Сюзан Колинс
Сойка-присмехулка (5)

5

Още една сила, с която трябва да се съобразявам. Още един могъщ играч, който е решил да ме използва като пионка в игрите си, въпреки че плановете им винаги се провалят. Първи бяха гейм-мейкърите, които ме превърнаха в своята звезда, а после едва се съвзеха от онази шепа отровни къпини. После президентът Сноу се опита да ме използва, за да потуши пламъците на бунта с единствения резултат, че всяка моя постъпка се оказа възпламеняваща. Накрая бунтовниците, които ме вдигнаха с металната кука от арената, за да ми отредят ролята на Сойка-присмехулка, а после с изненада разбраха, че може би не искам тези криле. А сега Коин, с шепа скъпоценни ядрени оръжия и един действащ като добре смазана машина окръг, която установи, че да опитомиш една Сойка-присмехулка е още по-трудно, отколкото да я уловиш. Но все пак тя най-бързо от всички разбра, че имам собствен план за действие и следователно не може да ми се вярва. Тя първа ме обяви открито за заплаха.

Прокарвам пръсти през гъстата пяна във ваната. Почистването ми е само предварителна стъпка към определянето на новата ми външност. Косата ми е съсипана от киселина, кожата ми е изгоряла от слънцето, покрита съм с грозни белези — подготвителният екип трябва първо да ме разкраси, а после да ме гримира с рани, изгаряния и белези, но така, че да изглежда по-привлекателно.

— Преобразете я до Нулево ниво на красота — нарежда Фулвия рано тази сутрин. — Ще започнем оттам. — Нулевото ниво на красота се оказва начинът, по който би изглеждал човек, ако стане от леглото с безупречна, но естествена външност. Това означава, че ноктите ми са съвършено оформени, но не и лакирани. Косата — мека и лъскава, но не фризирана. Кожата — гладка и чиста, но без грим. Епилация на тялото и заличаване на тъмните кръгове под очите, но никакви забележими подчертавания. Сигурно Цина е дал същите указания първия ден, когато пристигнах като трибут в Капитола. Само че тогава беше различно, защото бях състезател. Предполагах, че като бунтовник ще мога да приличам малко повече на себе си. Изглежда обаче, че ако си бунтовник, когото показват по телевизията, ще трябва да отговаряш на други стандарти.

Изплаквам сапунената пяна от тялото си, обръщам се и виждам, че Октавия ме чака с хавлиена кърпа. Сега, когато е без екстравагантните дрехи, тежкия грим, боядисаната коса, бижутата и дрънкулките, с които се кичеше, тя е съвсем различна от жената, която познавах в Капитола. Спомням си как един ден се появи с ярко розови букли, обкичени с примигващи цветни лампички с форма на мишки. Каза ми, че вкъщи държи няколко мишки като домашни любимци. Тогава ми се стори отвратително, тъй като ние смятаме мишките за вредители, освен ако не са сготвени. Но може би Октавия ги харесваше, защото са малки, меки и с пискливи гласчета. Като нея. Докато ме попива с кърпата, аз се мъча да опозная тази Октавия, която виждам в Окръг 13. Истинската й коса се оказва с хубав кестеняв цвят. Лицето й е обикновено, но притежава безспорна миловидност. По-млада е, отколкото смятах. Може би няма двайсет и пет. Без десет сантиметровите декоративни нокти пръстите на ръцете й приличат на кебапчета и непрестанно треперят. Иска ми се да й кажа, че всичко е наред, че ще се погрижа Коин никога вече да не й причинява болка. Но многоцветните синини, разцъфнали като цветя върху зелената й кожа, само ми напомнят колко съм безсилна.

Флавий също изглежда безцветен без пурпурното си червило и ярките дрехи. Все пак е успял да пооправи оранжевите масури на косата си. Най-малко променена е Вения. Синьо-зелената й коса не е оформена на шипове, а пригладена и отдолу се виждат израслите сиви корени. Най-впечатляващата й отличителна черта обаче винаги са били татуировките и те си остават все така златни и стряскащи. Тя идва и взема кърпата от ръцете на Октавия.

— Катнис няма да ни направи нищо лошо — казва тя на Октавия тихо, но твърдо. — Катнис дори не знаеше, че сме тук. Сега нещата ще се оправят. — Октавия кимва леко, но не смее да ме погледне в очите.

