Статии

Сваляне на всички:

Фейлетони

Сваляне на всички:

Повести

Сваляне на всички:

Поезия

Сваляне на всички:

Разкази

Сваляне на всички:

По-долу е показана статията за Любен Каравелов от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Каравелов(а).

Любен Каравелов
Български поет и писател

Роден
около 1834 г.
Починал
21 януари 1879 г. (45 г.)
Националност българин
Професия поетписателжурналист
Литература
Период 1859 – 1879
Любен Каравелов в Общомедия

Любен Стойчев Каравелов (1834[1] – 21 януари 1879) е български поет, писател, енциклопедист, журналист, етнограф; национален герой, поборник за освобождението на България от Османска власт. По-големият брат на влиятелния следосвобожденски политик Петко Каравелов (1843 – 1903)[2].

Допринася съществено за развитието на обществената мисъл в България през Възраждането, пише библиографски трудове, статии по българска литература, култура, лексикография, политическа история, нумизматика. Каравелов участва в националреволюционното движение като член и председател на Българския революционен централен комитет (БРЦК) в Букурещ, Румъния в началото на 70-те години на 19 век.[3][4][5]

Биография

Произход и образование

Любен Каравелов е роден на 7 ноември 1834 или 1835 година (според други източници 1837[1]) в град Копривщица[6] в семейството на заможния бегликчия Стойчо Каравела. Каравеловият род води началото си от средата на 18-ти век, като според различни сведения неговият основоположник хаджи Стойчо произлиза от Златишко или от Костурско.[7] Майка на Любен Каравелов е Неделя Доганова, произхождаща от знатния копривщенски род Доганови, а по майчина линия – от Чалъкови.[8] Семейството на Стойчо и Неделя има седем деца – четири момчета: Любен, Христо, Петко и Рали и три момичета: Рада, Велика и Мария[9] (майка на Рашко Маджаров)[2].

Каравелов учи първоначално в килийно училище при поп Никита Вапцилката, а по-късно в училището на Христо Пулеков по взаимоучителния метод[6] (1841 – 1846). След откриването на първото българско класно училище от Найден Геров в Копривщица през 1846 г. [6], Каравелов става ученик на Геров (до 1850 година), където изучава българска история, физика, геометрия, география и др. предмети. От 1850 година е изпратен от баща си да учи 2 години в гръцкия гимназион [6]. През 1852 г. се премества в училището на Геров в Пловдив, където за първи път се запознава и чете някои съчинения от руска литература[2].

В периода 1853 – 1856 година, Каравелов е изпратен в Одрин от баща си да учи за абаджийски чирак, но се връща по-късно отново в родния си град. През 1854 г. баща му, Стойчо, го взима със себе си, за да му помага в джелеплъка. Любен обикаля из Османската империя и успява да се запознае с неволите и страданията на българите (българския бит и фолклор). Там той се мести в Цариград (1856), в търговската кантора на Петър Софиянлията, но вместо да се занимава с търговия, той проявява голям интерес към политически въпроси от Кримската война, паралелно с което записва и материали за изследователска работа по фолклор и етнография [6].

Прави неуспешни опити да постъпи в турското военно училище, след което предприема пътешествие до Бургас, Шипка и Габрово, където записва народни песни, събира материал за бъдещите си фолклорни и етнографски изследвания. През м. юни 1857 година потегля за Одеса, за да постъпи в кадетски корпус, но не е приет, поради навършени години. Установява се в Москва и проявява желание да бъде записан за студент в Московския университет. Не успял да вземе примерния изпит, Каравелов се записва волен слушател в Историко-филологическия факултет на Московския университет[6]. Лекциите не го задоволяват и той не се явява на нито един изпит[2].

Просветна дейност, 1859 – 1876

Любен Каравелов, заедно с Константин Миладинов и Петър Хаджипеев.

