Сюзан Колинс
Сойка-присмехулка (27)

27

В зашеметената реакция, която следва, долавям ясно един звук. Смехът на Сноу. Ужасен клокочещ кикот, придружен от изригване на пенеста кръв, когато започва кашлицата. Виждам го как се навежда напред, бълвайки през устата последните остатъци от живота си, докато охраната го скрива от погледа ми.

Когато сивите униформи започват да ме заобикалят, си мисля какво ли съдържа краткото ми бъдеще като убиец на новия президент на Панем. Разпит, вероятно изтезания, със сигурност публична екзекуция. Как ще се наложи отново да се сбогувам за последен път с шепата хора, които все още заемат място в сърцето ми. Перспективата за това, как ще се наложи да се изправя пред майка си, която сега ще бъде съвсем сама на света, решава въпроса.

— Лека нощ — прошепвам на лъка в ръката си и усещам как застива неподвижно. Вдигам лявата си ръка и извивам глава, за да откъсна със зъби хапчето от ръкава си. Вместо това зъбите ми се забиват в плът. Рязко дръпвам глава назад и се оказвам очи в очи с Пийта, само че сега очите му издържат на погледа ми. От следите от зъби по ръката, която е сложил върху танатоската ми, се стича кръв. — Пусни ме — озъбвам му се, като се опитвам да изтръгна ръката си от хватката му.

— Не мога — казва той. Издърпват ме от него и усещам как откъсват джоба от ръкава ми, виждам как виолетовата таблетка пада на земята, гледам как ботушът на един пазач стъпква последния подарък на Цина. Превръщам се в диво животно — ритам, забивам нокти, хапя, правя всичко, което мога, за да се освободя от тази паяжина от ръце, докато тълпата напира да нахлуе вътре. Пазачите ме вдигат високо, а аз продължавам да се мятам, докато ме носят над гъстата тълпа от хора. Започвам да крещя за Гейл. Не мога да го намеря в множеството, но той ще разбере какво искам. Един точен изстрел, който да сложи край на всичко. Само че няма стрела, няма куршум. Възможно ли е да не ме вижда? Не. Над нас, върху огромните екрани, разположени из Кръглия площад, всички виждат какво се случва. Той гледа, знае, но не изпълнява нашата уговорка. Точно както аз не го направих, когато го заловиха. Неубедителни извинения за ловци и приятели. И в двата случая.

Сама съм.

В резиденцията ми слагат белезници и превръзка на очите. Ту ме влачат, ту ме носят по дълги коридори, пътуваме нагоре-надолу с асансьори и накрая ме хвърлят на някакъв под, застлан с килим. Свалят ми белезниците и зад мен се затръшва врата. Вдигам превръзката на очите си и виждам, че съм в старата си стая в Тренировъчния център. Онази, в която живях през последните скъпоценни дни преди първите Игри на глада, а после и преди Юбилейните. Леглото е голо, само с матрак, гардеробът зее отворен и е празен, но бих познала тази стая навсякъде.

С огромно усилие се изправям и събличам костюма на Сойката-присмехулка. Всичко ме боли и може би имам един-два счупени пръста, но при боричкането с пазачите най-много е пострадала новата ми розова кожа. Накъсана е като тоалетна хартия, а през лабораторно отгледаните клетки се процежда кръв. Не идват лекари, а и мен не ме е грижа, затова пропълзявам върху дюшека, като очаквам да умра от загуба на кръв.

Нямам такъв късмет. До вечерта кръвта се съсирва — схваната съм, боли ме, кожата ми лепне, но съм жива. С куцукане влизам под душа, нагласявам го на най-нежната програма, която си спомням, без сапун и шампоан, и прикляквам под топлата струя, с лакти на коленете и глава, заровена в ръцете.

