Станислав Лем
Непобедимият (11)

„Непобедимият“

Първите два всъдехода заминаха на разсъмване. Под кърмата на крайцера, на задното стъпало на третия всъдеход, в комбинезон, без шлем, без защитни очила, само с малка кислородна маска, седеше Рохан и наблюдаваше скоковете на секундомерната стрелка.

На изток се появи червена ивица, вятърът се събуди, шибайки леко пясъчните върхове на дюните. Рохан вдигна глава. Нямаше двустранна връзка с кораба, тъй като работещият предавател веднага би издал присъствието му. Но в ухото му стърчеше малък като костилка приемник. „Непобедимият“ можеше по всяко време да му изпраща своите сигнали. Приемникът заговори и на Рохан се стори, че гласът звучи направо в главата му.

— Внимание, Рохан. Говори Хорпах… Малък облак атакува първия всъдеход… Вторият засега се движи безпрепятствено… Първият се приближава до прохода. Загубихме контрола над него. Също и оптическата връзка — облакът го закрива. Вторият се приближава до шестото стеснение на прохода… Той още не е атакуван… Започна се! Загубихме контрола и над него. Облакът го покри. Рохан! Внимание! Твоят всъдеход ще тръгне след петнадесет секунди. От този момент ти действуваш по собствено усмотрение! Включвам стартовия автомат… Успех!

Гласът на Хорпах неочаквано се отдалечи. Замени го отчитащото секундите цъкане. Рохан се настани по-удобно, опря се с крака, пъхна ръката си в еластичната примка, закрепена за горния парапет на всъдехода. Леката машина потръпна и плавно се понесе напред. Прилепил се към подскачащото стъпало на всъдехода, Рохан видя само огромната, бавно смаляваща се колона на „Непобедимият“. Щом машината пресече границата на силовото поле, тя се понесе с максимална скорост. Понякога така друсаше, че Рохан трябваше с все сила да се притиска към повърхността й. Двигателят работеше безшумно, само вятърът свистеше и песъчинки летяха към очите му.

Неочаквано Рохан чу приближаващ се напевен звук. Това беше предавателят на телесондата. Тя летеше високо, за да не привлича вниманието на облака, но без нея от кораба не биха могли да управляват движението на всъдехода.

Преминаха вече деветнадесет километра и всяка минута трябваше да се появят първите скали. Но ниският слънчев диск, увиснал досега вдясно и едва пробиващ със светлината си прашната завеса, изведнъж се търкулна назад. Значи, всъдеходът завиваше наляво. Рохан напразно се опитваше да съобрази съвпада ли това с разработения план или в командната кабина бяха забелязали някаква непредвидена маневра на облака и се опитваха да се справят с нея.

Всъдеходът отново започна силно да се тресе и Рохан на няколко пъти болезнено удари гърдите си в бронята. Трябваше да напряга всички сили жестоките тласъци да не го изхвърлят от тясното стъпало. Колелетата танцуваха по камъните, изхвърляха нависоко чакъл, с шум се търкаляха по склоновете, понякога яростно боксуваха.

Километражът показваше, че са изминали двадесет и седем километра. Подскачащата машина се промъкваше през сипеи, понякога, хлъзгайки се заедно със скърцащата лава, колелата свистяха и безсилно се търкаха о камъните на все по-увеличаващия се наклон. Двадесет и девет километра. „Непобедимият“ мълчеше.

Рохан се опита да погледне часовника, но не успя. Нито за миг не можеше да откъсне ръката си от дръжката. Свил крака, той се стараеше да смекчи резките тласъци, от които вътрешностите му се обръщаха. Внезапно машината вирна нос и се понесе встрани и надолу, спирачките запищяха, камъни летяха във всички посоки, барабанейки силно по тънката броня. Всъдеходът рязко свърна, хлъзна се, известно време се влачи настрана по сипея, накрая това движение спря… Машината постепенно се изправи и отново упорито запълзя нагоре по склона.

