Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хевиланд Тъф (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Plague Star, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
artdido (2013 г.)
Корекция и форматиране
Ripcho (2013 г.)

Издание:

Джордж Р. Р. Мартин

Пътешествията на Тъф

Американска, I издание

Превод: Росен Рашков

Редактор: Вихра Манова

Художествено оформление на корица „Megachrom“: Петър Христов

Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД: Линче Шопова

Формат 84/108/32

Печатни коли 21

ИК „Бард“ ООД — София

 

Tuf Voyaging

George R. R. Martin

Baen Books

© 1986 by George R. R. Martin

© Росен Рашков, превод, 1996

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 1996

© ИК „Бард“ ООД, 1996

История

  1. — Добавяне

— Не — каза решително Каж Невис. — Това няма да стане! Трябва да сме дяволски глупави, за да се забъркаме с някой от големите транскорпорации.

— О, глупости на търкалета — не му остана длъжна Селис Уаан. — Нали трябва да стигнем дотам? Значи ни е необходим кораб. Наемала съм чартърни кораби от Старслип и преди, те са много удобни, екипажите им са любезни, а кухнята е повече от поносима.

Невис й хвърли един смразяващ поглед. Лицето му беше съвсем подходящо за целта. Чертите му бяха остри и неправилни, твърдата му коса беше обърната назад, носът му приличаше на ятаган, а малките му, тъмни очи бяха наполовина скрити от гъсти, черни вежди.

— И какво те накара да наемеш кораб точно от Старслип?

— Ами, трябваше ми с учебна цел, естествено. — Селис Уаан отлепи една сметанова паста от чинията пред себе си и като използва умело палеца и показалеца си, я пусна в устата си. — Ръководила съм много важни изследвания, а Центърът осигуряваше необходимите средства.

— Нека тогава ти отворя проклетите очи. Това не е пътуване с учебна цел или някаква дяволска разходка. Няма да се мотаем на някоя затънтена планета и да изучаваме как се съвъкупяват местните туземци. Или пък да си тикаме носа наоколо, събирайки някакви незначителни данни, за които никой нормален човек, за разлика от теб, не дава пет пари. Нека напомня на всички ви, че сме се събрали тук, за да решим как да стигнем до съкровище, което има неоценима стойност. Ако успеем да го открием, аз нямам никакво намерение да го предам на властите. Нуждаете се от мен, защото то трябва да се пласира по не чак толкова легални канали. Но се страхувате да ми кажете дори в каква посока ще тръгнем, а Лайън си е наел и бодигард. Добре, да знаете, че не ми пука. Ала трябва да разберете още нещо — аз не съм единствения, на когото не може да се гласува доверие. Тук става дума както за огромна печалба, така и за необятна власт. Ако ти продължаваш да ми дрънкаш каква била храната на тези проклети кораби, аз си тръгвам. Имам достатъчно друга работа, за да стоя тук и да слушам подобни глупости.

Селис Уаан изсумтя пренебрежително. Тя беше висока, пълна жена с подпухнало и зачервено лице. Умееше да пухти силно и от устата й изхвръкнаха слюнки.

— Старслип е много престижна фирма. А законите тук са…

— … напълно безсмислени — прекъсна я Невис. — Тук, на Шанделор има едни закони, на Клерономас — други, на Майа — трети и най-важното е, че всички те не означават абсолютно нищо. Ако приложим, например, законодателството на Шанделор, в случай че открием нещо ще получим едва една четвърт от неговата стойност, а нея едва ли някой може да определи. Да приемем, че твоята чумава звезда е наистина това, за което я смята Лайън, и да приемем, че все още е в добро техническо състояние. Този, който я контролира, ще се наслаждава на удивителна военна мощ и ще може сам да управлява целия звезден сектор. Старслип, а и която и да е друга транскорпорация, е по-алчна и безскрупулна дори от мен самия. Като допълнение, корабите им са големи, мощни и лесно могат да бъдат наблюдавани от различните планетарни правителства. В случай, че не сте забелязали, нека ви напомня — ние сме само четирима, пет, ако броим и наемния работник. — Той кимна с глава към Рика Даунстар и тя му отвърна с мрачна усмивка. — На един голям кораб само сладкарите са поне петима, да не говорим за останалия екипаж. Щом видят какво сме открили, в същата секунда ще ни го отнемат.

— Ако ни излъжат, ще ги осъдим — раздразнено отбеляза дебелата антроположка. Тя се наведе и взе последната сметанова паста от чинията.

Каж Невис злобно се засмя.

— И в кой съд? На коя планета? Според теб ние ще останем живи, а аз дълбоко се съмнявам в това. Трябва да отбележа, че ти си удивително глупава и грозна жена.

Джефри Лайън с неудобство слушаше тяхната разправия, докато най-накрая не се сдържа и ги прекъсна.

— Хайде, стига! Нека не се обиждаме напразно, Невис. Няма смисъл от ругатни. Все пак ще работим заедно и трябва да се уважаваме. — Лайън беше нисък, квадратен човечец, облечен във военна униформа от хамелеонска материя, украсена с медали от някоя отдавна забравена кампания. Платът изглеждаше сив под бледото осветление на ресторанта, сиво, което подхождаше на настръхналата му брада, подстригана под формата на права лопата. На голямото, плешиво чело имаше малки капчици пот. Каж Невис го изнервяше и погазваше репутацията му. Лайън се огледа наоколо, търсейки с очи подкрепата и на другите.

Селис Уаан се нацупи, без да вдига поглед от празната чиния, сякаш очакваше тя всеки момент да се напълни отново. Рика Даунстар — „наемния работник“, както я бе нарекъл Невис, се беше изтегнала на стола си и светлозелените й очи гледаха с язвително удоволствие. Под сивия й работен костюм и сребристата, мрежеста, стоманена жилетка стройното й, мускулесто тяло изглеждаше странно отпуснато. Нея не я засягаше дали работодателите й смятат да се карат и през нощта.