Казвам се Катнис Евърдийн. Защо не съм мъртва? Би трябвало да съм мъртва. За всички би било най-добре, ако съм мъртва…

Излизам, стъпвам на килимчето и горещият въздух почти изпича увредената ми кожа, докато я изсуши. Нямам никакви чисти дрехи, които да облека. Нито дори хавлиена кърпа, в която да се загърна. Връщам се в стаята и установявам, че костюмът на Сойка-присмехулка е изчезнал. На негово място има книжен халат. Изпратили са ми ядене от тайнствената кухня и кутийка лекарства за десерт. Залавям се за работа и изяждам храната, изпивам хапчетата и втривам мехлема в кожата си. Сега трябва да се съсредоточа върху начина на самоубийството си.

Свивам се отново на изцапания с кръв дюшек: не ми е студено, но с този книжен халат се чувствам съвсем гола. Да се самоубия, като скоча през прозореца, не е вариант — стъклото на прозореца сигурно е дебело поне трийсет сантиметра. Мога да направя отлична примка, но няма нищо, на което да се обеся. Бих могла да събирам хапчетата си и после да взема смъртоносна доза, но съм сигурна, че ме наблюдават денонощно. Възможно е и в този момент да ме показват на живо по телевизията, а коментаторите да се опитват да анализират какъв може да е бил мотивът ми да убия Коин. При такова постоянно наблюдение почти всеки опит за самоубийство става невъзможен. Отнемането на живота ми е привилегия на Капитола. Отново.

Мога единствено да се предам. Решавам да лежа на леглото, без да ям, да пия и да вземам лекарства. И бих могла да го направя. Просто да умра. Ако не беше абстиненцията от морфлинга. Не малко по малко като в болницата в Тринайсети, а рязко, изведнъж. Сигурно съм била на доста голяма доза, защото когато ме завладява копнежът за него, придружен от тръпки, пронизващи болки и непоносим студ, решимостта ми е смачкана като черупка на яйце. Пълзя на колене, забивам нокти в килима и търся онези скъпоценни таблетки, които захвърлих в един момент, когато се чувствах по-силна. Премислям плана си за самоубийство и решавам да се подложа на бавна смърт с морфлинг. Ще се превърна в торба от кости с жълта кожа и огромни очи. Придържам се към плана в продължение на два дни и постигам добър напредък, когато се случва нещо неочаквано.

Започвам да пея. На прозореца, под душа, насън. Час след час балади, любовни песни, планински напеви. Всички песни, на които ме научи баща ми, преди да умре, защото със сигурност в живота ми оттогава насам е имало много малко музика. Удивителното е колко ясно ги помня. Мелодиите, думите. Гласът ми, отначало груб и пресекващ на високите ноти, става по-топъл и се превръща в нещо великолепно. Глас, който би накарал сойките-присмехулки да замлъкнат, а после да се надпреварват да пеем заедно. Минават дни, седмици. Гледам как снеговете падат по перваза отвън пред прозореца ми. И през цялото това време чувам единствено собствения си глас.

Какво ли правят? Защо се бавят? Толкова ли е трудно да се подготви екзекуцията на една малолетна убийца? Продължавам със самоунищожението си. Тялото ми е по-слабо от всякога, а битката ми срещу глада е толкова ожесточена, че понякога животинската част от мен се поддава на изкушението за намазан с масло хляб или печено месо. Все пак печеля. В продължение на няколко дни се чувствам доста зле и си мисля, че може би най-после напускам този живот, когато осъзнавам, че таблетките морфлинг намаляват. Опитват се постепенно да ме откажат от наркотика. Но защо? Със сигурност ще е по-лесно да се отърват от една дрогирана Сойка-присмехулка пред цяла тълпа. А след това ме осенява ужасна мисъл: ами ако не се канят да ме убият? Ако имат други планове за мен? Някакъв нов начин да ме преобразят, обучат и използват?

