Джордж Р. Р. Мартин
Хляб и риба (1)

Казваше се Толи Мюн, но я наричаха с какви ли не имена.

Тези, които влизаха във владението й за първи път, използваха титлата й с определена доза уважение и респект. Вече четиридесет години тя беше Портмастър^[1], а преди това и Заместник портмастър — колоритна неизменност в голямата орбитална колония, официално известна като Порт С’ютлам. Долу, на повърхността на планета, службата не беше нищо повече от незначителна линийка в бюрократичните диаграми, но горе, в орбита, Портмастърът бе бригадир, губернатор, съдия, кмет, арбитър, законодател, главен механик и шеф на полицията — всичко това заедно. Затова и я наричаха Премиерът.

В първите си години колонията беше съвсем малка, но с течение на времето бързо нарастващото население направи планетата С’ютлам особено важен пазар и ключова връзка в мрежата на междузвездната търговия за този сектор. Центърът на пристанището представляваше станция — кух астероид с диаметър около шестнадесет километра, със своите паркове, магазини и пансиони, складове и лаборатории. Шест станции, всяка по-голяма и по-модерна от предишната, най-старата построена преди три века и не по-голяма от космически кораб, прилепваха към Паякодом като дебели метални пъпки на каменен картоф.

Паякодом, така я наричаха всички, защото стоеше в центъра на паяжината — заплетена, сребриста метална мрежа, опъната сред мрака на космическия безкрай. От станцията във всички посоки се разпростираха шестнадесет големи израстъка, най-новият от които беше дълъг четири километра и продължаваше да расте. Седем от първоначалните (осмият бе разрушен при експлозия) стърчаха на още дванадесет километра в космоса. Във вътрешността на огромните тръби бяха индустриалните зони на пристанището — складове, заводи, корабни хангари, митнически пунктове, товарни отделения, а също и ремонтни докове за всички типове кораби, известни в сектора. В средата на израстъците се движеха дълги пневматични влакове и пренасяха товари и пътници от врата до врата, както и до претъпканата, шумна вътрешност на Паякодом и асансьорите, водещи до повърхността на планетата.

Други, второстепенни тръби се разклоняваха от израстъците, а от тях излизаха още по-второстепенни коридори, които кръстосваха свободното пространство. Те се свързваха в структура, която с всяка година ставаше все по-сложна и по-сложна, с добавянето на нови клонове.

Между нишките на паяжината бяха мухите. Совалки, които постоянно пътуваха до повърхността на С’ютлам и обратно, с пратки, по-големи или опасни, за да бъдат превозени с асансьорите. Минни кораби, натоварени с благородни метали и лед от Фрегс. Хранителни товарни кораби от селскостопанските астероиди, формирани по земен образец, които тук наричаха Лардър^[2]. Целият междузвезден пътнически трафик — луксозни лайнери на Транскорпорациите, космически баржи от планети близки като Вандийн и далечни като Сейса и Нюхолм, търговски флотилии от Кимдис, бойни кораби от Бастион и Цитадел и дори извънземни летателни средства на свободните Хруун, рейхимаите, гетсоидите и други странни същества. Всички те идваха на Порт С’ютлам и винаги бяха добре дошли.

Тези, които живееха в Паякодом, които работеха в баровете и мръсните халета, които местеха товарите, купуваха и продаваха, поправяха и зареждаха с гориво корабите, наричаха с гордост себе си паячета. За тях и за мухите, които идваха достатъчно често, за да се смятат за редовни посетители, Толи Мюн беше Мама Паяк — сприхава, цапната в устата, с груб хумор, страшно компетентна, невъзмутима и вездесъща, голяма и мощна като силата на самата природа. Някои от тях, онези, които се бяха спречкали с нея или бяха спечелили неодобрението й, не я обичаха и я наричаха Стоманената вдовица.

Толи Мюн бе едра, кокалеста, мускулеста, грозновата жена, измършавяла като всеки честен с’ютламец, но толкова висока (почти два метра) и широкоплещеста (тези рамена), че на планетата я смятаха едва ли не за анормална. Лицето й беше набръчкано и благо като стара кожа. Бе на четиридесет и три местни години, които бяха близо деветдесет стандартни, но не изглеждаше и час по-възрастна от шейсет — тя отдаваше това на живота в орбита. „Гравитацията състарява“ — би казала Толи Мюн. Освен няколкото звездокласни минерални бани, болниците, туристическите хотели и луксозните лайнери с техните гравитационни полета, Паякодом се намираше в постоянна безтегловност и височината на Толи Мюн беше нещо съвсем нормално.

Косата й бе сякаш от сребро и желязо. Сресана и пристегната плътно назад, докато бе на поста си, но когато не работеше, тя бе свободно пусната, разпиляваше се зад нея като опашка на комета и следваше всяко нейно движение. А Толи Мюн се движеше. Това нейно голямо, източено, кокалесто тяло притежаваше учудваща енергичност и грация. Плуваше по нишките на паяжината, по коридорите, халетата и парковете на Паякодом с лекотата, с която рибата цепи водата. Нейните дълги и тънки ръце и мускулести крака бутаха, докосваха и я придвижваха навсякъде. Никога не носеше обувки и краката й бяха станали не по-малко ловки и полезни от ръцете.

Дори извън станцията, в открития космос, където даже паяците-ветерани носеха тежки и неудобни скафандри и тромаво се носеха, завързани с вериги, Толи Мюн предпочиташе подвижността на плътно прилепващите по тялото „кожени“ костюми. Те осигуряваха минимална защита срещу силната радиация на С’юзвездата, но Толи с вироглава гордост приемаше синьо-черния загар на кожата си. Предпочиташе всяка сутрин да пие по една шепа антикарциномни таблетки, пред бавните и нескопосани, но сигурни скафандри. Там отвън, в черното пространство между нишките на паяжината, тя беше господар. Носеше малки реактивни двигатели на китките и коленете си и нямаше никой, който така добре да се справя с тяхното управление. Толи се движеше с бясна скорост от муха на муха, тук проверяваше, там посещаваше, участваше във всички заседания, наблюдаваше работата, посрещаше по-важните мухи, наемаше, уволняваше, разрешаваше всеки проблем, който възникваше.

Горе, в паяжината, Портмастър Толи Мюн, Мама Паяк, Стоманената вдовица беше всичко, за което някога си бе мечтала, че иска да бъде. Уверено се справяше с всяка задача и беше доволна от картите, които бе изтеглила.

В станцията беше нощен цикъл, когато Заместник портмастърът я събуди със звънене от нейния звуков сън.

— Дано е нещо дяволски важно — каза кисело Толи Мюн, гледайки към видеомонитора.

— По-добре отиди в контролната зала.

— Защо?

— Пристига муха. Голяма муха.

Толи Мюн се намръщи.