— Обидите са безсмислени — каза Анитас. Трудно беше да се каже какво мисли кибертехнологът. Лицето му се състоеше предимно от лъскав метал и прозрачна пластмаса и не можеше да се твърди, че е изразително. Ръцете му бяха скръстени, но пръстите на лявата му ръка бяха човешки, а тези на дясната бяха направени от синкава стомана. Той изучаваше Невис с две сребристо-метални очи, които плавно се движеха в черни, пластмасови орбити. — Каж Невис каза няколко много важни и правилни неща. Той има голям опит в тази област, а ние почти никакъв. Какъв е смисълът да го включваме в нашата група, ако няма да се вслушваме в неговото мнение?

— Да, точно така — съгласи се Джефри Лайън. — Какво тогава ще предложиш, Невис? Искаш да не използваме транскорпорациите, как тогава ще стигнем до чумавата звезда?

Невис се усмихна мрачно.

— Транскорпорациите не са монополисти, те не са единствените, които отдават кораби под наем. Това беше и причината, поради която предложих да се срещнем тук, а не в офиса на Лайън. Тази дупка е близо до космодрума и съм сигурен, че който ни трябва, е наоколо.

Джефри Лайън го погледна колебливо.

— Да наемем някой частен кораб?! Но всички те имат отвратителна репутация?!

— Това се отнася и до мен — напомни му Невис.

— И все пак. Чувал съм, че те са контрабандисти и дори пирати. Мислиш ли, че си заслужава? Ще поемем голям риск.

— Не бива да рискуваме, следователно това, за което говоря не е риск. Всичко опира дотам да намерим подходящия човек, а аз познавам твърде много хора. Добри, лоши… — той кимна леко с глава. — Виждате ли онази тъмна жена с черни бижута в дъното на ресторанта? Казва се Джесамин Кейдж, господарката на „Безплатна авантюра“. Сигурен съм, че тя ще се съгласи да наемем кораба й и то на изгодна цена.

Селис Уаан проточи врат в указаната посока.

— Онази там ли? Надявам се, че корабът й има изкуствена гравитация, от безтегловността започвам да повръщам.

— Кога смяташ да говориш с нея? — попита Джефри Лайън.

— Не смятам. Използвах преди време Джесамин за няколко карго полета, но сега не бих поел риска да пътувам с нея, а и никога не съм си мислел да я замесвам в нещо толкова голямо. Екипажът й е от девет души, напълно достатъчни, за да се справят с мен и наемния работник. Не се засягай, Лайън, но останалите просто не се броите.

— Мислех, че знаеш. Аз съм бил войник — отговори нацупено Лайън. — Участвал съм дори в истински сражения.

— И кога е било това? Обзалагам се, че преди стотина години. Казах вече, останалите не се броите. Джесамин ще ни пречука всички, без да й мигне окото. — Погледът на Невис се спря поотделно на всеки един от събеседниците му. — Точно затова съм ви необходим. Без мен щяхте да сте толкова наивни, че като нищо щяхте да наемете Джесамин или някой от транскорпорациите.

— Моята племенница работи на кораба на един много преуспяващ независим търговец — обади се Селис Уаан.

— О, така ли? И кой е този търговец?

— Ной Уекърфъс, собственик е на „Светът на изгодните сделки“.

— Дебелият Ной, нали? — кимна Невис. — Ако това пътуване се осъществи, сигурен съм, че ще е дяволски интересно. Трябва да ти кажа, че в този кораб нарочно се поддържа безтегловност. Гравитацията със сигурност ще убие този стар дегенерат. Не, че това има някакво значение, но Уекърфъс не е толкова жаден за кръв. Шансовете да ни остави живи са петдесет на петдесет. Все пак той е достатъчно алчен, за да открие начин как да получи пълен дял, а при възможност, защо не и всичко. Екипажът му се състои от двадесет души — всичките жени. Интересувала ли си се някога какви са по-точно задълженията на твоята племенница?

Селис Уаан се изчерви и побърза да се обърне към Лайън.

— Докога ще трябва да слушам инсинуациите на този мъж. Откритието беше мое, нали? Нямам повече намерение да търпя обидите на някакъв си треторазряден гангстер.

Джефри Лайън сърдито се намръщи.

— Да, време е да сложим край на кавгите. Невис, няма нужда да ни доказваш колко си способен, привлякохме те именно затова и трябва да проявяваш търпимост. Предполагам, че вече знаеш кой може да ни закара до чумавата звезда.

— Разбира се.

— Кой е той? — пробуди се Анитас.

— Човекът е независим търговец, но досега не му е провървяло. От половин стандартна година се е закотвил тук, на Шанделор и напразно очаква някой да му възложи товарен курс. С положителност вече е започнал да се отчайва и то до такава степен, че ще приеме всичко, което му предложим. Притежава малък, разнебитен кораб с дълго, смешно име. Не е нищо луксозно, но ще ни закара там, където трябва, а нали това е най-важното. Човекът сам си управлява кораба, така че и проблемът с екипажа също отпада. Този мъж, доколкото разбрах, е доста странен и едва ли ще ни създаде неприятности. Той е грамаден, набит, но по душа е мекушав. Обича котки и държи няколко на борда, но не си пада много по хората. Пие големи количества бира и се тъпче с храна. Съмнявам се, че дори има някакво оръжие. Работата му е да скита от планета на планета с този разбрицан кораб и да продава боклуци и дрънкулки, които е купил отнякъде другаде. Уекърфъс ми каза за него, че е смахнат, но дори и да греши, той няма да ни създаде проблеми. Ако се опита да ни се пречка, аз и наемният работник ще го ликвидираме и ще го дадем за храна на котките му.

— Невис, не искам да чувам подобни приказки — възмути се остро Джефри Лайън. — Не трябва да има никакви убийства по време на нашето пътуване.

— Така ли?! А защо си наел нея? — Той кимна към Рика Даунстар.

— Просто така, за сигурност.

Усмивката на Невис се превърна в зловеща, злобна гримаса.

— Просто така?! Добре, както и да е. Ето, нашият човек влиза.