Не е проста работа да ме върнат до Нулево ниво на красота, дори с изобилния арсенал от продукти, инструменти и приспособления, които Плутарх предвидливо е донесъл от Капитола. Моят подготвителен екип се справя доста добре до момента, в който се опитва да реши какво да прави с мястото на ръката ми, откъдето Джоана изтръгна чипа за проследяване. Никой от медицинския екип не мислеше за красота, когато закърпиха отворената рана. Сега там имам грапав, назъбен белег с размерите на ябълка. Обикновено ръкавът ми го покрива, но Цина е направил костюма на Сойка-присмехулка така, че ръкавите свършват точно над лакътя. Това е толкова голям проблем, че повикват Фулвия и Плутарх, за да се посъветват с тях. Кълна се, че при вида на белега на Фулвия й прилошава. За човек, който работи заедно с гейм-мейкър, тя е ужасно чувствителна. Сигурно е свикнала да вижда неприятни неща само на екрана.

— Всички знаят, че тук имам белег — казвам мрачно аз.

— Едно е да знаят, друго е да го видят — отговаря Фулвия. — Положително е отблъскващ. С Плутарх ще измислим нещо на обед.

— Да, ще измислим нещо — казва Плутарх и небрежно маха с ръка. — Може би някаква гривна или нещо подобно.

Отвратена, аз се обличам, за да отида в трапезарията. Подготвителният ми екип се сгушва в групичка до вратата.

— Тук ли ви носят храната? — питам аз.

— Не — отговаря Вения. — Трябва да отидем в някаква трапезария.

Представям си как влизам в трапезарията, следвана по петите от тези тримата и вътрешно въздишам. Но хората и без друго вечно ме зяпат. Нищо ново.

— Ще ви покажа къде е — казвам аз. — Елате.

Крадливите погледи и тихото шушукане, които обикновено предизвиквам, са нищо в сравнение с реакцията при появата на причудливо изглеждащия ми подготвителен екип. Посрещат ни със зяпнали уста, сочат ни с пръст и ахкат.

— Не им обръщайте внимание — казвам на подготвителния си екип. Със сведени очи и механични движения те се нареждат след мен на опашката и получават купички със сивкава яхния от риба и бамя и чаши вода.

Сядаме на моята маса, до една група от Пласта. Те са по-сдържани, отколкото хората от Тринайсети, но може би е само от смущение. Лийви, която ми беше съседка в Окръг 12, предпазливо поздравява хората от подготвителния екип, а майката на Гейл, Хейзъл, която сигурно знае, че са били затворници, вдига лъжицата си и казва:

— Не се плашете. По-вкусно е, отколкото изглежда.

Но Поузи, петгодишната сестра на Гейл, е тази, която помага най-много. Тя сяда на пейката до Октавия и предпазливо докосва кожата й с пръст.

— Зелена си. Да не си болна?

— Това е за красота — прошепва Октавия и виждам как очите й се пълнят със сълзи.

Поузи се замисля и после й казва направо:

— Мисля, че ти ще си хубава във всеки цвят.

Октавия се усмихва едва забележимо:

— Благодаря ти.

— Ако наистина искаш да впечатлиш Поузи, ще трябва да си боядисаш косата ярко розова — казва Гейл, като слага подноса си до мен. — Това е любимият й цвят. — Поузи се засмива и се връща обратно на мястото до майка си. Гейл кимва към купата на Флавий. — На твое място не бих го оставил да изстине. Няма да стане по-вкусно.

Всички се залавят с яденето. Яхнията не е лоша на вкус, но определено оставя усещането за нещо слузесто, с което трудно се свиква. Сякаш трябва да преглътнеш всяка хапка три пъти, преди наистина да слезе към стомаха ти.

Гейл, който обикновено не говори много докато се храни, прави усилие да поддържа разговора и разпитва за разкрасяването. Знам, че се опитва да заглади нещата. Снощи се спречкахме, след като той намекна, че не съм оставила на Коин никакъв избор, освен да парира искането ми да осигури безопасност за победителите с друго от своя страна.

— Катнис, тя управлява този окръг. Не може да си върши работата, ако покаже, че отстъпва пред теб.

— Искаш да кажеш, че не може да понесе никакво несъгласие, дори да е основателно и справедливо — отговорих му аз.

— Искам да кажа, че ти я постави в лоша позиция. Като я накара да даде имунитет на Пийта и останалите, без изобщо да знаем каква вреда могат да причинят — възрази Гейл.