— Ти няма да се осмелиш да ме будиш, ако не е нещо важно. Нека чуя.

— Изключително голяма муха — повтори заместникът. — Трябва бързо да я видиш. Това е най-голямата, проклета муха, която се е мяркала пред очите ми. Мама, без майтап, това нещо е дълго трийсет километра!

— Дяволите го взели! — възкликна тя в последния некомплициран момент от живота си, преди да се запознае с Хевиланд Тъф.

 

 

Толи Мюн лапна една шепа светлосини антикарциномни таблетки и ги изпи с голяма глътка бира, изстискана от гумена, крушовидна бутилка. Тя внимателно разглеждаше холографската прожекция пред себе си.

— Доста голям кораб имаш — отбеляза с равнодушен тон. — Какво, по дяволите, е това нещо?

— „Ноев ковчег“ е семекораб за биологична война на Екологичните инженерни войски — отговори Хевиланд Тъф.

— ЕИВ? — повтори Толи. — Какви ги приказваш?!

— Необходимо ли е да повторя, Портмастър Мюн?

— Същите Екологични инженерни войски на старата Федерална империя, нали? Базата им беше на Прометей. Специалисти по клониране и биологична война, които можеха при желание да предизвикват всички видове екологични катастрофи. — Докато говореше, тя изучаваше лицето на Хевиланд Тъф. Той доминираше в центъра на нейния малък, тесен, разхвърлян, прекалено рядко посещаван офис. Холографската му прожекция стоеше сред хаос от предмети, носещи се свободно из стаята, като някакъв огромен бял призрак. От време на време някой смачкан на топка лист хартия преминаваше през него. Хевиланд Тъф беше едър. Толи беше срещала мухи, които обичаха да увеличават изображението си при холопрожекциите, така че да изглеждат по-големи, отколкото са в действителност. Може би точно това правеше и Хевиланд Тъф. „Но не — мислеше си тя. — Той не ми прилича на този тип хора.“ Което пък означаваше, че Тъф наистина бе около два метра и половина, почти половин метър над най-високия паяк, когото бе срещала… а него също го смятаха за анормален. С’ютламците бяха ниски — всичко беше въпрос на гени и правилно хранене.

Лицето на Тъф не издаваше нищо от това, което можеше да чувства, дългите му ръце бяха спокойно сключени върху леко изпъкналия корем.

— Точно същите — отговори той. — Вашата историческа ерудиция заслужава похвала.

— Е, благодаря — каза учтиво Толи Мюн. — Поправи ме, ако го греша, но нали съм исторически ерудирана, доколкото си спомням, Федералната империя рухна преди, ами, преди хиляда години. ЕИВ също изчезнаха — разформировани, отзовани от Прометей или Земята, разбити в битки или напуснали обитаваните от хората звездни сектори, както и да е. Разбира се, прометейците все още разполагат със старите биотехнологии. Те не идват често насам и не мога да съм напълно сигурна. А и са прекалено ревниви, доколкото чух, за да споделят с нас своето знание. Така че, нека си изясним всичко. Ти имаш хилядагодишен, все още функциониращ боен кораб на ЕИВ и си единственият човек на борда му.

— Правилно — каза Хевиланд Тъф.

Толи Мюн се ухили.

— Аз пък съм императрицата на мъглявината Рак.

Лицето на Тъф остана безизразно.

— В такъв случай, страхувам се, че съм бил свързан неправилно. Пожелах да говоря с Портмастъра на С’ютлам.

Тя изстиска още малко бира в устата си.

— Аз съм проклетият Портмастър. Достатъчно чух от твоите гадни, дяволски, проклети глупости. Тъф, ти седиш в това нещо, което подозрително прилича на боен кораб и случайно се оказва трийсет пъти по-голямо от размера на най-големия ни така наречен дреднаут на така наречената ни Планетарна защитна флотилия. А най-вече създаваш с това истински ад и правиш много хора изключително нервни. Половината от земните червеи, които са натъпкани в хотелите, те мислят за извънземен, който е дошъл да им открадне въздуха и да изяде децата им. Другата половина пък смята, че си някакъв специален ефект, който предвидливо сме приготвили за тяхно забавление. Стотици от тях сега тичат, наемат скафандри и вакуумни шейни. Само след няколко часа те ще се катерят по корпуса ти. Дори моите хора не знаят какво, по дяволите, да правят с теб. Така че дай ми същността на проклетия проблем. Какво искаш?

— Разочарован съм — поклати глава Тъф. — С цената на големи трудности бързах да стигна дотук, за да се консултирам с паяците и кибертехнолозите на Порт С’ютлам, чиято репутация е добре известна, а честната им и етична работа не отстъпва на никого. Не знаех, че ще се натъкна на подобна проява на враждебност и напълно незаслужени подозрения. Нуждая се единствено от определени поправки и подмени, нищо повече.

Толи Мюн го слушаше с едно ухо. Тя гледаше към холографската прожекция. Там най-неочаквано се появи някакво малко, космато, черно-бяло нещо.

— Тъф — обади се тя, с леко пресъхнало гърло. — Извини ме, но някакъв проклет паразит се търка в краката ти. — Толи Мюн засмука бутилката си с бира.

Хевиланд Тъф се наведе и вдигна животното.

— Не е съвсем правилно породата котки да се отнася към паразитите, Портмастър Мюн — каза той. — Наистина, котката е неумолим неприятел на повечето паразити и вредители и това е само едно от изключителните и полезни качества на този достоен за уважение животински вид. Известен ли ви е фактът, че човечеството преди известен период от време е боготворяло котките? Това е Бъркотия.

Тъф прегърна котката, сложи я в гънката на масивната си ръка и с бавни, методични движения започна да гали черно-бялата й козина. Животното издаде доволни гърлени звуци.

— О! — възкликна Толи Мюн. — Домашен любимец… нали такава беше думата? Единствените животни, които се отглеждат на С’ютлам, се използват за храна, но понякога идват посетители, които имат и домашни любимци. Не позволявайте на… как се казваше, котка ли?

— Наистина — потвърди Хевиланд Тъф.

— Не й позволявайте да излиза извън кораба. Спомням си веднъж когато бях Заместник портмастър, тогава стана най-гадната каша, в която съм попадала… Една умопомрачена муха загуби някъде в станцията проклетия си домашен любимец. Точно тогава имахме важно посещение от извънземен дипломатически пратеник. Нашата охрана се заблуди и обърка любимеца с дипломата. Няма да повярваш колко разочаровани бяха всички.

— Хората често са прекалено свръхчувствителни — каза Хевиланд Тъф.

— За какви подмени и поправки говореше?

Тъф отговори с тромаво свиване на широките си рамене.

