.

Едва сме влезли в болницата, когато Джоана заявява:

— Трябва да сложим край на това — да стоим в болницата. Всички ни разглеждат като пациенти.

За мен това не е проблем. Мога да се преместя при майка ми и Прим, но на Джоана така и не й е определено жилище. Когато се опитва да си издейства изписване от болницата, не се съгласяват да й позволят да живее сама, дори и ако идва всеки ден на разговор с психиатъра. Мисля, че може и да са се досетили за морфлинга и това само подсилва мнението им, че е неуравновесена.

— Няма да е сама. Ще делим една стая — заявявам аз. Отначало не са съгласни, но Хеймич застава на наша страна и когато става време за сън, вече имаме отделение срещу Прим и майка ми, която се съгласява да ни наглежда.

Вземам душ, а Джоана се избърсва надве-натри с влажна кърпа и оглежда набързо мястото. Тя отваря чекмеджето с малкото ми вещи и бързо го затваря.

— Извинявай.

Мисля си как в чекмеджето на Джоана няма нищо, освен зачислени от правителството дрехи. Как няма и едно нещо на света, което да нарече свое.

— Няма нищо. Може да разгледаш нещата ми, ако искаш.

Джоана отваря закопчалката на медальона и разглежда внимателно снимките на Гейл, Прим и майка ми. Отваря сребристия парашут, измъква канелката и я слага върху малкия си пръст.

— Ожаднявам само като я гледам. — После намира перлата, която Пийта ми подари. — Това да не е…?

— Да — казвам. — Някак успя да стигне дотук. — Не искам да говоря за Пийта. Едно от най-хубавите неща на обучението е, че не си мисля за него.

— Според Хеймич Пийта започва да се подобрява — казва тя.

— Може би. Но се е променил.

— Както и ти. Както и аз. И Финик, и Хеймич, и Бийти. Да не говорим за Ани Креста. Арената напълно промени всички ни, не мислиш ли? Или още се чувстваш като момичето, което доброволно зае мястото на сестра си? — пита ме тя.

— Не — отговарям.

— Това е единственото нещо, за което онзи психо доктор може би е прав. Няма връщане назад. Така че да гледаме напред. — Тя грижливо връща сувенирите ми в чекмеджето и ляга на отсрещното легло точно когато светлините угасват. — Не се ли страхуваш, че през нощта може да те убия?

— Сякаш не мога да те надвия — отговарям. После се разсмиваме, защото и двете сме толкова разбити, че ще е цяло чудо, ако успеем да станем на другата сутрин. Но ние ставаме. Ставаме всяка сутрин. И към края на седмицата усещам ребрата си почти като нови, а Джоана може да сглоби пушката си без помощ.

Войник Йорк кимва одобрително на двете ни, когато приключваме за деня.

— Отлично, войници.

Когато се отдалечаваме достатъчно, за да не ни чуят, Джоана промърморва: „Май да спечелиш Игрите беше по-лесно“. Но изражението на лицето й показва, че е доволна.

Всъщност сме в почти добро настроение, когато отиваме в трапезарията, където Гейл ме чака, за да се храним заедно. Получавам огромна купа с говежда яхния, която също допринася за настроението ми.

— Първите доставки на храна пристигнаха тази сутрин — казва ми Мазната Сае. — Това е истинско говеждо, от Окръг 10. Не е като твоите диви кучета.

— Не си спомням да си ги отказвала — подмята в отговор Гейл.

Присъединяваме се към една група, която включва Дели, Ани и Финик. След сватбата си Финик е напълно преобразен. По-ранните му превъплъщения — поквареният завоевател на женски сърца от Капитола, когото срещнах преди Юбилейните Игри, загадъчният съюзник на арената, сломеният младеж, който се опитваше да ми помогне да не рухна — са отстъпили място на човек, който излъчва жизненост. Истинският чар на Финик — самоиронията и приятният му характер — се разкрива за първи път. Той нито за миг не пуска ръката на Ани. Нито когато се разхождат, нито когато се хранят. Съмнявам се дали някога има намерение да я пусне. Тя е потънала в някаква омая от щастие. Все още има моменти, когато усещаш, че изключва и потъва в някакъв друг свят, но няколко думи на Финик я връщат обратно.