— Затова трябваше просто да се включа в програмата и да оставя останалите трибути да се оправят сами? Не че има значение, защото и без друго всички правим точно това! — И после затръшнах вратата в лицето му. Не седнах с него на закуска, а когато Плутарх го изпрати на тренировка, го оставих да тръгне, без да кажа и дума. Знам, че говореше само от загриженост за мен, но наистина ми е нужно да е на моя страна, а не на страната на Коин. Как е възможно да не го знае?

По разписание следобед двамата с Гейл трябва да отидем в Отдела за специална отбрана, за да се срещнем с Бийти. Докато пътуваме в асансьора, Гейл най-после казва:

— Още си ядосана.

— А ти все още не съжаляваш.

— Все още поддържам това, което казах. Да излъжа ли искаш? — пита той.

— Не, искам да го премислиш и да стигнеш до правилното решение — казвам му. Но при тези думи той само се засмива. Трябва да се откажа. Няма смисъл да се опитвам да диктувам на Гейл какво да мисли. Което, ако съм честна, е една от причините да му се доверявам.

Нивото, на което се намира Отделът за специална отбрана, е разположено почти толкова ниско долу, колкото подземията, където намерихме подготвителния екип. Това е истински лабиринт от помещения, пълни с компютри, лаборатории, апаратура и изпитателни полигони.

Питаме за Бийти и ни упътват през лабиринта, докато стигаме до огромен прозорец с бронирано стъкло. Вътре се намира първото красиво нещо, което виждам в границите на Окръг 13: изкуствена ливада с истински дървета и цъфтящи растения, откъдето се носи оживено чуруликане на колибри. Бийти седи неподвижен в инвалидна количка сред ливадата и гледа как една яркозелена птица виси неподвижно във въздуха пред голям оранжев цвят и отпива нектар от него. Птицата изведнъж се отдалечава бързо като стрела, той я проследява с поглед и после ни забелязва. Маха ни приветливо с ръка да отидем при него.

Въздухът е прохладен и приятен, а не влажен и задушен, както очаквам. От всички страни се чува пърхане на миниатюрни криле, което ми напомня бръмченето на насекомите в гората на родния ми окръг. Кой знае по каква странна причина са направили това толкова приятно място.

Бийти все още е блед като човек, който се възстановява след боледуване, но зад прекалено големите очила очите му светят от вълнение.

— Не са ли великолепни? Окръг Тринайсет изучава аеродинамиката им тук от години. Тези птици могат да летят напред и назад със скорост 90 километра в час. Само ако можех да ти конструирам такива криле, Катнис!

— Съмнявам се, че бих могла да се справя с тях, Бийти — засмивам се аз.

— В един миг си тук, в следващия вече те няма. Можеш ли да свалиш колибри със стрела? — пита той.

— Никога не съм опитвала. По тях няма много месо.

— Не. А ти не си човек, който убива за забавление — казва той. — Все пак, бас държа, че трудно ще ги уцелиш.

— Може би могат да се ловят с примки — казва Гейл. Лицето му приема онова отнесено изражение, което се изписва върху него, когато се опитва да реши нещо. — Например вземаш много фино изплетена мрежа. Заграждаш един участък и оставяш отвор около трийсет сантиметра. Вътре слагаш за примамка цветя, които имат нектар. Докато се хранят, затваряш отвора. От шума те ще политнат, но ще стигнат само до другия край на мрежата.

— Дали ще стане? — пита Бийти.

— Не знам. Просто идея — казва Гейл. — Може и да те надхитрят.

— Може. Но ти се възползваш от естествения им инстинкт да бягат от опасността. Да мислиш като жертвите си… именно така откриваш уязвимите им места — казва Бийти.

Спомням си нещо, за което не ми се иска да мисля. Докато се подготвях за Юбилейните игри, гледах един запис, в който Бийти, който е още момче, свързва две жици и електрокутира групата преследващи го деца. Гърчещи се в конвулсии тела, ужасени изражения. Бийти, в моментите, довели до победата му в онези отдавнашни Игри на глада, гледа как останалите умират. Не е виновен. Това е самозащита. Всички ние действахме единствено при самозащита…

Внезапно изпитвам желание да изляза от стаята с пойните птици, преди някой да започне да нагласява примка.

— Бийти, Плутарх каза, че имаш нещо за мен.

— Точно така. Наистина имам. Новият ти лък. — Той натиска едно копче на страничната облегалка на количката и излиза от стаята. Докато го следваме през извивките и завоите на Отдела за специална отбрана, той обяснява за инвалидната количка. — Вече мога да ходя по малко. Само че се изморявам много бързо. По-лесно ми е да се придвижвам така. Как е Финик?