— Рохан… Рохан… — зачу се внезапно. Сърцето му заби по-силно. Позна гласа на Хорпах. — Всъдеходът вероятно не ще може да те откара до целта. Оттук не можем да преценим какъв е точно наклонът, но мислим, че ще успееш да изминеш още пет-шест километра. Когато всъдеходът заседне, ще продължиш пеша. Повтарям…

Слънцето вече не докосваше най-близката планина, но висеше още ниско. Машината вървеше сега много по-бавно. Рохан вдигна очи и видя призрачни перести облаци, разтварящи се в небето. Изведнъж с всъдехода се случи нещо странно. Задната му част затъна, носът полетя нагоре, целият затрептя като кон, изправил се на задните си крака… Секунда и навярно би се сгромолясал, смазвайки под себе си Рохан, ако той не бе скочил стремително встрани. Падна и въпреки дебелите защитни ръкавици и наколенници почувствува болезнен удар. Изтърколи се два метра и най-сетне успя да се задържи. Колелата на всъдехода още веднъж изпищяха и машината замря.

— Внимание… Рохан… Ти си на тридесет и деветия километър. Машината не ще може да продължи. Ще трябва да вървиш пеша. Ще се ориентираш по картата. Всъдеходът ще остане тук в случай, че не можеш да се върнеш иначе. Намираш се на пресечката на координати четиридесет и шест и сто и деветдесет и два…

Рохан бавно се изправи. Цялото тяло го болеше, но трудни бяха само първите крачки, постепенно се раздвижи. Когато достигна високия обелиск, седна, извади картата от джоба и опита да се ориентира. По права линия до горната граница на клисурата имаше не повече от километър, но не биваше и да мечтае дори да се спусне оттам. Започна да се катери нагоре, като все размишляваше дали да не опита да се спусне на дъното по-близо до набелязаната точка. До нея трябваше да върви не по-малко от четири часа. Дори и ако успееше да се върне с всъдехода, все пак трябваше да остави пет часа за обратния път, а колко щеше да заеме спускането в клисурата, да не говорим за търсенията? Неочаквано целият план му се стори лишен от зрънце здрав смисъл. Героичният жест, с който Хорпах можеше да успокои собствената си съвест, се оказа безполезен. За известно време го обзе ярост — позволи да го подведат, като някакъв безхарактерен хлапак, всичко това го направи астрогаторът… Постепенно Рохан се успокои. „Връщане назад няма — повтаряше си той. — Ще опитам. Ако успея да се спусна, ако не намеря никого до три, ще се върна.“

Часовникът показваше седем и петнадесет. Рохан се стараеше да се движи с големи равномерни крачки, но не много бързо, тъй като всяко усилие увеличаваше разхода на кислород. Силата на тежестта на Регис беше доста по-малка от тази на Земята и това му даваше възможност да се движи по-леко даже в такава труднодостъпна местност.

Постепенно Рохан влезе в ритъм и можеше спокойно да размишлява, стъпвайки автоматично от камък на камък. В джоба му имаше крачкомер, но той не искаше да го поглежда твърде често, беше решил да извърви поне един час преди това. Но не издържа и извади приличащия на часовник прибор много по-рано. Изпита болезнено разочарование: не бе успял да извърви и три километра. Катереше се по много стръмен склон и това го забавяше. „Значи не три и не четири часа, а най-малко шест…“ — помисли си Рохан.

Приближаваше се до мълчащите пропукани скали тъй предпазливо, сякаш всеки миг под него можеше да зине пропаст. Отвратителен страх свиваше сърцето му. Защо мълчи „Непобедимият“? „Защото няма за какво повече да приказваме“ — отговори той сам на себе си.