— Някои дребни неща, без съмнение лесни за изпълнение от експерти, с опита и уменията на вашите. Както всъщност и вие посочихте, „Ноев ковчег“ наистина е древен космически кораб. Превратностите на войната и вековете занемаряване са оставили своите следи. Цели етажи и сектори са тъмни и нефункциониращи, с повреди надхвърлящи, възможностите на иначе достойната за възхищение способност на кораба за автоматичен ремонт. Бих желал тези части от „Ноев ковчег“ да бъдат поправени и възстановени до пълна изправност. Като допълнение, както може би знаете от историята, този кораб е имал екипаж от двеста човека. Автоматизацията му е напълно задоволителна, така че мога и сам да го управлявам, но трябва да призная, че това се осъществява с определени неудобства. Централният команден център е разположен в контролната кула, до която се стига след изморително дълго всекидневно пътуване, поради отстоящото разстояние от моите жилищни помещения. Открих още, че командният мостик е неефикасно конструиран за нуждите ми. Изисква се постоянно да вървя от една работна станция до друга, за да изпълня многочислените задачи, необходими за оперирането на кораба. При определени функции трябва да вървя насам-натам, въпреки необятните пространства, а при други задачи е необходимо едновременното ми присъствие на две различни места или етажи, някой път отдалечени на километри един от друг. Близо до жилищните ми помещения има малка, но удобна външна командна зала, която изглежда напълно функционираща. Бих желал вашите кибертехнолози да препрограмират и реконструират командната система, така че за в бъдеще да имам възможност да достигам всичко оттам, без нуждата да предприемам изморителното, досадно пътуване до капитанския мостик — разбира се, и без нужда да ставам от мястото си. Извън тези първостепенни задачи имам предвид и няколко други необходими подмени. Няколко, може би, по-маловажни модернизации. Към кухнята трябва да се добавят пълен списък с подправки и аромати, а също и по-голяма библиотека с готварски рецепти. Това е необходимо с цел да се храня с по-разнообразна и привлекателна храна, от сега предлаганата питателна военна дажба. Нуждая се и от голям склад с разнообразие от бира и вино, а също и с устройствата за тяхната ферментация и дестилация, необходими за собствено производство по време на дългите пътувания в дълбокия космос. Също така увеличаване на съоръженията ми за развлечения чрез придобиване на някои книги, холодискове, музикални чипове, всички датирани от последното. Няколко нови системи за защита. Други незначителни промени. Ще пи осигуря необходимия списък.

Толи Мюн го слушаше с удивление.

— По дяволите! — изруга тя. — Ти изглежда наистина имаш изоставен кораб на ЕИВ.

— Наистина — каза Хевиланд Тъф. Малко сковано и обидено според нея.

Толи Мюн се ухили.

— Моите извинения. Веднага ще изстрелям при теб екип от паяци и кибертехнолози, а след това ще ти дам и предварителна цена. Само не задържай проклетия си дъх. Това е голям кораб, ще мине доста време, докато нещата започнат да се изясняват. Добре ще е, ако сложа и малко охрана или скоро ще имаш тълпа от любопитковци, които ще бродят из коридорите и ще се чудят какво да си откраднат за сувенир. — Тя погледна холограмата, а после замислено сведе глава. — Ще трябва да обясниш какво искаш на моя екип, а след това да ги насочиш в правилната посока. После ще е най-добре, ако не се пречкаш и оставиш хората ми да вилнеят. Не можеш да вкараш това чудовище в паяжината, Тъф, прекалено е голямо. Имаш ли с какво да стигнеш дотук?

— „Ноев ковчег“ е оборудван с пълен комплект совалкови кораби, всички в изправност — отговори Хевиланд Тъф. — Но аз имам слабо желание да напускам удобството на жилищните ми площи. Този кораб несъмнено е достатъчно голям и моето присъствие няма да е особено неудобство за вашия екип.

— По дяволите, знаеш, че това ми е известно, но те работят много по-добре, ако никой не им надзърта през рамото — обясни Толи Мюн. — Между другото смятам, че и ти би желал да излезеш за малко от тази консервена кутия. Откога си се затворил напълно сам?

— Няколко стандартни месеца — призна Тъф. — Въпреки че, ако искаме да бъдем точни, не съм напълно сам. Радвах се на компанията на моите котки, а също така с удоволствие се ангажирах да изучавам възможностите на „Ноев ковчег“ и да разширявам знанията си за екологичното инженерство. Все пак ще приема вашето предложение, че е време и за малка почивка. Възможността да вкуся продуктите на нова кухня за мен винаги е била удоволствие.

— Чакай само да опиташ с’ютламската бира! А тук има и разнообразни развлечения — зали за физическа подготовка, хотели, спортни зали, наркотични дупки, сензории, секс салони, театри на живо, игрални зали.

— Имам слаби умения в определени игри — каза Тъф.

— А освен това има и туризъм — продължи Толи Мюн. — Само вземаш тръбо-влака, който се движи в асансьора до повърхността. След това всички области на С’ютлам са твои за изследване.

— Наистина — каза Хевиланд Тъф. — Заинтригувахте ме, Портмастър Мюн. Страхувам се, че имам любопитен характер. Това е и най-голямата ми слабост. За съжаление паричните ми средства изключват възможността за по-дълъг престой.

— Не се тревожи — отговори му тя. — Ще сложим тези разходи в сметката ти за ремонт на кораба, а ще говорим по-късно. Сега само скачай в проклетата си совалка и идвай. Чакай да видя… док 911 е свободен. Разгледай първо Паякодом, а после вземи влака за планетата. Ти ще си истинска, проклета сензация. Знаеш ли, вече си във всички новинарски материали. Земните червеи и мухи ще се катерят като луди отгоре ти.

— За разлагащо се парче месо тази перспектива може да звучи привлекателно — каза Тъф. — Но не и за мен.

— Добре тогава — отговори Портмастър Мюн. — Пътувай инкогнито.

 

 

Стюардът на тръбо-влака изтика количката с напитки, малко след като Тъф затегна колана си и се подготви за пътуването към планетата. Вече беше опитал с’ютламската бира в един от ресторантите на Паякодом и я намери за слаба, водниста и видимо лишена от вкус.

— Може би вашите предложения включват някои малцови продукти, дестилирани и ферментирали извън планетата — каза той. — Ако това е така, аз с удоволствие бих купил един.

— Разбира се — отговори стюардът. Той бръкна в количката и извади мека крушовидна бутилка, пълна с тъмнокафява течност. Тъф разпозна в курсивния надпис Шанделорския стил. Предложиха му електронна карта и той набра на нея кодовия си номер. С’ютламската валута се наричаше калория и сметката за една крушовидна бутилка беше почти четири и половина пъти по-голяма от съдържанието на калории в бирата.

— Вносни мита и такси — обясни стюардът.

