Джордж Р. Р. Мартин
Хляб и риба (3)

Разговорът им беше прекалено важен, за да се осъществи дори по защитен телевизионен канал. Вандийнците винаги откриваха начин да пробият щитовете им и да декодират сигнала. Жосен Раел бе заповядал на Толи Мюн също да присъства на срещата. Той смяташе присъствието й за наложително, защото по-добре разбираше Тъф, а и първа се беше срещнала с него. Възражението й, че не понася гравитацията, бе посрещнато с насмешка. Толи за първи път взе асансьора до повърхността, за първи път от много години, чийто брой не искаше да си спомни. След това се качи на въздушно такси до най-високия етаж на кулата, където се помещаваше Висшия съвет.

Голямата, проветрива стая имаше определено спартанско излъчване. Заемаше се от огромна овална маса за конференции и повърхността й представляваше видеомонитор. Жосен Раел седеше на централното място в черен стол с висока облегалка, а над главата му се въртеше триизмерен глобус на планетата.

— Портмастър Мюн — кимна й той за поздрав и й посочи празно място, до което тя стигна с мъка.

Стаята бе претъпкана със силните хора на деня — Вътрешният консул, елитът на технократската фракция, важни бюрократи. Половината й живот бе изминал, преди отново да я извикат на планетата. Толи Мюн редовно следеше новинарските хранилки и можеше да разпознае повечето хора — младия съветник по селското стопанство, заобиколен от своите помощници, няколко сътрудници по ботанически изследвания, океанско развитие и преработка на храни. Съветника по войната и неговия главен тактик-киборг. Транспортния администратор. Съветниците по вътрешна сигурност, наука и технологии, междузвездна търговия и индустрия, командира на Планетарната защитна флотилия и старшия офицер на планетарната полиция. Всички те кимнаха за поздрав при нейното влизане.

За своя чест, Жосен Раел този път се бе отказал от цялата формалност.

— Ти си прекарал цяла седмица с прожекциите на Тъф и с пробите на семената, които ни е предоставил — обърна се той към своя съветник. — Какво ще кажеш?

— Трудно може да се прецени с абсолютна точност — отговори анализаторът на информация. — Неговите проекти може да са изключително правилни, но и абсолютно неподходящи, базиращи се на грешни предположения. С акуратност мога да отговоря на този въпрос след няколко реколти, а това означава и няколко години. Тези неща, които Тъф е създал за нас, тези растения и животни са нови и напълно непознати за С’ютлам. Докато не натрупаме опит с тях и не видим как се развиват в с’ютламските условия, не можем да кажем дали ще донесат промяна.

— Ако изобщо донесат някаква — подхвърли ниска, квадратна жена, която бе съветник по вътрешна сигурност.

— Да, ако изобщо донесат някаква — повтори аналитикът.

— Смятам, че сте прекалено консервативен — намеси се съветникът по селското стопанство. Той беше най-младият човек в залата, отличаваше се с това, че беше много безочлив и говореше без заобикалки. В момента усмивката му бе толкова широка, че всеки момент можеше да разцепи лицето му на две. — Моите доклади са изключително положителни. — Пред него имаше цяла купчина кристални чипове и той бързо раздаде по един на всички присъстващи. След това сам пъхна своя в контролното табло на мястото си. Плоският екран, монтиран в масата светна и на блестящата му повърхност се появиха дълга редица от данни. — Това са нашите анализи на нещото, наречено омни-зърно. Невероятно, наистина невероятно! Генетично произведен хибрид и всяка негова част е годна за консумация. Стъблото израства на височина до кръста, също както неотревата. Има много високо съдържание на карбохидрати, хрупкава вътрешност, не е лошо с подправки, но основно се използва за фураж на хранителните животни. Реколтата е много по-добра, а като хранителен състав многократно превъзхожда нано-житото и с’ориза. Съвсем лесно е за транспортиране, запазва се вечно, без необходимост от замразяване, не се рони и е богато на протеин. Невероятно е, но дори и корените са ядивни грудки. Не само това, а и расте дяволски бързо и ще ни дава няколко реколти на година. Само предполагам, не съм правил точни изчисления, но ако засадим омни-зърно на площите, заети в момента от нано-жито, неотрева и с’ориз, ще получим три пъти повече калории.