Склонът завършваше със скали, приличащи на фантастични, разядени от ерозията статуи. Пред него като гигантска, залята от тъмнина, пукнатина се откри клисурата. Слънчевите лъчи огряваха едва до половина черните скали. С един поглед той обхвана цялото огромно пространство, до самото каменно дъно, което лежеше на дълбочина километър и половина и се почувствува тъй гол, тъй беззащитен, че инстинктивно приседна, за да се слее с камъните, за да се превърне в един от тях. Безсмислено беше, нямаше опасност да го забележат. Това, от което трябваше да се бои, нямаше очи. Лежа така доста дълго и внезапно го обзе отчаяние: трябваше да се спусне долу, а път нямаше. Но вместо да почувствува облекчение, че може да се завърне и да съобщи на астрогатора, че е сторил всичко възможно — дойде решителността.

Стана. Някакво движение в дълбочината на клисурата отново го притисна към камъка, но той се изправи. „Ако през цялото време падаш по очи, много няма да постигнеш“ — каза си той. Сега вървеше по края на скалата, търсеше проход. След всеки стотина крачки се навеждаше над бездната. Картината беше все същата — там, където склонът се спускаше плавно, беше покрит с черни храсти, там, където ги нямаше — падаше отвесно.

Беше около девет, когато забеляза по самото дъно на клисурата светло движещо се петно. С трепереща ръка той измъкна от джоба малък бинокъл и погледна… Това беше човек. Малкото увеличение не даваше възможност да види лицето му, но Рохан ясно различаваше равномерните движения на краката. Той добре запомни посоката, в която се движеше човекът, и затича нататък, прескачайки камъни и зинали пукнатини. После забави крачките си и в този момент пред него се разкри, сякаш го подканяше, широк пролом, чийто наклон надолу се увеличаваше.

В девет и половина започна да се спуска, първоначално с лице към пропастта, а когато наклонът стана много стръмен, той се обърна и започна да си помага с ръце. Черните храсти бяха близо и сякаш излъчваха неподвижна, мълчалива топлина. По-нататък пътят стана по-лек, но мъртвите ръждиви храсти се смениха с живи, лъщящи с някаква мазна чернота. От време на време от тях се отделяха слабо бръмчащи леки мъгли, които кръжаха из въздуха. Тогава той замираше, но не задълго, иначе никога не би достигнал дъното на клисурата.

Около дванадесет достигна сипея, на няколко десетки крачки от дъното. Той затича, но огромната каменна маса започна да се свлича заедно с него. Падна, от удара кислородната маска се измести. Веднага скочи, без да обръща внимание на натъртванията. Но нещо го спря и без да си дава сметка, отново се просна върху острите камъни и остана да лежи с разперени ръце. Върху него падна лека сянка и с нарастващо бучене, обхващащо всички регистри — от пищенето до басовите ноти, — го обви черен безформен облак. По всяка вероятност трябваше да затвори очи, но не го стори. Последната му мисъл беше: „Само дано апаратчето, зашито в яката, не е пострадало при падането.“ След това си наложи да потъне в пълна неподвижност. Роящият се облак увисна над него, спусна надолу лениво, извиващо се пипалце. Отблизо то изглеждаше като гърло на смърч. По кожата на главата, по бузите, по цялото лице той чувствуваше докосването на топъл въздух, сякаш дъх, раздробен на милиони струйки. След това извиващото се като миниатюрен смерч пипалце се прибра в облака. Бръмченето се усили. От него го заболяха зъбите, то беше някъде вътре в черепа. После отслабна. Облакът се понесе почти отвесно нагоре, превърна се в черна мъгла, обхвана двата склона, разпадна се на отделни въртящи се кълба, запълзя из неподвижните храсталаци и изчезна.

Той лежа още дълго, без да помръдне, като мъртъв. Мина му мисълта, че онова вече се е случило. Че той вече може би няма да знае нито кой е, нито откъде се е появил тук, нито какво трябва да прави и от тази мисъл го обзе такъв страх, че рязко се надигна. Изведнъж започна истерично да се смее. Та нали щом може така да мисли, значи е оцелял. Значи, облакът нищо не му стори, той го измами. Поправи кислородната си маска и се огледа. Човека, когото бе забелязал отгоре, го нямаше. Но Рохан чуваше стъпките му. Беше изчезнал зад преграждащата половината клисура скала. Рохан затича след него. Тропотът се приближаваше и звучеше удивително силно. Сякаш човекът ходеше в железни обувки. Рохан тичаше, гребейки отчаяно с ръце, въздухът отново не му достигаше. Той почти се задъхваше, когато го видя.

