Станислав Лем
Непобедимият (3)

„Кондор“

Отдалеч звездолетът приличаше на наклонена кула. Такова впечатление се създаваше от формата на пясъка около него: западният насип бе доста по-висок от източния. Наблизо до кораба се виждаха няколко влекача, почти напълно засипани. Даже замръзналият неподвижно излъчвател на антиматерия бе затрупан с пясък. Но кърмовите дюзи бяха свободни, кърмата се намираше в падина, където вятърът не проникваше. Затова достатъчно бе да се разчисти тънкият слой пясък, за да се видят разхвърляните под платформата предмети.

Хората от „Непобедимия“ бяха спрели на края на падината. Машините, с които бяха пристигнали, вече бяха създали защитно поле около „Кондор“.

Платформата на кораба не бе спусната напълно до долу, сякаш нещо бе задържало движението й. Но кабината на външния подемник опираше на пясъка. Отворените й вратички като че ли те канеха да влезеш. Близо до нея се подаваха от пясъка няколко кислородни балона. Малко по-далеч стърчеше някакъв син предмет, който се оказа пластмасов контейнер. Навсякъде се търкаляха хаотично захвърлени предмети: консервени кутии, цели и празни, теодолити, фотоапарати, бинокли, стативи, бидони.

„Като че са ги изхвърляли набързо от кораба“ — помисли си Рохан и вдигна глава. Горе се тъмнееше отворът на пътническия люк, капакът му бе открехнат.

Малкият разузнавателен отряд на Девре, който се бе натъкнал съвсем случайно на мъртвия кораб, дори не се бе опитал да проникне вътре, а веднага бе уведомил базата. Сега групата на Рохан трябваше да разгадае тайната на двойника на „Непобедимия“. Техниците вече пренасяха сандъците с инструменти. Рохан забеляза някакъв предмет, засипан с тънък слой пясък, побутна го с крак, като мислеше, че е глобус, вдигна машинално бледожълтото кълбо и извика. Всички се обърнаха. Навигаторът държеше в ръцете си човешки череп.

После намериха още кости и дори един съвсем запазен скелет. Между зъбите му стърчеше мундщукът на кислородния апарат, а стрелката на манометъра бе замръзнала на четиридесет и шест атмосфери. Отвинтиха вентила на балона и газът излетя с проточено свистене.

Механизмът на подемника се задвижваше от кабината, но явно по мрежата нямаше ток. Рохан напразно натискаше копчето. Двама техници вече се бяха покатерили по конструкцията на подемника. Останалите мълчаливо наблюдаваха изкачването им.

„Кондор“ беше построен само няколко години преди „Непобедимия“ и силуетите им никак не се различаваха. Хората биха предпочели да видят кораба разбит от катастрофа — дори от експлозия на реактора, но това, че той стоеше тук, зарит в пясъка на пустинята, заобиколен от разхвърляни предмети, човешки кости и същевременно външно съвсем незасегнат объркваше всички. Техниците стигнаха до пътническия люк и изчезнаха в него. Те толкова се забавиха, че Рохан вече започна да се безпокои за тях, когато неочаквано асансьорът трепна, издигна се на метър и после отново се отпусна на пясъка.

Рохан, Балмин, биологът Хагеруп и техникът Кралик влязоха в кабината. Докато се изкачваха, Рохан разглеждаше по навик могъщия корпус на кораба. Титаново-молибденовите плочи на бронята бяха изпъстрени с малки точици. Балмин също забеляза необикновеното явление. Двамата се опитаха по-добре да разгледат издълбаните в бронята ямички. Рохан знаеше, че няма такова длето, което би могло да пробие циментираната повърхност на бронята. Това можеше да бъде резултат само на някакво химическо въздействие.

Вътре корабът бе осветен: техниците бяха включили аварийния генератор. Дебел слой ситен пясък се бе натрупал около прага. Вятърът го бе навял през незатворения люк. В коридорите почти нямаше пясък, помещенията на третия сектор бяха чисти, студени, тук-там се търкаляха разхвърля ни предмети — кислородна маска, пластмасова чиния, книга, част от комбинезон. Но долу, в картографските и звездните кабини, в общата каюта, в каютите на екипажа, в радарните кабини и в коридорите, цареше съвършено необясним хаос.

