Робърт Луис Стивънсън
Дяволското шише

Имаше едно време човек от остров Хавай, когото ще нарека Киуи, защото в действителност той е още жив и името му трябва да се запази в тайна, но родното му място не бе далеч от Хонаунау, където костите на Киуи Велики лежат скрити в една пещера. Този човек бе беден, смел и предприемчив, знаеше да чете и пише като учител, бе първоразряден моряк и бе служил като кормчия на китоловен кораб край бреговете на Хамакуа. След време на Киуи се дощя да види широкия свят и непознати градове и той отпътува с кораб, който отиваше в Сан Франциско.

Това е чудесен град с чудесно пристанище и множество богати хора, особено на един хълм покрит с палати. По този хълм Киуи се разхождаше един ден с джобове пълни с пари и с удоволствие разглеждане големите къщи от двете си страни.

„Какви прекрасни къщи! — мислеше си той. — Колко ли щастливи са хората, които живеят в тях и нямат грижи за утрешния ден!“

Тази мисъл още се въртеше в ума му, когато той наближи къща по-малка от някои други, но издокарана и красива като играчка. Стълбището й блестеше като сребро, синорите на градината цъфтяха като гирлянди, а прозорците светеха като елмаз, и Киуи спря да й се полюбува. Както се беше спрял, той забеляза мъж, който го гледаше през толкова прозрачен прозорец, щото Киуи го виждаше както се вижда риба във вирчетата между рифове. Беше възрастен, плешив, с черна брада и с лице помрачено от скръб. Всъщност, докато Киуи се взираше в този човек, а мъжът поглеждаше навън към него, двамата си завиждаха един на друг.

Изведнъж мъжът се усмихна, кимна, направи на Киуи знак да влезе и го посрещна на вратата.

— Чудесен е моят дом — рече човекът и тежко въздъхна. — Не искаш ли да разгледаш стаите?

Той разведе Киуи по цялата къща и от избата до тавана нямаше нищо, което да не представлява пълно съвършенство. Киуи бе изумен.

— Наистина прекрасна къща — каза Киуи, — ако живеех в такава, щях да се смея по цял ден. Какво ви кара да въздишате?

— Няма причина да нямаш къща, която по всичко да прилича на тази, а даже и по-хубава, ако пожелаеш — отвърна мъжът. — Предполагам, че имаш малко пари?

— Имам петдесет долара — рече Киуи, — но къща като тази ще струва много повече.

Човекът направи някаква сметка.

— Жалко, че нямаш повече — промълви той, — това може да ти докара неприятности в бъдеще, но тя ще бъде твоя за петдесет долара.

— Къщата ли? — запита Киуи.

— Не, не къщата, а бутилката — отговори мъжът. — Понеже трябва да ти кажа, че колкото богат и щастлив да ти изглеждам, цялото ми състояние, а даже и тази къща и нейната градина са дошли от бутилка не по-голяма от половин литър. Ето я…

И той отвори една каса и извади тумбесто шише с дълга шийка; стъклото, от което бе направено, беше бяло като мляко и всичките цветове на дъгата играеха по зърнестата му повърхност. Вътре неясно шаваше нещо като сянка и пламък.

— Това е бутилката — повтори мъжът, а когато Киуи се изсмя, добави: — Не ми ли вярваш? Опитай сам! Виж дали можеш да я счупиш.

Киуи взе бутилката и я заудря в земята, докато се измори, но тя подскачаше като детска топка, без да й стане нещо.

— Чудно — каза Киуи, — защото, както се усеща, пък и както изглежда, шишето трябва да е от стъкло.

— То си е от стъкло — отвърна мъжът и въздъхна още по-тежко, — обаче е било закалено в пламъците на ада. В него живее дявол и това е сянката, която виждаме да се движи вътре, или поне така мисля. Купи ли някой бутилката, дяволът е на заповедите му; каквото и да пожелае — любов, слава, пари, къщи като тази къща, дори и град като този град — всичко става негово, щом промълви една дума. Наполеон я е притежавал и чрез нея е станал господар на света, но най-после я продал и паднал. Капитан Кук я е имал и чрез нея е намирал пътя за толкова много острови, но и той я продал и бил посечен в Хавай. Защото, продадеш ли я, губиш и силата, и закрилата; а не останеш ли доволен от онова, което имаш, зло ще те сполети.

— И въпреки това и вие искате да я продавате? — възкликна Киуи.

— Аз имам всичко, което желая, а вече остарявам — отговори мъжът. — Има едно нещо, което дяволът не може да направи: не може да продължи живота, пък не би било честно да укрия от тебе, че има и една уговорка: ако някой умре преди да го продаде, ще гори в ада за вечни времена.

— Това е наистина уговорка, и то каква! — провикна се Киуи. — Не бих се забърквал с това шише. Слава богу, мога да мина и без къща; обаче има едно нещо, което не бих могъл да понеса, а то е да бъда прокълнат.

— Боже мой, не бива толкова много да бързаш — каза мъжът. — От тебе се иска само да използуваш силата на дявола с мярка, а след това да го продадеш на някой друг, както аз на тебе, и да доживееш своя живот в охолство.

— Добре, но аз забелязвам две неща — възрази Киуи. — През цялото време вие въздишате като някое влюбено момиче; а другото е, че продавате това шише много евтино.

— Казах ти вече защо въздишам — отвърна мъжът. — То е, защото се боя, че здравето ми се руши; а както и сам ти каза, да умреш и да отидеш при дявола, би било жалко за всекиго. Колкото за това, че го продавам толкова евтино, трябва да ти обясня, че има нещо необичайно във връзка с тази бутилка. Когато дяволът я донесъл за пръв път на земята, тя е била извънредно скъпа, обаче тя изобщо не може да се продаде, освен ако това стане на загуба. Продадеш ли я за толкова, колкото си платил за нея, тя се връща отново при тебе като пощенски гълъб. Ясно е, че цената е спадала през тези векове и сега шишето е извънредно евтино. Сам аз го купих от един от знатните си съседи и платих само деветдесет долара. Бих могъл да го продам дори и за осемдесет и девет долара и деветдесет и девет цента, но нито един цент по-скъпо, защото иначе то ще се върне при мене. Виждаш ли, това има две неприятни страни. Първо, когато предлагаш такова необикновено шише за някакви си осемдесет долара, хората смятат, че се шегуваш. А второ… но няма още защо да се впускам в това. Помни само, че парите, за които ще го продадеш, трябва да бъдат звонкови.

— Как мога да разбера, че всичко това е вярно? — попита Киуи.

— Някои работи можеш да провериш веднага — отговори мъжът. — Дай ми твоите петдесет долара, вземи бутилката и пожелай парите да се върнат в твоя джоб. Ако това не стане, кълна се в моята чест, че ще се откажа от сделката и ще ти върна сумата.

— Да не ме мамите? — рече Киуи.

Мъжът се обвърза с тежка клетва.

— Добре, толкова съм готов да рискувам — каза Киуи, — в това няма нищо лошо. — И наброи парите на мъжа, а той му връчи шишето.

— Дяволе на шишето — промълви Киуи, — искам си моите петдесет долара. — И едва изговори думите и джоба му натежа, както преди.

— Наистина, това е чудесна бутилка — рече Киуи.

— А сега довиждане ти, мой мили приятелю, и дяволът да се маха заедно с тебе от мене! — възкликна мъжът.

— Почакайте — каза Киуи. — Не искам повече такива шеги. Ето, вземете си шишето.