Никой, освен Рика Даунстар, не беше запознат с изкуството на конспирацията, затова другите трима веднага се обърнаха към вратата и се втренчиха в мъжа, който току-що бе влязъл. Той беше много висок, почти два метра и половина и големият му корем бе изскочил над тънкия метален колан. Имаше огромни ръце, издължено безизразно лице и скована, тромава стойка. Кожата му навсякъде беше прозрачно бяла и изглежда, че по тялото си нямаше никакво окосмяване. Носеше лъскави сини панталони и ръждивокафява риза, чиито широки ръкави бяха оръфани по краищата.

Мъжът вече бе забелязал любопитните им погледи, спря се и също започна да ги изучава. Лицето му оставаше бледо и безлично и Селис Уаан първа извърна очи, последвана от Лайън и най-накрая от Анитас.

— Кой е той? — попита киборгът.

— Уекърфъс му вика Тъфи — отговори Каж Невис. — Истинското му име, доколкото знам, е Хевиланд Тъф.

 

 

Хевиланд Тъф взе последния останал зелен звезден форт с учудваща за размерите си деликатност. След това се изправи и с усмивка огледа игралната маса. Целият звезден куп беше червен. Крайцери и дреднаути, звездни фортове и колонии — всичко бе в червено.

— Мисля, че спечелих.

— Да, отново — тежко въздъхна Рика Даунстар. Тя се надигна и се протегна, за да раздвижи схваналите се от часове стоене крайници. Тялото й се извиваше със смъртоносната грация на лъвица и Тъф забеляза освен металната жилетка и кобура на оръжието й, което беше скрито под мишницата й.

— Надявам се, че няма да е много нахално, ако предложа да изиграем още една игра.

— Не, благодаря. Прекалено си добър. Аз съм родена комарджийка, но и номерата, които знам, не минават. Омръзна ми да ме изпреварваш.

— Несъмнено моят късмет вече се е изчерпал и вероятно при следващата игра ще успеете да унищожите нещастните ми войници.

— О, несъмнено — усмихна се Рика Даунстар, — но позволи ми да отложа този опит за време, когато скуката стане нетърпима. Все пак аз съм по-добра в тази игра от Лайън. Нали е така, Джефри?

Джефри Лайън седеше в ъгъла на корабната командна зала и внимателно преглеждаше една папка със стари военни тестове. Цветът на костюма му сега се беше сменил, сливайки се с кафявата синтетична материя, от която беше изработена стената зад него.

— Тази игра няма нищо общо с автентичните принципи на военната тактика — раздразнено отговори Лайън. — Аз се придържам към стратегията, която е използвал Стефан Кобалт Нортстар, когато 13-и Земен Флот разби хранкените. Контраударът на Тъф е напълно погрешен и ако правилата бяха по-добре написани, щеше да се окаже фатален и да доведе до пълно поражение на войските му.

— Това е самата истина, сър. Вие имате прекалено голямо предимство, все пак сте военен историк, а аз — само скромен търговец. Не съм запознат, за разлика от вас, със славните военни кампании, водени в миналото и това показва, че само несъвършенствата на правилата и необикновения ми късмет са помогнали да прикрия досега пълното си невежество. Все пак с удоволствие ще се възползвам от възможността да подсиля тактическите си умения. Ако благоволите да подновим още един път играта, внимателно ще изучавам вашата изключителна стратегия и за в бъдеще ще приложа по-автентични подстъпи към моята ужасна тактика.

Джефри Лайън, чиито сребристи войски винаги първи бяха елиминирани от бойното поле, се закашля, за да прочисти гърлото си и да преодолее неудобството си.

— Ъ-ъ, да, виждаш ли, Тъф…

Той беше спасен от унижението благодарение на силен писък и поток от псувни, които се чуха от съседното помещение. Хевиланд Тъф скочи на крака, последван веднага от Рика Даунстар.

Те се втурнаха в коридора и налетяха на Селис Уаан, която беше увлечена в преследването на малка, бързо движеща се, черно-бяла форма, която умело се провря през краката им и изчезна в контролната зала.

— Хванете я! — изпищя Селис Уаан. Дебелото й, зачервено лице беше разкривено от яд.

Вратата на залата бе малка, а Хевиланд Тъф — огромен, така че той без проблеми й блокира пътя.

— По каква причина, ако мога да попитам?

Дебелата антроположка протегна дясната си ръка. На нея имаше три дълбоки драскотини, от които капеше кръв.

— Виж какво ми направи!

— Така ли?! А вие какво й направихте?

Каж Невис се приближи зад Селис Уаан с широка усмивка на лицето.

— Сграбчи я за опашката и я хвърли в ъгъла на стаята.

— Но тя беше на леглото ми! Исках да си подремна, а това проклето създание вече спеше на леглото ми! — Селис Уаан се обърна рязко назад. — А ти разкарай тази мазна усмивка от физиономията си! Стига ми, дето трябва да търпя, че всички сме натъпкани в този разнебитен, малък кораб. Просто отказвам да споделям жизненото си пространство с такива гадни, отвратителни животни. Какво се хилиш, Невис?! Ти си виновен за всичко! Ти ни накара да наемем този нещастник, сега няма ли да направиш нещо? Настоявам да накараш Тъф да се отърве от тази нетърпима напаст. Разбра ли ме, настоявам!

— Извинете ме — каза Рика Даунстар с усмивка, — за тази нетърпима напаст ли говорим? — Тя беше прегърнала с лявата си ръка една котка, а с дясната си я галеше. Това беше огромен котарак с дълга сива козина и арогантни жълти очи. Сигурно тежеше около десет килограма, но Рика го държеше сякаш бе котенце. — И какво предлагаш да направи Тъф със стария Гъбчо? — Котаракът започна да мърка.

— Не беше тази, която ме нарани, а онази другата — черно-бялата. Но и тази не е по-добра. Само погледнете лицето ми! Имам алергия от тези гадни животни и едва успявам да дишам. Всеки път, когато се опитам да спя, се събуждам, защото някоя гадина е легнала на гърдите ми. Вчера следобед си приготвих лека закуска, обърнах се само за секунда и тази черно-бялата вече беше съборила чинията ми и си играеше с лютивите ми чушчици. Щом тези зверове са наоколо, няма безопасно място. Вече загубих два светлинни молива и пръстена, който най-добре пасваше на кутрето ми. А сега, като капак на всичко, и тази атака. Сериозно, това вече е непоносимо. Настоявам тези проклети животни да бъдат преместени в товарния сектор и то веднага. Чувате ли, веднага!