Човекът вървеше направо с големи механични крачки, стъпвайки от камък на камък. Близките скали повтаряха с тракащо ехо стъпките му. И отведнъж всичко в Рохан замря. Това беше робот, а не човек. Един от арктаните. Рохан съвсем не се беше замислял за тяхната съдба, за това, какво се бе случило с тях след катастрофата. До робота оставаха само няколко десетки крачки. Рохан забеляза, че лявата ръка на робота виси, тя бе пречупена, а някога блестящата му изпъкнала броня бе изцапана и покрита с вдлъбнатини. Разочарованието беше голямо, но след миг мисълта, че в по-нататъшните си търсения ще има поне такъв другар, поободри Рохан. Поиска да извика робота, но нещо го възпря. Засили крачка, задмина арктана и застана на пътя му. Два и половина метровият гигант сякаш не го забелязваше. Отблизо Рохан видя, че радарната му антена е разбита, а там, където по-рано се намираше обективът на лявото око, зееше дупка с неправилна форма. Но роботът вървеше уверено, стъпвайки с огромните си крака, като накуцваше леко с левия. Щом разстоянието помежду им се съкрати до няколко крачки, Рохан го повика, но машината вървеше право срещу него, като сляпа, и той трябваше в последния момент да се отдръпне от пътя й. Подскочи към арктана и се опита да го хване за металическата лапа, но роботът с безразлично и плавно движение се изскубна и продължи да крачи нататък. Рохан разбра, че арктанът също е пострадал от атаката и не бива да разчита на него.

Сега Рохан се движеше бързо, плоските камъни, застлали руслото на потока, образуваха доста равен път, леко наклонен надолу. Нямаше никакви следи от облака, само от време на време слабото трептене на въздуха над склоновете свидетелствуваше за кипящата в черните гъсталаци дейност.

Рохан разгледа подред две малки и четири големи пещери, входовете на които бяха лесно достъпни. В последната той се натъква на частично залети от вода метални отломки. Първоначално му се стори, че е скелетът на втория арктан, но те бяха страшно стари и не напомняха нито една от познатите му конструкции. В плитка локва лежеше странен издължен предмет, напомнящ петметров кръст. Външните му пластинки отдавна се бяха разпаднали и образуваха по дъното червеникава от ръждата тиня.

Рохан не можеше да си позволи дълго да разглежда необикновената находка, представляваща вероятно останките на някой от макроавтоматите, унищожени от победилия в мъртвата еволюция облак. Времето не чакаше и той веднага започна да разглежда следващите пещери. Те бяха тъй много, че по високите стени на скалата изглеждаха като тъмни прозорци на здание, а коридорите и подземните галерии, често залени от вода, прекъсвани от отвесни кладенци и водопади, с шуртящи ледени потоци, минаваха тъй стръмно, че той не се решаваше да навлиза дълбоко в тях. Пък и светлината на малкото му фенерче беше безсилна да разпръсне мрака в обширните многоетажни пещери с високи тавани.

Накрая, просто падайки от умора, Рохан приседна на огромен, нагрят от слънчевите лъчи плосък камък край входа на току-що обследваната пещера и започна да дъвче блокчето концентрат, преглъщаше сухите парчета, като отпиваше глътки вода от ручея. След като похапна, се почувствува значително ободрен. Самият той беше най-удивен от това, че обръщаше все по-малко внимание на страшното съседство — черните храсти бяха изцяло облепили склоновете.

