Станислав Лем
Непобедимият (2)

Всред развалините

„Непобедимият“ кацна на около шест километра от „града“. От командната кабина „градът“ се виждаше доста добре. Впечатлението, че „зданията“ са изкуствени, беше по-силно, отколкото при изучаването на снимките. Ъгловати, с различна височина, доста по-широки в основата, отколкото горе, те се простираха на много километри, черно-сиви, тук-там с метален блясък. Даже най-силните телескопи не даваха възможност да се различат някакви подробности; изглеждаше само, че повечето „здания“ са осеяни с дупки като решето.

Този път пукотът на изстиващите дюзи още не бе престанал и от кораба се подадоха платформата и кабината на външния подемник. Веригата от подвижни енергостанции се затвори около „Непобедимия“. После под защитата на силовото поле изпълзяха пет всъдехода и два пъти по-големият от тях самоходен излъчвател на антиматерия. Командир на оперативната група бе Рохан. Той стоеше изправен в откритата кула на първия всъдеход, като очакваше кога по заповед от „Непобедимия“ ще се отвори проходът в силовата защита. Два инфоробота изстреляха от двете най-близки възвишения няколко негаснещи зелени ракети, с които очертаха пътя, и малката експедиция начело с колата на Рохан, потегли напред.

Басовете на моторите запяха, фонтани пясък заизскачаха изпод колелата на гигантите, отпред на двеста метра пред главния всъдеход летеше разузнавателен робот, приличащ на плоска чиния. Сенките от машините ставаха все по-дълги. Наближаваше залез. След двадесет минути колоната достигна първите развалини.

Това, което бяха нарекли „град“, в действителност не приличаше на нито един от земните градове. Тъмни масиви с грапава повърхност, засипани от подвижните дюни, конструкции с форми, които не се поддаваха на никакво определение. Нямаше прозорци, врати, нито дори стени. Едни изглеждаха като нагънати, стърчащи в различни посоки заплетени мрежи с надебелявания на съединителните места. Други напомняха сложни пространствени арабески, каквито бяха създали взаимно проникващи пчелни пити или решета с триъгълни и петоъгълни дупки. Във всеки по-голям елемент и във всяка видима плоскост можеше да се открие някаква закономерност, не както при кристалите, но повтаряща се безспорно в определен ритъм. Някои конструкции, образувани от нещо като призматични, гъсто преплетени клони (но тези клони не растяха свободно, както у дърветата или храстите, а съставяха или част от дъга, или от две извити в противоположни посоки спирали) стърчаха вертикално нагоре направо от пясъка. Срещаха се и наклонени, наподобяващи рамената на подвижен мост плоскости. Ветровете, които духаха очевидно най-често от север, бяха натрупали върху всички хоризонтални и полегати плоскости сипкав пясък, тъй че отдалеч много от развалините напомняха невисоки пирамиди със срязани върхове. Но отблизо ясно се виждаше, че гладките повърхности всъщност представляват система от разклонени, островърхи стъбла и листенца, на места толкова плътно преплетени, че по тях се беше задържал пясък.

На Рохан му се стори, че това са някакви кубически пирамидални отломки от скали, покрити с мъртва, изсъхнала растителност. Но и това впечатление изчезваше от разстояние няколко крачки: в целия хаос от развалини прозираше някаква правилност, чужда на природните форми. Развалините не бяха монолитни, през пролуките можеше да се надзърне вътре. Отвсякъде лъхаше на пустош и мъртвило. Въртящите се антени, ултразвуковите микрофони, индикаторите на излъчвания не даваха никакви сигнали.

Експедицията спря при една тектонична пукнатина, широка около сто метра, вероятно много дълбока, тъй като пясъчните водопади не бяха успели да я запълнят. Рохан изпрати на отсрещната страна летящ робот-разузнавач. Те наблюдаваха на екрана всичко, което виждаше роботът със своите телеобективи — картината беше същата. Рохан се посъветва с Балмин и физика Гралев. Тримата решиха да огледат подробно няколко развалини.