Още по-страшна бе картината в командната кабина. Не бе оцеляло нито едно стъкло. Някакви поразително тежки удари бяха превърнали стъклата в сребрист прах, който покриваше пултовете, креслата, даже жиците и контактите. В библиотеката се търкаляха развити микрофилми, изпокъсани книги, изпочупени пергели и логаритмични линии, ленти от спектрални анализи и купища накъсани карти от големите звездни каталози, коридорите към клуба и съседната зала бяха затрупани с барикади от измачкани дрехи, парчета кожа, съдрани от креслата. Хората обикаляха смаяни секторите. Всичко изглеждаше така, сякаш корабът е бил нападнат от стадо побеснели павиани. В малката навигационна кабина лежаха до стената изсъхнали останки на човек, облечен в памучни панталони и измачкана риза. Някой от техниците го бе вече покрил с брезент. Човекът се бе превърнал в мумия, сивокафявата кожа бе залепнала за костите.

На Рохан му се виеше свят, повдигаше му се. Струваше му се, че е преживял някакъв кошмарен, неправдоподобен сън. Предадоха на „Непобедимия“ кратка радиограма. Рохан нареди да фотографират всички помещения на кораба и подробно да опишат състоянието, в което го бяха намерили. Но един факт — най-потресающия — той скри от всички. В банята на осмия сектор бе видял сапун с ясни следи от човешки зъби. А складовете на „Кондор“ пращяха от почти недокоснати запаси храна, дори млякото в хладилниците се бе отлично запазило.

Рохан вече мислеше да напусне кораба, когато техникът Макдоу и неврофизиологът Сакс му доложиха, че в анабиозното помещение са открили замръзнало тяло на човек. В коридора ги очакваше малкият доктор Нигрен. Стрелките показваха минус седемнадесет градуса. Медиците се спогледаха — температурата бе твърде висока за пълна обратима смърт и твърде ниска за хипотермичен сън. Изглежда, човекът бе попаднал тук случайно. Облякоха термокомбинезоните и отвориха тежката врата. Проснат на пода, лежеше полусъблечен човек. Рохан помогна на лекарите да го пренесат на масичката. Човекът сякаш бе заспал, в херметичното помещение кожата му бе запазила естествения си цвят. Но тъканите под нея бяха набити с микроскопични кристалчета лед. Лекарите започнаха да приготовляват инструментите си. Рохан седна на едно легло — тук се бе запазил обикновеният безукорен ред.

— Нищо не може да се направи — каза изведнъж Сакс.

— Умрял е — се изтръгна от Рохан по-скоро като заключение, отколкото като въпрос.

Нигер се приближи до пулта на климатизатора. След малко ги лъхна топъл въздух. Сакс вдигна от пода малка черна чанта и извади от нея апарат, за който Рохан често бе чувал, но още не бе виждал. Сакс закрепи шестте електрода за главата на трупа, коленичи, извади от чантата три чифта слушалки, сложи едните сам и завъртя ръчките на апарата. Лицето му със затворени очи изразяваше пълно съсредоточаване. Изведнъж той смръщи вежди и бързо свали слушалките, като каза със странен глас:

— Колега Нигрен…

Малкият доктор взе от Сакс слушалките.

— Какво?… — почти беззвучно запита Рохан.

На своя жаргон те наричаха апарата „преслушвач на мъртъвци“. С него можеше да се „преслуша мозъкът“ на наскоро умрял човек или по-точно последното съдържание на съзнанието му. Резултатите не бяха напълно сигурни, но се носеха слухове, че по този начин няколко пъти била получена извънредно важна информация. Използуването на апарата сега може би щеше да им помогне да открехнат поне малко завесата, забулваща трагедията на „Кондор“.

Сакс подаде на Рохан свободните слушалки. Отначало нищо не се чуваше освен слаб шум. После през светлината, заливаща бялата стена на помещението, Рохан видя сиво изображение, сякаш засипано с пепел, замъглено и висящо някъде в далечината. Той неволно затвори очи и изображението стана по-ясно. Беше някакъв коридор вътре в кораба, с минаващи по тавана тръби, целият затрупан с човешки тела. Те като че ли се движеха, а може би трептеше видението. Хората бяха покрити с някакви парцали, а неестествено бялата им кожа бе осеяна с тъмни чертички, приличащи на обрив, а може би и това беше страничен ефект, защото също такива запетайки се виждаха и по пода, и по стените. Цялата картина като неясна фотография, заснета през течаща вода, ту се разточваше, ту се свиваше. Обхванат от ужас, Рохан рязко отвори очи — картината изсивя и почти изчезна. Но Сакс докосна ръчките на апарата и Рохан чу — не с ушите си, а сякаш вътре в собствения си мозък — слаб шепот:

— ала… ама… лала… ала… ма… мама…

И нищо повече. Сакс прибра жиците, нави ги и ги сложи в чантата. Нигрен покри мъртвеца с чаршаф.