— Той… има проблеми с концентрацията — отговарям аз. Не искам да казвам, че напълно е откачил.

— Проблеми с концентрацията, така ли? — Бийти се усмихва мрачно. — Ако знаеше какво е преживял Финик през последните няколко години, щеше да си наясно какво чудо е, че изобщо все още може да общува. Кажи му все пак, че разработвам нов тризъбец за него. Нещо, което да го поразсее малко. — Разсейването ми се струва последното нещо, от което се нуждае Финик, но обещавам да предам съобщението.

Четирима войници охраняват входа към помещението с надпис „Специални оръжия“. Проверката на разписанията, отпечатани върху ръцете ни, е само подготвителна стъпка. Вземат ни отпечатъци от пръстите, минаваме през сканиране на ретината и на ДНК, и трябва да минем през специални детектори за метал. Бийти трябва да остави количката си отвън, макар да му предоставят друга, след като минаваме през проверките за сигурност. Намирам цялата ситуация за странна, защото не мога да си представя някой, израсъл в Окръг 13, да е заплаха, от която правителството трябва да се предпази. Дали тези предпазни мерки не са въведени заради неотдавнашния приток на имигранти?

На вратата на склада за оръжие минаваме през нова серия проверки — сякаш ДНК-то ми може да се е променило през времето, докато извървим двайсетината метра по коридора — и най-после ни пускат да влезем в оръжейния склад. Трябва да призная, че при вида на арсенала ми секва дъхът. Безкрайни редици от огнестрелни оръжия, катапулти, експлозиви, бронирани коли.

— Разбира се, десантното поделение се намира в отделна сграда — казва ни Бийти.

— Разбира се — казвам, сякаш това е очевидно. Не знам къде може да има място за един прост лък и колчан със стрели сред това високотехнологично оборудване, но после се натъкваме на цяла стена със смъртоносни оръжия от рода на лъковете. Изпробвала съм много от оръжията на Капитола по време на обучението, но нито едно — предназначено за бойни действия. Съсредоточавам вниманието си върху смъртоносно изглеждащ лък, така отрупан с мерници и разни приспособления, че съм сигурна, че не мога дори да го вдигна, какво остава да стрелям с него.

— Гейл, може би ще ти хареса да изпробваш някои от тези — казва Бийти.

— Сериозно? — пита Гейл.

— В крайна сметка, за бойните действия ще ти зачислят пушка, разбира се. Но ако се появяваш като част от екипа на Катнис в пропагандните клипове, някой от тези ще изглежда малко по-впечатляващо. Потърси си нещо, което ти харесва — казва Бийти.

— Да, ще потърся. — Ръцете на Гейл обгръщат същия лък, който привлече вниманието ми преди миг, той го вдига на рамото си и го насочва из стаята, като гледа през оптическия мерник.

— Това не изглежда много честно спрямо елените — казвам.

— Да не би да го използвам за лов на елени? — отговаря той.

— Веднага се връщам — казва Бийти. Натиска някакъв код на едно табло и се отваря малка врата. Наблюдавам го, докато изчезва и вратата се затваря.

— Значи, ще ти е по-лесно да го използваш срещу хора? — питам аз.

— Не съм казал това. — Гейл обляга лъка на земята. — Но ако имах оръжие, което би могло да спре онова, което видях да се случва в Дванайсети… ако имах оръжие, което би могло да попречи да излезеш на арената… щях да го използвам.

— И аз — признавам. Но не знам как да му опиша какво се случва, след като убиеш човек. Как споменът никога не те напуска.

Бийти влиза обратно с количката си: на стъпалото е закрепена дълга черна правоъгълна кутия, която стига чак до рамото му. Той удря спирачки и побутва кутията към мен:

— За теб е.

Поставям кутията на пода и отварям ключалките. Капакът се отваря безшумно. В кутията, върху легло от надиплено червено кадифе, лежи зашеметяващ черен лък.

— О-о! — прошепвам възхитено. Вдигам го внимателно във въздуха, за да се порадвам на прекрасния баланс, елегантната изработка и извивката на краищата, която по някакъв начин напомня за криле на птица, разперени в полет. Има и още нещо. Трябва да застана съвсем тихо и неподвижно, за да се уверя, че не си измислям. Не, лъкът е като жив в ръцете ми. Притискам го към бузата си и чувствам как лекото бръмчене прониква през костите на лицето ми.

— Какво прави? — питам.

— Поздравява те — обяснява Бийти с широка усмивка. — Чу гласа ти.