Най-напред опитаха да определят с ултразвукови сонди дебелината на пясъчния слой, който покриваше „улиците“ на мъртвия „град“. Резултатите от отделните измервания не съвпадаха, но можеше да се приеме, че дебелината на пясъчния слой е от седем до дванадесет метра. Когато навлизаха навътре в развалините, се случи малко приключение. Крайната лява енергостанция, навярно в резултат на малка курсова грешка, бе увеличила доста радиуса на силовото поле и то закачи наклонената остроъгълна надупчена като решето „постройка“. Съединеният с показателя на изразходваната мощност излъчвател на антиматерия, включен от някого на автоматично действие в случай на атака, бе преценил скока в изразходваната мощност като сигнал, че е направен опит да се пробие силовото поле и даде изстрел по развалините. Цялата горна част на наклонената „постройка“, висока колкото земен небостъргач, загуби мръсночерния си цвят, нажежи се, засвети ослепително и в следващия миг се превърна в съскащ поток. Експедицията не пострада, защото струите се плъзнаха по повърхността на невидимия купол на силовата защита и се изпариха още преди да достигнат почвата. Но броячите, зарегистрирали предизвиканата от анихилацията повишена радиоактивност, включиха автоматично тревога и Рохан, проклинайки всичко на света, загуби доста време, докато отмени тревогата и обясни на „Непобедимия“ причината за избухналите пламъци.

— Сега поне знаем, че това е метал, вероятно стомана с примеси от волфрам и никел — съобщи Балмин, който се бе възползвал от случая да направи спектрален анализ на пламъка, обхванал развалините.

— Можете ли да определите възрастта? — запита Рохан.

— Мога само да кажа, че е дяволски стар. Дяволски стар — повтори Балмин.

— Трябва да се изследва по-добре… И няма защо да искаме разрешение от стареца — каза Рохан с внезапна решителност.

Те се спряха при един сложен обект, образуван от няколко събиращи се в центъра плоскости. Фасадата на „постройката“ образуваха триъгълни плочи, поддържани от система дебели подпори. Хората се опитаха да надзърнат с помощта на силни фарове във вътрешността на „постройката“ — навътре гората от преплетени пръти ставаше все по-гъста и приличаше на гигантско кълбо от кабели. Опитите да открият в тях следи от електрически ток, поляризация, остатъчен магнетизъм или радиоактивност не дадоха никакви резултати.

— Какво ли могат да представляват тези дяволски джунгли?!

Рохан стоеше заедно с Балмин на заобиколената от ниски перила платформа на робота, който висеше на петнадесетина метра над „постройката“.

— Как мислите, Балмин, какво може да представляват? — отново запита Рохан.

— Не съм ясновидец — отвърна ученият. — Но струва ми се, че това не са жилища. Развалини на жилища на каквито и да е било същества. Ако въобще може да се сравнят с нещо, те по-скоро ми приличат на машини.

— Как на машини? На какви? На информационни? А може това да е било нещо като електронен мозък…

— Не. Тук не е имало никакви електрически вериги. Къде виждате нещо, което да прилича на изключватели, изолатори, на екрани?

— Може да са изгорели. Може да ги е унищожил огън. Та в края на краищата това са развалини — отвърна неуверено Рохан.

— Възможно — неочаквано се съгласи Балмин.

— И какво да докладвам на астрогатора?

— Най-добре му покажете цялата тая бъркотия.

— Да, не прилича на град… — изведнъж произнесе Рохан.

— Във всеки случай не на такъв, какъвто можем да си въобразим. Тук не са живели нито човекоподобни същества, нито дори малко прилични на тях. А животът в океана е много близък до земния. Следователно логично е и на сушата да има такъв живот. Може би ще ви прозвучи много неправдоподобно, но, изглежда, нещо не е допуснало животът да се развие на сушата.