— Ти го купи за по-малко, отколкото съм платил за него аз — отвърна мъжът и си потърка ръцете. — Сега то е твое, а аз искам само да ти видя гърба — И той позвъни на своя слуга китаец и го накара да изхвърли Киуи от къщата.

На улицата, с бутилката под мишница, Киуи започна да размишлява.

„Ако всичко за това шише е вярно, може да съм се излъгал с пазарлъка — мислеше си той. — Не може човекът просто да ме е лъгал.“

Първо той си преброи парите; сумата се оказа точна — четиридесет и девет долара в американски пари и една чилийска монета.

„Това изглежда да е истина — рече си Киуи. — Сега ще опитам друго нещо.“

При все че беше пладне, нямаше никакви минувачи. Киуи сложи шишето в канала и отмина. Два пъти се обърна и млечното тумбесто шише все си стоеше, където го беше оставил. Той се обърна за трети път и свърна зад ъгъла, но в същия миг нещо го чукна по лакътя и — какво да види! — беше щръкналата дълга шийка, а колкото до тумбестото шише, — то бе натъпкано в джоба на моряшката му куртка.

— И това изглежда да е истина — каза Киуи.

Следващото нещо бе да купи тирбушон и да се усамоти в полето. Там се опита да измъкне тапата, но колкото пъти и да забиваше тирбушона, той изскачаше навън, а запушалката оставаше здрава.

— Това е някакъв нов вид тапа — промълви Киуи и изведнъж се разтрепери и се изпоти, защото го беше страх от шишето.

На връщане към пристанището видя магазин, където се продаваха раковини и боздугани от дивите острови, древни езически божества, стари монети, картини от Китай и Япония и всякакви други неща, които донасят моряците. И тогава му дойде нещо наум. Той влезе и предложи бутилката за сто долара. Търговецът отначало му се изсмя — и даде пет, но това бе наистина чудновато шише — такова стъкло никога не е било издухвано в никоя човешка работилница, толкова хубаво светеха багрите през млечно-бялата повърхност и тъй странно шаваше сянката вътре. Така, след като се попазари малко според обичаите на своя занаят, продавачът даде на Киуи шестдесет сребърни долара и постави бутилката по средата на витрината.

„Ето — рече си Киуи, — аз продадох за шестдесет онова, което купих за петдесет… или, по-правилно за по-малко, защото един от моите долари беше чилийски. Сега ще узная истината и по друга точка.“

Тъй той се върна на кораба си и когато отвори своя сандък, шишето бе там и бе дошло по-бързо от самия него. На кораба Киуи имаше приятел, чието име беше Лопака.

— Какво ти има? — запита го Лопака. — Какво се пулиш в сандъка?

Те бяха сами в предната част на кораба; тогава Киуи го закълна да пази тайна и му разказа всичко.

— Много странна работа — рече Лопака, — и ме е страх, че ще имаш неприятности с тази бутилка. Но има едно нещо, което е много лесно: щом си сигурен в неприятностите, по-добре ще е да извлечеш и печалба от сделката. Реши какво искаш от него, заповядай и ако то бъде изпълнено, лично аз ще купя шишето, защото съм си наумил да се сдобия с шхуна и да подхвана търговия между островите.

— Аз не мечтая за такова нещо — отвърна Киуи — но да имам красива къща и градина на брега на Кона, където съм роден, слънцето да огрява вратите, цветя в градината, стъкла в прозорците, картини по стените и украшения и чудни килими по масите, боже мой, също като къщата, в която бях днес… само че един етаж по-висока и с балкони от всички страни, както на царския палат; и да живея там без грижи и да се веселя с моите приятели и роднини.

— Добре — каза Лопака, — да го занесем с нас в Хавай и ако всичко което искаш, се изпълни, аз ще купя шишето както вече казах, и ще си пожелая шхуна.

Те се съгласиха на това и не след дълго корабът се завърна в Хонолулу с Киуи, Лопака и шишето на борда.

Бяха току-що слезли на брега, когато един познат започна да изказва на Киуи съболезнования.

— Не зная защо трябва да ми изказвате съболезнования — рече Киуи.

— Нима е възможно да не сте чули? — възкликна познатият. — Вашият добър стар чичо е умрял, а братовчед ви, това хубаво момче, се удави в морето.

Киуи се изпълни със скръб, зарида, заоплаква роднините си и забрави за шишето. Обаче Лопака си размишляваше и когато скръбта на Киуи малко се поуталожи, го запита:

— Мислех си, нямаше ли чичо ти земи в Хавай, в областта Кау?

— Не — отвърна Киуи, — в планинската част по на юг от Хукена.

— Сега тези земи ще бъдат твои? — попита Лопака.

— Да, ще бъдат — каза Киуи и пак заоплаква роднините си.

— Не скърби засега — рече Лопака. — Нещо ми се върти в ума. Какво ли, ако това е дело на шишето? Защото, ето ти място за къщата.

— Ако е тъй — възкликна Киуи, — много лош е начинът да ми услужи, като убие моите сродници. Но може и наистина да е, защото именно на такова място видях къщата във въображението си.

— Обаче къщата не е още изградена — добави Лопака.

— Не, нито има изгледи да бъде! — продължи Киуи. — Защото, макар чичо ми и да имаше малко кафе, ава и банани, то не ще бъде повече, отколкото да ми осигури спокоен живот, а останалата част от тези земи представлява черна лава.

— Хайде да отидем при адвоката — каза Лопака. — Тази мисъл все още ми се върти в главата.

Обаче, когато отидоха при адвоката, оказа се, че чичото на Киуи бе станал напоследък чудовищно богат и оставил много пари.

— Ето ти и парите за къщата! — провикна се Лопака.

— Ако мислите за нова къща — намеси се адвокатът, — да ви дам картичката на нов архитект, за когото разправят големи неща.

— Все по-добре и по-добре! — пак се обади Лопака. — С това всичко ни стана ясно. Да продължим да изпълняваме нарежданията.

И те отидоха при архитекта. На масата му имаше чертежи на къщи.

— Вие искате нещо изключително? — запита архитектът. — Как ви се вижда това? — И той подаде на Киуи един чертеж.

Когато погледна плана, Киуи високо се провикна, понеже това бе точно нарисувана картината на неговото въображение.

„Луд съм за тази къща — помисли си той. — Колкото малко и да ми харесва начинът, по който я получавам, съм луд за нея сега, а защо да не приема доброто наред със злото?“

И тъй, той обясни на архитекта всичко, което желаеше, как да бъде обзаведена къщата, за картините по стените и украшенията по масите, и го запита колко пари би поискал, за да се заеме с цялата тази работа.

Архитектът му зададе много въпроси, после взе перото, направи изчисления и когато свърши, назова точно сумата, наследена от Киуи.

Лопака и Киуи се спогледаха и кимнаха с глава.

„Сега е съвсем ясно, че ще трябва да притежавам тази къща, дали я искам или не — мислеше си Киуи. — Тя е от дявола и ме е страх, че ще ми донесе малко добро, но в едно съм сигурен: няма да изказвам вече никакви желания, докато бутилката е у мене. А тази къща ми е натрапена и няма защо да не приема доброто наред със злото.“

Така той се споразумя с архитекта и те подписаха договор, а Киуи и Лопака постъпиха отново на кораба и отплаваха за Австралия, за да оставят архитекта и дявола от шишето да градят и разхубавяват къщата по свой собствен вкус.