Няма да го направя. Ако не мога да се самоубия в тази стая, ще се възползвам от първата попаднала ми възможност навън, за да довърша работата. Могат да ме угояват. Могат да преработят изцяло тялото ми, да ме облекат в хубави дрехи и да ме направят отново красива. Могат да създадат оръжия-мечта, които оживяват в ръцете ми, но никога повече няма да промият мозъка ми, за да ме убедят да ги използвам. Вече не храня никаква вярност към тези чудовища, наречени човешки същества, презирам факта, че самата аз съм такова. Мисля, че в думите на Пийта имаше нещо наистина вярно, когато казваше, че трябва да се унищожим помежду си и да оставим някой свестен вид да поеме нещата в свои ръце. Защото има нещо много сбъркано в едно създание, което жертва живота на децата си, за да намери разрешение на конфликтите си. Можете да го извъртате както искате. Сноу смяташе, че Игрите на глада са ефективно средство за контрол. Коин смяташе, че парашутите ще ускорят изхода на войната. Но в крайна сметка кой спечели от това? Никой. Истината е, че никой няма полза да живее в свят, където се случват такива неща.

След като в продължение на два дни лежа, без да правя опит да ям, да пия или дори да взема таблетка морфлинг, вратата на стаята ми се отваря. Някой прекосява стаята, заобикаля леглото и застава в полезрението ми. Хеймич.

— Процесът срещу теб приключи — казва той. — Хайде. Прибираме се вкъщи.

Вкъщи? За какво говори той? Моят дом вече го няма. А дори да беше възможно да отида на това въображаемо място, аз съм прекалено слаба да се движа. Появяват се разни непознати. Рехидратират ме и ме хранят. Къпят ме и ме обличат. Някакъв човек ме вдига като парцалена кукла, изнася ме на покрива, качва ме на един ховъркрафт и ме пристяга с колан към седалката. Хеймич и Плутарх седят срещу мен. След няколко мига се издигаме във въздуха.

Никога не съм виждала Плутарх в такова добро настроение. Той направо сияе.

— Сигурно имаш милион въпроси! — Не реагирам, но той въпреки това започва да разказва.

След като застрелях Коин, настъпил пълен хаос. Когато врявата утихнала, открили тялото на Сноу, все още завързано за колоната. Мненията са различни — не е ясно дали се е задушил до смърт, докато се е смеел, или го е стъпкала тълпата. Никого всъщност не го е грижа. Набързо били проведени извънредни избори и Пейлър била избрана за президент. Плутарх бил назначен за секретар по комуникациите, което означава, че определя телевизионните програми. Първото важно събитие, излъчено по телевизията, бил моят процес, в който той се явил и като главен свидетел. В моя защита, разбира се. Макар че по-голямата част от заслугата за оневиняването ми трябва да се отдаде на д-р Аурелиус, който очевидно си е заслужил дремките, като ме е представил като безнадеждна лунатичка, изпаднала в шок след продължително участие в бойни действия. Едно условие за освобождаването ми е да остана под неговите грижи, макар че това ще трябва да става по телефона, защото той никога не би живял на такова западнало място като Окръг 12, а аз не мога да мръдна оттам до второ нареждане. Истината е, че никой не знае какво точно да прави с мен сега, когато войната свърши, макар Плутарх да е сигурен, че ако избухне нова, биха могли да ми намерят някаква роля. При тези думи той почва силно да се смее. Изглежда не се притеснява, че другите не разбират шегите му.

— За нова война ли се готвиш, Плутарх? — питам аз.

— О, не сега. Сега сме в онзи сладък период, когато всички са съгласни, че ужасите, които преживяхме толкова скоро, не бива никога да се повтарят — казва той. — Но колективното мислене обикновено е краткотрайно. Ние сме непостоянни, глупави същества със слаба памет и невероятна дарба за самоунищожение. Макар че кой знае? Може би този път ще е друго, Катнис.

— Кое? — питам.

— Може би този път ще запомним. Може би сме свидетели на еволюцията на човешката раса. Помисли върху това. — А после ме пита дали бих искала да участвам в едно ново музикално предаване, което започва след няколко седмици. Нещо различно, което ще ми се отрази добре. Обещава да ми изпрати екипа.

Кацаме за малко в Окръг 3 да оставим Плутарх. Той има среща с Бийти, за да модернизират технологията на излъчване. Прощалните му думи към мен са: „Обаждай се“.