— Нали знаете, че дзета на Лира е избухнала преди няколко милиона години. Възможно е смъртоносните й лъчения да са унищожили живота на сушата, а в дълбочините на океана живите организми да са оцелели.

— Ако излъчването е било такова, както казвате, щяхме да открием някакви следи и освен това за милион години еволюцията отново щеше да създаде някои форми; естествено не би могло да има гръбначни, но поне най-примитивни форми… край брега. Забелязахте ли, че брегът е съвсем мъртъв?

— Забелязах. Това наистина ли има такова голямо значение?

— Решаващо. Животът по правило възниква най-напред по крайбрежните плитчини и едва по-късно навлиза в океана. Мисля, че нещо не позволява и досега на живота да излезе на сушата.

— Защо?

— Защото рибите се боят от сондите. На планетите, които познавам, никакви животни не се боят от апаратите. Те никога не се боят от нещо, което не са виждали.

— Искате да кажете, че вече са виждали сонди?

— Не знам какво са виждали. Но защо им е магниточувствителен орган?

— Идиотска история — промърмори Рохан. — Освен това не виждам каква връзка може да има между тези джунгли и изчезването на „Кондор“. Та всичко е абсолютно мъртво.

— Не винаги е било така.

— Преди хиляда години може би, но не и преди няколко… Повече няма какво да правим тук. Да се връщаме.

Когато слязоха при другите, Рохан заповяда на техника да включи телекамерите, за да предадат цялата картина на „Непобедимия“, и влезе в кабината на всъдехода с учените. След като продухаха миниатюрното помещение с кислород, те похапнаха и пиха кафе от термосите.

— Това ми напомня нещо — неочаквано заговори Гралев, като завинтваше капака на термоса. — Бих ви разказал, но при условие, че няма да се отнесете прекалено сериозно към думите ми.

— Достатъчно е, че все пак ви напомня нещо — отвърна Рохан. — И какво точно?

— Бях чувал една история… нещо като приказка… За лиряните…

— Това не е приказка. Те наистина са съществували. За тях има цяла монография от Ахрамян — забеляза Рохан.

Зад гърба на Гралев светна лампичка, сигнал, че е установена пряка връзка с „Непобедимия“.

— Да, Пейн допускаше, че някои от лиряните са успели да се спасят. Но това сигурно не е истина. Всички са загинали при избухването на Новата.

— Не съм чел книгата на Ахрамян, но съм чувал, че при опитите си да се спасят лиряните са изпращали кораби към всички планети на близките до тях звезди. Те вече са познавали субсветлинната астронавтика. А шестнадесет светлинни години не са чак толкова голямо разстояние. Може някой техен кораб да е кацнал тук…

— Допускаш, че те са тук? Тоест техните потомци?

— Не знам. Просто свързвам тези развалини с тях. Те биха могли да ги построят.

— А как са изглеждали лиряните? — запита Рохан. — Били ли са човекоподобни?

— Ахрамян счита, че да — отвърна Балмин. — Но това е само хипотеза. От тях е останало по-малко, отколкото от австралопитека.

— Странно…

— Никак не е странно. Планетата им се е намирала повече от десетки хиляди години в хромосферата на Новата. Понякога температурата на повърхността е надвишавала десет хиляди градуса. Даже гранитът на долните слоеве на кората съвсем се е видоизменил. От океана не е останало и следа, цялата планета се е изпекла в огъня. Помисли само, стотина века вътре в пожара на Новата!

— Лиряните тук? Но защо се крият? И къде са?

— Може да са вече измрели. Впрочем не искайте от мен твърде много. Просто казах това, което ми дойде на ум.

Стана тихо. На пулта за управление светна сигнал. Рохан се надигна и взе слушалките.

— Да, аз съм… Какво? А, вие ли сте? Да! Да! Слушам… Добре, тръгваме! — Той се обърна. — Втората група е намерила „Кондор“… На триста километра оттук…