Тъф засмука своята бутилка с обичайното си достойнство, а тръбо-влака навлезе в асансьора, отвеждащ до повърхността на планетата. Това не беше приятно пътуване. Хевиланд Тъф бе открил, че цената на местата в звездната класа е твърде висока и това беше причината да се спре на следващата — висша класа. Едва по-късно откри, че трябва да се натъпче в седалка, явно конструирана за с’ютламско дете и то очевидно за много малко. На всичкото отгоре седалката се намираше в редица от осем подобни на нея, разделяни от тясна пътечка. Невероятният шанс му бе осигурил място до тази пътечка. Определено без това местоположение Тъф имаше сериозни съмнения, че изобщо ще преживее това пътуване. Дори и тук движението му бе невъзможно, без да докосне тънката, гола ръка на жената, която се намираше отляво. Тъф определи това преживяване като изключително неприятно. Когато седна по познатия си начин, с ръце, скръстени над корема, темето му се удари в тавана, така че бе принуден да приклекне и да изтърпи възможно най-неприятното схващане на врата си. Тъф разбра, че много по-назад в тръбо-влака има първа, втора и дори трета класа. Той твърдо реши на всяка цена да избягва опитването на техния съмнителен комфорт.

Когато спускането започна, по-голяма част от пасажерите сложиха на главите си индивидуални качулки и включиха развлекателни програми по техен избор. Хевиланд Тъф забеляза, че предложенията включват три различни музикални програми, една историческа драма, две еротични фантазии, бизнес интерфейс, нещо описано като „геометрична павана“ и директна стимулация на центъра на удоволствието в мозъка. Тъф реши да изследва геометричната павана, само за да открие, че качулката е твърде малка за главата му. Неговият череп бе прекалено голям и дълъг, според с’ютламските стандарти.

— Хей, ти, голямата муха — извика глас от съседните седалки. Тъф се огледа. Всички с’ютламци бяха изолирали, покрили главите си с плътните черни качулки. Ако не се броят стюардите, които бяха в края на салона, единственият пасажер, които все още бе в света на реалността, беше мъжът на крайната седалка един ред по-назад. С дългата си, сплетена коса, медно-червена кожа, закръглени месести бузи, той изглеждаше също толкова чужденец, колкото и Тъф. — Да, ти, голямата муха, на теб говоря.

— Аз съм Хевиланд Тъф, екологичен инженер.

— Знаех си, че си муха — отговори мъжът. — Аз също, казвам се Рач Норен от Вандийн. — Той протегна ръка. Тъф я погледна.

— Сър, запознат съм с древния ритуал на ръкостискането. Забелязах, че не носите оръжие. Според моето разбиране, първоначалното предназначение на този обичай е било именно да установи това. Аз също съм невъоръжен. Сега вече, ако обичате, можете да изтеглите ръката си.

Рач Норен се ухили и отдръпна ръка.

— Ти си странен паток — подхвърли той.

— Сър, аз не съм нито голяма муха, нито странен паток. Смятам, че това е очевидно за всяка личност с нормална човешка интелигентност. Допускам, че стандартите на Вандийн може да са различни.

Рач Норен се протегна и ощипа бузата си. Тя беше закръглена, месеста, пълна буза и той здраво я щипна. Тъф реши, че това явно е някакъв перверзен тик или вандийнски жест, чието значение му убягваше.

— Мухи — така казват паяците. Идиом. Те наричат всички чужденци мухи.

— Наистина — каза Хевиланд Тъф.

— Ти си този, който пристигна с онзи великански кораб, нали? Във всички новинарски хранилки говорят за тебе. — Норен не дочака отговора му. — Защо носиш перука?

— Пътувам инкогнито — отговори Хевиланд Тъф. — Изглежда вие проникнахте през моята маскировка, сър.

Норен отново ощипа бузата си.

— Викай ми Рач. — Той огледа Тъф отгоре додолу. — Много посредствена маскировка. С перука или без, ти си си все същия огромен, дебел великан с цвят на лицето като на гъба.

— За в бъдеще ще трябва да използвам грим — реши Тъф. — За щастие никой от с’ютламците не показа вашата проницателност.

— Те са прекалено учтиви, за да го направят. Така стоят нещата на С’ютлам. Има прекалено много с’ютламци, нали знаеш? Повечето от тях не могат да си позволят да се уединят и затова се опитват да имитират някакво измислено усамотение. На обществените места ще се правят, че не те забелязват освен, ако ти не искаш да бъдеш забелязан.

— Обитателите на Порт С’ютлам, които аз срещнах, не ми изглеждаха нито прекомерно сдържани, нито обременени с обстойна етикеция.

— Паяците са различни — отговори безцеремонно Рач Норен. — Горе цари по-голяма слободия. Слушай, нека ти дам един малък съвет. Не продавай кораба си тук, Тъф. Закарай го на Вандийн. Там ще получиш много по-добра цена.

— Нямам намерение да продавам „Ноев ковчег“ — отговори Тъф.

— Не е необходимо да се пазариш с мен, Тъф. Аз нямам правомощията да купя кораба ти. Нито пък стандартите. — Норен се засмя. — Бих искал да ги имам. Все пак върви до Вандийн и влез във връзка с Камарата на координаторите. Казвам ти, няма да съжаляваш. — Той извърна глава, за да се увери, че стюардите все още са в края на салона, а другите пасажери мечтаят зад качулките си и гласът му се превърна в заговорнически шепот. — Дори и да оставим настрана фактора цена, разбрах, че този твой кораб има кошмарна сила. Ти не искаш да дадеш такава унищожителна сила в ръцете на с’ютламците, нали? Без майтап, обичам ги, да, наистина е така. Често идвам по работа тук и знам, че са добри хора, особено ако са сами, но има вече прекалено много от тях, Тъфър. А те продължават да се размножават, размножават, размножават, като проклети гризачи. Сам ще видиш. Преди няколко века имаше голяма местна война, точно по тази причина. С’ютламците изграждаха колонии по цялото това проклето място, грабеха всяко парче недвижима собственост, до което можеха да се докопат. Ако пък някой друг случайно живееше там, с’ютламците просто го надплодяваха. Ние най-накрая сложихме край на това.

— Ние? — попита Хевиланд Тъф.

— Вандийн, Скраймир, Светът на Хенри и Джазбо, но получихме подкрепа и от няколко неутрални планети. Мирният договор ограничи движението на с’ютламците само в границите на собствената им звездна система. Но ако им дадеш този твой адски кораб, те пак могат да се измъкнат навън.

— Разбрах, че с’ютламците са изключително благородни и почтени хора — вметна Тъф.

Рач Норен отново ощипа бузата си.

— Благородни, почтени, разбира се, разбира се. Приятни хорица, с тях се върши добра работа, а и мацките им знаят някои изключителни еротични номера. Казвам ти, имам стотина приятели с’ютламци и ги обичам, всеки един от тях. Но между мен и моите сто приятели стоят хиляда деца. Тези хора се размножават, Тъф, не се шегуват, слушай Рач какво ти говори. Всички те са животорути, нали?