Когато отново се издигаме сред облаците, поглеждам Хеймич:

— Защо се връщаш в Дванайсети?

— Изглежда и за мен не могат да намерят място в Капитола — казва той.

Отначало не оспорвам това. Но в мен започват да се промъкват съмнения. Хеймич не е убил никого. Би могъл да отиде навсякъде. Ако се връща в Окръг 12, то е, защото са му наредили.

— Трябва да се грижиш за мен, нали? Като мой ментор? — Той свива рамене. Тогава осъзнавам какво значи това. — Майка ми няма да се върне.

— Не — казва той. Измъква от джоба на якето си един пощенски плик и ми го подава. Гледам красивия, съвършено оформен почерк. — Тя помага за създаването на болница в Окръг Четири. Иска да се обадиш веднага щом пристигнем. — Пръстът ми проследява изящната извивка на буквите. — Знаеш защо не може да се върне. — Да, знам защо. Защото заради баща ми, Прим и пепелищата това място е твърде болезнено за нея. Но очевидно не и за мен. — Искаш ли да знаеш кой още няма да бъде там?

— Не — казвам. — Искам да се изненадам.

Както подобава на един добър ментор, Хеймич ме кара да изям един сандвич, а след това, през остатъка от пътуването, се преструва, че вярва, че спя. Заема се да претършува всяко отделение на ховъркрафта, за да намери алкохола и да го скрие в чантата си. Приземяваме се на поляната в Градчето на победителите през нощта. Прозорците на половината къщи светят, включително тази на Хеймич и моята. Не и в тази на Пийта. Някой е стъкнал огън в кухнята ми. Сядам в люлеещия се стол пред него и стискам здраво писмото от майка ми.

— Е, ще се видим утре — казва Хеймич.

Когато звънтенето на бутилките с алкохол в чантата му заглъхва, прошепвам: „Съмнявам се“.

Не съм в състояние да помръдна от стола. Останалата част от къщата се издига като застрашителен силует — студена, празна и тъмна. Загръщам се с един стар шал и гледам пламъците. Сигурно заспивам, защото следващото, за което си давам сметка, е, че е сутрин и Мазната Сае се суети около печката. Приготвя ми яйца и препечен хляб и седи там, докато изяждам всичко. Не говорим много. Малката й внучка, онази, която живее в свой собствен свят, взема едно кълбо яркосиня прежда от кошницата за плетене на майка ми. Мазната Сае й казва да го върне обратно, но аз казвам, че може да го вземе. Вече никой в тази къща не може да плете. След закуска Мазната Сае измива съдовете и си отива, но когато става време за вечеря, се връща и пак ме кара да ям. Не знам дали се държи като добра съседка или й плащат, но идва два пъти на ден. Тя готви, аз ям. Опитвам се да преценя следващия си ход. Сега нищо не ми пречи да се самоубия. Но изглежда чакам нещо.

Понякога телефонът дълго звъни, но не го вдигам. Хеймич никога не ме посещава. Може би е променил решението си и си е заминал, макар да подозирам, че просто е пиян. Не идва никой, освен Мазната Сае и внучката й. След месеци на самотно затворничество те ми се струват като цяла тълпа.

— Днес пролетта се усеща във въздуха. Би трябвало да излезеш — казва тя. — Да отидеш на лов.

Не съм излизала от къщата. Не съм излизала дори от кухнята, освен за да отида до малката баня, която е точно до нея. Нося същите дрехи, с които тръгнах от Капитола. Единственото, което правя, е да седя пред камината. И да се взирам в неотворените писма, които се трупат на полицата на камината.

— Нямам лък.

— Провери в другите стаи — казва тя.

