Сюзан Колинс
Сойка-присмехулка (22)

22

Край на отсрочката. Сигурно Сноу ги е накарал да копаят през цялата нощ. Веднага щом са изгасили пожара. Открили са останките на Богс, за кратко са се почувствали уверени, а после, докато часовете са се нижели без повече трофеи, са заподозрели нещо. В някакъв момент са осъзнали, че са изиграни. А президентът Сноу не понася да го правят на глупак. Няма значение дали са ни проследили до втория апартамент или са предположили, че сме се спуснали право под земята. Знаят, че сега сме тук долу и са пуснали по следите ни нещо, вероятно глутница мутове, твърдо решени да ме открият.

— Катнис. — Звукът е толкова близо, че подскачам. Оглеждам се трескаво да открия откъде идва, със зареден лък и търся мишена. — Катнис. — Устните на Пийта едва се движат, но няма съмнение, че той е произнесъл името ми. Точно когато си мислех, че изглежда малко по-добре, когато си мислех, че може би малко по малко се връща обратно при мен, ето доказателството колко дълбоко е проникнала отровата на Сноу. — Катнис. — Пийта е програмиран да отговаря на съскащия хор, да се включи в преследването. Започва да се размърдва. Нямам избор. Насочвам стрелата си да пробия мозъка му. Едва ли ще почувства нещо. Изведнъж той се изправя, сяда, отваря широко очи и се задъхва. — Катнис! — Рязко извърта глава към мен, но сякаш не забелязва лъка ми и насочената стрела. — Катнис! Изчезвай оттук!

Колебая се. В гласа му усещам тревога, но не и лудост.

— Защо? Какво издава този звук?

— Не знам. Знам само, че трябва да те убие — казва Пийта. — Бягай! Махай се! Изчезвай!

След като за миг самата аз съм объркана, в крайна сметка решавам, че не се налага да го убивам. Отпускам тетивата и оглеждам разтревожените лица около мен.

— Каквото и да е това, то преследва мен. Може би сега е най-подходящият момент да се разделим.

— Но ние сме ти охрана — казва Джаксън.

— И твой телевизионен екип — добавя Кресида.

— Няма да те оставя — казва Гейл.

Поглеждам екипа, въоръжен единствено с камери и клипбордове. Финик има две пушки и тризъбец. Казвам му да даде едната на Кастор. Да извади халосния патрон от пушката на Пийта, да я зареди с истински и да въоръжи Полукс. Тъй като Гейл и аз имаме лъкове, даваме пушките си на Месала и Кресида. Няма време да им показваме нищо, освен как да се прицелват и да дърпат спусъка, но от близко разстояние това може и да е достатъчно. По-добре е, отколкото да са беззащитни. Сега единственият невъоръжен е Пийта, но и без друго човек, който шепне името ми заедно с глутница мутове, няма нужда от оръжие.

Заличаваме всички следи от помещението, като се изключи миризмата ни. В момента няма как да го направим. Допускам, че именно така ни проследяват и откриват съскащите създания, защото няма други физически следи. Обонянието на мутовете сигурно е ненормално остро, но може би след продължително газене из водата в канализационните тръби ще успеем да ги заблудим.

Съскането става по-отчетливо, но така можем и по-добре да определим къде се намират мутовете. Зад нас са, все още доста далече. Сноу вероятно е наредил да ги пуснат на свобода под земята близо до мястото, където са намерили тялото на Богс. Теоретично, би трябвало да имаме добра преднина пред тях, макар че те със сигурност са много по-бързи от нас. Спомням си подобните на вълци създания на първата арена, маймуните по време на Юбилейните игри, уродливите чудовища, които съм виждала по телевизията през годините и се питам каква ли форма ще имат тези мутове. Каквато според Сноу ще ме изплаши най-много.

Двамата с Полукс разработваме план за следващия етап от пътуването ни и тъй като води далече от съскането, не виждам причина да го променям. Ако се движим бързо, може би ще се доберем до резиденцията на Сноу, преди мутовете да ни настигнат. Но с бързината идва и небрежността: погрешната стъпка и разплискването на вода, металният звук, когато пушката се удари в тръба, дори собствените ми заповеди, изречени по-високо, отколкото е нужно.

Изминаваме още около три пресечки по една преливна тръба и участък от изоставени железопътни релси, когато започват писъците. Плътни, гърлени. Рикоширащи от стените на тунела.

— Авокси — казва веднага Пийта. — Така звучеше Дарий, когато го изтезаваха.

— Сигурно мутовете са ги намерили — казва Кресида.