— Благодаря ви, слухът ми се намира в задоволително състояние — каза Хевиланд Тъф. — Ако липсващите ви вещи не се открият до края на пътуването, аз с удоволствие ще възстановя тяхната стойност. Колкото до вашата молба, отнасяща се до Гъбарко и Бъркотия, принуден съм с дълбоко съжаление да я отхвърля.

— Аз съм пасажер на това подобие на кораб, все пак имам някакви права — изпищя истерично Селис Уаан.

— Трябва ли да засягате и моята интелигентност, както направихте вече със слуха ми? Вашият статус на пасажер тук е очевиден и няма защо да ми бъде съобщаван. Както и да е, позволете ми да изтъкна, че този малък кораб, който така безгрижно обиждате, е мой дом и мое средство за преживяване. Още повече, докато вие тук определено сте пасажер и в следствие на това се наслаждавате на известни права и привилегии, Гъбарко и Бъркотия логично и съвсем естествено трябва да притежават по-големи правомощия, след като това е тяхното постоянно местожителство, ако може така да се каже. Нямам навика да вземам пътници на моя „Рог на изобилието от отлични стоки на най-ниски цени“. Както вече отбелязахте, мястото на него едва стига за моите собствени нужди, но за съжаление напоследък преживях няколко много тежки бизнес превратности и не бих могъл да отрека факта, че наличността ми от стандарти бързо се приближаваше до нивото на недостатъчността, точно когато Каж Невис дойде при мен и ми предложи да си поговорим. Аз направих максимум усилия да се чувствате колкото може по-добре на този кораб, разреших ви дори да ползвате жилищната ми площ за ваши общи нужди и преместих жалкото си легло в контролната зала. Въпреки моята неоспорима нужда от стандарти, сега стигам до заключението, че дълбоко съжалявам и отричам глупавия и алтруистичен импулс, който ме накара да се съглася на този чартър, особено като се вземе предвид, че сумата, която получих за него, едва успя да покрие разходите ми за храна, гориво и шанделорски орбитални такси. Страхувам се, че вие сте решили да извлечете максимална полза от моето лековерие и наивност, ала въпреки, че съзнавам това, аз съм човек, който държи на думата си и ще направя всичко, което ми е по силите, за да ви откарам до мистериозната цел на вашето пътуване. Но, между другото, бих желал да ви помоля по време на самото пътуване да се отнасяте с разбиране към Гъбарко и Бъркотия, поне както аз толерирам вас.

— Това никога няма да стане — заяви Селис Уаан.

— Не се и съмнявах, че отговорът ви ще е нещо подобно.

— Аз не мога повече да живея по този начин — продължи разярено антроположката. — Натикани сме в тази дупка като войници в някаква проклета казарма. Отвън корабът не ми изглеждаше толкова малък. — Тя вдигна дебелата си ръка и посочи с показалец. — Накъде води тази врата?

— Тази врата води към товарния сектор. Корабът има шестнадесет карго отделения, най-малкото от които е почти два пъти по-голямо от помещението, в което се намираме сега.

— Аха! А превозваме ли в момента някакъв товар?

— Сектор петнадесет е пълен с пластмасови репродукции на оргийни маски от Кууглиш, които за съжаление ме успях да продам на Шанделор и това изцяло се дължи на Ной Уекърфъс, който подби моята цена и ме лиши от последната надежда за дори и минимална печалба. В сектор дванадесет съхранявам различни свои вещи, разнообразна екипировка, дребни антикварни предмети и други вехтории, част от колекцията ми. Останалата част от кораба е напълно празна, госпожо.

— Отлично! Тогава ни остава да превърнем тези карго отделения в самостоятелни стаи за всеки един от нас. Едва ли ще е много сложно да се направи, само трябва да преместим леглата си.

— Не, няма да е никак сложно.

— Ами какво чакаш, направи го!

— Както желаете, госпожо. Надявам се, че ще поискате да наемете скафандър?

— Какво?!

Рика Даунстар истински се забавляваше, докато слушаше техния разговор.

— Останалите части от кораба не са свързани с животоподдържащата система. Няма кислород, отопление, налягане, дори и гравитация.

— Но със скафандъра няма да имаш проблеми — обади се Каж Невис.

— Несъмнено — съгласи се Хевиланд Тъф.

 

 

Дните и нощите бяха без значение на борда на един космически кораб, но човешкото тяло продължаваше да настоява за своето и дори модерната технология не успяваше да помогне. „Рог на изобилието от отлични стоки на ниски цени“, също както огромните бойни кораби и лайнерите на транскорпорациите, имаше нощен цикъл — време за сън, тъмнина и тишина.

Рика Даунстар се надигна от походното си легло и по навик първо провери дали игломета й е на мястото си. Селис Уаан хъркаше силно, Джефри Лайън се въртеше и мяташе и сигурно водеше и печелеше мислени битки, Каж Невис беше потънал в сънищата и мечти за богатства и слава. Киборгът Анитас също спеше, макар и по по-различен начин. За да избегне скуката от дългото пътуване, той беше седнал в единия ъгъл на стаята, включил се бе към бордовия компютър, а след това бе изключил автономното си захранване. Кибернетичната му половина следеше за състоянието на човешкото му тяло. Дишането му беше бавно и спокойно, температурата и разходът му на енергия бяха спаднали до минимума и само сензорите, които му служеха за очи, от време на време се движеха.

Рика Даунстар тихо излезе в коридора. Хевиланд Тъф стоеше сам в командната зала. На колената му лежеше сивият котарак, вперил огромните си жълти очи в големите му бели пръсти, които бързо се движеха по компютърните бутони. Черно-бялата котка си играеше на пода с един светлинен молив. Рика влезе в залата без Тъф да я усети, научила се бе да се движи безшумно и сама решаваше кога да бъде чута.

— Виждам, че все още си буден.

Столът на Тъф рязко се извъртя по посока на гласа й.