Тя си тръгва, аз обмислям дали да проверя. Отказвам се. Но след няколко часа все пак отивам, като вървя тихо само по чорапи, за да не разбудя призраците. В кабинета, където пих чай с президента Сноу, намирам кашон с ловджийското яке на баща ми, книгата ни с растенията, сватбената снимка на родителите ми, канелката, която Хеймич ми изпрати и медальона, който Пийта ми даде на арената-часовник. Двата лъка и един колчан стрели, които Гейл измъкна в нощта на запалителните бомби, лежат на бюрото. Обличам ловното яке и оставям останалите неща недокоснати. Заспивам на дивана в хола. Следва ужасен кошмар, в който лежа на дъното на дълбок гроб и всеки мъртвец, когото познавам по име, идва и хвърля върху мен пълна лопата пепел. Сънят е доста дълъг, като се има предвид списъкът на хората, и колкото по-дълбоко ме затрупват, толкова по-трудно ми е да дишам. Опитвам се да извикам, моля ги да спрат, но пепелта изпълва устата и носа ми и не мога да издам никакъв звук. И въпреки това лопатата продължава да стърже до безкрай.

Стряскам се и се събуждам. Бледата утринна светлина наднича през щорите. Стържещият звук на лопатата продължава. Все още наполовина потопена в кошмара, тичам по коридора, излизам навън и тръгвам покрай къщата, защото сега съм напълно сигурна, че мога да се разкрещя на мъртвите. Виждам го и спирам. Копае под прозорците и лицето му е зачервено. В една ръчна количка има пет малки храста.

— Ти се върна — казвам аз.

— Д-р Аурелиус ме пусна да си тръгна от Капитола едва вчера — казва Пийта. — Между другото, поръча ми да ти кажа, че не може вечно да се преструва, че те лекува. Трябва да вдигаш телефона.

Той изглежда добре. Отслабнал е, покрит е с белези от изгаряния като мен, но онова размътено, измъчено изражение е изчезнало от очите му. Оглежда ме леко намръщен. Правя вял опит да отметна косата си от очите и осъзнавам, че е сплъстена на кичури. Чувствам се готова да се отбранявам:

— Какво правиш?

— Тази сутрин отидох в гората и донесох тези. За нея — казва той. — Мислех си, че можем да ги посадим край къщата.

Поглеждам храстите, буците пръст, които висят от корените им и затаявам дъх, когато в съзнанието ми изниква думата роза. Готвя се да закрещя на Пийта ужасни неща, когато си спомням цялото име. Не обикновена роза, а вечерна иглика — примроуз. Цветето, на което е кръстена сестра ми. Кимвам на Пийта в знак на съгласие и бързо се връщам в къщата, като заключвам вратата. Но ужасното нещо е вътре, а не вън. Разтреперана от слабост и нервност, изтичвам нагоре по стълбите. На последното стъпало се спъвам и падам на пода. Насилвам се да се изправя и влизам в стаята си. Ароматът е много слаб, но все още се носи във въздуха. Там е. Бялата роза сред изсушените цветя във вазата. Съсухрена и крехка, но все още запазила онова неестествено съвършенство, култивирано в парника на Сноу. Грабвам вазата, слизам с препъване до кухнята и изхвърлям съдържанието й в жаравата. Когато цветята се запалват, силен син пламък обвива розата и я поглъща. Огънят отново побеждава розите. Разбивам вазата на пода, за по-сигурно.

Пак се качвам горе и разтварям широко прозорците на спалнята, за да прогоня остатъка от вонята на Сноу. Но още я усещам — по дрехите ми и в порите ми. Събличам се и по дрехите ми остават парчета кожа, големи колкото карти за игра. Като избягвам огледалото, заставам под душа и изстъргвам розите от косата си, от тялото си, от устата си. Ярко розова и разтърсвана от тръпки, намирам чисти дрехи. Отнема ми половин час да си вчеша косата. Мазната Сае отключва предната врата. Докато тя приготвя закуската, хвърлям в огъня дрехите, които съм съблякла. По неин съвет изрязвам ноктите си с нож.

Докато ям яйцата, я питам:

— Къде отиде Гейл?

— В Окръг 2. Там заема някаква важна длъжност. Виждам го от време на време по телевизията — казва тя.

Разравям се из душата си и се мъча да доловя гняв, омраза, копнеж. Откривам само облекчение.

— Днес ще отида на лов — казвам аз.