— Но това е невъзможно! — възкликна Жосен Раел. — Трябва да има и някакви недостатъци. Звучи прекалено хубаво, за да е истина. Ако това омни-зърно действително е толкова добро, защо досега не сме чували нищо за него? Не вярвам Тъф да го е сглобил генетично през последния месец.

— Не, разбира се — отговори младият мъж. — Растението съществува от векове. Вярвате или не, открих данни за него в базата данни. Било е създадено от ЕИВ, за да се използва като фураж по време на война. Това нещо расте толкова бързо, че е идеално за случая, когато не си сигурен дали ти самият ще прибереш реколтата. Изобщо не е било одобрено от цивилните. Сметнали са, че вкусът му не е привлекателен. Не неприятен или ужасен, а по-скоро различен от този на познатите ни растения. Също така, много бързо изтощава почвата.

— Аха! — възкликна съветникът по вътрешната сигурност. — Значи е нещо като капан?

— Само по себе си, да. Първите пет години ще получим отлични реколти, а след това — катастрофа. Но Тъф ни е изпратил и някакви паразити. Невероятни неща! Суперчервеи, други аератори и някаква слузеста плесен, която живее в симбиоза с омни-зърното. Тези паразити живеят при растението, но без да му причиняват вреда, а само спомагат за растежа му. Хранят се с безполезни отпадъци от петролната индустрия, а след това бързо възстановяват и обогатяват почвата. — Той разпери ръце. — Това е най-невероятното откритие, за което съм чувал. Ако нашите екипи бяха постигнали същото, отдавна щяхме да сме във ваканция.

— А какво мислите за другите неща? — попита Жосен Раел, без да споделя ентусиазма на своя по-млад подчинен.

— Изключителни! Океаните! Никога не сме можели да ги използваме рационално. Получавали сме минимални калории, въпреки техните размери, а и последната администрация унищожи почти всички полезни животински видове със своите морски автоматични чистачки. Тъф ни предлага голям брой нови, бързо размножаващи се риби и разнообразие от планктон… — Той трескаво зарови в купчината пред себе си, откри необходимия му чип и го включи. — Ето! Това е планктонът. Ще полепне по морските линии, но това няма значение, деветдесет процента от промишлеността ни е под повърхността или високо във въздуха. Рибите ще го консумират, а при определени благоприятни условия, дебелината му може да достигне до три метра. Нещо като огромен сиво-зелен килим.

— Тревожна перспектива — намеси се съветникът по войната. — Може ли да се яде? Имам предвид — от хората?

— Не — ухили се агро-съветникът. — Но когато умре и се разложи, може да се използва като суров продукт за нашите хранителни фабрики. Така проблемът с изчерпването на петрола се решава.

От края на огромната маса се чу силен смях. Всички се обърнаха натам. Толи Мюн се кикотеше и не можеше да спре.

— Дяволите да ме вземат! — възкликна тя най-накрая. — Той все пак направи хляб и риба за всички ни.

— Не може да се каже, че планктонът е риба — отбеляза съветникът по селското стопанство.

— Нали живее в проклетия океан, значи е риба.

— Хляб и риба? Какво искате да кажете, Портмастър? — попита съветникът по индустрията.

— Продължавай с доклада си — намеси се нетърпеливо Жосен Раел. — Има ли още нещо?

Имаше още нещо. Имаше хранителен лишей, който растеше и на най-високите планини. Оцеляваше дори и при ниско съдържание на кислород и висока радиация.

— Ще използваме нови астероиди, подобни на Лардър, без да са необходими милиони калории, за да обработваме почвата.

Имаше годни за ядене паразитиращи лози, които щяха да завладеят наситените с изпарения екваториални блата и да изместят отровните растителни форми, които сега изобилстваха. Имаше зърнена култура, наречена снежен овес, която можеше да расте и в заснежената тундра. Подземни грудки, които пробиваха дори замръзналата земя под глетчерите и образуваха големи коренища, на които растяха месни орехи. Имаше генетично подобрени крави, прасета, кокошки и дори нова птица, за която Тъф твърдеше, че ще унищожи най-разпространения селскостопански вредител. Имаше седемдесет и девет вида ядивни гъби и плесени, които можеха да се отглеждат в тъмнината на подземните градове и да бъдат подхранвани с отпадъчни продукти.