През цялото време Киуи не можеше да си отдъхне, защото се беше закълнал да не промълвя никакви други желания и да не приема други услуги от дявола, а когато се завърнаха, архитектът им каза, че къщата била готова и Киуи и Лопака отидоха към Кона да видят дали всичко е направено според мислената картина в ума на Киуи.

Къщата стоеше високо и се виждаше от корабите. Над нея гората се губеше в дъждовните облаци, под нея черната лава образуваше скали, където лежаха погребани древните крале. Около къщата цъфтеше градина с цветя във всички багри, от едната страна имаше градина с папая, от другата с хлебни дървета, а отпред, откъм морето, беше забита мачта и на нея се вееше знаме. Къщата бе на три етажа, с просторни стаи и широки балкони. Прозорците бяха със стъкло, така съвършено, че бяха бистри като вода и светли като ден. Какви ли не мебели красяха стаите. По стените в златни рамки висяха картини на кораби и воюващи хора, на най-прекрасни жени и на редки местности; никъде по света няма картини с толкова ярки бои, както онези, които Киуи намери закачени там. А украшенията — те бяха извънредно изящни; биещи часовници и музикални кутии, малки човечета с кимащи глави, книги пълни с картинки, ценни оръжия от всички страни на света, най-хитроумни гатанки, които да развличат самотен човек. Всеки би искал само да се разхожда в такива стаи и да им се любува, затова балконите бяха толкова широки, щото цял град би могъл прекрасно да живее на тях. И Киуи не знаеше кое да предпочете, дали задната тераса, където лъхаше зефирът на сушата и откъдето можеше да се радва на градините и цветята, или предния балкон, откъдето можеше да вдишва морския вятър, да гледа надолу по стръмната стена на планината.

Когато разгледаха всичко, Киуи и Лопака седнаха на терасата.

— Е — запита Лопака, — всичко ли е както си си го представял?

— Не мога да го опиша с думи — каза Киуи. — То е по-хубаво, отколкото съм мечтал и просто ми прилошава от удоволствие.

— Трябва да имаме предвид само едно нещо — рече Лопака, — всичко това може да е напълно естествено и дяволът да няма нищо общо с цялата работа. Да купя шишето и после да не получа шхуна, би значило да си сложа ръката в огъня за нищо. Зная, че съм ти дал дума, но все пак мисля, че не би ми отказал още едно доказателство.

— Аз се зарекох да не приемам повече услуги — отвърна Киуи. — Без друго съм нагазил доста надълбоко.

— Това, за което мисля, не е услуга — възрази Лопака. — То е само да видя самия дявол. С това няма нищо да спечелиш, следователно няма и от какво да се срамуваш; и все пак, видя ли го веднъж, ще бъда сигурен в цялата работа. Тъй че, задоволи ме и в това, ето парите са в моята ръка, и аз ще го купя.

— Има само едно нещо, от което ме е страх — каза Киуи. — Дяволът може да е много грозен наглед и ако веднъж го зърнеш, няма вече да искаш шишето.

— Аз държа на думата си — рече Лопака. — Ето парите между нас.

— Прекрасно — отговори Киуи. — Самият аз съм любопитен. Хайде, покажи се да те видим, господин дяволе.

Щом го изрече, дяволът надзърна от шишето и веднага се скри пак, бърз като гущер, а Киуи и Лопака останаха да седят като вкаменени. Беше вече почти нощ, а нито единият, нито другият не можеше да си събере мислите или да намери глас, за да ги изкаже; най-после Лопака бутна парите към приятеля си и взе шишето.

— Аз съм човек на думата си — промълви той, — пък и има защо да бъда, понеже иначе не бих допрял това шише дори и с крак. Е, ще се сдобия с моята шхуна и един-два долара за в джоба, а след това ще се отърва от дявола колкото може по-бързо. Защото, да ти кажа самата истина, неговият вид ме потресе.

— Лопака — заговори Киуи. — Не мисли много лошо за мен. Зная, че е вече нощ, че пътищата са лоши и проходът край гробницата е злокобно място, но след като видях това личице, не ще мога нито да ям, нито да спя, докато то не се махне от мене. Ще ти дам фенер и кошница за шишето и каквото ти се хареса в моята къща… но тръгни си веднага и върви в Хукена да спиш при Нахину.

— Киуи — отвърна Лопака, — много хора биха изтълкували това зле; толкова повече, че аз ти върша такава приятелска услуга да купя бутилката; а нощта и тъмнината, и пътят край гробниците го правят десеторно по-опасно за човек с такъв грях на съвестта и с такова шише под мишницата. Обаче и аз съм тъй безкрайно ужасѐн, щото нямам сърце да те виня в това. Така че аз отивам и се моля на господа да бъдеш щастлив в своята къща, а аз да имам късмет с моята шхуна напук на дявола и неговото шише.

Така Лопака заслиза от планината, а Киуи остана на предния балкон, вслушваше се в тропота на конските подкови и наблюдаваше блещукането на фенера по пътеката и край скалата с пещерите, където са погребани покойниците на древността, и през цялото време трепереше ръце, молеше се за своя приятел и благодареше на господа, загдето сам той се бе избавил от тази беда.

Ала да се любува на новата си къща бе толкова възхитително, че Киуи забрави страховете си и живееше там в непрекъсната радост. Той се установи на задната тераса: там се хранеше и живееше, и там четеше разказите във вестниците от Хонолулу: но когато някой дойдеше, той влизаше с госта вътре и показваше стаите и картините. И славата на тази къща плъзна надлъж и нашир; из цяла Кона я наричаха Ка-Хале-Нун — Великата къща — а понякога Блестящата къща, защото Киуи държеше китаец, който по цял ден бършеше прах и лъскаше, и стъклата и позлатата, прекрасните тъкани и картини блестяха светли като утрото, а самият Киуи не можеше да ходи из стаите, без да пее.

Един ден Киуи отиде да посети свой приятел в Кайлуа. Там го гостиха добре. Той си тръгна колкото можеше по-рано на следното утро и препускаше с коня, защото нямаше търпение да зърне прекрасната си къща, а освен това наближаващата нощ бе тази, в която мъртъвците от миналите дни тръгват да блуждаят из Кона, пък след като вече се беше бъркал с дявола, той още повече се пазеше от среща с покойници. Малко оттатък Хонаунау, далече напред, той забеляза жена, която се къпеше край брега на морето: изглеждаше добре сложена девойка, но Киуи не й обърна повече внимание. После я видя да се облича. Докато се приближи до нея, девойката, свършила своя тоалет, се бе изкачила от морето и стоеше край пътеката, с червеното си холоку; тя бе освежена от банята, а очите й блестяха, пълни с доброта. И Киуи, щом я забеляза, дръпна юздите на коня.

— Мислех, че познавам всички по тези места — заговори той. — Как е възможно да не те познавам теб?

— Аз съм Кокуа, дъщерята на Киано — рече девойката, — и току-що съм се върнала от Оаху. Кой си ти?

— Ще ти кажа кой съм след малко, но не и сега — отвърна Киуи и слезе от коня. — Защото имам нещо наум, а ако разбереш кой съм, може да си чувала за мен и тогава не ще ми дадеш искрен отговор. Но кажи ми първо едно нещо: омъжена ли си?

При тези думи Кокуа гръмко се изсмя.

— Я го гледай: ще ми задава въпроси! Ами ти женен ли си?