Особено влияние върху Каравелов оказват обществените идеи сред бурната студентска младост като част от руската интелигенция. Тук живее и работи заедно с българите Константин Миладинов, Райко Жинзифов, Васил Попович, Нешо Бончев и др. Образуват българската дружина „Братски труд“ (1859) и започват да издават списание „Братски труд“ (1860), в което Каравелов печата първите си стихотворни опити – „Загорец“, „Желание“, „Пастир“ и революционната статия „Славяне в немско“. Участва в студентските вълнения (1861) и бива последовател на руските революционни демократи като влиза в техен забранен кръжок. Поставен е под полицейски надзор (1859). Не успява да се яви на изпити, но чете много Белински, Александър Херцен и Чернишевски (революционни авторитети и образци на критиката и философията), Гогол, Шевченчко и Вовчок, други литературни автори. Пише разкази и повести в „Наше время“, „Московские ведомости“ и „Русская речь“. Пише повестите „Войвода“, „Неда“, „Сирото семейство“, „Дончо“ и Българи от старо време, които от 1868 година издава в самостоятелен сборник – „Страницы из книги страданий болгарского племени“. Първата си белетристична творба „Войвода“ отпечатва през 1860 година, а година по-късно издава сборник „Памятники народного быта болгар“. Ценно сътрудничество при издаването на сборника му оказва участникът в руското революционно движение Ив. Г. Прижов[2].

Сърбия, Румъния и България

Покрай опита за покушение на Александър II и предстоящите събития на Балканския полуостров, Каравелов е принуден да напусне Русия. Установява се в Белград през февруари 1867 година, откъдето изпраща кореспонденции за руските вестници.[6] Там той се жени за Наталия Петрович, с която живее до края на живота си, но двамата нямат деца.[7] На 11 октомври същата година е прогонен от там и потегля за Нови Сад. Скоро той отново получава разрешение да се върне в сръбската столица. На Каравелов му е забранено да се занимава с политика и да критикува живота в княжеството. Самият той, макар и свободен, се чувства като в затвор. Затова напуска Белград и отново отива в Нови Сад. Създава „Български комитет“, с който си поставя за задача да организира българските емигранти в Сърбия с оглед на предстоящата освободителна борба. Не се харесва сред политиците от сръбското правителство, което е недружелюбно настроено към него, постоянно следейки и правейки опити да пречи на обществената му дейност. При убийството на княз Михаил Обренович, Каравелов е хвърлен в затвор, където престоява седем месеца. Освободен е на 4 януари 1869 година поради недоказаност на обвинението. В Сърбия Каравелов се утвърждава като талантлив публицист, белетрист, литературен критик-основоположник на критическия реализъм в сръбската литература и политик. Там той пише и обнародва белетристичните произведения „Крива ли е съдбата?“, „Сока“ и др. – обзорни статии за сръбската литература[2].

В началото на май 1869 г. се установява в Букурещ, по покана на „старите“, с намерение да редактира в. „Отечество“. В последвали идейни различия с тях се отказва да бъде редактор. От 7 ноември с.г. издава в. „Свобода“(1869 – 1873), където пръв помощник му е Христо Ботев (1872 – 1873), който вестник е орган на БРЦК, преименуван впоследствие на „Независимост“. Възторжено посреща идеята за създаване на Българското книжовно дружество (БКД), днес Българска академия на науките (БАН). По-късно двамата редактират вестник Независимост (1873 – 1874). На 28 април 1873, в бр. 32, Каравелов пише:

„Ние сме родени да кърпиме чуждите дрехи“, в която разказва как „българете обичат да плачат по чуждите гробища, когато техните собствени родители лежат в земята непрелеяни, неоплакани и непоменени ... Кой помага на чуждите правителства да деморализират народът ни и да го направи неспособен за нищо? – Българете... Ако захване да се гради гръцка черкова, то ние сме първи; а ако захване да са гради българско училище, то сме последни ... чорбаджията-хаджия купува из Ерусалим своите достойнства твърде скъпо, а продава народът си твърде евтино ... В чуждите учебни заведения са свършиле науките си мнозина българе, но тие са останале в чужбината да кърпят чуждите дрехи и да плачат на чуждите гробища; а българете постоянно се оплакват, че нямат учители, че нямат способни списатели и че нямат учени хора... И така, ние сме родени на тоя свят или да кърпиме чуждите дрехи, или да плачеме на чуждите гробища.“