Съветникът свърши с доклада си и в залата настъпи гробна тишина.

— Той спечели — каза усмихнато Толи Мюн. Всички погледи бяха насочени към Жосен Раел и никой не й обърна внимание. Само че тя не мислеше да стои и да играе на политика. — Дяволите да ме вземат! Той наистина го направи!

— Все още не знаем това — възрази уредникът на базите с данни.

— Ще изминат години, докато можем да направим по-пълни статистики — каза аналитикът.

— Сигурно има някакъв капан — предупреди съветникът по войната. — Трябва да бъдем предпазливи.

— О, я вървете по дяволите! — извика Толи Мюн. — Тъф доказа…

— Портмастър — прекъсна я рязко Жосен Раел.

Толи Мюн си затвори устата. Никога не го бе чувала да държи подобен тон. Всички други също се обърнаха да го погледнат.

Жосен Раел извади кърпата си и избърса потта от челото си.

— Хевиланд Тъф без никакво съмнение доказа, че „Ноев ковчег“ е прекалено ценен за нас, за да го оставим да си тръгне. Смятам, че сега трябва да обсъдим кой е най-добрият начин да му го отнемем, с минимални живи загуби и без излишни дипломатически усложнения. — Той се обърна към съветника по вътрешната сигурност.

Толи Мюн мълчаливо слушаше нейния доклад и последвалите едночасови дискусии. Всички говореха за тактиката, за подходящите дипломатически отношения, за това как максимално да бъдат използвани възможностите на „Ноев ковчег“, кое правителствено ведомство да го получи, какво да кажат на новинарските хранилки. Дискусията обещаваше да продължи до малките часове на нощта, но Жосен Раел каза, че няма да разпусне събранието, докато и последният въпрос не е уреден. Поръчана беше храна, поискани и изпратени бяха доклади, извикани и освободени бяха помощници и подчинени. По-късно Жосен Раел даде заповед никой по никаква причина да не ги безпокои. Толи Мюн слушаше мълчаливо. Най-накрая тя със залитане се изправи на крака.

— Извинете ме… това е от проклетата гравитация. Не съм свикнала с нея. Къде е най-близкият санит… санитарен… зел?

— Разбира се, Портмастър — каза Жосен Раел. — Излизаш вън, тръгваш по левия коридор, четвъртата врата надолу.

— Благодаря. — Те продължиха да говорят, а Толи се измъкна навън. Можеше да чуе бръмченето на гласовете им и през вратата. Отпред имаше дежурен полицай. Тя му кимна за поздрав и тръгна надясно. Щом се скри от очите му, побягна с всички сили.

 

 

На покрива на кулата тя принудително нае едно въздушно такси.

— Асансьора! — заповяда тя и му показа специалната си приоритетна лента. — Настъпи здраво педалите!

На терминала имаше влак, който тръгваше след няколко минути. Беше пълен. Толи хлътна в звездокласния салон.

— Извънредно положение в паяжината. Трябва веднага да се върна горе — обясни тя.

Тръбо-влакът направи рекордно изкачване, все пак тя беше Мама Паяк, а когато слезе, очакваше я и служебна шейна, която я закара до апартамента й.

Толи се втурна в стаята си, изолира херметично вратата и включи комуникатора. Тя зададе код с лицето на своя заместник и се опита да стигне до Жосен Раел.

— Много съжалявам — каза компютърът с кибернетично съчувствие. — В момента той е на събрание. Ако желаете, можете да оставите съобщение.

— Не — каза бързо тя и прекъсна връзката. Веднага кодира своето лице и го изпрати на ръководителя по ремонта на „Ноев ковчег“.

— Как са нещата при вас, Фракър?

Мъжът, който се появи на екрана, изглеждаше смъртно уморен, но се насили да се усмихне.

— Справяме се отлично, Мама. Според последни изчисления, деветдесет и един процента от работата е свършена. Ще приключим най-много след шест, седем дни и ще остане само почистването.

— Работата приключва сега — заяви Толи Мюн.

— Какво!? — попита учудено той.

— Тъф ни е лъгал през цялото време — излъга хладнокръвно тя. — Той е мошеник, проклет изрод, който злоупотреби с доверието ми. Изтеглям веднага всички работни екипи.