— Наистина — каза Хевиланд Тъф. — А какво, ако мога да запитам, е животорут?

— Животорути — повтори нетърпеливо Норен. — Антиентрописти, хлапелюбци, спираломразци, антиконтрацептивисти. Религиозни фанатици, Тъфър. Религиозни ненормалници и откачалки. — Той сигурно щеше да каже още нещо, но стюардът изви количката с напитки и тръгна по тяхната пътека. Норен се отпусна обратно на седалката си.

Хевиланд Тъф вдигна дългия си, бял показалец, за да спре придвижването на стюарда.

— Моля, още една бутилка с бира, ако обичате.

До края на пътуването Тъф остана прегърбен, обгърнат от тишина и замислено смучеше бирата си.

 

 

Толи Мюн се рееше из въздуха на разхвърляния си апартамент, пиеше и мислеше. Едната стена на стаята й представляваше огромен видео монитор — шест метра висок и три метра дълъг. Обикновено Толи го програмираше да показва природни панорами. Тя обичаше да си представя, че прозорецът й е отворен към високите, студени планини на Скраймир, към сухите каньони на Вандийн с техните буйни, беловодни реки или към безкрайните светлини на С’ютлам, разпръснати в тъмнината на нощта и блестящата, сребриста кула, която бе основата на постоянно движещия се асансьор, проби безлунното небе, издигнал се много над звездокласните хотели, които бяха високи по четири километра.

Но тази вечер стената в апартамента й гледаше към космоса, а на фона на тъмното пространство, осеяно с бледи звезди се открояваше с метално величие огромният космически кораб, наречен „Ноев ковчег“. Дори и екран с големината на нейния (това беше една от привилегиите й като Портмастър), не можеше да представи кораба в пълния му размер. Толи Мюн знаеше, че надеждата и заплахата, които носеше „Ноев ковчег“, бяха значително по-големи, отколкото самия кораб. Встрани от себе си чу тихото позвъняване на комуникационния апарат. Знаеше, че компютърът няма да я безпокои, освен ако това не беше обаждането, което очакваше.

— Ще отговоря — каза тя. Звездите на екрана се размазаха, „Ноев ковчег“ се стопи и за момент се виждаха само хаотични цветове, преди картината да се изчисти и да се появи лицето на Главен съветник Жосен Раел, лидер на мнозинството в Планетарния висш съвет.

— Портмастър Мюн — започна той. Чрез безмилостното увеличение на екрана, Толи Мюн можеше да види напрежението в дългия му врат, стягането на тънките му устни, твърдия блясък в тъмнокафявите му очи. Оплешивялото му теме беше напудрено, но въпреки това вече започваше да се изпотява.

— Съветник Раел — каза тя. — Радвам се, че се обади. Успя да прегледаш всички доклади, нали?

— Да. Тази връзка защитена ли е?

— Разбира се. Говори свободно.

Той въздъхна. Жосен Раел беше колоритна фигура в планетарната политика вече повече от десетилетие. В началото се бе появил в новинарските хранилки като съветник по войната. По-късно се издигна и стана съветник по селското стопанство. А сега вече четвърта година бе лидер на мнозинството в съвета, фракцията на технократите и следователно бе човекът с най-голямата власт на С’ютлам. Властта го караше да изглежда твърде стар и изморен, но тази вечер видът му беше много по-лош от който и да е друг път.

— Сигурна ли си в тези данни? — попита Раел. — Екипът ти не е допуснал грешка? Прекалено е съдбоносно, за да бъде грешка, предполагам, разбираш? Това наистина ли е боен кораб на ЕИВ?

— Дяволски точно се изрази. Повреден, в лошо състояние, но проклетото чудо функционира, а и клетъчната му библиотека е недокосната. Това мога да твърдя със сигурност, хората ми я провериха няколко пъти.

Раел прекара късите си, дебели пръсти през оредялата си, побеляла коса.

— Ще трябва да триумфирам. Когато всичко това свърши, ще ликувам във всички новинарски хранилки. Но сега, сега мога да мисля само за опасностите. Днес имахме среща на съветниците. Затворена за външни лица. Не можем да рискуваме да изтече информация, преди този въпрос сполучливо да бъде решен. Присъстваха почти всички членове на съвета — технократи, експанзионисти, нули, представители на църквата и незначителни фракции. — Той се засмя. — Не съм виждал подобен консенсус през цялата си кариера. Портмастър Мюн, ние трябва да имаме този кораб.

Толи Мюн очакваше подобно развитие. Самата тя нямаше да остане толкова дълго на поста „портмастър“, ако не разбираше добре политическите игри на планетата. През целия й живот, С’ютлам се намираше в дълбока, неразрешима криза.

— Ще се опитам да ви го купя — обеща тя. — Преди да се натъкне на „Ноев ковчег“, този Хевиланд Тъф е бил независим търговец. Хората ми са открили стария му кораб на площадката за кацане, намирал се е в плачевно състояние. Търговците са алчни изчадия и това трябва да ни е от полза.

— Предложи му каквото е необходимо — каза Жосен Раел. — Разбираш ли, Портмастър? Разполагаш с неограничени финансови възможности.

— Ясно — отговори Толи Мюн. — Но има и един въпрос, който трябва да задам. Какво ще стане, ако той не иска да го продаде?

Жосен Раел се поколеба.

— Трудно е да се каже — измърмори той. — Трябва непременно да го продаде. Един отказ ще е фатален. Не толкова за този човек, колкото за нас.

— А ако откаже да го продаде? — повтори Мюн. — Искам да знам алтернативите.

— Ние трябва да имаме този кораб — настоя Раел. — Ако този Тъф се окаже неблагоразумен, не ни остава никакъв избор. Висшият съвет ще използва суверенното право на държавата да отчуждава частна собственост и ще конфискува кораба. Човекът, естествено, ще бъде компенсиран.

— По дяволите! За какво говориш, нима мислите да вземете кораба насилствено!

— Не — каза Жосен Раел. — Всичко ще бъде законно и по правилата, вече съм проверил. В извънредни ситуации се разглежда положението на по-големия брой хора, а правото на частна собственост се смята за нищожно.

— О, по дяволите! Какви са тези проклети рационализации, Жосен — избухна Толи Мюн. — Ти имаше по-здрав разсъдък, когато беше тук горе. Какво са ти направили на планетата?

Жосен Раел доби кисел вид и за момент лицето му заприлича на младия мъж, който една година бе работил при нея. Тогава тя беше Заместник портмастър, а той — трети помощник-администратор на междузвездната търговия.

Раел поклати глава и отново стана възрастния, уморен политик.