Щом се спусна от възвишението пред пещерата, където бе почивал, веднага забеляза нещо като тънка ръждива лента по сухите камъни от другата страна на долината. Като се добра дотам, позна, че това е кървава следа. Кръвта бе вече съвсем изсъхнала, бе изменила цвета си и ако скалата не бе тъй изумително бяла, приличаща на варовик, сигурно нищо не би забелязал. Опита се да определи в каква посока се е движел раненият, но не успя. Тогава тръгна напосоки нагоре по клисурата, разсъждавайки, че ранен вероятно по време на схватката между циклопа и облака, човекът се е отдалечавал от центъра. Следите криволичеха, на няколко места изчезваха и най-сетне го изведоха към пещерата, която бе разглеждал в самото начало. Толкова по-удивен остана, като откри край входа тясна пукнатина, приличаща на кладенец, която по-рано не бе забелязал. Кървавата диря водеше натам.

Рохан коленичи и се наведе над полутъмния отвор. Макар че се бе подготвил за най-лошото, не можа да се сдържи и възкликна глухо. Право в него с празни светли очи гледаше окървавеното лице на Бенигсен. Веднага го позна по златните рамки на очилата, които бяха оцелели по някаква сляпа ирония на случайността. Геологът висеше, залостил се между два камъка. Рохан не искаше да го остави така, но като се опита да измъкне трупа, почувствува през дебелия плат на комбинезона как тялото се размазва в ръцете му. Ускорено от действието на слънцето, което надзърташе тук, разложението бе направило своето. Рохан само разтвори ципа на гръдния джоб на комбинезона и извади личния знак на учения. Преди да си отиде, той напрегна всички сили, примъкна една от близките каменни плочи и покри с нея гроба.

Това беше първият. След като се отдалечи от мястото, Рохан се сети, че трябваше да определи радиоактивността на останките. Нейното ниво можеше в известна степен да осветли съдбата на самия Бенигсен и на другите. Високото ниво на радиоактивността би доказало, че умрелият се е намирал близо до атомното сражение. Но той забрави да го измери и сега нищо не можеше да го застави отново да повдигне плочата на гроба.

Нова мисъл го застави бързо да се върне по кървавата следа и да потърси началото й. Тя вървеше почти по права линия надолу, сякаш се насочваше към мястото на сражението. Геологът бе загубил огромно количество кръв и беше непонятно как бе успял да се отдалечи тъй много. Камъните, по които от момента на катастрофата не бе паднала нито капка дъжд, бяха обилно залети с кръв. Рохан се изкачи по големите клатещи се камъни и се озова в обширна недълбока падина под оголена каменна издатина. Първото, което откри, бе неестествено голяма подметка на металното стъпало на робот. Той лежеше настрана почти разкъсан, очевидно от изстрели на излъчвателя. Малко по-нататък, облегнат на камък, полуседеше, свит почти надве, човек с черен от сажди шлем. Той беше мъртъв. Увисналата му ръка още държеше излъчвателя, който се опираше с блестящата цев о земята. Рохан не се осмели да докосне мъртвеца, приседна, опита се да разгледа лицето му, но то беше тъй обезобразено от разлагането, както и при Бенигсен. Най-сетне той позна широката плоска геоложка чанта, която висеше през рамото на човека. Това беше самият Ренияр, ръководителят на атакуваната в кратера експедиция. Измерването на радиоактивността показа, че арктанът е унищожен с изстрели от излъчвателя, индикаторът регистрира характерното присъствие на редки елементи. Рохан искаше да вземе личния знак на учения, но не му достигна смелост. Той само откачи чантата — за това не беше нужно да докосва тялото. В чантата имаше събрани минерали.

След като помисли, Рохан откърти с ножа прикрепения към чантата монограм на геолога, скри го в джоба си и като гледаше отгоре застиналата картина, се помъчи да разбере какво се бе случило тук. Вероятно Ренияр беше стрелял в робота. Той може би беше нападнал него или Бенигсен. Впрочем може ли човек, поразен от амнезия, да се защищава от нападение. Рохан отново погледна часовника си: беше около пет. Ако трябваше да разчита на собствения си кислороден запас, беше време да помисли за връщане. Хрумна му, че може да вземе кислородния балон от апарата на Ренияр. Единият беше още пълен.