—  Любен Каравелов

Едновременно с издаването на вестник „Независимост“, Каравелов подържа тесни контакти с революционната българска емиграция, с Васил Левски, с който през есента или края на 1869 година полагат основите на революционната организация. На учредителното ѝ събрание в края на април и началото на май 1872 година Каравелов е избран за председател на Българския революционен централен комитет (БРЦК). Освен работата си около комитета, Каравелов поддържа контакти в Букурещ и с дейци на руското революционно движение. След трагичната гибел на апостола на свободата, апатията на част от революционните дейци към делото, несъгласие и недоразумения с ръководните членове на организацията го карат да се оттегли от ръководните органи на движението, да преустанови „Независимост“ и от януари 1875 година да започне да издава списание „Знание“, научно-популярни книги и сборници. Настъпва разрив между Каравелов и Ботев. Въпреки това Каравелов остава революционер и демократ, загрижен за съдбата на поробения български народ, за всички подтиснати в света[2].

Последни години, 1876 – 1879

След раздялата си с Ботев, Каравелов подновява изпращането на кореспонденции в руски вестници. Участва в създаването на „Югославския просветен благотворителен комитет“, след обявената на 12 април 1877 година война на Османската империя от страна на Русия. Завръща се в България в услуга на руските войски. и през м. февруари посещава Сан Стефано. Среща се с граф Николай Игнатиев и заедно със свитата му посещават град Цариград.

Създава заедно с други революционни дейци в Търново комитет „Единство“, с който си поставят за задача помагането на революционното движение на българите в Македония, останали под османско владичество. Същият комитет е отговорен за подготвянето на Кресненско-Разложкото въстание, избухнало на 5 октомври 1878 година. Установява се в Русе, но здравословното му състояние се влошава. Умира на 21 януари 1879 година от туберкулоза. Погребан е тържествено от българската общественост, от представители на руската власт и на други славянски народи[2].

Галерия

Творчество

Открийте още информация за Любен Каравелов в нашите сродни проекти:

Wikiquote-logo.png Уикицитат (цитати)
Commons-logo.svg Общомедия (изображения и звук)
  • Българи от старо време
  • Хаджи Ничо
  • Богатият сиромах
  • Мамино детенце
  • Войвода
  • Стоян
  • Песен на Раковски
  • Свободата не ще екзарх
  • Хубава си, моя горо...
  • И в Париж има гъски
  • Нашият обществен живот
  • Неутешителен отговор на „Знаеш ли ти кои сме?“
  • Науката не търпи ораторства

Бележки

  1. а б Енциклопедия „България“. Т.3. Изд. на БАН. С., 1982, с. 324
  2. а б в г д е ж з Каравелов, Любен. Избрани творби. Изд. „Български писатели“. София, 1959. с. 402–405
  3. Андрейчин, Любомир. Език и стил на Каравелов. Годишник на Софийския университет. ИФФ, т. 46/1950
  4. Стоянов, Иван. Любен Каравелов. Нови щрихи към живота и дейността му. В. Търново. УИ „Св. св. Кирил и Методий“. 2008. с. 130, ISBN 978-954-524-662-3
  5. Колева, Ваня. Механизмът на назоваване при жените – в традицията, у Любен Каравелов и Иван Вазов. // „Литературен свят“, № 7, март, 2009. Също: Колева, В. Часовникът и воденицата. Българският фолклор и литература. София. „Карина – Мариана Тодорова“. 2014, с. 126–138.
  6. а б в г д е ж Из „Любен Каравелов. Събрани съчинения в дванадесет тома.“, т. I. С., 1984. – Любен Каравелов, Биографични бележки, Словото
  7. а б Караниколова, Мария. Родът на Каравелови. // Петко Каравелов 1843 – 1903. Между величието и забравата. Копривщица, Дирекция на музеите – гр. Копривщица, 2003. с. 3 – 7.
  8. Клинчаров, Иван. Любен Каравелов – биография. София, Придворна печатница, 1925. с. 38.
  9. Пеев, Петко. Петко Каравелов, година ІІІ, кн. 10. София, Библиотека Наши времена, 1946. с. 17.

Външни препратки

     Портал „България“         Портал „България          Портал „Литература“         Портал „Литература