— Кажете поне нещо… Защо нищо не говорите?! — извика Рохан.

— Спокойно, Рохан… — Сакс стана и се приближи до него. — И аз не знам повече от вас, дори може би по-малко. Вие сте тук от сутринта, а аз не съм видял нищо друго освен този труп. Картината нищо ли не ви подсказва?

— Не. Те… те шаваха. Били ли са още живи тогава? Какво беше това по тях? Тези петънца…

— Те не шаваха. Това е илюзия.

— А петънцата? И те ли са илюзия?

— Не знам. Струва ми се, не. Вие как мислите, Нигрен?

Мъничкият доктор сваляше термокомбинезона си.

— Не знам — каза той. — Може би не. По тавана нали ги нямаше?

— Петънцата ли? Не; Само по тях… И по пода. И по стените…

— Ако това бе друга проекция, те трябваше да покриват цялото изображение — каза Нигрен.

— А гласът? Това… това бърборене? — отчаян ги разпитваше Рохан.

— Само една дума се чуваше отчетливо. „Мама“.

— Да. Но имаше още нещо. „Ала“… „лала“… това се повтаряше…

— Повтаряше се, защото прослушах цялата теменна област — промърмори Сакс. — Тоест цялата зона на слуховата памет. Най-чудното е…

— Думите ли?

— Не. Но слуховата зона на кората му е празна. Абсолютно празна, разбирате ли?

— Нищо не разбирам. Как така — празна?

— Обикновено прослушването на теменните пластове не дава резултат — поясни Нигрен. — Там има твърде много енграми. Резултатът е, като че ли се опитвате да четете едновременно сто книги. А у него — Нигрен погледна дългата фигура под чаршафа — там нямаше нищо.

— Този човек е загубил цялата си слухова памет — каза Сакс и вдигна рязко тежкия апарат.

— А изображението?…

— Това е друго. Той го е видял. Макар че е могъл да не разбира какво вижда. Фотоапаратът също не разбира, но зафиксирва това, към което го насочват. Помогнете ми, колега.

Лекарите взеха апарата и излязоха. Рохан остана сам. Обхвана го такова отчаяние, че се приближи до масата, отметна чаршафа, разкопча ризата на мъртвеца — тя бе вече омекнала — и внимателно заразглежда гърдите му. Търсеше следи от някаква загадъчна епидемия, отравяне, ухапване, но нищо не намери.

Щом се върна на „Непобедимия“ Рохан веднага отиде при Хорпах. От телевизионната връзка и рапорта на завърналата се по-рано група астрогаторът бе вече ориентиран в обстановката. Рохан почувствува облекчение, че не трябва да разказва всичко.

— Съвземете се, Рохан — каза Хорпах, като стана от масата, на която лежаха фотографиите от „Кондор“. — Разбирам какво чувствувате. Но сега особено ни е нужно хладнокръвие.

— Те са имали всички средства за защита: енергостанции, лазери, излъчватели. Големият излъчвател на антиматерия стои до кораба. Имали са всичко, което имаме и ние — с безизразен глас каза Рохан. — Проверих броячите на всички силови агрегати. Никой не ги е нападал. Не са дали нито един изстрел. Просто, просто…

— Са се побъркали, нали? — спокойно подсказа астрогаторът.

— Но как е могло да се случи това?

— Видяхте ли бордовия дневник?

— Не. Гаарб го взе. У вас ли е?

— Да. След датата на кацането има само четири записа. Отнасят се до развалините, които вие разгледахте, и до някакви „мушички“.

— Не разбирам. Какви мушички?

— Това не знам. Ето какво е записано — Хорпах взе от масата разтворения дневник. — „Никакви признаци на живот на сушата. Съставът на атмосферата…“ Следват данни от анализите… аха, ето… „В 18,40 вторият патрул, като се връщаше от развалините, попадна на пясъчна буря със значителна активност на атмосферно електричество. Смущенията не попречиха на радиовръзката. Патрулът съобщава за голямо количество мушички, изпълващи…“

Астрогаторът млъкна.