— Вярвай ми Кокуа — отговори Киуи, — нито съм женен, нито съм помислял някога за това до този час. Но ще ти кажа цялата истина. Срещнах те тука край пътя, видях очите ти, които приличат на звезди, и сърцето ми литна към тебе бързо като птичка. А сега, ако не ме искаш, кажи ми и ще си отида у дома; но ако не ме мислиш по-лош от всеки друг младеж, кажи ми и това и ще се отбия при баща ти за през нощта, а утре ще поговоря с добрия човечец.

Кокуа не каза нищо, а само погледна към морето и се засмя.

— Кокуа — продължи Киуи, — щом не казваш нищо, приемам го за положителен отговор, тъй че да тръгваме към къщата на баща ти.

Девойката тръгна пред него, без да продума, само навремени поглеждаше назад и пак извръщаше очи, захапала панделките на шапката си.

Когато стигнаха портата, Киано излезе на верандата и поздрави Киуи на име. Тогава девойката го изгледа, понеже славата на великата къща бе стигнала до нейните уши, а това положително беше голямо изкушение. Цялата вечер прекараха много весело заедно, момичето се държеше смело и предизвикателно под погледа на родителите си и се подиграваше на Киуи, понеже бе остроумно. На следния ден Киуи поговори с Киано и намери девойката насаме.

— Кокуа — каза той, — ти ми се присмиваше цялата вечер, има още време да ми кажеш да си отида. Не исках да ти кажа кой съм, понеже имам такава прекрасна къща и се боях, че ще мислиш прекалено много за къщата и твърде малко за мъжа, който те люби. Сега знаеш всичко и ако не искаш да ме видиш, кажи го веднага.

— Не — рече Кокуа, обаче този път не се засмя, пък и Киуи не я запита нищо повече.

Това бе любовта на Киуи; събитията вървяха много бързо, ала тъй върви стрелата, пък куршумът на пушката я изпреварва и все пак и двете може да попаднат в целта. Така събитията отидоха далече: мисълта за Киуи кънтеше в главата на девойката, тя чуваше гласа му в шума на разбиващите се върху лавата вълни и бе готова заради този, когото беше видяла само два пъти, да напусне и баща, и майка, и родните си острови. А конят на Киуи хвърчеше по планинската пътека и звукът от песните, които пееше от щастие, отекваха в пещерите на покойниците. Той пристигна в Блестящата къща и все още продължаваше да пее. Седна да яде и китаецът се чудеше на своя господар, че пее между залъците. Слънцето потъна в морето, настъпи нощта, Киуи се разхождаше по осветените балкони високо в планината и песните му стряскаха моряците по корабите.

„Ето ме във висините — каза си той; — Животът не може да бъде по-добър. Това е върхът на планината и всичко наоколо ми клони към по-лошо. За първи път ще осветя стаите и ще се окъпя в чудесната си баня с топла и студена вода, и ще спя в брачната си стая.“

И тъй китаецът трябваше да стане и да запали пещта, а докато се трудеше край казаните, чуваше своя господар да пее в осветените стаи. Когато водата се сгря, китаецът викна на господаря си и Киуи отиде в банята; китаецът го чу да пее, докато пълнеше мраморната вана, чу песента да се прекъсва, както се събличаше, докато изведнъж пеенето спря. Китаецът се провикна нагоре по стълбището да запита Киуи дали всичко е наред и Киуи отговори „да“ и му каза да си легне, обаче никаква песен не се чу вече и цялата нощ китаецът чуваше господаря си безспир да обикаля балконите.

А истината беше следната: когато се съблече, за да се окъпе, Киуи съзря на тялото си белег, подобен на петно от лишей върху скала и тогава спря да пее. Защото познаваше това петно и разбра, че беше се заразил от проказа.

Печално нещо е човек да се разболее от тази болест. Печално нещо би било човек да напусне такава прекрасна и удобна къща, да се раздели с всичките си приятели и да отиде на северния бряг на Молокай, между огромната скала и морските талази. Но какво значение имаше това в случая с човека Киуи, срещнал своята любима едва вчера и спечелил я едва тази сутрин, който сега виждаше всичките си надежди да се разбиват в един миг, като парче стъкло?

Известно време той остана седнал на ръба на ваната, после скочи с вик, изтича и почна да обикаля балконите надлъж-нашир.

„На драго сърце бих напуснал Хавай, родината на моите деди, — мислеше си Киуи. — Много лесно бих напуснал къщата си, изградена високо, тука на планината. Много смело бих отишъл на Молокай, в Калаупапа, край скалите, при прокажените, да спя там, далеч от моите деди. Но какво зло съм сторил, какъв грях тежи на моята душа, та трябваше да срещна Кокуа снощи, освежена от морската вода? Кокуа, която пленява душите! Кокуа, светлината на моя живот! За нея никога не ще мога да се оженя, на нея не ще мога да се радвам, нея не ще мога вече да милвам с любящата си ръка. Затова, за тебе, о Кокуа, се леят моите ридания!“

От това личи що за човек беше Киуи. Той би могъл да си живее с години там, в Блестящата къща, и никой да не узнае за болестта му, обаче той и не помисляше за подобно нещо, щом трябваше да загуби Кокуа. От друга страна, би могъл да се ожени и както си беше, тъй биха постъпили мнозина, защото в душите си са свини, ала Киуи любеше девойката като мъж, не искаше да й причини зло и да я изложи на опасност.

Малко след полунощ в ума му изплува споменът за шишето. Той отиде до задната тераса и възстанови в паметта си деня, когато дяволът бе надзърнал навън; при тази мисъл лед потече по вените му.

„Ужасно нещо е бутилката — мислеше Киуи, — ужасен е и дяволът, ужасно е да рискуваш пламъците на ада. Но каква друга надежда имам да се изцеря или да се оженя за Кокуа? Как! Нима веднъж можах да се предложа на дявола само за да се сдобия с къща, а не бих се изправил пред него пак, за да спечеля Кокуа?“

Подир това си спомни, че следния ден „Хол“ минаваше оттам на връщане за Хонолулу.

„Преди всичко трябва да отида там — мислеше си Киуи — и да видя Лопака. Защото най-голямата ми надежда засега е да намеря същото шише, от което бях толкова доволен да се отърва.“

Той не можа да заспи нито за миг, храната се спираше в гърлото му, обаче той изпрати писмо на Киано и по времето, когато трябваше да пристигне параходът, вече слизаше надолу край скалата на гробниците. Валеше; конят му вървеше тежко; Киуи погледна нагоре към черните отвори на пещерите и завидя на мъртвите, които спяха там и бяха приключили с грижите, после си спомни как беше препускал покрай тях онзи ден и се изуми. Тъй слезе в Хукена.

Пристигна „Хол“ и велботът отведе Киуи на борда. Той седна настрана от всички, потънал в скръбта си и търсеше с поглед къщата на Киано. Ето че я видя, кацнала ниско на брега на черните скали, засенчена от кокосовите палми, а там, край вратата, се виждаше червено холоку, не по-голямо от муха, което се движеше насам-натам със суетливостта на мухите.

— О, царице на моето сърце — възкликна той, — аз ще заложа милата си душа, за да спечеля теб!

Цяла нощ Киуи обикаля палубата и целия следващ ден, докато минаваха в тихите води на Мауи или на Молокай, все още продължаваше да крачи насам-натам, като див звяр в менажерия.