— Е, малко пресен дивеч няма да е излишен — отговаря тя.

Въоръжавам се с лък и стрели и потеглям с намерението да изляза от Дванайсети през Ливадата. Близо до площада има екипи от хора с маски и ръкавици, и конски каруци. Пресяват онова, което е лежало под снега тази зима. Събират останки. Една каруца е спряла пред къщата на кмета. Разпознавам Том, стария колега на Гейл, който спира за миг и бърше потта от лицето си с кърпа. Спомням си, че го видях в Тринайсети, но трябва да се е върнал. Поздравява ме, а аз събирам кураж да попитам:

— Намериха ли някого вътре?

— Цялото семейство. И двамата им работници — казва ми Том.

Мадж. Тиха, мила и смела. Момичето, което ми подари брошката и ми даде име. Преглъщам с усилие. Питам се дали и довечера тя ще се присъедини към хората от кошмарите ми. Които изсипват пепелта в устата ми.

— Мислех си, че може би тъй като той беше кмет…

— Като кмет на Дванайсети едва ли е имал някакъв шанс — казва Том.

Кимвам и продължавам напред, като внимавам да не поглеждам към дъното на каруцата. Из целия град и Пласта е същото. Жътвата на мъртъвците. Когато приближавам развалините на старата си къща, пътят се задръства с каруци. Ливадата е изчезнала или поне драматично променена. Изкопали са дълбока яма и редят в нея кости — масов гроб за моите хора. Заобикалям дупката и влизам в гората на обичайното място. Обаче няма значение. По оградата вече не тече ток и е укрепена с дълги клони, за да възпира хищниците. Но старите навици умират трудно. Искам да отида до езерото, но нямам сили и едва успявам да стигна до мястото, където се срещахме с Гейл. Сядам на скалата, където ни засне Кресида — струва ми се прекалено широка без неговото тяло до мен. Няколко пъти затварям очи и броя до десет — мисля си, че щом ги отворя, той ще се е появил изневиделица, напълно безшумно, както правеше толкова често. Налага се да си напомня, че Гейл е в Окръг 2, намерил си е фантастична работа и сигурно целува нечии други устни.

Денят е от онези, които бяха любими на някогашната Катнис. Ранна пролет. Гората се пробужда след дългата зима. Но приливът на енергия, който започна с появата на игликите, затихва. Когато успявам да стигна обратно до оградата, ми е толкова лошо и съм толкова замаяна, че се налага Том да ме откара вкъщи с каруцата, с която превозват мъртъвците. Да ми помогне да стигна до канапето в хола, където гледам как кълбата прах се въртят в тънките лъчи следобедна светлина.

При звука от съскането рязко завъртам глава, но ми трябва известно време да осъзная, че той е истински. Как може да се е озовал тук? Оглеждам следите от нокти на някакво диво животно, задната лапа, която държи леко вдигната, изпъкналите кости на лицето му. Значи е дошъл пеша, чак от Тринайсети. Може би са го изхвърлили или може би просто там му е било непоносимо без нея, затова е дошъл да я търси.

— Напразно си бил път. Тя не е тук — казвам му аз. Жълтурчето изсъсква отново. — Тя не е тук. Можеш да съскаш колкото си искаш. Няма да намериш Прим. — При звука на името й той вдига глава и се наежва. Вдига притиснатите си към главата уши. Започва да мяука с надежда. — Махай се! — Той успява да избегне възглавницата, която запращам по него. — Махай се! Тук не е останало нищо за теб! — Започвам да треперя, обзета от ярост към него. — Тя няма да се върне! Тя никога вече няма да се върне тук! — Грабвам друга възглавница и се изправям на крака да се прицеля по-добре. Изведнъж сълзите почват да се леят по бузите ми. — Тя е мъртва. — Хващам се за корема, за да притъпя болката. Отпускам се на пети, като люлея възглавницата и плача. — Тя е мъртва, глупав котак такъв. Тя е мъртва. — Нов звук, наполовина плач, наполовина пеене, излиза от тялото ми, давайки гласен израз на отчаянието ми. Жълтурчето също започва да вие. Каквото и да правя, той няма да си отиде. Той обикаля в кръг около мен, точно толкова далече, че да не мога да го стигна, докато вълна след вълна от ридания разтърсва тялото ми, докато накрая губя съзнание. Но той сигурно разбира. Сигурно знае, че се е случило немислимото и за да оцелее, ще са нужни действия, които по-рано са били немислими. Защото часове по-късно, когато се свестявам в леглото си, той е там в лунната светлина. Свит до мен, с будни жълти очи, пазещ ме от нощта.

