Включено в книгата
Оригинално заглавие
Журавль в руках, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Корекция и форматиране
gogo_mir (2014)

Повестта е публикувана в списание „Космос“, броеве 8 и 9 от 1977 г.

Илюстрации: з.х. Любен Зидаров

 

 

Издание:

Автор: Робърт Йънг; Александър Мирер; Робърт Хайнлайн

Заглавие: Фантастично читалище: Списание „Космос“, 1977 г.

Преводач: Цвета Пеева; Александър Димитров; Аглика Маркова; Николай П. Тодоров; Светла Денева; Маргарита Младенова

Година на превод: 1964; 1977

Език, от който е преведено: руски; английски; немски; чешки

Издател: Фантастично читалище

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: сборник разкази

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7048


1.

Пазарът в града беше малък: три реда покрити дървени сергии и тесен двор, в който дъвчеха овес запрегнати коне. От каруците търгуваха с картофи и зеле.

Когато я видях, аз се удивих, колко е чужда на този отдавна установен, уютен свят. И както често става с мен, веднага си представих нейния дом, живот, близки. Реших, че е дошла от скрит в гората разколнически манастир, където баща й, мрачен, ограничен, но упорит старик властвува над няколко бабички. Там живее и майка й, надебеляла, ленива, с отекли крака. И тя, която никога не е ходила на училище, не е имала приятелки, сега, след поста и молитвите, на двадесет и пет години, е престанала да се нуждае от тях.

За разлика от останалите търговки, жената никого не спираше, не предлагаше своята стока — едрите яйца в кошница и ранните домати, подредени до теглилката в правилна пирамида като гюлета до оръдие.

Беше облечена в захабена синя басмена рокля, тънките й загорели ръце бяха голи. Тя гледаше над главите на минувачите, сякаш дълбоко се беше замислила. Не видях цвета на косата и очите й, защото жената беше вързала ниско бялата си забрадка и тя се издаваше като козирка над очите й. Когато някой се приближаваше до нея, тя му отговаряше с усмивка. Усмивката й беше плаха, но доверчива.

Жената почувствува погледа ми и се обърна. Така бързо, готова да бяга, се обръща кошутата.

Отместих поглед.

Не, тя никога не е била в разколнически манастир. И не защото по тези места горите не са големи: те се редуваха с поляни и ливади по течението на попресъхнали реки и плитки езера, всичко открай време беше заселено, и манастири не е имало никога. Просто на шията й, на тънка верижка, висеше шлифовано парченце кехлибар, а не кръстче.

Тя живее в далечно село и мъжът й, здрав, набит и лекомислен, й е заповядал да продаде събралите се през седмицата яйца и узрели домати. После той ще изпие донесените пари и, измъчван от пиянско разкаяние, ще купи с остатъка кърпа за малката дъщеря…

Искаше ми се да чуя гласа й. Не можах да си отида, без да го чуя. Приближих се и, като се стараех да не поглеждам очите й, поисках да ми даде десет яйца. Леля Альона не ми беше казвала нищо за яйца — тя ми каза да купя млади картофи за обяд. И пресен лук.

tunel_v_prostranstvoto_na_pazara.png

Гледах тънките ръце с дълги сухи пръсти. На безименния пръст имаше тънко златно пръстенче — бях прав, тя е омъжена.

— Колко ви дължа? — попитах, като погледнах лицето й (очите й се оказаха светли — струва ми се, сиви).

— Рубла — каза жената, като правеше от вестник кесия и внимателно поставяше там яйцата.

Взех пакета. Яйцата бяха едри, дълги, а черупката — леко розова.

— Отдалече ли сте ги донесли? — попитах.

— Отдалече.

Тя не ме гледаше.

— Благодаря — казах. — Утре ще бъдете ли тук?

— Не знам.

Гласът беше нисък, глух, даже дрезгав и тя произнасяше думите грижливо и ясно, сякаш руският език не й беше роден.

Когато се върнах в къщи, леля Альона се удиви на моята неловка лъжа, че не е имало млади картофи на пазара, взе кесията с яйцата, занесе я в кухнята и викна оттам:

— Какво си купил, Коля? Та яйцата не са кокоши.

— А какви? — попитах я.

— Пачи, сигурно. Колко даде?

— Рубла.

Леля Альона е единствената ми останала роднина. От пет години й обещавах да дойда при нея, все я лъжех и изведнъж пристигнах. Причината не беше само ненужната разправия в Москва, крушението на плановете ми, а пламналият страх, че времето можеше да ми отнеме леля Альона, която пише подробни писма със старомодни разсъждения, изпраща честитки за празниците и рождения ми ден, ежегодно буркани със сладко и с нищо не показва обидата си от моите празни обещания.

Когато пристигнах, леля Альона не повярва веднага в щастието си. Понякога тя ставаше през нощта и идваше при мен, за да се убеди, че съм тук. Деца нямаше, мъжът й беше убит на фронта и ме обичаше повече, отколкото заслужавах.

Не успях да поживея и седмица в тихото градче на границата на полето и гората и след като се убедих за сетен път, че не мога да почивам, започнах да тъгувам по неуредения привичен живот, по кориците на Волфсон и Трепетов на горната полица и по своята задочна, вече ненужна полемика с тях. И разправията, която ме подтикна да пристигна тук, започна да добива своите действителни, скромни размери. Добре, няма да отида в Хорог, ще напусна института. И какво ще се измени? Ще има друга, почти същата лаборатория и почти същите разговори и конфликти. А да замина просто така, внезапно, когато леля Альона предварително се оплакваше колко бързо ще минат останалите ми две седмици, беше жестоко.

— Ти, сигурно, не си и виждал кокоши яйца — каза леля Альона. — И с какво ли ви хранят в Москва?

— Най-добрият начин да се разреши нашият спор — отговорих аз, като минавах от кухнята в стаята и отварях стар брой на „Иностранная литература“, — е да се счупят две яйца и да се изпържат.

Преди вечеря напомних на леля молбата си.

— Все пак да отида до колониала, а? — каза леля. — Да купя обикновени.

— А не. Да рискуваме!

Като постави пред мен пържените яйца, леля Альона си наля заварка от чайника, изваден изпод доста употребявана, но все още горда госпожица с ватирана фуста, доля горещата вода от самовара и отчупи с щипците правилна бучка захар. Тя се преструваше, че моите експерименти с яйцата не я интересуват, сипа си чай в чинийката, но в момента, когато аз вдигнах вилицата над чинията, тя не издържа:

— На твое място — каза тя, — бих се ограничил с чай.

Жълтъците бяха едри, изпъкнали като половинки от зрели ябълки. Аз помислих, че е интересно да се изчисли СЕП на жълтъците.

На вкус бяха почти като истински, макар, разбира се, нямаше съмнение, че прекрасната непозната ми беше продала вместо кокоши някакви други, непознати в нашите краища яйца. И аз направих удоволствие на леля Альона, като попитах:

— А какви са яйцата на яребицата?

— Защо само на яребицата? Има още бекаси, глухари и даже жерави и орли. Всички птици снасят яйца. — Леля Альона много години беше учителка и назидателната й ирония беше професионална.

— Правилно — не се предадох аз. — Щрауси, славеи и даже птицечовка, но главното за яйцата е тяхната хранителност. И вкусът. А тези са отлични.