— Това е една удивителна проява на дедукция. Ето, аз седя пред вас, усърдно работя, разрешавайки проблемите на кораба, а вие, с малка помощ на вашето зрение и слух, стигате до впечатляващото заключение, че аз все още съм буден. Е, трябва да призная, че логическите ви умения са изключителни.

Рика Даунстар влезе в залата и седна в края на грижливо оправеното легло на Тъф.

— Аз също съм будна.

— Не ми е много трудно да го повярвам.

— Повярвай ми, Тъф. Не ми е необходим сън, най-много два-три часа на денонощие. Което е голямо предимство, ако имаш моята професия.

— Без съмнение.

— Но на борда на този кораб нямам никакви задължения и започва да ми става скучно.

— Може би една игра?

Рика Даунстар се усмихна.

— Да, но от по-различен вид.

— Винаги съм жадувал да научавам нови игри.

— Чудесно, да играем тогава на конспирация.

— Не мисля, че съм запознат с правилата на тази игра.

— О, те не са сложни.

— Сигурно. Предполагам, че вие ще имате и по-голяма възможност да ги усложните — отвърна Тъф с безизразно лице.

— Хайде, Тъф, ти нямаше да спечелиш нищо от последната игра, ако не бях те подкрепила срещу Селис Уаан. Разбирателството и взаимната ни подкрепа може да се окажат много доходоносни. Ние с теб сме различните на този кораб, ние сме наемните работници. Ако Лайън е прав за чумавата звезда, всички те ще си разделят огромно богатство, а ние с теб ще получим само трохи от него под формата на заплати. Това не ти ли изглежда доста нечестно?

— Равенството трудно се обсъжда, а още по-трудно се постига. Аз може и да си мечтая, че парите, които ще получа за този чартър, ще са малко повече, но какво да направя след като, когато преговарях с Каж Невис, набързо приех това, което ми предложи?

— Винаги можем да преговаряме отново. Те се нуждаят от нас, Тъф, и от теб, и от мен. Струва ми се, че ако се съюзим, нищо чудно да получим малко по-добри условия за работа. Например, да се договорим за пълна част, да делим всичко на шест. Е, какво мислиш?

— Твърде интригуваща идея, но към нея могат да се направят много сериозни препоръки. Някои могат да кажат, че това е доста неетична авантюра, но вглеждайки се в чистата истина ще открием изтънчена съобразителният и приспособимост.

Рика Даунстар за момент се замисли над думите на Тъф, а после се усмихна широко.

— Ти не се хващаш така лесно, а, Тъф? Дълбоко в себе си вярно се придържаш към правилата.

— Правилата са същността и сърцевината на играта. Те дават структурата и значението на нашите малки начинания.

— Но понякога е много по-забавно да пратим правилата по дяволите. А и по-ефективно.

Тъф подпря брадичката си с ръце.

— Не бих казал, че съм особено доволен от мизерната сума, която ще получа за този полет. Но от друга страна не мога и да позволя на Каж Невис да говори лошо за мен и за „Рог на изобилието от отлични стоки на най-ниски цени“.

Рика се засмя.

— О, Тъф, съмнявам се, че Невис изобщо някога ще говори за теб. Щом изпълниш задачата си, той просто ще те очисти. — Тя с удоволствие забеляза, че думите й накараха Тъф да премигне от учудване.

— Така ли?!

— Никакво любопитство ли не изпитваш? — продължи Рика. — За това къде отиваме и защо Уаан и Лайън пазиха в тайна целта на нашето пътуване, докато не напуснахме Шанделор? И защо Лайън си е наел бодигард?

— Любопитството е един от най-големите недостатъци — отговори Тъф. Той галеше дългата сива козина на Бъркотия, но очите му не се откъсваха от лицето на Рика Даунстар. — Страхувам се, че вече сте успели да откриете този мой порок и сега се готвите да го използвате.

— Любопитството уби котката[1] — каза Рика Даунстар.

— Много неприятно заключение, ала на пръв поглед доста неправдоподобно.

— Но е добре да си го припомниш — довърши Рика. — Слушай, Тъф, Лайън знае, че става дума за нещо огромно. Огромно и още по-опасно. За да получат това, което искат, имат нужда от Невис или някой като него. Те смятат по чудесен начин да разделят всичко на четири, но Невис има такава репутация, че едва ли ще се задоволи само с една част. Моята работа е да предотвратя това. — Тя вдигна рамене и по навик докосна кобура под мишницата си. — В същото време трябва да следя да не възникнат и други усложнения.

— Разрешете ми да отбележа, че в момента сама предизвиквате такова усложнение.

Рика мрачно се усмихна.

— Само не отбелязвай това пред Лайън. — Тя се изправи и раздвижи тяло. — Помисли си добре, Тъф. По начина, по който аз виждам нещата, Невис те е подценил. Не прави и ти същото с него. Или още по-малко с мен. Никога, никога не ме подценявай. Скоро може да дойде време, когато да съжаляваш, че не сме се съюзили. И то много по-скоро, отколкото ти се иска.

 

 

Три дни преди края на пътуването им, Селис Уаан отново се оплака от храната по време на вечерята. Тъф беше сервирал зеленчуков миш-маш, приготвен по рецепта от Халагрийн. Много пикантно и хранително ястие, но то беше в менюто вече за шести път, откакто бяха напуснали Шанделор.

Антроположката със сърдита гримаса избута чинията си настрани.

— Кой ще ми каже защо най-после не получим някаква нормална храна?

Тъф спря да се храни, умело набоде с вилицата си една голяма гъба и я поднесе към лицето си. Той внимателно я изучи, после наклони глава, за да я види от друг ъгъл. Завъртя я от всички възможни страни, а накрая леко я мушна с пръст.

— Не мисля, че успях да схвана природата на вашето недоволство, госпожо — каза Тъф и пъхна гъбата в устата си. Сдъвка я замислено и продължи. — Тази гъба изглежда напълно нормална за моите несъвършени сетива. Е, истина е, че като цяло е сравнително дребен екземпляр. Може би пък останалата част от миш-маша е илюзорна? Не, не мисля, че е така.