Надвечер минаха Даймонд Хед и пристигнаха в пристанището на Хонолулу. Киуи слезе заедно с тълпата и започна да разпитва за Лопака. Оказа се, че той се сдобил с шхуна — никой на острова нямал по-хубава, — и предприел някакво пътуване чак до Пола-Пола или Каики, тъй че от Лопака не можеше да се търси помощ. Киуи си спомни за негов приятел, адвокат в града (не бива да издавам неговото име) и запита за него. Казаха му, че адвокатът внезапно забогатял и имал чудесна нова къща на брега на Уайкики; това подсети Киуи за нещо, той извика файтон и отиде да търси адвоката.

Къщата бе нова-новеничка, дърветата в градината не бяха по-големи от бастунчетата, а адвокатът, когато влезе, имаше доволен вид.

— С какво мога да ви услужа? — рече адвокатът.

— Вие сте приятел на Лопака — отвърна Киуи, — а Лопака купи от мен една вещ, дирите на която мисля, че бихте могли да ми помогнете да открия.

Лицето на адвоката се помрачи.

— Няма да се преструвам, че не ви разбирам, господин Киуи — каза той, — при все че то е много грозна работа, за да се бърка човек в нея. Бъдете сигурен, че не зная нищо, но все пак имам предположения, и ако запитате на известно място, струва ми се, че ще можете нещичко да научите.

Тогава той назова името на един човек, което също би било по-добре да не повтарям. Тъй дни наред Киуи отиваше от един при друг и навсякъде намираше нови дрехи и коли, прекрасни нови къщи и навред хора в голямо охолство, но неизменно, щом намекваше за своята работа, лицата им се помрачаваха.

„Няма съмнение, че съм на правия път — мислеше си Киуи. — Всичките тези нови дрехи и коли са дарове на малкия дявол, а тези доволни лица са лица на хора, които са си взели печалбата и се отървали от проклетото шише. Когато видя бледи бузи и чуя въздишки, тогава ще зная, че съм близо до бутилката.“

Случи се най-после да го препратят при един хаоле на улица Беритания. Когато стигна пред, вратата, видя обикновените белези на нова къща и току-що посадена градина, а в прозореца блестеше електричество; обаче когато дойде собственикът, тръпки на надежда и страх полазиха Киуи, защото пред него стоеше млад мъж, безкръвен като труп, с черни кръгове около очите, косата капеше от главата му, а лицето имаше изражение на човек, когото очаква бесило.

„Тука е положително“ — помисли Киуи и затова не си послужи със заобикалки.

— Дойдох да купя шишето — каза той.

При тези думи младият хаоле се олюля и се опря на стената.

— Шишето! — заекна той. — Да купите шишето!

Той като че ли се задави, сграбчи Киуи за ръката, въведе го в една от стаите и наля две чаши вино.

— Моите почитания — рече Киуи, който на времето си беше имал доста много работа с хаоле. — Да — добави той; — дойдох да купя шишето. Колко му е сега цената?

При този въпрос чашата на младия мъж се плъзна между пръстите и той изгледа Киуи като привидение.

— Цената — промълви той, — цената! Вие не знаете цената?

— Именно затова ви питам — отвърна Киуи. — Но защо взимате това толкова присърце? Има ли нещо не наред с цената?

— Тя е спаднала извънредно много от вашето време, господин Киуи — изрече младият мъж със заекване.

— Прекрасно, значи ще трябва по-малко да платя за него — каза Киуи. — Колко е струвало то на вас?

— Два цента — рече той.

— Какво? — извика Киуи. — Два цента? Че тогава вие можете да го продадете само за един. А който го купи… — думите замряха на устните му: онзи, който го купеше, не можеше никога да го продаде, и дяволът в шишето трябваше да пребъде с него, докато умре, а сетне да го отнесе в огнената бездна на ада.

Младият мъж от улица Беритания падна на колене.

— За бога, купете го! — извика той. Можете да включите в цената и всичкото ми богатство. Бях луд, когато го купих на тази цена. Бях злоупотребил пари в магазина и трябваше да отида в затвора.

— Нещастно създание — заговори Киуи, — вие сте били готов да заложите душата си, за да избегнете падащото ви се наказание за собствения ви позор; нима мислите, че аз бих се колебал, като имам пред себе си любов. Дайте ми шишето и рестото, което, положителен съм, че държите готово в ръка. Ето ви петцентова монета.

Беше тъй, както предполагаше Киуи: младият човек държеше рестото готово в едно чекмедже; шишето премина от ръка в ръка и щом пръстите на Киуи обхванаха шийката, той пошепна желанието си да бъде очистен. И действително, когато се завърна в стаята си и се съблече пред огледалото, плътта му бе здрава като на новородено дете. Обаче случи се нещо странно: когато видя това чудо, ходът на мислите му се промени и проказата съвсем вече не го занимаваше, много малко го занимаваше и Кокуа; той мислеше само за едно — че сега се е свързал с дявола в шишето завинаги и че може да се надява само за вечни времена да бъде главня в пламъците на ада. Във въображението си той ги виждаше далече пред себе си, душата му се потресе и мрак забули светлината.

Като се свести, Киуи се сети, че е вечерта, когато в хотела свири оркестър. Той се запъти нататък, понеже се боеше да остане самичък, и там, сред щастливи лица слушаше мелодиите да се издигат и да заглъхват и през цялото време чуваше да пращят пламъци и виждаше червения огън в бездънната преизподня. Неочаквано оркестърът засвири „Хики-ао-ао“, песента, която бе пял с Кокуа и тази мелодия възвърна смелостта му.

„Свършено е сега — помисли си той, — затова нека още веднъж да приема доброто наред със злото.“

И тъй стана, че той се завърна в Хавай с първия параход и щом всичко можа да се уреди, се венча с Кокуа и я отведе горе на планинския склон, в Блестящата къща.

Когато бяха заедно, сърцето на Киуи намираше покой, ала щом останеше сам, изпадаше в съзерцателен ужас, чуваше пламъците да пращят и виждаше червения огън в бездънната преизподня. Девойката, наистина, беше го обикнала дълбоко, сърцето й подскачаше в гърдите, когато го зърнеше, ръката й стискаше неговата, а тя бе тъй сложена, от косите на главата до ноктите на краката, че никой не можеше да я погледне, без да се зарадва. Винаги намираше по някоя добра дума. Изпълнена с песни, тя се разхождаше по Блестящата къща, самата тя най-блестящото нещо в нейните три етажа, и чуруликаше като птичка. А Киуи й се любуваше и я слушаше с наслада, а след това се отдръпваше настрана, ридаеше и стенеше при мисълта каква цена беше платил за нея; сетне избърсваше очи, умиваше лицето, отиваше при нея на широките балкони, пригласяше на песните й и със свито сърце отвръщаше на нейните усмивки.

Настъпи ден, когато стъпките й започнаха да стават по-тежки, а песните по-редки; сега не само Киуи ридаеше насаме, а всеки от тях отбягваше другия и двамата седяха на противоположни балкони с цялата ширина на Блестящата къща помежду. Киуи бе толкова потънал в отчаянието си, че почти не забелязваше промяната, а само се радваше, че му остават повече часове да размишлява за своята орис, и че не е осъден толкова често да прикрива с усмихнато лице болното си сърце. Обаче един ден като мина тихо през къщата, той долови звуци на детско хлипане и видя Кокуа да лежи по лице на пода на балкона и да ридае като обезумяла.

— Добре правиш да ридаеш в тази къща, Кокуа — рече той. — И все пак бих дал да ми отсекат главата, само и само поне ти да можеш да бъдеш щастлива.