— Не разбирам, Мама…

— Съжалявам. Подробностите са строго поверителни, Фракър. Нали знаеш как стават тези неща. Хайде, слизайте всички от кораба. Паяци, кибертехнолози, охрана, всички, нали разбираш? Давам ви един час, а след това идвам да проверя. Ако открия някой, освен Тъф и проклетия му паразит, ще изстрелям ректума му на Лардър по-бързо, отколкото може да каже Стоманената вдовица. Разбра ли ме добре?

— Ъм, да.

— Казах сега! — сряза го Толи Мюн. — Размърдай се, Фракър.

Тя изчисти екрана, включи първостепенен защитен екран и отправи последното си обаждане. Хевиланд Тъф успя да я вбеси още един път. Той беше инструктирал компютъра си да не го безпокои, докато дремне и на нея й бяха нужни петнадесет безценни минути, за да убеди проклетата машина, че това е спешно обаждане.

— Портмастър Мюн — поздрави я най-после Тъф, когато образът му се появи на екрана. Облечен беше в абсурден мъхест халат, който бе завързан около изпъкналия му корем. — На какво дължа изключителното удоволствие да ми се обадите?

— Работата е деветдесет и един процента приключена — отговори Толи Мюн. — Имаш всичко най-важно. С останалите дреболии ще трябва да се примириш. Паяците ми ще офейкат от тази гробница след… четиридесет минути. След това искам да изчезнеш от станцията, Тъф.

— Наистина — каза Хевиланд Тъф.

— Готов си за пътуване. Ще разрушиш дока, но няма време да го свалим, а и това е малка цена за всичко, което направи за нас. Включи на скорост и излез от системата. Не поглеждай през рамо, освен ако не искаш да се превърнеш в проклет стълб от сол.

— Не мисля, че разбирам.

Толи Мюн въздъхна тежко.

— Аз също, Тъф. Аз също не разбирам. Но недей да спориш с мен. Подготви се за заминаване.

— Мога ли да направя предположението, че вашият Висш съвет е намерил моето скромно предложение за потенциален изход от създалото се кризисно положение? Ако това наистина е така, бих желал да бъда определен за победител в нашия залог.

Тя изохка.

— Да, щом това искаш да чуеш, ти, паразит с паразит. Те полудяха по омни-зърното, слузестата плесен, всичко беше блестящо. Ти си гений, ти си великолепен. Това достатъчно ли ти е? Сега се размърдай, Тъф, защото всеки момент някой може да зададе въпрос на стария, болен Портмастър, а той не е там, за да му отговори.

— Вашата прибързаност ме оставя в състояние на обърканост — поклати глава Хевиланд Тъф и грижливо скръсти ръце над корема си.

— Тъф — изсъска през стиснатите си зъби Толи Мюн, — ти спечели проклетия облог, но ще загубиш кораба си, ако не се събудиш и не се научиш как да танцуваш. Хайде, размърдай се! Трябва ли всичко да ти изпея, Тъф? Добре, по дяволите! Предателство, Тъф. Жестокост. Подлост. Точно в този момент Висшият съвет на С’ютлам обсъжда последните подробности по плана как да бъде заграбен „Ноев ковчег“, а ти да бъдеш ликвидиран. Когато тръгнах, спореха кой освежител за въздух ще е най-подходящ. Сега разбра ли ме?! След като свършат с приказките, а това вече може и да е станало, ще издадат заповеди. Докато се осъзнаеш, ще бъдеш обграден от вакуумни шейни и нервнопаралитични пистолети. Планетарната защитна флотилия има четири кораба „защитен клас“ и два дреднаута в паяжината. Ако те бъдат вдигнати по тревога, няма да имаш възможност да се измъкнеш. Не искам някаква проклета космическа битка да руши станцията и да избива хората ми.

— Напълно разбираемо нежелание — каза Тъф. — В такъв случай, аз ще започна незабавно изпълнение и ще програмирам системата за излитане. Все пак, съществува малък проблем.

— Какъв? — попита изнервено Толи Мюн.

— Бъркотия все още се намира под вашето опекунство. Не мога да напусна Порт С’ютлам, ако тя не ми бъде върната невредима.