Към шест часа беше вече тъй уморен, че едва движеше краката си. Оставаха му още четири тонизиращи таблетки. Той глътна една и след минута, почувствувал прилив на сили, стана. Вървеше право към каменната врата. Оставаше около километър, когато индикаторът показа нарастване на радиацията. Засега тя беше още твърде ниска и Рохан продължи, като се оглеждаше внимателно встрани. Колкото се приближаваше, толкова повече скалите носеха следи на разтапяне, бяха покрити със застинали мехури. Повърхността им се бе варила в атомния котел. Отдалеч той съзря останките на каменната врата. Стрелката на индикатора се мяташе като луда по скалата. Рохан побърза да се върне.

И отново му помогна случаят. Забеляза блясъка на някакъв металически предмет. Беше алуминиев редуктор на кислороден апарат. В плитка пукнатина между една скала и руслото на пресъхналия поток тъмнееше гръб на изгорял комбинезон. Трупът беше без глава. Страшната сила на взривната вълна бе прехвърлила човека през купчината камъни и го бе раздробила в скалата. Недалеч лежеше съвсем цял кобурът му, от който стърчеше блестящ, сякаш току-що изчистен, излъчвателят. Рохан го прибра. Помъчи се да разпознае убития, но не можа. Отново тръгна нагоре по клисурата.

Рохан не знаеше какво да прави. Досега му вървеше, поне в това, че изпълни задачата си и можеше да се връща. В смъртта на четвъртия човек беше напълно уверен. Но в края на краищата той беше почти сигурен в това още на „Непобедимият“. Дойде тук, за да се убеди. Имаше ли право да се връща? Кислородният запас благодарение на Ренияр щеше да му стигне още за шест часа. Но настъпваше нощта, през това време не можеше нищо да предприеме, не само заради облака, но и защото силите му вече го напускаха. Рохан взе поредната тонизираща таблетка и зачака действието й.

Докато седеше под големия стръмен завой, чу задаващото се отдалеч тежко бучене на облака. Странно — той съвсем не се изплаши. Отношението му към облака през този ден удивително се бе изменило. Този път облаците бяха два. Те изпълзяваха от двата склона на клисурата. Рохан дори не помръдна, не се опита да се скрие, да притисне лицето си към камъните. В края на краищата положението, което заемаше, беше без значение, ако малкото апаратче още работеше. През плата на комбинезона той докосна с края на пръстите си кръглото му като монета дънце и усети леки тласъци. Не искаше да предизвиква съдбата и седна по-удобно, за да не става нужда да изменя положението си.

Сега облаците заемаха двете страни на клисурата. В черните им кълба протичаше някакво регулиращо движение, сякаш някакъв гигантски скулптор формираше с необикновена бързина невидимите им движения. Няколко кратки светкавици пронизаха въздуха между най-близките точки на облаците. Блясъкът на тези мълнии беше удивително тъмен. След това двата черни облака, треперейки, напрягайки се докрай, се смесиха и съединиха. Веднага притъмня, сякаш бе залязло слънцето, и във въздуха се появиха неясни извиващи се линии. Рохан разбра едва след известно време, че това е гротескно изкривеното отражение на дъното на клисурата.

Въздушните огледала се вълнуваха и се топяха под горния слой на облака, изведнъж той видя гигантска човешка фигура, чиято глава се губеше високо в тъмнината. Тя го гледаше неподвижно, макар и самото изображение непрестанно да трептеше и се люлееше, гаснеше и отново припламваше в тайнствен ритъм. Трябваше да минат секунди, докато позна собственото си отражение, увиснало в пространството. Хрумна му, че облакът може би знае за него, за микроскопичното присъствие на последния жив човек сред камъните, изпълващи клисурата.