— Знаеш много добре какво имам предвид — сопна се с писклив глас Селис Уаан. — Искам месо.

— Така ли?! Аз самият желая да имам неизмеримо богатство. Подобни фантазии много лесно се мечтаят, но доста трудно стават реалност.

— Писна ми от тези проклети зеленчуци! — изкрещя пронизително Селис Уаан. — Нима твърдиш, че на целия скапан кораб няма и едно късче месо?

Тъф събра пръстите си и направи от тях малка кула.

— Никога не съм имал намерение да съобщя подобна дезинформация. Аз самият не консумирам животинска плът, но трябва да призная, че наистина на „Рог на изобилието от отлични стоки на ниски цени“ има малки, почти незначителни количества месо.

На ядосаното лице на Селис Уаан се изписа триумф и задоволство. Погледът й последователно се обърна към всеки един от вечерящите. Рика Даунстар се опитваше да прикрие усмивката си. Каж Невис не се опитваше, а направо се хилеше. Джефри Лайън изглеждаше раздразнен.

— Видяхте ли?! — извика дебелата антроположка. — Казах ли ви, че пази хубавата храна единствено за себе си.

Селис Уаан съзнателно грабна чинията си и я захвърли в другия ъгъл на стаята. Тя с трясък се удари в стената и разтовари съдържанието си от зеленчуков миш-маш върху неоправеното легло на Рика Даунстар.

Рика нежно й се усмихна.

— Ще си разменим койките, Уаан.

— Не ме интересува — продължи разпалено антроположката. — Най-после ще получа някаква поносима храна. Предполагам, че всички вие също ще искате да я споделите с мен?

— О, не, скъпа — усмихна й се Рика. — Всичко е за теб, аз се нахраних. — Тя изяде последната си хапка миш-маш и внимателно почисти чинията си с парче лучен хляб.

Лайън беше забил погледа си в масата и не й отговори.

— Ако наистина успееш да получиш месо от Тъф, то е за теб — каза най-накрая и Каж Невис.

— Добре, чудесно! — възкликна Селис Уаан. — Тъф, дай ми това месо!

Хевиланд Тъф я гледаше невъзмутимо.

— Наистина, договорът, който сключих с Каж Невис, ме задължава да осигурявам храната ви по време на това пътуване. Все пак, трябва да отбележа, че там нищо не се казваше за естеството на продуктите. Ето, че сега възниква и този въпрос. Изглежда ще трябва да се съобразявам и с кулинарните ви прищевки. Много добре, направете още по-лош нещастния ми живот. Но ето, че и аз изпитвам неочаквана нужда да задоволя един свой каприз. Как мислите? Справедливо ли ще е, ако аз угодя на вашата приумица и вие да направите същото с моята?

— Какво имаш предвид? — попита подозрително Селис Уаан.

Тъф изразително разпери ръце.

— Нищо особено. В замяна на месото, за което така копнеете, бих желал само да получа моментно удовлетворение. Напоследък любопитството ми започна да нараства и бих желал, ако е възможно, да го задоволя. Рика Даунстар ме предупреди, че неудовлетворено, то със сигурност ще убие моите котки.

— Гласувам за последното — каза Селис Уаан.

— Несъмнено — отвърна Тъф. — Въпреки това, аз настоявам. Предлагам да сключим сделка — храна от типа, за който така мелодраматично настоявате, срещу нищожна и безполезна частица информация, чието предаване няма да ви струва нищо. Съвсем скоро ще пристигнем в системата Хро Б’рана, крайната цел на нашето пътуване. Бих искал да знам защо отиваме там и какво очаквате да откриете на тази чумава звезда, за която чух да говорите.

Селис Уаан се обърна към другите.

— Платихме достатъчно стандарти за храна. Това ми прилича на изнудване. Джефри, намеси се, трябва да го спреш.

— Ами… — каза Джефри Лайън. — Няма чак толкова голяма опасност, Селис. Тъф ще разбере и без това, щом пристигнем. Може би е време да му кажем.

— Невис? — обърна се антроположката. — И ти ли няма да направиш нищо?

— Но защо? Не виждам никаква разлика. Кажи му и си получи месото. Или не му казвай, както искаш. Мен това изобщо не ме интересува.

Селис Уаан ядосано се обърна към безизразното, бледо лице на Тъф. Скръсти ръце на гърдите си и заяви:

— Добре! Явно трябва да е така. Ще бъда принудена да пея, за да си получа вечерята.

— И нормално говорене ще бъде съвсем подходящо — каза Тъф. Селис Уаан не му обърна внимание и започна.

— Откритието на чумавата звезда е най-великото нещо, което съм направила. Това е триумфът и апогеят на моята кариера, но никой от вас няма разума или уважението, за да разбере какво съм постигнала. Аз съм антроположка към Шанделорския център за напредъка на културата и знанието. Академичната ми специалност е да изучавам примитивните култури от определен вид — обитателите на колониалните планети, които са били оставени в изолация и технологична изостаналост в самото начало на Великата война. Разбира се, много планети, населявани от човешки същества, са били засегнати и всички те са били грижливо изследвани. Моята работа беше по-особена. Изследванията ми бяха свързани с извънземните култури и по-специално с тези от бившите, подчинени на Хранган планети. Една от тези планети беше и Хро Б’рана. Някога тя е била процъфтяваща колония. Място, където са се размножавали Хруун, дактилоиди и други по-незначителни хрангански робски раси. Днес всичко там е опустошено. Все още има някакви разумни същества, които водят кратък, жесток и безсмислен живот, макар да разказват предания за отдавна отминалия си „златен век“. Но най-интересното нещо на Хро Б’рана е една легенда, която се предава от хилядолетия — легендата за чумавата звезда. — Антроположката замълча за момент, за да изостри вниманието им, после продължи. — Нека наблегна на факта, че планетата е опустошена, а населението е незначително, въпреки че условията за живот не са сурови. Защо, биха попитали всички. Е, дегенериралите потомци на колонистите от двете раси — Хруун и дактилоидите, които са напълно различни и са враждебни една към друга — имат общ отговор на този често задаван въпрос — чумавата звезда. При всяко трето поколение, точно когато тръгвало да се откъсва от мизерията и населението почвало да нараства, в нощното небе на Хро Б’рана светвала чумавата звезда. Светлината й греела все по-силно и по-силно и когато тя ставала видима и през деня, започвал сезонът на чумата. Върху планетата връхлитали смъртоносни епидемии, всяка следваща по-страшна и ужасяваща от предходната. Лечителите били безпомощни. Растенията съхнели, животните гинели, три четвърти от населението умирало. Тези, които оцелявали, се връщали със столетия назад в развитието си и започвали отново жестокото си и безсмислено съществуване. След това чумавата звезда се стопявала и заедно с нея изчезвали и епидемиите, но само, за да се повтори всичко след три поколения. Това е цялата легенда.