— На мен самият не ми е приятно, Мама — поклати глава той. — Но имаме ли някакъв избор? Разгледах последните предвиждания. Очаква ни глад и разруха само след двайсет и седем години, освен ако не постигнем някакво голямо научно откритие. За съжаление от него все още няма и следа. Но преди да се стигне дотам, експанзионисти ще вземат властта. Ще бъдем въвлечени в нова война, а това означава, че и в двата случая ще загинат милиони и дори милиарди. Очаква ни апокалипсис, а ти ми говориш за правата на един-единствен човек.

— Няма да споря с теб по този въпрос, Жосен. Знам, че има достатъчно хора, които ще го направят. Това в момента няма значение. Ще ти предложа само няколко проклети въпроса, върху които да си мислиш. Дори и да купиш легално този кораб, ще има остри протести от страна на Вандийн, Скраймир и останалите от съюза, но се съмнявам, че ще се решат на нещо повече. Но ако го заграбим със сила, нещата изцяло се променят. Ще ни обвинят в пиратство. Могат да обявят „Ноев ковчег“ за военен кораб, което не е далеч от истината, а също и за планеторазрушител. Ще заявят, че нарушаваме мирното споразумение и отново ще ни нападнат.

— Ще говоря лично с техните посланици — каза уморено Жосен Раел. — Ще се опитам да ги убедя, че докато технократите са на власт, колонизационната ни програма няма да бъде подновена.

— И те ще повярват на проклетата ти честна дума? — попита саркастично Толи Мюн. — Как ли пък не, по дяволите! А ще можеш ли да ги убедиш, че технократите винаги ще бъдат на власт? Че никога няма да си имат работа с експанзионистите. Как смяташ да го направиш? Нима мислиш да използваш „Ноев ковчег“, за да установиш човеколюбива диктатура?

Съветникът стисна устните си още по-силно. По дългия му, тъмен врат изби руменина.

— Познаваш ме твърде добре, за да твърдиш подобно нещо. Съгласен съм, има известни рискове. Корабът наистина е източник на огромни разрушителни сили. Не бива да забравяме това. Но ако планетарният съюз мобилизира войските си, ние ще държим силната карта в ръцете си.

— Глупости! — възрази Толи Мюн. — Не е ремонтиран, а ще трябва и да се научим да го управляваме. Ще изучаваме месеци, а дори и години това проклето нещо, преди да успеем изцяло да използваме възможностите му. Само че никой няма да ни даде шанс да го направим. Вандийнската армада само след седмица ще дойде да ни го отнеме, а и другите няма да останат по-назад.

— Това не е твой проблем, Портмастър — заяви студено Жосен Раел. — Висшият съвет обсъди темата най-подробно.

— Само не ми се прави на началник, Жосен. Спомняш ли си когато се напи от нарко-бластерите и реши да излезеш навън, за да видиш за колко време кристализира урината в космоса? Аз бях тази, която спаси маркуча ти от измръзване, многоуважаеми Главни съветнико. Сега изчисти проклетите си уши и ме изслушай. Може би войната не е мой проблем, но търговията ме засяга пряко. Станцията е линията на живота ни. Внасяме трийсет процента от суровите калории…

— Трийсет и четири — поправи я Раел.

— Трийсет и четири — съгласи се Толи Мюн. — И този процент непрекъснато нараства, и двамата отлично знаем това. Плащаме за храната с технологичните си познания — с произведени стоки и с транспортни и сервизни услуги. Ние ремонтираме, поддържаме и произвеждаме повече космически кораби от другите четири планети в сектора взети заедно. И знаеш ли защо е така? Защото си скъсах проклетия задник от бачкане, само, за да сме най-добрите. Тъф дори сам го каза. Той е дошъл тук да поправи кораба си, защото знае репутацията ни. Репутация, че сме етични, честни и справедливи, а отделно от това, отлични технически експерти. Какво ще стане с тази репутация, ако вие вземете и му конфискувате проклетия кораб? Колко други търговци ще докарат корабите си за ремонт, след като разберат, че ние конфискуваме всеки, който ни хареса? Какво ще стане с моя проклет космодрум?

— Да. Това несъмнено ще има отрицателен ефект — призна Жосен Раел.

Толи Мюн му отговори с някакъв груб, неподражаем звук.

— Икономиката ни ще бъде разрушена — заяви безцеремонно тя.

Раел вече се потеше обилно. Малки ручейчета пот се стичаха по плешивото му чело. Той избърса влагата с носната си кърпа.

— В такъв случай трябва да направиш всичко възможно, за да се избегне подобно развитие, Портмастър Мюн. В никакъв случай не бива да се стига до това.

— Какво предлагаш?

— Купи „Ноев ковчег“ — каза той. — Давам ти всички правомощия, защото виждам, че добре разбираш положението. Накарай и Тъф да го разбере. Отговорността за това е изцяло твоя.

Жосен Раел кимна и екранът потъмня.

 

 

На С’ютлам Хевиланд Тъф се правеше на турист. Не можеше да отрече, че планетата бе забележителна по свой собствен начин. През годините, когато беше търговец и отскачаше от звезда до звезда със своя „Рог на изобилието от отлични стоки на ниски цени“, Хевиланд Тъф бе посетил толкова планети, че трудно си спомняше дори техния брой. Но сега беше уверен, че едва ли скоро ще успее да забрави С’ютлам.

По време на странстванията си той бе видял достатъчно спиращи дъха гледки — кристалните кули на Авалон, небесните мрежи на Арахна, кипящите морета на Стария Посейдон и черните базалтови планини на Клег. Град С’ютлам, който бе погълнал всички древни по-малки градчета, превръщайки се в огромен мегаполис, достойно им съперничеше.

Тъф имаше определена слабост към високите сгради. Той денем и нощем наблюдаваше града от специално изградените платформи на височина един, два, пет и девет километра. Независимо от височината, на която се намираше, светлините на мегаполиса бяха разпръснати във всички посоки, без да се прекъсват и стигаха докъдето виждаха очите му. Квадратни и безлични четиридесет и петдесет етажни сгради стояха рамо до рамо в безкрайни редици, блъскаха се една в друга, но продължаваха да живеят в сянката на огледалните кули, които се издигаха над тях и сякаш докосваха слънцето. Етажи и нива бяха построени върху други нива, а те пък върху трети нива. Движещите се тротоари се пресичаха и препресичаха, образувайки сложно преплетен лабиринт. Под повърхността имаше огромна мрежа от подземни пътища, по които тръбо-влакове и товарни капсули се движеха в тъмнината с шеметна скорост. Под тези пътища бяха подземията, а под тях — долния етаж подземия, тунелите, метрото, търговските комплекси и подземните жилищни сгради. Под повърхността се намираше още един град, погребан сигурно толкова надолу, колкото другият отгоре се издигаше към небето.