— А после?

— Това е всичко.

— И нищо ли повече няма там?

— Останалото можете сам да видите.

Хорпах му подаде разтворения дневник. Страницата бе изпълнена с драскулки. Рохан се вглеждаше с разширени очи в хаоса от пресичащи се линии.

— Това като че е буквата „б“… — каза тихо той.

— Да. А тук „Г“. Главно Г. Сякаш малко дете се е опитвало да пише. Рохан, извикайте, моля ви се, ръководителите на специалните групи.

— Съвещание ли ще имаме?

— Да. Нека дойдат в библиотеката.

След четвърт час всички се събраха в голямата квадратна зала. Тук всеки си имаше постоянно място. Биологът, лекарят, планетологът, електронниците, свързочниците, кибернетиците и физиците седяха на разположените в полукръг столове. Тези деветнадесет души представляваха стратегическият мозък на кораба. Под белия екран стоеше астрогаторът.

— До този момент — започна Хорпах — групите, работещи в района на „Кондор“, са намерили двадесет и девет трупа. На самия кораб са били намерени тридесет и четири, в това число и един напълно запазен в анабиозното помещение. Доктор Нигрен, който току-що се върна оттам, ще ви разкаже.

— Намерихме само девет мумифицирани тела — Нигрен стана и бавно тръгна към астрогатора — освен онова, за което спомена командирът. То ще бъде изследвано специално. Останалите са скелети или части от скелети, намерени в пясъка. За мумификацията в кораба са благоприятствували…

— Извинете, докторе — прекъсна го астрогаторът, — най-важното е причината за смъртта на тези хора…

— Никакви признаци за насилствена смърт, поне по запазилите се трупове — бързо отговори лекарят. — Картината е такава, сякаш са умрели… от естествена смърт. Мумификацията е преди всичко обезводняване на организма. Мастните тъкани не претърпяват никакви промени, а у умрелите практически нямаше мастни тъкани. Това става обикновено след продължителен глад…

— Но запасите вода и храна са непокътнати — забеляза Гаарб.

— Знам.

— Допускате ли възможността за масово отравяне? — запита Хорпах.

— Не. Впрочем ето и Макмин. Свършихте ли, Мин?

— Да — отвърна от вратата биохимикът.

Всички глави се извърнаха към него. Той мина между седящите и застана до Нигрен.

— Доктор Макмин изследваше тялото на човека, намерен в анабиозното помещение — обясни Нигрен. — Можете ли да ни разкажете какво установихте?

— Нищо — отвърна Макмин. — Никакви органични или неорганични отрови. Всички ензимни групи на тъканите са в нормално състояние. Кръвта също.

— Все пак от какво е умрял? — запита Хорпах.

— Просто е замръзнал. А за другите мога да кажа, че не са отровени.

— Някакво все пак бързо разпадащо се радиоактивно вещество. Или твърди лъчи? — настояваше астрогаторът.

— Смъртоносните дози от твърди лъчения оставят следи: повреждане на капилярите, изменения в състава на кръвта. Такива изменения няма. Смъртоносна доза от радиоактивно вещество също би оставила следа. Не, за това мога да гарантирам.

— Но нещо все пак ги е убило, нали? — запита високо планетологът Балмин.

Нигрен каза нещо тихо на Макмин. Биохимикът кимна и излезе. Нигрен слезе от подиума и седна на мястото си.

— Иска ли някой да се изкаже? — запита астрогаторът.

— Да.

Стана Сарнер, атомният физик.

— Обяснението за гибелта на „Кондор“ се крие в самия него. Хаосът в кабините, недокоснатите запаси, положението на труповете, всичко това трябва да означава нещо. Имам впечатление, че ние просто се страхуваме да говорим за някои неща, които видяхме на „Кондор“. Длъжни сме, в наш интерес и в името на загиналите, да разгледаме безпощадно всички факти. Предлагам: всеки от нас да разкаже какво най-силно го е потресло на „Кондор“.