— Щастлива ли! — извика тя. — Киуи, когато живееше самичък в Блестящата къща, ти беше пример на щастлив човек за целия остров: смях и песен не слизаха от твоите уста, а лицето ти бе сияйно като слънце. После се ожени за бедната Кокуа, и само милостивият господ знае какво не й е наред… ала от този ден не си се усмихнал. О! — изрида тя, — и какво ми липсва? Мислех, че съм хубава, и знаех, че го любя. Какво ми липсва, та тъй помрачавам моя съпруг?

— Бедна Кокуа — каза Киуи, седна до нея и се опита да я хване за ръката, но тя я дръпна. — Бедна Кокуа — повтори той. — Мое бедно дете… моя прекрасна. А аз бях искал да те пощадя! Добре ще узнаеш всичко. Тогава поне ще съжалиш нещастния Киуи; ще разбереш колко много те е любил… та не се е изплашил от преизподнята, за да те притежава… и колко много те люби още (нещастният обречен), та може да извика усмивка на устата си, когато те зърне.

След това й разказа всичко, от самото начало.

— И ти си направил това зарад мен? — извика тя. — Какво значение има тогава всичко за мене! — И тя го прегърна и зарида.

— Ах, дете! — рече Киуи, — все пак когато си помисля за огъня на ада, за мене има много голямо значение.

— Не ми говори — отвърна тя. — Никой не може да загине, защото е любил Кокуа, без да има друг грях. Киуи, аз ще те спася или ще загина заедно с тебе. Как! Ти си ме любил, дал си своята душа и мислиш, че не ще умра, за да те спася на свой ред?

— Ах, скъпа моя! Може да умреш и сто пъти, какво ще промениш с това? — възкликна той, — освен да ме оставиш самичък, докато дойде денят на моето проклятие?

— Ти нищо не знаеш — възрази тя. — Аз съм учила в едно училище в Хонолулу, не съм просто момиче. И ти казвам, че ще спася моя любим. Един цент ли? Но целият свят не принадлежи на американци. В Англия имат монета, която наричат фардинг, тя е около половин цент. О, уви! — възкликна тя. — Това също не помага, защото купувачът трябва да се погуби, а надали ще се намери друг тъй смел, както моят Киуи! Но, чакай, има и Франция: там имат монета, която наричат сантим, а те са май по пет за един цент. Хайде, Киуи, да отидем, на Френските острови, в Таити, толкова бързо, колкото корабите могат да ни отведат. Там имаме четири сантима, три сантима, два сантима, един сантим: четири възможни продажби, пък и ние ще сме двама да се грижим за продажбата. Хайде, мой Киуи! Целуни ме и пропъди грижата. Кокуа ще те брани.

— Дар божий! — извика той. — Не мога да си представя бог да ме накаже, загдето съм пожелал нещо толкова добро! Да бъде твоята воля: води ме, където пожелаеш, слагам своя живот и спасение в твоите ръце.

Рано на следния ден Кокуа се зае с приготовленията. Тя взе моряшкия сандък на Киуи, сложи в единия ъгъл шишето и го напълни с най-скъпите им дрехи и с най-изящните украшения от къщата.

— Защото — казваше тя — трябва да имаме вид на богати хора, иначе кой ще повярва в шишето?

През цялото време тя беше весела като птичка: само колчем погледнеше Киуи, очите й се наливаха със сълзи и тя изтичваше при него да го целуне. Колкото за Киуи, бреме падна от неговата душа: сега, като беше споделил тайната и имаше пред себе си някаква надежда, изглеждаше обновен, краката му стъпваха леко по земята и той пак дишаше свободно. Но въпреки всичко ужасът не го напускаше и от време на време, както вятърът гаси искрата, надеждата току умираше в него и той виждаше пламъците да се мятат и червеният огън да гори в преизподнята.

Те пуснаха мълва, че щели да заминат на разходка за Щатите. То бе сметнато за странно нещо, ала все пак не толкова странно, както истината, ако някой би могъл да се досети за нея. Така двамата тръгнаха за Хонолулу, оттам за Сан Франциско, а от Сан Франциско за Папаете, главното седалище на французите на южните острови. Там пристигнаха в един от хубавите дни на пасата и видяха рифовете с пенещите се по тях вълни, и Мотуити с неговите палми, и белите къщи на града ниско край брега между зелените дървета, и възвишаващите се над тях планини и облаци на Таити, мъдрия остров.

Решиха за най-разумно да вземат под наем къща, което и направиха, и то срещу британския консул, за да покажат, че имат много пари, и самите те да бият в очи с коли и коне. Това бе много лесно, докато шишето бе в техните ръце; защото Кокуа бе по-смела от Киуи и поискваше от дявола кога двадесет, кога сто долара. Така в града скоро почнаха да ги забелязват и пришълците от Хавай, тяхното возене и разходки с коли, прекрасните холоку и скъпите дантели на Кокуа станаха предмет на много приказки.

Щом започнаха да се разбират малко по-свободно на таитянски, заеха се с продажбата на бутилката. Да се говори за нея не беше лесна работа: не беше лесно да убеждаваш хората, че приказваш сериозно, когато предлагаш за четири сантима източник на здраве и неизтощими богатства. Освен това се налагаше да обясняват и опасните страни на шишето: и хората или не им вярваха и се изсмиваха, или се замисляха повече за мрачната страна и се отдръпваха от Киуи и Кокуа като от хора, които имат вземане-даване с дявола. И вместо да спечелят почва, двамата почнаха да се виждат отбягвани. Децата с крясъци бягаха от тях, нещо непоносимо за Кокуа: католиците се кръстеха, когато те минаваха край тях и всички като че ли се бяха наговорили изведнъж да се освободят от техните опити за сближение.

Обзе ги униние. Вечер те оставаха в новата си къща след уморителния ден, без да разменят дума, или пък тишината се нарушаваше от внезапното избухване на Кокуа в плач. Понякога заедно се молеха, понякога слагаха шишето на пода и седяха по цяла вечер и наблюдаваха как мърда сянката в него. В такива моменти ги беше страх да отидат да си легнат. Дълго време минаваше, докато ги споходи дрямка и ако единият се унесеше, то ставаше само за да се стресне и да намери другия беззвучно да плаче в мрака, или пък за да се събуди сам, а другият да е избягал от къщата и близостта на това шише и да крачи напред-назад под бананите в градинката, или да броди на лунна светлина по брега.

Така бе една нощ, когато Кокуа се събуди. Киуи беше излязъл. Тя пипна леглото — мястото му беше изстинало. Обхвана я страх и тя седна в леглото. Малко лунна светлина се процеждаше през капаците на прозорците и тя можеше да види шишето на пода. Навън бе ветровито, огромните дървета на булеварда стенеха, а окапалите листа шумоляха на верандата. Тя тихо се вдигна, отвори вратата и погледна към осветения от луната двор. Там, под бананите, Киуи лежеше притиснал уста към земята и тъй проснат, стенеше.

Първата й мисъл бе да се спусне към него и да го утеши; втората я застави да се въздържи. Киуи се беше държал пред жена си като смел мъж; малко й приличаше в часа на слабостта му да стане свидетелка на неговия срам. С тази мисъл тя се завърна в къщата.