Тъф беше видял от „Ноев ковчег“ светлините на града, те бяха погълнали половината континент. Оттук изглеждаха сякаш са готови да погълнат и цяла галактика. Имаше и други континенти, също като този, озарени от светлините на цивилизацията. В морето от светлина нямаше тъмни острови. С’ютламците нямаха място за луксове, като например паркове. Тъф одобряваше това. Винаги беше смятал парковете за някаква извратена институция, създадена да напомня постоянно на цивилизованото човечество колко груб, суров и неудобен е бил животът, когато то е било принудено да живее сред природата.

Хевиланд Тъф по време на своите странствалия беше дегустирал голямо разнообразие от култури и определи, че с’ютламската не отстъпва по нищо на най-добрите. Това беше планета на разнообразието, на смайващите възможности, на богатството, което носеше известни черти и на жизнеността, но и на разложението и упадъка. С’ютлам бе космополитен свят, включен към мрежата, свързваща съседните звезди и свободно грабеше оттам музиката, книгите и сензориите, внесени от други звездни сектори. По-късно ги използваше като стимул да преобразува и видоизменя до безкрайност своята собствена културна матрица. Градът предлагаше повече форми за почивка и развлечение, от което и да е друго място, където беше ходил Тъф. Разнообразието спокойно можеше да ангажира някой турист за цяла стандартна година, разбира се, ако самият той искаше да се възползва от него.

През дългите години на космически пътувания, Хевиланд Тъф беше видял високоразвита наука и технологично чародейство на Авалон и Нюхолм, Тобър-в-покривалото, Стария Посейдон, Балдур, Арахна и още няколко планети, за които се смяташе, че са достигнали върха на човешкия прогрес. Технологията, която демонстрираше С’ютлам, беше равностойна на най-добрите. Орбиталният асансьор бе едно изключително техническо постижение. Такова съоръжение е трябвало да се изгради и на старата Земя в дните преди Краха, а е било построено за първи път на Нюхолм, но там е просъществувало твърде кратко, защото по време на войната е бил разрушен. Никъде досега Тъф не бе виждал подобно колосално творение на човешката ръка, дори и на самия Авалон, където проектите за подобен асансьор били отхвърлени по икономически причини. Всички подвижни тротоари, тръбо-влакове, фабрики бяха изключително полезни и свръхмодерни.

С’ютлам беше прекрасен свят.

Хевиланд Тъф го разгледа, пътува из него и три дни опитва неговите чудеса. Най-накрая се завърна в малкото, тясно жилищно помещение, висша класа, на седемдесет и деветия етаж на една хотелска кула и призова хотелиера.

— Бих желал да предприема необходимите мерки, с цел моето незабавно завръщане на кораба ми — каза той. Беше седнал на ръба на тясно легло, което бе извикал от стената, тъй като столовете бяха изключително малки. Тъф грижливо скръсти големите си, бели ръце над леко издутия си корем.

Хотелиерът, дребен човечец, който едва ли имаше и половината височина на Тъф, изглеждаше объркан и притеснен.

— Доколкото знам, смятахте да останете още десет дни — каза той.

— Точно така — отговори Тъф. — Въпреки това, характерно за плановете е, че те могат да се променят. Бих желал да се върна в орбита, веднага щом стане удобно. Сър, ще ви бъда много признателен, ако се заемете с необходимите разпореждания.

— Но има толкова неща, които не сте видели.

— Наистина. И все пак открих, че онова, което видях — то, разбира се, може би е само една малка част от това, което заслужава да се види — е повече от достатъчно.

— Вие не харесвате С’ютлам, нали?

— Страда от излишък на с’ютламци — отговори Хевиланд Тъф. — Могат да се отбележат и още няколко други недостатъка. — Той вдигна един дълъг пръст. — Храната е неприятна, основно химически преобразувана, голяма част от нея е без вкус, с видимо неприятна структура, оцветена с необичайни и обезпокоителни цветове. Още повече, порциите са напълно недостатъчни. Ако разрешите да бъда изцяло откровен, ще отбележа и постоянното присъствие на голям брой репортери от новинарските хранилки. Научих се да ги разпознавам по мултифокусните камери, които носят на челата си като трето око. Предполагам вие също сте обърнали внимание как се прокрадват във вашето фоайе, сензориум и ресторант. По моя груба преценка, техният приблизителен брой е двадесет.

— Но вие сте сензация! — възкликна хотелиерът. — Общественик. Всички с’ютламци искат да научат повече неща за вас. Сигурен съм, че щом един път сте отказали да давате интервюта, „зъркелите“ не са се осмелили да ви безпокоят. Нали разбирате професионалната етика…

— … е била спазвана точка по точка и параграф по параграф — довърши Тъф. — Признавам, те си стояха на необходимата дистанция. Ала всяка вечер, когато се прибирах в непрактично голямата си стая и получавах достъп до новинарските хранилки, бях посрещан от моята личност. Как разглеждам града, как ям безвкусна гумена храна, как посещавам различните туристически забележителности и как влизам в обществените санитарни помещения. Трябва да призная, че суетата е една от големите ми слабости, но въпреки това известността бързо ми омръзна. Пък и ъгълът, под който са разположени техните камери, е повече от неласкателен, а хуморът на коментаторите от новинарските хранилки — близък до грубостта.

— Проблем, съвсем лесен за разрешаване — каза хотелиерът. — Трябваше да дойдете по-рано при мен. Щях да ви предложа да наемете лично защитно поле. Закача се на колана на панталоните и ако някой „зъркел“ се приближи на повече от двадесет метра, това нещо блокира третото му око, а главата му се цепи от страхотно главоболие.

— По-труден за разрешаване обаче е проблемът — каза монотонно Тъф, — че на планетата има пълна липса на животински свят.

— Паразити ли? — попита хотелиерът с ужасен поглед. — Вие сте разочарован, защото тук няма паразити?!

— Не всички животни могат да бъдат смятани за вредители и паразити — възрази Хевиланд Тъф. — На много планети птици, кучета и други животински видове са домашни любимци и са обградени с грижи и любов. Аз лично си падам по котките. Един истински цивилизован свят запазва място за котките, но на С’ютлам изглежда населението ги намира за неразличими от въшките и глистите. Когато направих необходимите приготовления, за да дойда тук, Портмастър Толи Мюн ме убеди, че нейният екип ще се погрижи за моите котки и аз приех безрезервно нейното уверение. Но сега, когато разбирам, че никой от с’ютламците не се е срещал с друг животински вид, освен с човешкия, започвам да се съмнявам в качеството на грижите, които ще бъдат полагани за тях.

— Ние също имаме животни — протестира хотелиерът. — Извън града, където са селскозаводските зони. Много, много животни, виждал съм холофилмите.