Но тази мисъл не го уплаши. Не защото беше твърде неправдоподобна — вече нищо не считаше за невъзможно, — а просто защото жадуваше да участвува в тази мрачна мистерия, значението на която — в това той беше убеден — никога не ще разбере. Гигантското му отражение започна да се топи. От облака се източиха безброй пипалца и от тях заваля черен дъжд. Малките кристалчета падаха и върху Рохан, леко го удряха по главата, сипеха се по комбинезона, събираха се в гънките. Облакът се раздели по средата, тежко, сякаш неохотно се отправи към храсталаците, запълзя в гъсталака и се разтвори в него. Рохан продължаваше да седи неподвижен. Не знаеше може ли да изтърси кристалчетата, с които бе обсипан. Той взе внимателно едно от триъгълните кристалчета и то сякаш оживя, деликатно духна топла струйка в дланта му и когато Рохан инстинктивно разтвори ръка, излетя във въздуха. И тогава сякаш по сигнал всичко наоколо се зарои. Черните точки образуваха над земята слой дим, обединиха се и се понесоха като стълбове нагоре. Сякаш над скалите задимяха някакви жертвени факли с несветещи пламъци.

Рохан се надигна на отслабналите си крака. Колко ли е смешен с този набързо взет от мъртвеца излъчвател. Почувствува се излишен в тази страна на абсолютната смърт, където можеха да победят само мъртвите форми, за да извършват тайнствените си действия, които не биваше да видят ничии чужди очи. Сега той искаше да се завърне не само като вестител за гибелта на другарите си, но и като човек, който щеше да настоява тази планета да остане непокътната. „Не всичко и не навсякъде е за нас“ — помисли си той, спускайки се бавно надолу.

В светлината на здрачаването успя бързо да стигне до полето на сражението. Излъчването на остъклените скали ставаше все по-силно и той започна да тича. Мина край неузнаваеми, разтопени парчета от машини, изскочи на стръмен склон, но и тук индикаторът пламтеше с ярък рубинов огън. Отвори докрай вентила на кислородния апарат. Дори и да се свърши кислородът му, преди да стигне изхода на клисурата, по-добре е да диша въздуха на планетата, отколкото да остане някоя минута повече тук, където всеки сантиметър скала отделяше смъртоносно лъчение. Кислородът нахлуваше в гърдите му като хладна струя. Тичаше леко, повърхността на застиналия поток лава, който бе оставил по пътя на своето поражение отстъпващият циклоп, беше гладка, на места почти като стъкло. Чакаха го още поне три километра такъв път. Можеше да остане в тази местност около час, тогава дозата нямаше да надвиши двеста рьонтгена. Може би час и четвърт, но ако и след това не се добере до пустинята, вече няма да има закъде да бърза.

Кризата настъпи около двадесетата минута. Почувствува сърцето си като мъчително, непреодолимо същество, което раздираше и притискаше гърдите му, кислородът гореше гърлото му, в очите му танцуваха искри, но най-лошото беше, че започна да се препъва. Излъчването наистина беше понамаляло, индикаторът тлееше в тъмнината като гаснещо въгленче, но той знаеше, че трябва да бяга, да бяга по-нататък, а краката му не го слушаха. Поиска да погледне нагоре, звездите, спъна се и полетя напред, като едва свари да просне ръце. Хлипайки, гълташе въздух. С мъка се надигна, изправи се, затича няколко крачки, като се клатушкаше, след това необходимият ритъм се възвърна и го понесе. Забрави за мъртвите, за застиналата усмивка на Бенигсен, за Ренияр, за безглавия, когото не успя да познае, забрави дори за облака. Бягаше слепешката, със замъглени от пот очи. Това бягане, тази нощ, сякаш нямаха край.

Рохан вече нищо не виждаше, когато внезапно започна да крачи по-тежко, няколко пъти хлътва, почувствува последен пристъп на отчаяние, вдигна глава и отведнъж разбра, че се намира в пустинята. Потърси скалата на индикатора, но не я видя, беше тъмна — той бе оставил зад гърба си смъртта — това беше последната му мисъл. Усети по лицето си грапавата хладина на пясъка и пропадна не в сън, а във вцепенение. Цялото му тяло още отчаяно работеше, ребрата му конвулсивно се тресяха, сърцето се разкъсваше, но през мрака на пълното изтощение той се провали в друг, още по-дълбок, и загуби съзнание.