— Забрави проклетата котка!

— Селективната памет не е сред моите особености — каза Тъф. — Аз изпълних всяка част от нашата договореност. Вие трябва да върнете Бъркотия или грубо да нарушите договора.

— Не мога — отвърна ядосано Толи Мюн. — Всяка муха, паяк и червей в станцията знае, че проклетата котка ни е заложник. Ако изляза извън стаята с Бъркотия в ръка, всички веднага ще разберат. Останеш ли да чакаш котката, рискуваш всичко.

— Въпреки това — каза Тъф. — Страхувам се, че трябва да настоявам.

— Върви по дяволите! — изруга Портмастър Мюн и изчисти образа му от екрана с едно-единствено рязко движение.

 

 

Когато стигна до атриума на хотел „Уърлдвю“, хотелиерът я посрещна с широка усмивка.

— Портмастър! — възкликна щастливо той. — Радвам се да ви видя. Знаете ли, че ви търсят навсякъде? Ако искате, можете да приемете връзката в моя офис.

— Съжалявам — каза тя, — но имам неотложна работа. Ще се свържа от моята стая. — Бързо премина покрай него и се насочи към асансьорите. Пред вратата на стаята имаше двама пазачи, които самата тя бе поставила.

— Портмастър Мюн — каза единият. — Беше ми заповядано да ви чакаме. Трябва веднага да се обадите в охранителната служба.

— Разбира се — отговори тя. — А сега вие двамата слезте в преддверието.

— Защо, има някакъв проблем ли?

— Да, голям. Възникна някакво сбиване и персоналът не може да се справи.

— Ще се погрижим за това, Мама. — Двамата се затичаха по коридора.

Толи Мюн бързо хлътна в стаята. Щом влезе вътре, въздъхна облекчено. Тук имаше само една четвърт гравитационно притегляне, което бе за предпочитане пред максималното „G“ в останалите части на хотела. Стаята се намираше на последния етаж в кулата. Отгоре, над прозрачното дебело стъкло от стоманопластмаса, беше огромният планетен глобус, скалистата повърхност на Паякодом и блестящите нишки на паяжината. Можеше дори да види и сребристата точица на „Ноев ковчег“, в момента осветен от С’юзвездата.

Бъркотия беше заспала на един от меките дивани, близо до прозореца, но щом я усети че влиза, я посрещна със силно, доволно мъркане.

— И аз се радвам да те видя — каза Толи Мюн и грабна животното. — Но сега трябва да те изкарам оттук. — Огледа се за нещо, в което може да скрие заложничката си.

Комуникаторът започна да пищи, но тя не му обърна внимание.

— По дяволите! — изруга Толи Мюн. Трябваше да намери нещо, в което да скрие котката, но не можеше да се сети какво. Опита се да я увие в хавлиена кърпа, но Бъркотия не посрещна добре тази идея.

Комуникаторът се включи сам, явно кодът му беше преодолян от охраната. Началникът на вътрешната охрана на станцията я гледаше втренчено.

— Портмастър Мюн — започна той, а Толи се питаше колко ли време ще е необходимо, докато всичко му стане ясно. — Най-после ви открих. Първият съветник вярва, че имате някакви затруднения. Какъв е проблемът?

— Няма такъв. А има ли някаква причина така грубо да се вмъквате в личния ми живот, Данжа?

— Моите извинения, Мама. Само изпълнявам заповеди. Бях инструктиран да ви открия и да съобщя на Първия съветник точните ви координати.

— Тогава го направи — каза Толи Мюн.

Мъжът се извини още веднъж и екранът угасна. Очевидно все още никой не знаеше, че е издала заповед всички работници да напуснат „Ноев ковчег“. „Добре!“ — каза си тя и това й вдъхна повече увереност. Загуби още десет минути в търсене и най-накрая се предаде. Трябваше да излезе да реквизира вакуумна шейна, „кожен костюм“ за себе си и подходяща клетка за животното. Отвори вратата и видя… двамата гардове тичаха този път срещу нея. Тя рязко се обърна назад и Бъркотия измяука уплашено.

Толи Мюн затръшна вратата, заключи я три пъти и активира личната защита. Това не попречи на гардовете да започнат да тропат.