Лицето на Тъф остана безизразно, докато слушаше разказа на антроположката.

— Много интересно — отбеляза той. — Бих предположил, че нашата експедиция не се осъществява единствено в името на вашата кариера или за да бъдат направени по-внимателни проучвания на тази поразителна народна приказка.

— Не — призна Селис Уаан. — Все пак, някога имах такава цел. Легендата ми се стори много добър материал за монография. Опитах се да получа необходимите средства от Центъра, но те ми отказаха. Бях разочарована и имах право да бъда. Какви късогледи глупаци! Споделих разочарованието си и причината за него с моя колега Джефри Лайън.

Лайън се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Да, а както знаеш, Тъф, моята специалност е военна история. Тази легенда ме заинтригува и аз се зарових в компютърната библиотека на Центъра. Нашите файлове наистина не са пълни като тези на Авалон и Нюхолм, но нямаше време за по-подробно проучване. Трябваше да се работи бързо. Виждаш ли, моята теория… е, може би е повече от теория, защото на практика вярвам, уверен съм, че знам какво е чумавата звезда. Тя не е легенда, Тъф! Всичко е истина. Може да е напуснат, изоставен, но все още продължава да функционира, да изпълнява зададената му програма в продължение на повече от хилядолетие след Краха. Разбираш ли какво е това? Не можеш ли да се досетиш?

— Признавам поражението си. Очевидно ми липсват твоята компетентност и знания по темата.

— Това е боен кораб, Тъф! Боен кораб, който се движи по дълга, елипсовидна орбита около Хро Б’рана. Едно от най-мощните и унищожителни оръжия на старата Земя. Било е използвано, за да се ликвидират хранганите и по свой начин е дори по-ужасяващо от митичната „адска флотилия“, съществувала в последните години преди Краха. Трябва веднага да кажа, че огромната му мощ може да се използва както за лошо, така и за добро! Този кораб е истинска съкровищница. В него е всичко, което е останало от високо развитото биогенетично инженерство на Федералната империя. Пълен е с тайни, които отдавна са забравени от останалото човечество.

— Наистина — каза Тъф.

— Това е семекораб, кораб, предназначен за водене на биологична война от Екологичните инженерни войски.

— А сега вече ще бъде наш — добави Каж Невис с ледена усмивка.

Хевиланд Тъф замислено изучаваше Невис, после кимна на себе си и се изправи.

— Любопитството ми е задоволено — обяви той. — Сега е време да изпълня моята част от сделката.

— Ах! — възкликна Селис Уаан. — Месото ми.

— Количеството е значително, но разнообразието, трябва да призная, е твърде малко. Оставям на вас задачата да приготвите месото по най-приятен за вашия вкус начин. — Тъф отиде до вратата на склада, набра кода на ключалката и извади малка картонена кутия. — Това е единственото месо, с което разполагам на борда на кораба. Не мога лично да гарантирам за неговия вкус или качество, но досега не съм получавал оплаквания и по двата показателя.

Рика Даунстар избухна в смях, а Каж Невис се изкикоти. Хевиланд Тъф методично извади няколко кутии с котешка храна и ги нареди пред Селис Уаан. Бъркотия скочи на масата и започна да мърка.

 

 

— Не е толкова голям, колкото очаквах — заяви Селис Уаан с обичайния си кисел тон.

— Госпожо — каза Хевиланд Тъф, — очите понякога заблуждават. Моят главен екран е с несъмнено скромни размери. Неговият диагонал е едва един метър и това естествено намалява размерите на всеки обект, който се появява на него. Колкото до кораба, той е с достатъчно големи измерения.

Каж Невис се приближи към него.

— Какво имаш предвид под „достатъчно големи“?

Тъф скръсти ръце върху издутината на корема си.

— Не мога да отговоря с точност на този въпрос. „Рог на изобилието от отлични стоки на ниски цени“ е само скромен търговски кораб. Сензорните му инструменти не са нещо особено.

— Приблизително, тогава — сряза го Невис.

— Приблизително — повтори на себе си Тъф. — В зависимост от ъгъла, под който моят екран го показва в момента и като приемам най-дългата ос за „дължина“, корабът, към който се приближаваме, е приблизително тридесет стандартни километра дълъг, приблизително пет километра широк, приблизително три километра висок, но за куполообразните части, които се издигат в средата, бих добавил още един допълнителен километър.

Всички се бяха събрали в контролната зала. Анитас се бе събудил от своя компютърно контролиран сън, веднага щом намалиха скоростта. Цареше пълна тишина и дори Селис Уаан за момента не знаеше какво да каже. Всички втренчено гледаха екрана и огромната тъмна фигура със странни очертания, която бавно се носеше на фона на звездите. От време на време проблясваха бледи светлини и големият силует се придвижваше от невидими двигатели.

— Прав бях — измърмори най-накрая Джефри Лайън. — Семекораб — кораб на Екологичните инженерни войски. Нищо друго не може да е толкова голямо.

— По дяволите! — засмя се Невис и поклати глава.

— Системата му сигурно е огромна — несигурно отбеляза Анитас. — Земната империя е притежавала много по-големи от нашите знания, може да го управлява изкуствен интелект.

— Ние сме богати — измърмори радостно Селис Уаан, за момент забравила многобройните си и разнообразни поводи за оплаквания. Тя сграбчи ръката на Джефри Лайън и го завъртя в бърз танц около себе си. — Ние сме богати, ние сме богати и известни, всички ние сме богати!