Мнението ми за Дели, която познавам от дете, но за която никога не съм се замисляла особено, значително се подобрява. Разказали са й какво ми каза Пийта вечерта след сватбата, но тя не е клюкарка. Хеймич казва, че тя най-добре може да ме защити, когато Пийта изпадне в някакъв яростен изблик по мой адрес. Винаги застава на моя страна и отдава пристъпите му на изтезанията, на които са го подложили в Капитола. Тя има по-голямо влияние върху него от всеки друг, защото той наистина я познава. Дори да преувеличава добрите ми качества, пак съм й признателна за това. Честно казано, малко преувеличаване може да ми бъде от полза.

Умирам от глад, а яхнията е толкова вкусна — говеждо, картофи, ряпа и лук в гъст сос, — че се насилвам да ям по-бавно. Из цялата трапезария се чувства освежаващият ефект на едно хубаво ядене и как то прави хората по-мили, по-забавни, по-изпълнени с оптимизъм, и им напомня, че не е грешка да продължават да живеят. По-добро е от всяко лекарство. Затова се опитвам да се храня по-дълго и се включвам в разговора. Топя хляба си в яхнията и отхапвам по малко, докато слушам Финик да разказва някаква абсурдна история за морската костенурка, която отплавала с шапката му. Разсмивам се, преди да осъзная, че той е дошъл. Стои от другата страна на масата, зад празния стол до Джоана. Наблюдава ме. Залъкът засяда в гърлото ми и се задавям.

— Пийта! — възкликва Дели. — Толкова е хубаво да те видя… най-после на крака.

Зад гърба му стоят двама едри пазачи. Той държи подноса си неудобно, балансиран на върха на пръстите, тъй като китките му са оковани в белезници с къса верига между тях.

— Що за модни аксесоари? — пита Джоана.

— Още не съм достатъчно надежден — казва Пийта. — Дори не мога да седна тук без твоето позволение. — Той посочва с глава към пазачите.

— Разбира се, че може да седне тук. Стари приятели сме — казва Джоана и потупва мястото до себе си. Пазачите кимват и Пийта сяда. — С Пийта бяхме в съседни килии в Капитола. Всеки от нас е много добре запознат с писъците на другия.

Ани, която е от другата страна на Джоана, отново прави своя тик — затиска ушите си с ръце и се оттегля от реалността. Финик стрелва Джоана с гневен поглед и прегръща Ани.

— Какво? Моят психиатър ми е казал да не цензурирам мислите си. Това е част от терапията ми — отвръща Джоана.

Оживлението е напуснало малката ни сбирка. Финик шепне утешителни думи на Ани и накрая тя бавно сваля ръцете си. Настъпва продължително мълчание и всички се преструват, че се хранят.

— Ани — обажда се бодро Дели, — ти знаеш ли, че Пийта украси сватбената торта? В нашия окръг семейството му държеше пекарницата и той правеше всички глазури.

Ани предпазливо поглежда над рамото на Джоана.

— Благодаря ти, Пийта. Беше прекрасна.

— За мен беше удоволствие, Ани — казва Пийта и долавям в гласа му онази стара нотка на нежност, която смятах изчезнала завинаги. Не че е насочена към мен. Но все пак.

— Ако искаме и да се поразходим, най-добре да тръгваме — обръща се Финик към Ани. Той нагласява двата подноса така, че да може да ги носи в една ръка, докато здраво държи Ани с другата. — Радвам се, че се видяхме, Пийта.

— Бъди мил с нея, Финик. Иначе може да се опитам да ти я взема. — Би могло да е шега, ако тонът му не е толкова хладен, а думите — сбъркани. Откритото недоверие към Финик, намекът, че Пийта е хвърлил око на Ани, че Ани може да изостави Финик, че аз дори не съществувам.

— О, Пийта — подхвърля небрежно Финик, — не ме карай да съжалявам, че те съживих. — Той ме поглежда загрижено и отвежда Ани.

След като си отиват, Дели казва с укорителен тон:

— Той наистина ти спаси живота, Пийта. Неведнъж.