— Портмастър Мюн — извика единият от тях. — Долу нямаше сбиване. Отворете, трябва да говорим.

— Махайте се! Заповед!

— Съжалявам, Мама. Искат да занесем котката долу. Лично нареждане на Първия съветник.

Зад нея комуникаторът отново се включи. Този път това беше съветникът по вътрешна сигурност.

— Толи Мюн, трябва да бъдете разпитана. Отворете вратата и се предайте!

— Нали съм тук? Задай проклетите си въпроси — сряза я Толи Мюн. Гардовете продължиха да блъскат по вратата.

— Обяснете завръщането си в станцията — каза жената от екрана.

— Аз работя тук — отговори мило Толи.

— Действията ви не съответстват на това твърдение. Те не са били одобрени от Първия съветник.

— А действията на Първия съветник били ли са одобрени от мен? — Бъркотия изсъска срещу екрана.

— Моля оставете се да бъдете арестувана.

— Предпочитам да не го правя. — Тя грабна една малка, но масивна масичка и я запрати срещу екрана. Лицето на съветника по вътрешна сигурност изчезна сред фойерверк от искри и парчета стъкло.

Гардовете отвън откриха кода на вратата, но тя бързо го промени, използвайки правомощията си на портмастър. Някой от мъжете изпсува.

— Мама — обади се другият, — това с нищо няма да ви помогне. Отворете веднага! Няма откъде другаде да излезете, а и само след десет минути вашите правомощия ще бъдат отменени.

Толи Мюн осъзнаваше, че той е дяволски прав. Тя беше в капан и скоро всичко щеше да свърши. Огледа се безпомощно наоколо, търсейки подходящо оръжие или изход. Такива нямаше.

Погледна нагоре към огрения от слънчева светлина „Ноев ковчег“. Надяваше се Тъф да има достатъчно здрав разум да затвори всички шлюзове, след като и последният паяк се махне. „Дали ще си тръгне без Бъркотия?“

— Всичко това е само заради теб — въздъхна тя и погали черно-бялата козина на животното.

— Да вкараме малко газ вътре — предложи единият от гардовете. — Все пак в стаята има гравитация.

Толи Мюн се усмихна.

Тя остави Бъркотия на дивана, стъпи на един стол и отвори капака на аварийната сензорна кутия. Доста отдавна не беше вършила никаква техническа работа. Отне й няколко минути да проследи веригите и да открие начин да накара сензора да смята, че един от прозорците е счупен. Когато най-после успя, в стаята зави мощна сирена, карайки ушите й да заглъхнат. Около вратата се чу съскане от изолационния материал, който под налягане запълваше фугите й. Гравитацията изчезна, въздухът престана да циркулира, а на една от стените се отвори капакът на аварийното табло.

Толи Мюн се придвижи бързо натам. Вътре имаше реактивни двигатели, дихателни пакети и „кожени костюми“. Тя веднага облече един и се обърна към котката.

— Хайде, ела тук! — Животното не изглеждаше очаровано от шума и паниката около себе си. — Внимателно, не си пускай ноктите.

Толи пъхна Бъркотия в един шлем, прикачи го за костюма, сложи дихателния пакет и усили вътрешното налягане до максималното възможно. „Коженият костюм“ се изду като балон. Котката изпробва ноктите си срещу материята и жално измяука.

— Съжалявам, ще потърпиш малко — каза Толи и я остави да се носи свободно из въздуха. После извади от таблото лазерно фенерче и тръгна към прозореца.

— Стори ми се, някой каза, че това е фалшива тревога — обърна се тя към вратата.

 

 

— Може би ще желаете да дегустирате малко топло гъбено вино? — попита Хевиланд Тъф. Бъркотия усилено се галеше в краката му. Хаос седеше на рамото му, размахваше дългата си сива опашка, гледаше към нея и явно си задаваше въпроса: „Коя пък беше тая?“ — Изглеждате ми уморена.