— Небеса! — мислеше тя, — колко невнимателна съм била… колко слаба! Той, а не аз, е този, който стои пред тая вечна заплаха; той, а не аз, бе онзи, който прие проклятието върху своята душа. Зарад мен, зарад любовта си към същество тъй недостойно и тъй неспособно да му помогне, вижда той сега близо пламъците на ада… Нима съм толкова недосетлива, та никога досега не съм разбрала своя дълг, или съм го съзирала и преди, но съм се извръщала от него? Но сега поемам душата си с двете ръце на своята обич. Любов за любов и нека моята бъде равна на любовта на Киуи! Душа за душа и нека моята бъде тази, която ще загине!

Кокуа бе сръчна и скоро беше облечена. Тя взе рестото — скъпоценните сантими, които винаги държаха на ръка, защото тази монета се употребява малко. Когато излезе на булеварда, вятърът беше довял облаци и луната се скри. Градът спеше и тя не знаеше накъде да тръгне, докато не чу някой да кашля в сянката на дърветата.

— Старче — каза Кокуа, — какво правиш тука в студената нощ?

Старецът едва можеше да говори от кашлицата, но тя разбра, че е стар и беден и пришълец на острова.

— Ще ми направите ли услуга? — рече Кокуа. — Като един чужденец на друг, като стар човек на млада жена, ще ли помогнеш на дъщерята на Хавай?

— А — промълви старецът, — значи ти си вещицата от осемте острова и искаш да оплетеш дори и моята стара душа. Но аз съм чувал за тебе и не ще се поддам на подлостта ти.

— Седни — отвърна Кокуа — и ми позволи да ти разправя една приказка. — И тя му разказа отначало докрай историята на Киуи.

— А сега — рече тя, — аз съм неговата жена, която той купи с цената на своята душа. Как да постъпя? Ако сама му предложа да купя шишето, той ще ми откаже. Обаче ако отидеш ти, ще го продаде на драго сърце: ще те чакам тука; ти ще го купиш за четири сантима, а аз ще го купя от тебе за три. И господ да даде сили на мен, нещастната.

— Ако искаше да ме измамиш — каза старецът, — мисля, че господ щеше да те убие.

— Положително! — възкликна Кокуа. — Бъди сигурен, че щеше да ме убие. Не бих могла да бъда дотолкова вероломна: господ не би понесъл подобно нещо.

— Дай ми четирите сантима и ме чакай тука — каза старецът.

Когато остана сама, Кокуа падна духом. Вятърът ревеше в дърветата и то й се струваше като пращене на пламъците на ада; сенките се мятаха в светлината на уличната лампа като грабливи ръце на злите духове. Да бе имала сили, щеше да избяга, да бе имала дъх, щеше да изписка, ала не можеше и само стоеше и трепереше, като уплашено дете.

Сетне видя стареца — той се връщаше с шишето в ръка.

— Изпълних молбата ти — рече той. — Оставих мъжа ти да плаче като дете; сега ще спи спокойно. — И й протегна бутилката.

— Преди да ми я дадеш — запъхтяно промълви Кокуа, — приеми доброто наред със злото: поискай да се избавиш от кашлицата си.

— Аз съм стар, твърде близо до гроба, за да приема услуга от дявола — отвърна й той. — Но какво има? Защо не взимаш шишето? Колебаеш ли се?

— Не! — извика Кокуа. — Само нямам сили. Дай ми един миг. Ръката не ме слуша, плътта ми се дърпа от проклетото шише. Един миг само!

Старецът изгледа Кокуа благо.

— Бедно дете! — каза той. — Ти се боиш. Добре, да го задържа. Аз съм стар и не мога вече да бъда щастлив на този свят, а пък на другия…

— Дай ми го! — провикна се Кокуа. — Ето ти парите. Мислиш ли, че съм чак толкова подла? Дай ми шишето!

— Бог да те благослови, дете — рече старецът.

Кокуа се сбогува със стареца и се запъти по булеварда, — беше й безразличие накъде. Всичките пътища сега бяха еднакви за нея и всичките водеха към ада. Тя ту ходеше, ту тичаше, ту изпискваше в нощта, ту лягаше край пътя и плачеше. Всичко, каквото беше чувала за ада, изпъкваше пред нея, виждаше огнените езици, помирисваше пушека и плътта й изгаряше на жаравата.

Призори отново дойде на себе си и се завърна вкъщи.

Както й бе казал старецът, Киуи спеше като дете. Кокуа се загледа в лицето му.

— Сега, съпруже мой, е твой ред да спиш — промълви тя. — Когато се събудиш, ще бъде твой ред да пееш и да се смееш. Ала за бедната Кокуа, която не искаше нищо зло, уви, не ще има вече сън, не ще има песни, не ще има радост нито на земята, нито на небето.

С тези думи тя легна до него и отчаянието й бе тъй безкрайно, че мигновено се унесе в тежък сън.

Късно сутринта нейният съпруг я събуди и й съобщи радостната новина. Изглеждаше оглупял от възторг и не обърна внимание на разтревожеността й, колкото и лошо да я прикриваше. Думите замираха на устата й, но то нямаше значение: Киуи говореше вместо нея. Тя не хапна нито залък, но кой да го забележи? Киуи опразни чинията.

Цялото време Киуи ядеше и приказваше, обмисляше деня на завръщането им, благодареше й, че го е спасила, милваше я и я наричаше истинска помощничка, смееше се на стареца, че бил тъй глупав да купи шишето.

— Имаше почтен вид — каза той. — Но никой не може да съди по външността, за какво ли е било то иначе на стария негодник?

— Съпруже мой — смирено рече Кокуа, — може намерението му да е било добро.

Киуи се изсмя злобно.

— Дрън-дрън! — възкликна той. — Казвам ти, че беше стар мошеник и изкуфял дъртак. Да продадем шишето за четири сантима бе много трудно, а за три ще бъде съвсем невъзможно. Вероятността е много малка и цялата работа започва да мирише на пърлено… бр-р-р! — И той потрепери. — Вярно е, че сам аз го купих за един цент, когато не знаех, че има по-малки монети. Бях глупак, като помисля за изживяното; друг такъв никога не ще се намери; а сега, който и да притежава бутилката, ще я отнесе в гроба.

— О, съпруже мой! — промълви Кокуа. — Не е ли ужасно да спасиш себе си с цената на вечната гибел на друг? Струва ми се, че не бих могла да се смея. Бих се чувствувала унизена.

Тогава Киуи, усетил верността на това, което му каза тя, се ядоса още повече.

— Глупости! — провикна се той. — Можеш да се изпълниш с тъга, щом ти харесва. Тази мисъл не прилича на добра съпруга. Ако беше въобще мислила за мене, щеше да се засрамиш.

След това излезе и Кокуа остана сама.

Имаше ли някаква вероятност да продаде шишето за два сантима? Беше й ясно, че никаква. А пък и нейният съпруг бързаше да я отведе там, където нямаше нищо по-малко от цент. А сега нейният съпруг я оставяше с упреци.

След малко Киуи се върна и предложи да я изведе с кола.

— Съпруже мой, аз съм болна — каза тя. — Нямам настроение. Извини ме, но не мога да се забавлявам.

Киуи се разгневи повече от друг път. На нея, понеже предполагаше, че тя размишлява за случая със стареца, и на себе си, защото мислеше, че тя е права, и го беше срам да е толкова щастлив.

— Това е твоята вярност — извика й той, — и твоята обич! Твоят съпруг току-що се спаси от гибел, на която, се беше обрекъл заради тебе, а ти не можеш да се веселиш! Кокуа, ти имаш вероломно сърце!