… Рохан изведнъж дойде на себе си, но не разбра къде се намира. Размърда ръце, почувствува хладината на пясъка, седна и неволно изстена. Задушаваше се. Светещата стрелка на манометъра на кислородния апарат сочеше нулата. В другия балон налягането беше осемнадесет атмосфери. Превключи вентила и стана. Беше един часът през нощта. Определи посоката по компаса и тръгна. В три глътна последната таблетка. Малко преди четири се свърши кислородът. Той отхвърли кислородния апарат, пое неуверено дъх, но щом хладният въздух изпълни гърдите му, забърза напред. Вървеше като пиян и не знаеше дали това се дължи на газовете на атмосферата, или е просто от умората. Сметна, че ако изминава по четири километра в час, в единадесет ще се добере до кораба.

Все вървеше и вървеше, когато забеляза на фона на хоризонта някакъв ъгловат силует, който изглеждаше като странно правилно пространство без звезди. Още не разбрал какво е това, той тръгна нататък, затича, затъвайки все по-дълбоко, и най-сетне с издадени напред ръце, като слепец, се удари в твърд метал. Това беше всъдеход, празен, може би един от тези, които вчера заран бе изпратил Хорпах, а може би и някой друг, изоставен от групата на Ренияр. Рохан не мислеше за това, просто стоеше, задъхан, прегърнал с две ръце плоското чело на машината.

Бавно се изкачи на бронирания капак, с пипане намери дръжката на люка и го отвори. Запали светлината. Свлече се на седалката. Да, сега вече разбираше, че е опиянен, вероятно е отровен от метана, не можеше да намери стартера, нищо не помнеше, нищо не знаеше… Най-после ръката му сама намери ръчката, натисна я, двигателят тихо измяука и заработи. Отметна капака на жирокомпасите, сега той знаеше със сигурност само една цифра — курса на завръщането. Известно време всъдеходът вървеше в тъмнина. Рохан бе забравил за съществуването на фаровете…

В пет беше още тъмно. Сред белите и синкави звезди той видя точно пред себе си една рубинова, увиснала над самия хоризонт. Той се вторачи тъпо в нея. Червена звезда?… Такива няма. Изведнъж — сякаш го удариха — разбра. Това беше носовият огън на крайцера. Рохан насочи всъдехода направо към тази рубинова капчица. Тя постепенно се надигаше, докато се превърна, в ярко горящо кълбо. Изключи двигателя. Машината се плъзна по склона и спря. Той бръкна в кутията и извади ракетния пистолет. Ръката му се тресеше. Опря лакът на волана, с другата си ръка стисна китката и натисна спусъка. Оранжева черта разсече тъмнината. Чертата завърши с взрив, от който се разпиляха ярки звездички — ракетата се бе ударила в стената на силовото поле.

Той стреляше подред, докато не чу сухите щракания на ударника. Патроните се свършиха. Но вече го бяха забелязали. Почти веднага на върха на кораба пламнаха два големи прожектора и като лизнаха пясъка с белите си езици, се кръстосаха върху всъдехода. Едновременно светнаха товарният подемник и като студен огнен стълб пламна шахтата на пътническия асансьор. Платформата в миг се изпълни с тичащи хора, под кърмата се замятаха огънчета. Синкавите светлинки сочеха прохода през полето.

Ракетният пистолет падна от ръцете на Рохан. Той не помнеше как се е смъкнал по студената страна на машината и олюлявайки се, с преувеличено големи крачки, неестествено изправен, стиснал юмруци, за да надвие неприятното треперене на пръстите, тръгна право към кораба, който стърчеше сред морето светлини на фона на бледото небе като величествена неподвижна грамада, сякаш наистина беше непобедим.