— Уморена ли?! — засмя се Толи Мюн. — Току-що прекосих няколко десетки километра открито пространство от хотела дотук. Летях единствено с малки реактивни двигатели и на всичкото отгоре влачех котка, облечена в надут „кожен костюм“. Успях да се измъкна на първия охранителен отряд, който излетя от дока. Повредих с лазерното фенерче шейната на втората двойка, която се приближи прекалено много до мен. Не забравяй, че през цялото време влачех проклетата котка. След това прекарах половин час в лазене по кораба. Чуках по корпуса като откачена и гледах как станцията кипи от активност. Два пъти изпусках котката и се налагаше да я догонвам, за да не отлети на С’ютлам. Тогава и проклетият дреднаут се приближи към мен. Трябваше да се радвам на тръпката и напрежението в минутите, в които се чудех кога ли ще вдигнеш защитната си сфера и щях от няколко метра да се насладя на пиротехническото шоу, ако флотилията решеше да изпробва защитните ти екрани. Имах предостатъчно време да чукам по корпуса и да лазя по него като някакъв проклет паразит по гърба на огромно животно. Дори си говорехме с Бъркотия, какво ще правим, когато дойде следващата вълна от вакуумни шейни. Решихме аз да им говоря строго, а тя да използва момента и да им издере очите. Най-после ти ни забеляза и ни прибра вътре, точно когато отсреща приготвяха плазмените торпеда. А сега само отбелязваш, че може да съм изморена.

— Няма нужда от подобен сарказъм — поклати глава Хевиланд Тъф.

— Имаш ли вакуумна шейна? — изръмжа Толи Мюн.

— Вашите екипи изоставиха четири по време на прибързаното си напускане.

— Добре, ще взема едната. — Тя хвърли поглед върху контролното табло и разбра, че Тъф най-после е изтеглил кораба от доковете. — Какво става отвън?

— Флотилията продължава безмилостно да ме преследва — обясни Тъф. — Дреднаутите „Двойна спирала“ и „Чарлз Дарвин“ са плътно зад мен, следвани от защитния си ескорт. Какафония от кресливи командирски гласове отправя към мен груби заплахи, подли настойчиви молби и неприветливи смъртоносни закани. Техните усилия ще останат напразни. Вашите паяци възстановиха отлично, до пълна функционалност защитните ми екрани и те нямат равностойно или по-мощно с’ютламско оръжие, което да им противостои.

— Не ги изпробвай — кисело го посъветва Толи Мюн. — Щом си тръгна, веднага включи на скорост и изчезвай оттук.

— Добре звучащо предложение — съгласи се Хевиланд Тъф.

Толи Мюн огледа дългата редица от видеоекрани в дългата и тясна комуникационна стая, която сега бе преоборудвана в контролен център на Тъф. Потънала в стола си и смачкана от гравитацията, тя изведнъж се почувства много по-стара.

— Какво ще стане с вас? — попита Тъф.

Толи Мюн се обърна, за да го погледне.

— На този въпрос има много отговори. Немилост и позор. Арест. Може би съдебен процес за предателство. Не се тревожи, няма да ме екзекутират. Екзекуцията е анти-живот. Предполагам, че могат да ме пратят и в поправителна ферма на Лардър.

— Разбирам — кимна Хевиланд Тъф. — Може би бихте желали да размислите над моето предложение да ви осигуря транспорт извън С’ютламската система. За мен ще е само удоволствие да ви закарам до Скраймир или Света на Хенри. Ако искате да се отдалечите още повече от вашите неприятели, разбрах, че Вагабонт е много приятен по време на дългите си пролети.

— Изпращаш ме на вечно заточение под гравитация. Не, благодаря — каза тя. — Това е моята планета, Тъф. И моите проклети хора. Ще се върна там, пък каквото ще да става. Между другото, не мисли, че толкова лесно ще се откачиш. Ти ми дължиш, Тъф…

— Трийсет и четири милиона стандарта, доколкото си спомням — прекъсна я Тъф. Тя само се ухили — Госпожо, нали няма да е много нахално да попитам…

— Не го направих заради теб — отговори набързо Толи Мюн.

Тъф премигна учудено.

— Моите извинения, ако смятате, че си пъхам носа във вашите работи. Нямам такова намерение. Но се страхувам, че любопитството е най-големият ми грях и точно то сега ме кара да попитам — защо го направихте?

Портмастър Толи Мюн вдигна рамене.

— Ако искаш вярвай, но го направих заради Жосен Раел.

— Първия съветник? — попита Тъф и премигна.