— Значи не преследват само Катнис — казва Лийг 1.

— Вероятно са готови да убият всеки и няма да спрат, преди да се доберат до нея — казва Гейл. След часовете, прекарани в изследвания заедно с Бийти, най-вероятно е прав.

И ето ме в същото положение. Заради мен пак умират други. Приятели, съюзници, напълно непознати хора, които загиват заради Сойката-присмехулка.

— Оставете ме да продължа сама. Отведете ги. Ще прехвърля холото на Джаксън. Останалите от вас могат да довършат мисията.

— Никой няма да се съгласи! — казва Джаксън раздразнено.

— Губим време! — казва Финик.

— Слушайте — прошепва Пийта.

Писъците са спрели и в тишината името ми пак започва да отеква, стряскащо близо. Сега е както зад нас, така и под нас.

— Катнис.

Побутвам Полукс по рамото и започваме да тичаме. Лошото е, че планирахме да слезем на по-ниско ниво, но сега тази възможност отпада. Когато стигаме до стълбите, които водят надолу, Полукс и аз търсим върху екрана на холото възможна алтернатива, когато започвам да се задъхвам от недостиг на въздух.

— Сложете противогазите! — нарежда Джаксън.

Няма нужда от противогази. Всички дишат един и същ въздух. Само на мен ми се повдига и повръщам, защото само аз реагирам на миризмата. Идва откъм стълбите. Усеща се през мириса на отходни води. Рози. Разтрепервам се.

Отдръпвам се назад и изведнъж излизам в Трансферната зона. Гладки улици, настлани с плочки в пастелни цветове, също като онези отгоре, но с бели тухлени стени от двете страни вместо къщи. Улично платно, по което камионите за доставка могат да се движат с лекота, без задръстванията на Капитола. Сега всичко е пусто. Вдигам лъка си и взривявам първата „клопка“ с експлозивна стрела, която унищожава гнездо месоядни плъхове. После се втурвам към следващата пресечка: знам, че там само при една погрешна стъпка земята под краката ни ще се разтвори и ще паднем в нещо, наречено Месомелачката. Изкрещявам да предупредя другите да не се отделят от мен. Планирам да се промъкнем зад ъгъла и после да взривим Месомелачката, но ни дебне друга необозначена „клопка“.

Случва се безшумно. Не го забелязвам, но Финик ме дръпва да спра:

— Катнис!

Обръщам се светкавично, готова да пусна стрела, но какво може да се направи? Две от стрелите на Гейл вече лежат безполезни до широкия лъч златна светлина, който сияе от пода до тавана. Вътре Месала е неподвижен като статуя, надигнал се на пръстите на единия си крак, с наклонена назад глава, хванат в лъча. Не мога да разбера дали крещи, макар че устата му е широко отворена. Гледаме, напълно безпомощни, как плътта се стопява от тялото му като восък от свещ.

— Не можете да му помогнете! Не можете! — Пийта започва да блъска хората напред. — Не можете! — Удивително, той е единственият, който все още е в достатъчно добро състояние, за да ни накара да се раздвижим. Не знам защо се владее, когато би трябвало да е обезумял и да се готви да ми пръсне мозъка, но това може да се случи всеки миг. Когато ръката му натиска рамото ми, се извръщам от ужасяващото нещо, което някога беше Месала. Заставям краката си да тръгнат напред — бързо, толкова бързо, че едва успявам да спра с буксуване преди следващата пресечка.

Чуваме изстрели, куршумите попадат в мазилката и тя се посипва като дъжд. Оглеждам се първо на една, после на друга страна, търсейки „клопката“, обръщам се назад и виждам взвода миротворци, които се задават с тежки стъпки надолу по Трансферната зона към нас. Тъй като Месомелачката ни препречва пътя, не можем да направим друго, освен да отвърнем на огъня. По численост ни превъзхождат двойно, но все още имаме шестима първоначални членове на Звездния взвод, които не се опитват да тичат и да стрелят едновременно.

Като риби в аквариум, мисля си аз, когато по белите им униформи разцъфват червени петна. Три четвърти от тях са повалени и мъртви, но от тунела започват да прииждат още — там, откъдето избягах от миризмата…

Това не са миротворци.

Те са бели, с по четири крайника, с горе-долу човешки ръст, но тук приликите свършват. Голи, с дълги опашки като на влечуги, извити гърбове и издадени напред глави. Спускат се върху миротворците — и живите, и мъртвите — стисват вратовете им в челюстите си и откъсват главите заедно с каските. Очевидно да произхождаш от Капитола е също толкова безполезно тук, колкото беше и в Тринайсети. Само след няколко секунди миротворците са обезглавени. Мутовете се отпускат по корем и започват да пълзят бързо към нас.