— Разпознава гласа ми? — питам.

— Само твоя глас — казва ми той. — Виждаш ли, искаха от мен да проектирам лък, основаващ се изцяло на външността. Като част от костюма ти, нали разбираш? Но аз все си мислех: Какво прахосничество. Искам да кажа, ами ако някой път ти потрябва? Като нещо повече от моден аксесоар? Затова запазих външността семпла, а за вътрешната част използвах въображението си. Но най-добре се обяснява на практика. Искате ли да изпробвате оръжията?

Искаме. Вече са ни приготвили различни мишени. Стрелите, които Бийти е проектирал, са не по-малко забележителни от лъка. Благодарение на този лък и стрели, мога да стрелям с точност на разстояние над сто метра. Различните стрели — остри като бръснач, възпламенителни, експлозивни — превръщат лъка в универсално оръжие. Всяка може да се разпознае по цвета. Има възможност да управлявам лъка с глас, но нямам представа защо бих я използвала. За да дезактивирам специалните качества на лъка, трябва само да му кажа „Лека нощ“ и той заспива, докато звукът на гласа ми не го събуди отново.

Оставям Бийти и Гейл, за да се върна при подготвителния екип и настроението ми се подобрява. Седя търпеливо през останалата част от гримирането и пробвам костюма си — сега той включва окървавена превръзка върху белега на ръката ми, която показва, че наскоро съм участвала в битка. Вения закрепва брошката с форма на сойка-присмехулка над сърцето ми. Вземам лъка си и колчана с обикновени стрели, направени от Бийти, защото знам, че няма да ме оставят да се разхождам със заредените. После отиваме в студиото, където както ми се струва прекарвам часове, докато ми сложат грим и нагласят осветлението и машината за дим. Постепенно командите по уредбата, които ни дават някакви невидими хора от тайнствената кабина зад стъклото, стават все по-малко. Сега Фулвия и Плутарх започват да ме оглеждат. Най-после в студиото настъпва тишина. Минават цели пет минути, през които продължават да ме оглеждат. После Плутарх казва:

— Според мен е добре.

Правят ми знак да се приближа до един монитор. Връщат последните няколко минути от записа и гледам жената на екрана. Тялото й изглежда по-едро от моето, по-внушително. Лицето й е изпоцапано, но сексапилно. Веждите й са черни и предизвикателно повдигнати. Струйки дим — които намекват, че или току-що е била изгасена, или всеки момент ще избухне в пламъци — се издигат от дрехите й. Не знам коя е тази личност.

Финик, който се разхожда безцелно из студиото от няколко часа, се приближава зад мен и отбелязва с нотка от старото си чувство за хумор:

— Ще им се прииска или да те убият, или да те целунат, или да са на твое място.

Всички са толкова развълнувани, толкова доволни от работата си. Почти е време да прекъснем за вечеря, но настояват да продължим. Утре ще се съсредоточим върху речите и интервютата, а аз ще се преструвам, че участвам в бунтовническите битки. Днес искат само един лозунг, само една реплика, от която да направят кратък пропо клип и да го покажат на Коин.

— Жители на Панем, ние се борим, ние сме смели, ние удовлетворяваме своята жажда за справедливост! — Това е репликата. От начина, по който я представят, се досещам, че са прекарали месеци, може би години, докато я измислят и са много горди с нея. На мен обаче тя ми се струва доста пресилена. И скована. Не си представям, че бих могла да я изрека в реалния живот — освен ако не си послужа с типичния за Капитола акцент, за да си направя майтап. Както когато с Гейл имитирахме думите на Ефи Тринкет: „Нека шансовете бъдат винаги на ваша страна!“ Но Фулвия стои право пред мен и описва битката, в която току-що съм участвала, и как всичките ми другари по оръжие лежат мъртви около мен, и как, за да обединя живите, трябва да се обърна към камерата и да изкрещя репликата!

Връщат ме на мястото ми и пускат машината за дим. Някой призовава за тишина, камерите се включват и чувам: „Запис!“ Вдигам лъка над главата си и изкрещявам с целия гняв, който успявам да придам на гласа си: „Жители на Панем, ние се борим, ние сме смели, ние удовлетворяваме своята жажда за справедливост!“

В студиото настъпва гробна тишина. И продължава. До безкрайност.

Накрая по уредбата се чува пращене и язвителният смях на Хеймич изпълва студиото. Той успява да се сдържи достатъчно дълго, преди да каже:

— Ето как, приятели, умира една революция.