— Да, заради него и другите. Познавах Жосен още преди да започне политическата си кариера. Не беше лош човек, Тъф. Той не е от лошите. Никой от тях не е лош. Те са порядъчни мъже и жени, даващи всичко от себе си. Единственото, което искат да направят, е да нахранят децата си.

— Не мисля, че разбирам вашата логика — каза Тъф.

— Аз присъствах на тази среща, Тъф. Седях, слушах ги как говорят и видях какво е направил „Ноев ковчег“ с тях. Преди това те бяха честни, достойни, етични хора, а сега се бяха превърнали в лъжци и мошеници. Преди вярваха в мира, а сега говореха как насилствено да ти отнемат кораба. Тяхното кредо е основано на светата неприкосновеност на човешкия живот, а сега презрително говореха колко хора трябва да убият — и щяха да започнат с теб. Изучавал ли си някога история, Тъф?

— Не мога да твърдя, че съм експерт в тази област, но имам определени познания за това, което се е случило преди нас.

— Има една древна поговорка, Тъф. Дошла е от старата Земя. „Властта корумпира, а абсолютната власт корумпира абсолютно.“

Хевиланд Тъф не каза нищо. Бъркотия скочи на коленете му и се настани там. Той започна да гали козината й с голямата си бледа ръка.

— Мечтата да притежават „Ноев ковчег“ вече достатъчно корумпира моята планета — продължи Толи Мюн. — Какво, по дяволите, щеше да стане, ако наистина го притежавахме? Не искам никога да открия отговора на този въпрос.

— Наистина — каза Тъф. — Но веднага възниква друг въпрос.

— Какъв е той?

— Сега аз контролирам „Ноев ковчег“ и следователно имам почти абсолютна власт.

— О, да — съгласи се Толи Мюн.

Тъф не каза нищо и я зачака да продължи. Тя разтърси глава.

— Не знам. Вероятно изобщо не съм обмислила нещата. Изглежда съм вършила всичко импулсивно. Може би съм най-голямата проклета глупачка, която ще откриеш на няколко светлинни години разстояние.

— Не мисля, че сериозно вярвате в това — възрази Тъф.

— Възможно е да съм сметнала, че е по-добре ти да си корумпиран, отколкото моите хора. Може да съм си мислела, че ти си наивен и безобиден или съм действала инстинктивно. — Тя въздъхна. — Не съм сигурна дали има такова понятие като „неподкупен човек“, но ако наистина има, това си ти. И сигурно си проклетия последен останал такъв. Ти беше готов да загубиш всичко, само заради нея. — Тя се усмихна и посочи Бъркотия. — За една котка, един проклет паразит.

— Разбирам — каза Хевиланд Тъф.

Портмастър Толи Мюн уморено се изправи на крака.

— Е, вече е време да си тръгна и да отида да изнеса същата реч пред не толкова доброжелателна публика. Покажи ми къде са шейните и кажи на онези отвън, че излизам.

— Много добре — кимна Тъф. Той вдигна пръст. — Още един малък проблем остава да бъде разрешен. Вашите екипи не приключиха цялата работа, за която се бяхме уговорили. Не мисля, че е справедливо да заплатя пълната сума от трийсет и четири милиона стандарта. Предлагам да нанесем корекция. Приемлива ли изглежда за вас сумата от трийсет и три милиона и петстотин хиляди стандарта?

— Каква разлика има, нали не смяташ да се връщаш?

— Учтиво моля да промените това ваше мнение — погледна я Тъф.

— Но ние се опитахме да откраднем кораба ти — отбеляза Толи Мюн.

— Наистина. В такъв случай сумата от трийсет и три милиона ще бъде напълно достатъчна, а останалата част ще се смята за глоба.

— Нима наистина смяташ да се върнеш?

— След пет години — отговори Тъф. — Тогава трябва да направя първото плащане по моя заем. След този период ще можем и по-пълно да оценим ефекта и моя скромен принос в решаването на планетарните ви проблеми. А може би ще има нужда и от ново екологично инженерство.

— Не мога да повярвам! — възкликна удивено Толи Мюн.

Хевиланд Тъф се протегна към рамото си и почеса Хаос зад ухото.

— Защо — попита той укорително — винаги се съмняват в нас?

Котаракът не му отговори.