Сарнер седна. След кратка вътрешна борба Рохан разказа за сапуна, който бе видял в банята. После стана Гралев. В помещенията, под купчината разкъсани карти и книги имало много изсъхнали изпражнения. Някой разказа за консервена кутия, на която видял следи от зъби. Сякаш са се опитвали да прегризат метала. Гаарб бе най-поразен от цапаниците в бордовия дневник и написаното за „мушичките“.

— Едно за мен е безспорно — целият екипаж е бил обхванат внезапно от масово полудяване. Такива случаи на психоза има само по време на полет, но никога на планетите, а още по-малко няколко часа след кацането.

— А може те просто да са се вдетинили? — забеляза Сарнер.

— Как? Какво казахте? — смаян извика Гаарб. — Шегувате ли се?

— Съвсем не ни е до шеги. Но всичко това — драскулките в бордовия дневник, разкъсаните звездни атласи, с мъка нарисуваните букви, нали ги видяхте…

— Но такава болест няма — каза Мигрен.

Стана тихо. Астрогаторът се колебаеше:

— Резултатите от некротичните прослушвания не винаги са точни, но сега… Не знам дали няма още повече да ни объркат. Доктор Сакс…

Неврофизиологът разказа за изображението, открито в мозъка на замръзналия и за сричките, които бяха останали в слуховата му памет. Това предизвика истинска буря от въпроси. Под кръстосания им огън попадна даже и Рохан, като един от участниците в експеримента.

— Петънцата по изображението могат да се свържат с „мушичките“ — каза Гаарб. — Може екипажът да е бил нападнат от някакви отровни насекоми — в края на краищата никак не е лесно да се открият следи от малки ухапвания по мумифицираната кожа. А този в анабиозното помещение просто да се е опитал да се скрие от насекомите…

— Но защо преди смъртта си той е получил пълна амнезия?

— Тоест загубване на паметта, така ли? А това точно ли е установено?

— Дотолкова, доколкото са точни некротичните изследвания.

— А какво ще кажете за хипотезата за насекомите?

— Нека по този въпрос се изкаже Лауда.

Главният палеобиолог на експедицията стана.

— Всеки, поне малко запознат с биологията знае, че животът или създава огромни различия от форми, или въобще не възниква. Насекоми не биха могли да се появят без едновременното развитие на растения, на други организми, на безгръбначни и т.н. Няма да ви излагам общата теория на еволюцията. Мисля, достатъчно е да ви уверя, че това е невъзможно. Тук няма нито отровни мухи, нито други членестоноги, като насекоми или паякообразни. Нито някакви сродни форми.

— Но може тези насекоми да са били донесени от другаде… например от планетите на Новата — упорствуваше Балмин.

Всички заговориха едновременно.

— Приятели! — каза Сарнер. — Знам за какво намеква Балмин. За предположението на Гралев за лиряните. Добре. Щом са ни нужни налудничави хипотези, тъй да бъде. Да предположим дори и това: че някакъв кораб от планетите на Новата е докарал тамошни насекоми… Нека кажат биолозите: могли ли са те да се приспособят към местните условия.

— Но дори и най-налудничавата хипотеза трябва да обяснява всичко — каза от мястото си Лауда. — Тя трябва да обясни и от какво е разядена външната броня на „Кондор“. Или мислите, че някакви насекоми са се приспособили да се хранят с молибденова сплав? Тя е едно от най-твърдите вещества в Космоса. Кажете, Петерсен, с какво би могла да се надупчи такава броня?

— Може да се надупчи, но съвсем леко, с диамант — отговори заместник-главният инженер. — Но за това са нужни тонове свредели и хиляда часа. По-скоро — с неорганични киселини. И то, ако се действува при температура най-малко две хиляди градуса и в присъствието на съответни катализатори.

— А от какво според вас все пак е повредена бронята на „Кондор“?

— Нямам понятие. Впечатлението е такова, сякаш той е лежал в киселинна баня при необходимата температура. Но как е станало това без плазмена дъга, без катализатори — не мога да си представя.

— Мисля, че няма смисъл да продължаваме дискусиите — каза мълчащият досега астрогатор. — Може би е още рано. Не ни остава нищо друго, освен да продължим изследванията. Ще се разделим на три групи. Едната ще се заеме с развалините. Другата — с „Кондор“, а третата ще направи няколко пътешествия навътре в западната пустиня. Това е пределът на нашите възможности, тъй като не можем да отделим повече от четиринадесет енергостанции, а третата степен е задължителна, както и досега…