— Това не е съвсем вярно — обади се Хевиланд Тъф. — Не се съмнявам, че в бъдеще наистина може да забогатеете, но ако говорим за момента, джобовете ви не съдържат повече стандарти от преди минута. Също така нито аз, нито Рика Даунстар споделяме вашите перспективи за икономическо развитие.

Каж Невис го изгледа втренчено.

— Оплакваш ли се, Тъф?

— Далеч съм от мисълта да протестирам — отвърна Тъф с монотонен глас. — Само коригирах неправилното изказване на Селис Уаан.

Каж Невис кимна.

— Добре. Сега, преди някой от нас да е забогатял, трябва да намерим начин да се качим на това нещо и да видим какво има вътре. Дори и да е изоставен, корабът ще ни донесе печалба, а тя ще е неизмеримо по-голяма, ако той все още функционира.

— Това е съвсем очевидно — намеси се Джефри Лайън. — Вече хиляда години покосява с чуми и епидемии всяко трето поколение на Хро Б’рана.

— Да, така е — съгласи се Невис. — Но има още много неизвестни. Корабът се намира в мъртва орбита. В какво състояние ще бъдат двигателите му? Компютрите? Камерите с генетичен материал? Имаме толкова неща да проверим. Лайън, как ще се качим на борда?

— Може би е възможно скачване — отговори Лайън и се обърна към Тъф. — Тъф, виждаш ли този купол в средата?

— Зрението ми е напълно запазено.

— Да, добре. Предполагам, че там е и платформата за приземяване. Голяма е колкото обикновен космодрум, така че ако успеем да отворим купола, ще можеш без проблеми да кацнеш вътре.

— „Ако“ — наблегна Тъф. — Много интересна дума. Кратка е, но доста често е натоварена с чувство за безизходица и разочарование. — Сякаш за да подкрепи думите му, на командното табло започна да премигва една червена лампичка.

— Какво е това? — попита Невис.

— Съобщение — обяви Тъф. Той се протегна и натисна с белия си показалец най-изхабения бутон на лазеркома.

Чумавата звезда изчезна от екрана. На нейно място се появи образът на мъж на средна възраст с изморено лице. Челото му бе набраздено от дълбоки бръчки, някои от които се спускаха към бузите му. Косата му беше черна и гъста, а очите — уморени и сиво-сини. Облечен бе в униформа, подобна на тази от историческите филми, на главата си имаше зелена шапка с козирка, на която бе избродирана със златен конец буквата „тета“.

— Тук е „Ноев ковчег“ — обяви мъжът. — Вие навлязохте и нашата защитна сфера. Идентифицирайте се или ще бъдете обстрелвани. Това е първото ви предупреждение.

Хевиланд Тъф натисна бутона за обратна връзка.

— Тук „Рог на изобилието от отлични стоки на ниски цени“. Командир на кораба — Хевиланд Тъф. „Ноев ковчег“, ние сме безобидни, невъоръжени търговци от Шанделор. Може ли да получим разрешение за скачване?

Селис Уаан зяпна от учудване.

— Обитаем е! Екипажът е още жив.

— Забележително и интересно развитие — каза Джефри Лайън и замислено поглади брадата си. — Може би това са потомци на оригиналния екипаж от ЕИВ. А е възможно и да са използвали хронодъгата! Те са способни на това, да забавят, забързват или спират всяка частица от времето. Представете си само!

Каж Невис ядосано изръмжа.

— По дяволите, искаш да кажеш, че и след хиляда години те са живи? Как тогава ще се справим с тях?

Екранът премигна за момент, а след това там отново се появи образът на уморения мъж.

— Тук „Ноев ковчег“. Вашата идентификация е неправилно кодирана. Движите се в защитната ни сфера. Идентифицирайте се или ще бъдете обстрелвани. Това е второто ви предупреждение.

— Сър — каза Хевиланд Тъф, — длъжен съм да протестирам! Ние сме невъоръжени и без защитно поле. Нямаме лоши намерения. Не сме враждебно настроени и още повече няма никаква възможност да причиним вреда на кораб с мащабите на „Ноев ковчег“. Трябва ли да бъдем посрещани с подобна войнственост?

Екранът проблесна отново.

— Тук „Ноев ковчег“. Навлязохте в нашата защитна сфера. Идентифицирайте се веднага или ще бъдете унищожени. Това е третото ви и последно предупреждение.

— Видеозаписи — възкликна Каж Невис, с нотки на ентусиазъм в гласа. — Това е! Никакво замразено състояние, никакво проклето забавяне на времето. На кораба няма никой. Някакъв компютър ни пуска видеозаписи.

— Страхувам се, че сте прав — поклати глава Хевиланд Тъф. — Но трябва да бъде зададен въпросът: „Ако компютърът е програмиран да изпраща съобщения на приближилите се кораби, какво е следващото нещо, което ще направи?“

Джефри Лайън нетърпеливо го прекъсна.

— Кодовете! Имам кристален чип с пълен комплект опознавателни честоти и кодове на Федералната империя. Отивам да го взема.

— Отличен план — кимна Хевиланд Тъф, — но в него има един очевиден недостатък. Колко време ще отнеме локализирането и употребата на тези кодове? Имаме ли възможност да си позволим това? В друг случай бих аплодирал вашето предложение, но уви, страхувам се, че не мога. А и току-що „Ноев ковчег“ стреля срещу нас. — Хевиланд Тъф се протегна напред. — Включвам основните двигатели — обяви той.

Дългите му, бели пръсти докоснаха бутоните на командното табло, но в този момент „Рог на изобилието“ жестоко се разтърси. Селис Уаан изписка и падна на пода. Джефри Лайън залитна и се сблъска с Анитас. Дори на Рика Даунстар й се наложи да хване стола на Тъф, за да остане на краката си. Всички светлини изгаснаха. От тъмнината се чу гласът на Тъф.

— Опасявам се, че говорих твърде много или може би, по-точно, действах прекалено бавно.

Бележки

[1] Любопитството не води към добро (англ.) — Бел.пр.