— Насам! — изкрещявам, като прегръщам стената и правя остър завой надясно, за да избегна „клопката“. Когато всички са до мен, стрелям и Месомелачката се задейства. От земята изникват огромни механични зъби, които сдъвкват настилката и я превръщат в прах. За мутовете би трябвало да е невъзможно да ни последват, но не съм сигурна. Мутовете с вид на вълци и маймуни, с които съм се сблъсквала, можеха да скачат невероятно надалече.

Съскането изгаря ушите ми, а от вонята на розите ми се вие свят.

Сграбчвам Полукс за ръката:

— Отказваме се от мисията. Как най-бързо можем да излезем горе?

Няма време да гледаме холото. Следваме Полукс на десетина метра през Трансферната зона и минаваме през една врата. Давам си сметка, че подът сега не е с плочки, а от бетон, че пълзя през воняща тръба и излизам на тесен трийсет сантиметров корниз. Намираме се в главния канал. На около метър под нас бълбука отровен бульон от човешки отпадъци, боклук и отровни химикали. Части от повърхността горят, от други се издигат зловещи облаци от изпарения. Един поглед ти подсказва, че паднеш ли вътре, няма измъкване. Придвижваме се по хлъзгавия корниз толкова бързо, колкото смеем, успяваме да се доберем до тесен мост и го прекосяваме. В нишата на другия край на моста Полукс потупва с ръка една стълба и сочи нагоре към шахтата. Това е. Нашият изход.

Един бърз поглед към нашата група ми подсказва, че нещо не е наред.

— Чакайте! Къде са Джаксън и Лийг 1?

— Останаха при Мелачката, за да задържат мутовете — казва Хоумс.

— Какво? — Хвърлям се обратно към моста, защото не искам да оставя никого на онези чудовища, когато той ме дръпва обратно.

— Не позволявай животът им да отиде напразно, Катнис. Твърде късно е за тях. Погледни! — Хоумс кимва към тръбата, където мутовете тръгват по корниза.

— Отдръпнете се! — изкрещява Гейл. Със стрелите с експлозивни върхове той изтръгва далечния край на моста от основата му. Останалото потъва в мехурчетата, точно когато мутовете стигат до него.

За първи път успявам да ги огледам добре. Смесица от човек и гущер, и кой знае още какво. Бяла, опъната кожа като на влечуги, покрита с петна от кръв, ръце и крака с остри нокти, муцуни с непропорционални черти. Сега те съскат и крещят името ми, докато телата им се гърчат яростно. Нападат с опашки и нокти, като късат огромни парчета от телата на другите или от своите собствени, с широко разтворени, разпенени уста, обезумели от нуждата да ме унищожат. Миризмата ми сигурно е толкова предизвикателна за тях, колкото и тяхната — за мен. Дори още повече, защото мутовете започват да се хвърлят в отровния зловонен канал.

По протежение на нашия бряг всички откриват огън. Избирам стрелите си безразборно, като запращам обикновени, огнени, експлозивни стрели в телата на мутовете. Те са смъртни, но не съвсем. Никое създадено от природата същество не би могло да продължи да напада с две дузини куршуми в тялото. Да, в крайна сметка можем да ги убием, само че те са толкова много — и се изсипват от тръбата, в безкрайна редица, като без колебание се хвърлят дори във водата.

Но не числеността им е това, от което ръцете ми така силно се разтреперват.

Няма добри мутове. Всички са предназначени да ви навредят. Едни ви отнемат живота, като маймуните. Други — разума, като хрътосите. Но най-страшното и най-отвратителното е винаги някаква извратена, въздействаща на психиката особеност, целяща да хвърли в ужас жертвата. Видът на мутовете-вълци с очите на мъртвите трибути. Гласовете на сойките-бъбрици, повтарящи измъчените писъци на Прим. Мирисът от розите на Сноу, смесен с кръвта на жертвите, който се усеща дори над зловонния канал. От него сърцето ми бие бясно, кожата ми се вледенява, не мога да си поема дъх. Сякаш Сноу диша право в лицето ми и ми казва, че е време да умра.