Той излезе вбесен и скита цял ден. Срещна познати и пи с тях. Но Киуи беше гузен, защото се веселеше, докато жена му скърбеше, и защото съзнаваше, че тя е права, а тази мисъл го караше да пие още повече.

С тях пиеше и един стар грубиянин хаоле, боцман на китоловен кораб, беглец, златотърсач, постоянен гост на затворите, с подъл ум и мръсна уста; обичаше да пие и да вижда другите пияни, и насилваше Киуи да пие. Скоро компанията нямаше повече пари.

— Хей, ти! — каза боцманът, — ти си богат, винаги си твърдял това. Имал си някакво шише или някаква друга подобна глупост.

— Да — отговори Киуи, — аз съм богат; ще се върна и ще взема малко пари от жена си, която ги пази.

— Това е много глупаво от твоя страна — рече боцманът. — Никога не доверявай долари на фуста. Те всичките са лъжливи като водата; трябва да я понаглеждаш.

Тези думи направиха впечатление на Киуи, защото беше замаян от изпитото.

„Не бих се учудил, ако ми изневерява — рече си той. — Защо иначе ще е толкова съкрушена от моето избавление! Но аз ще й покажа, че не може да ме лъже. Ще я хвана на местопрестъплението.“

Затова, когато се върнаха в града, Киуи помоли боцмана да го почака на ъгъла, а той се запъти към къщата си. Пак беше нощ; вътре светеше, но не се чуваше нито звук; Киуи заобиколи, тихо отвори задната врата и надзърна в стаята.

Кокуа седеше на пода; пред нея стоеше млечнобяло шише, тумбесто и с дълга шийка; загледана в него, Кокуа кършеше ръце.

Дълго Киуи стоя пред открехнатата врата. Първо изгуби и ума и дума: сетне го обхвана страх, че продажбата не е била правилна и шишето се е върнало при него, както в Сан Франциско: коленете му се подгънаха и винените па̀ри изветряха от главата. Тогава му дойде друга мисъл, толкова невероятна, че му пламнаха страните.

„Трябва да се уверя в това“ — помисли си той.

Той затвори вратата, тихичко обиколи пак къщата и шумно влезе, сякаш тепърва се връщаше. И наистина, сега нямаше никакво шише, а Кокуа седеше на стол.

— Цял ден съм пил с добри другари и идвам само да взема пари, та да се върна при тях — каза Киуи.

И лицето и гласът му бяха сурови като при произнасяне на смъртна присъда, ала Кокуа бе твърде разтревожена, за да го забележи.

— Добре правиш да се радваш на това, което имаш, съпруже мой — отвърна тя и гласът й трепереше.

— Ах, аз всичко правя добре — рече Киуи и се запъти направо към сандъка да извади пари. Ала погледна и в ъгъла, където бяха държали бутилката, но там нямаше никаква бутилка.

Сандъкът се залюля като морска вълна и къщата се завъртя като пръстен дим, защото той разбра, че сега нямаше никакво спасение.

„Точно тъй — помисли той. — Тя е тази, която е купила шишето.“

Тогава той дойде малко на себе си и стана; ала по лицето му се стичаше пот, гъста като дъжд и студена като кладенчова вода.

— Кокуа — рече той, — днес ти казах думи, които не ми приличаха. Сега се връщам да пирувам с новите весели другари. — Той тихо се позасмя. — Чашата ще ми бъде по-сладка, ако ми простиш.

Тя зацелува коленете му през леещите се сълзи.

— О — възкликна тя, — аз само исках да чуя любезна дума!

— Никога да не мислим лошо един за друг — каза Киуи и излезе.

Ала парите, които беше взел, бяха само няколко от запаса сантими. Положително нямаше никакво намерение да пие. Жена му бе дала душата си за него, сега трябваше той да даде своята за нейната; за него не съществуваше никаква друга мисъл на света.

На ъгъла край стария затвор го чакаше боцманът.

— Шишето е у жена ми — каза му Киуи, — ако не ми помогнеш да си го върна, тази вечер не ще има вече нито пари, нито пиене.

— Да не искаш да кажеш, че цялата работа за тази бутилка е истина? — възкликна боцманът.

— Ето фенера — отвърна Киуи. — Имам ли вид на човек, който се шегува?

— Да — рече боцманът, — изглеждаш сериозен като привидение.

— Добре, тогава — продължи Киуи, — ето ти два сантима; трябва да отидеш при жена ми и да й ги предложиш за бутилката; ако не се лъжа, тя ще ти я даде веднага. Донеси я и аз ще я купя от тебе за един сантим; защото правилото е тя да се продава за все по-малко пари. Обаче, каквото и да правиш, да не се издадеш нито с една дума, че те изпращам аз.

— Друже, чудя се дали не искаш да ме направиш на глупак? — попита боцманът.

— Нищо не ще ти стане дори и да е така — отговори Киуи.

— Вярно, друже — каза боцманът.

— А ако се съмняваш в мене — добави Киуи — можеш да опиташ. Веднага щом излезеш от къщата, пожелай джобовете ти да бъдат пълни с пари, или шише най-хубав ром, или каквото поискаш, и ще видиш силата на тази бутилка.

— Чудесно, канака — каза боцманът. — Ще опитам, но правиш ли си с мен шеги, аз ще се пошегувам с теб с някой железен лост.

Китоловецът се отдалечи, а Киуи остана да чака. Беше близо до мястото, където Кокуа бе чакала предишната нощ; обаче Киуи не се разколеба нито за миг, само бе покрусен от отчаяние.

Стори му се, че беше чакал дълго, когато чу някакъв глас да пее. Позна гласа на боцмана, но чудно бе колко пиянски звучеше.

След това и самият боцман се появи с препъване в светлината на фенера. Дяволското шише бе закопчано в пазвата на моряшката му дреха, в ръка той държеше друга бутилка и тъкмо когато изникна пред Киуи, я надигна и пи от нея.

— Ти си го взел — посрещна го Киуи. — Виждам.

— Прибери си ръцете! — изкрещя боцманът и отскочи. — Само една стъпка и ще ти избия зъбите. Мислил си, че ще можеш да ме направиш на глупак, а?

— Какво искаш да кажеш? — възкликна Киуи.

— Да кажа ли? — продължи боцманът. — Това е хубавичко шишенце, ето какво искам да кажа. Как го получих за два сантима, не мога да разбера, обаче ти положително не ще го получиш за един.

— Искаш да кажеш, че няма да го продадеш? — заекна Киуи.

— Не, господинчо! — викна боцманът. — Но ще ти дам да си пийнеш от рома, ако искаш.

— Казвам ти — промълви Киуи, — че човекът, който притежава тази бутилка, ще отиде в ада.

— Смятам, че ще отида там, все едно — отговори морякът, — а това шише е най-хубавото нещо, с което да отида. Не, господинчо! Сега то е мое, а ти върви да ловиш друго с въдица.

— Може ли това да е истина? — провикна се Киуи. — Зарад самия тебе аз те умолявам, продай ми го!

— Какви ми ги разправяш! — отвърна боцманът. — Ти ме помисли за глупак, сега виждаш, че не съм и това е то. Щом не искаш глътка ром, ще си го пийна сам. За твое здраве и лека ти нощ!

След това той се запъти по булеварда към града и тука шишето изчезна от историята.

Ала Киуи се спусна към Кокуа бърз като вятъра и голяма бе тяхната радост тази нощ; и голямо оттогава бе спокойствието на техните дни в Блестящата къща.