На сутринта той седи стоически, докато почиствам порязаните места, но при измъкването на тръна от лапата му започва да мяука като малко коте. Накрая и двамата отново плачем, само че този път се утешаваме взаимно. После отварям писмото от майка ми, което Хеймич ми даде, избирам телефонния номер и плача и с нея. Пийта пристига заедно с Мазната Сае и носи топъл хляб. Тя ни приготвя закуска и аз давам всичкия си бекон на Жълтурчето.

Бавно, с много изгубени дни, се връщам към живота. Опитвам се да следвам съвета на д-р Аурелиус и да се занимавам с разни неща, когато едно от тях най-после придобива смисъл. Споделям с него идеята си за книгата и със следващия влак от Капитола пристига голяма кутия пергаментови листове.

Взех идеята от семейната ни книга с растенията. В нея записвахме онези неща, които не можем да поверим само на паметта. Страницата започва с изображение на съответния човек. Снимка, ако успеем да намерим. Ако не — скица или рисунка от Пийта. После, написани с най-грижливия ми почерк, следват всички детайли, които ще е престъпление да забравим. Как Лейди близна Прим по бузата. Смехът на баща ми. Бащата на Пийта със сладките. Цветът на очите на Финик. Какво можеше да направи Цина с парче копринен плат. Богс, който препрограмира холото. Ру, изправена на пръсти, с ръце, леко разперени настрани, като птица, която се готви да полети. Отново и отново. Подпечатваме страниците със солена вода и обещания да живеем достойно, за да не бъде смъртта им напразно. Хеймич най-после се присъединява към нас и ни разказва за онези двайсет и три години, през които е бил принуден да обучава трибути. Допълненията стават по-малки. Някой стар спомен, който изплува на повърхността. Късна иглика, запазена между страниците. Отделни късчета щастие, като снимката на новородения син на Финик и Ани.

Научаваме се отново да си намираме занимания. Пийта пече. Аз ходя на лов. Хеймич пие, докато алкохолът свършва, а после отглежда гъски, докато пристигне следващият влак. За щастие гъските могат да се грижат чудесно сами за себе си. Не сме сами. Още няколкостотин души се връщат, защото, каквото и да се е случило, това е нашият дом. Тъй като мините са затворени, те разорават пепелищата и засаждат храна. Машини от Капитола разчистват терен за нова фабрика, където ще се произвеждат лекарства. Макар че никой не се грижи за Ливадата, тя пак се раззеленява.

Двамата с Пийта се сближаваме. Все още има моменти, когато той стиска здраво облегалката на някой стол и не я пуска, докато бързо мяркащите се спомени приключат. Аз се будя с писъци от кошмари за мутове и загинали деца. Но ръцете му са там, за да ме утешат. А накрая — и устните му. В нощта, когато изпитвам отново онова усещане — гладът, който ме завладя на брега, — разбирам, че това така или иначе щеше да се случи. Че за да оцелея, ми е нужен не огънят на Гейл, разпален с ярост и омраза. Самата аз имам огън в изобилие. Нужно ми е глухарчето през пролетта. Яркожълтият цвят, който означава възраждане, а не унищожение. Обещанието, че животът може да продължи, независимо колко тежки са нашите загуби. Че може отново да бъде хубаво. И само Пийта може да ми даде това.

Затова после, когато той прошепва: „Ти ме обичаш. Вярно или не?“

Аз му казвам:

— Вярно.