— Заради нея. — Той ми кимва кратко. — Заради бунта. Не заради мен. Не му дължа нищо.

Не би трябвало да се поддавам на провокацията, но го правя.

— Може би не. Но Магс е мъртва, а ти все още си тук. Това сигурно означава нещо.

— Да, много неща сигурно означават нещо, Катнис. Спомням си неща, които не мога да разбера, а според мен Капитолът не ги е променил. Нощите във влака, например — казва той.

Пак намеци. Че във влака всъщност се е случило нещо повече. И онова, което наистина се случи — в онези нощи, когато не полудях само защото ме прегръщаше, — вече няма значение. Всичко е лъжа, всичко е начин да злоупотребя с него.

Пийта размахва лъжицата си към нас двамата с Гейл.

— Е, вече официално ли сте двойка или още повтарят онази история за обречените влюбени?

— Още я повтарят — казва Джоана.

По ръцете на Пийта пробягват спазми и той първо свива пръсти в юмруци, а после ги разперва по особен начин. Дали едва се сдържа да не ги сключи около врата ми? Усещам как Гейл напряга мускули до мен и ме е страх, че ще избухне кавга. Но Гейл просто казва:

— Нямаше да го повярвам, ако не го бях видял с очите си.

— Кое? — казва Пийта.

— Теб — отговаря Гейл.

— Ще трябва да бъдеш малко по-конкретен — казва Пийта. — Какво за мен?

— Това, че са те заместили със злобен мут в твоя образ — казва Джоана.

Гейл допива млякото си.

— Готова ли си? — пита ме той. Изправям се и прекосяваме трапезарията, за да си оставим подносите. Един възрастен мъж ме спира на вратата, защото още стискам в ръка остатъка от хляба със сос. Нещо в изражението ми или може би фактът, че не правя опит да скрия хляба, го кара да прояви снизхождение. Оставя ме да натъпча хляба в устата си и да си продължа по пътя. С Гейл почти сме стигнали до моето помещение, когато той проговаря отново:

— Не очаквах това.

— Казах ти, че ме мрази — отбелязвам.

— Става дума за начина, по който те мрази. Толкова е… познат. Аз се чувствах така — признава той. — Когато те гледах как го целуваш на екрана. Но тогава знаех, че не съм съвсем честен. Той не може да види това.

Стигаме до вратата ми.

— Може би ме вижда каквато съм в действителност. Трябва да поспя.

Гейл ме хваща за ръката, преди да успея да изчезна:

— Значи това си мислиш сега? — Свивам рамене. — Катнис, като твой най-стар приятел, повярвай ми, когато казвам, че той не те вижда такава, каквато си в действителност. — Целува ме по бузата и си отива.

Сядам на леглото си и се мъча да натъпча в главата си информация от учебниците по военна тактика, като в същото време си мисля за нощите, прекарани с Пийта във влака. След двайсетина минути влиза Джоана и се хвърля напряко върху долния край на леглото ми.

— Изпусна най-хубавата част. Дели се ядоса и се нахвърли върху Пийта заради държанието му към теб. Говореше му с много пискливо гласче. Все едно, че някой бодеше мишка с вилица. Цялата столова беше направо омаяна.

— Какво направи Пийта? — питам аз.

— Започна да спори със себе си, сякаш беше двама души едновременно. Наложи се пазачите да го отведат. Хубавото е, че май никой не забеляза как му доядох яхнията. — Джоана потрива с ръка издутия си корем. Поглеждам слоя от мръсотия под ноктите й. Чудя се дали хората от Окръг 7 се къпят някога.

Прекарваме два часа, като се изпитваме взаимно за военни термини. Отивам за малко при майка ми и Прим. Връщам се, взимам душ, гледам в тъмното и накрая питам:

— Джоана, наистина ли го чуваше как пищи?

— Това беше част от изтезанието — казва тя. — Като сойките-бъбрици на арената. Само че беше истинско. И не спираше след един час. Тик-так.

— Тик-так — прошепвам в отговор.

Рози. Мутове в образа на вълци. Трибути. Делфини от глазура. Приятели. Сойки-присмехулки. Стилисти. Аз.

Всичко пищи в сънищата ми тази нощ.