Другите ми крещят, но аз не мога да реагирам. Нечии силни ръце ме повдигат, докато отнасям с експлозивна стрела главата на един мут, който току-що е одраскал с нокти глезена ми. Някой ме вдига на стълбата. Притиска ръцете ми към стъпалата. Заповядва ми да се качвам. Ръцете и краката ми са вдървени, сякаш съм кукла на конци, но се подчинявам. Раздвижвам се и бавно се съвземам. Забелязвам някой над мен. Полукс. Пийта и Кресида са отдолу. Стигаме до площадка. Прехвърляме се на друга стълба. Стъпалата са влажни и плесенясали. На следващата площадка главата ми вече се е прояснила и реалността на случилото се ме връхлита. Започвам трескаво да издърпвам хората от стълбата. Пийта. Кресида. Това е.

Какво направих? Къде изоставих другите? С мъка слизам отново надолу по стълбата и усещам, че сритвам някой с ботуша си.

— Качвай се! — нарежда ми рязко Гейл. Отново съм горе, завличам го навътре, надзъртам в мрака за други. — Не. — Гейл обръща лицето ми към своето и поклаща глава. Униформата му е на парцали. Отстрани на врата му зее рана.

От долу се чува човешки вик.

— Някой е още жив — казвам умолително.

— Не, Катнис. Те няма да дойдат — казва Гейл. — Само мутовете.

Неспособна да приема чутото, насочвам светлината от пушката на Кресида надолу по шахтата. Далече долу едва различавам Финик, борещ се да удържи фронта, докато три мута се нахвърлят върху него. Когато единият дръпва рязко главата му назад, за да нанесе смъртоносното ухапване, се случва нещо странно. Сякаш аз съм Финик и наблюдавам как пред очите ми светкавично просветват сцени от живота ми. Мачта на лодка, сребърен парашут, Магс, която се смее, розово небе, тризъбецът на Бийти, Ани в сватбената си рокля, вълни, разбиващи се върху скалите. После всичко свършва.

Смъквам холото от колана си и задавено изричам три пъти „танатоска“. Хвърлям го. Прилепвам се към стената заедно с другите, докато експлозията разлюлява площадката и късчета плът от телата на мутове и хора политат нагоре и ни засипват като дъжд.

Полукс премества капака върху шахтата и го затваря. Полукс, Гейл, Кресида, Пийта и аз. Останали сме само ние. Човешките чувства ще дойдат по-късно. Сега осъзнавам само животинската нужда да опазя останалите от групата ни живи.

— Не можем да спрем тук.

Някой подава бинт. Превързваме врата на Гейл. Изправяме го на крака. Само една фигура остава свита до стената.

— Пийта — казвам аз. Никаква реакция. Припаднал ли е? Прикляквам пред него и свалям окованите му в белезници ръце от лицето. — Пийта?

Очите му са като черни езера, с толкова разширени зеници, че сините ириси са почти изчезнали. Мускулите на китките му са твърди като метал.

— Остави ме — прошепва той. — Не мога да продължа.

— Да. Можеш! — казвам му.

Пийта поклаща глава:

— Губя разсъдък. Ще полудея. Като тях.

Като мутовете. Като бясно животно, решено да ми изтръгне гръкляна. И тук, най-после тук, на това място, при тези обстоятелства, наистина ще трябва да го убия. И Сноу ще спечели. Изпълва ме гореща, горчива омраза. Днес Сноу вече спечели твърде много.

Рисковано е, може би е истинско самоубийство, но правя единственото нещо, за което мога да се сетя. Навеждам се и целувам Пийта право в устата. Цялото му тяло започва да се разтърсва от тръпки, но продължавам да притискам устни към неговите, докато се налага да си поема дъх. Плъзгам ръце нагоре и стискам китките му.

— Не му позволявай да те отнеме от мен.

Пийта се задъхва тежко, докато се бори с кошмарите, бушуващи в ума му.

— Не. Не искам да…

Стисвам ръцете му силно, до болка.

— Остани с мен.

Зениците му се свиват, после бързо се разширяват и се връщат към нещо, наподобяващо нормално състояние.

— Винаги — прошепва той.

Помагам му да се изправи и се обръщам към Полукс:

— Колко има до улицата?

Той посочва, че е точно над нас. Изкачвам се по последната стълба и отварям капака към нечие сервизно помещение. Излизам и в същия момент една жена отваря рязко вратата. Носи яркозелена копринена роба с избродирани по нея екзотични птици. Червената й коса е бухнала като облак и украсена с позлатени пеперуди. По червилото й личат мазни петна от недоядената наденичка, която държи. От изражението на лицето й разбирам, че ме разпознава. Отваря уста да извика за помощ.

Без колебание я прострелвам в сърцето.