— Няма спор в това — съгласи се Тъф. — Но котка на холограма и жива котка са две напълно различни неща и изискват напълно различно отношение. Дисковете могат да бъдат съхранявани и на лавицата, а самите котки — не. Но да спрем дотук с играта на думи. Основният и неразрешим проблем, както преди споменах, се съдържа преди всичко в броя на с’ютламците, а не толкова в техните нрави. Има прекалено много хора, сър. Във всяка възможна ситуация бях постоянно блъскан и бутан. В хранителните заведения масите са прекалено близо до други маси, столовете са неподходящи за моя ръст, а понякога напълно непознати хора сядат зад мен и грубо ме ръгат с юмруци. Тротоарите са пренаселени, фоайетата са пренаселени, тръбо-влаковете са пренаселени — навсякъде има прекалено много хора, които ме докосват, без моето одобрение или съгласие.

Хотелиерът пусна лъскавата си професионална усмивка.

— А, човечеството! — каза той, употребявайки цялото си красноречие. — Славата на С’ютлам! Изобилните маси, морето от лица, безкрайната процесия, драмата на живота! Има ли нещо по-въодушевяващо от това да се докоснеш до рамото на някой друг човек?

— Предполагам, че не — отговори монотонно Хевиланд Тъф. — Все пак аз откривам, че ми липсва необходимото въодушевление. Още повече, позволете ми да изтъкна, че средностатистическият с’ютламец е прекалено нисък да се докосне и потрие в раменете ми и следователно тя или той са принудени да се търкат в ръцете, краката или корема ми.

Усмивката от лицето на хотелиера изчезна.

— Имате много неподходящ начин на мислене. За да се възхитите и обикнете нашия свят, трябва да го погледнете през очите на с’ютламците.

— Благодаря, не бих желал да падам на коленете си — отклони предложението Тъф.

— Вие не сте против живота, нали?

— Наистина, не — каза Хевиланд Тъф. — Животът определено е за предпочитане пред другата алтернатива. Все пак, от собствен опит знам, че всички добри неща често стигат до крайности. Изглежда точно такъв е случаят и на С’ютлам. — Той вдигна ръка, преди хотелиерът да го прекъсне. — По-специално аз си изградих чувство на антипатия, без съмнение прибързана и може би незаслужена, към някои индивидуални живи спесименти, с които по една случайност се срещнах по време на моите пътувания. Някои от тях изразиха открита враждебност към мен, отправяйки ми чисто презрителни епитети, относно моите размери и тегло.

— Е — замънка хотелиерът и се изчерви, — съжалявам, но вие сте, ъм, пълен, а на С’ютлам, ъм, е социално неприемливо да бъдеш с наднормено тегло.

— Теглото, сър, е променлива величина, зависеща изцяло от гравитацията и по тази причина то е много относително. Освен това, не смятам да ви отстъпвам правото да решавате дали моето тегло е над, под или точно отговаря на определени критерии. Естетическите норми варират на различните планети, също като генотиповете и наследствените предразположения. Аз съм напълно доволен от сегашното си тегло, сър. Но нека се върнем към темата, която обсъждахме. Бих желал незабавно да сложа край на престоя си в този хотел.

— Много добре — кимна хотелиерът. — Ще ви резервирам билет за първия тръбо-влак, който тръгва утре сутринта.

— Това е незадоволително. Бих желал да тръгна веднага. Изучих разписанието и открих, че има подходящ влак след три стандартни часа.

— Пълен е — отряза го хотелиерът. — Няма да има никакви места, освен във втора и трета класа.

— Ще направя всичко възможно, за да понеса с твърдост това пътуване — каза Хевиланд Тъф. — Няма съмнение, че близостта на толкова много представители на човечеството, ще ме накара да се чувствам максимално удовлетворен и ободрен, когато сляза от този влак.

 

 

Толи Мюн плуваше в средата на офиса, кръстосала крака в поза „лотос“ и наблюдаваше Хевиланд Тъф. Тя пазеше специален стол за мухите и червеите, които не бяха свикнали с безтегловността. Той беше определено неудобен, но затова пък бе здраво захванат с болтове за пода и оборудван с вериги, за да придържа седящия в него.

Тъф седна на стола с огромно достойнство, привърза се здраво, а Толи се отпусна до равнището на главата му. Човек с размерите на Тъф явно не беше свикнал да гледа нагоре, когато говори с някого и тя сметна това за определено психологическо предимство.

— Портмастър Мюн — започна Тъф невъзмутимо, въпреки по-низшата си позиция. — Трябва да протестирам. Доколкото успях да разбера, тези чести сравнения на моята личност с муха са само пример на някакъв колоритен местен жаргон, в който не съм запознат с точното наименование на думата „безчестие“. Все пак не мога да не бъда оскърбен от това, образно казано, че се опитвате да откъснете крилата ми.

Толи Мюн се ухили.

— Съжалявам много, Тъф. Нашата цена е твърда.

— Наистина — каза Хевиланд Тъф. — Твърда. Страшно интересна дума. Аз не заслужавам честта да бъда в компанията на такава известна и уважавана личност като вас и искрено се надявам да не ви засегна, но навярно няма да стигна до крайност, ако кажа, че тази твърдост се приближава до вкочанелост. Учтивостта не ми позволява да изрека заключения като алчност, сребролюбие и космическо пиратство и да сложа край на тези тежки преговори. Все пак ще си разреша да отбележа, че сумата от петдесет милиона стандарта е няколко пъти по-голяма от брутния планетарен продукт на значителен брой планети.

— Малки планети — уточни Толи Мюн. — Работата е прекалено много, Тъф. Имаш адски голям кораб.

Тъф остана невъзмутим.

— Признавам, че „Ноев ковчег“ наистина е голям кораб, но се страхувам, че това няма съществено отношение към въпроса. Освен ако при вас е обичайно да определяте цената на квадратен метър, а не на работен час.

Толи Мюн се засмя.

— Тъф, тук не става дума да сложим нови пулсаторни пръстени на някой товарен кораб или да препрограмираме автопилота. Говорим за хиляди работни часове на три пълни екипа паяци, които ще работят на тройни смени. Говорим за работа по системите, за която са квалифицирани само най-добрите ни кибертехнолози. Говорим за производството на специални части, които не са използвани от векове, а това е само началото. Ще трябва да проучим всичко в твоя проклет музей, защото разглобим ли го веднъж, после няма да можем да го съберем отново. Ще трябва да подмамим и някои от долните специалисти да се качат на асансьора, а ако и те не ни вършат работа, ще търсим други извън системата. Помисли колко време означава това, колко енергия, калории. Таксата за дока е отделно. Това нещо е дълго трийсет километра, Тъф! Не можеш да го вкараш в паяжината. Ще трябва да му построим специален док, а това ще ни отнеме място, на което иначе ремонтираме други триста стандартни кораба. Знам, че едва ли искаш да чуеш колко ще струва това, Тъф. — Тя направи набързо изчисления на ръчния си компютър и поклати глава. — Ако останеш тук един местен месец, което е твърде оптимистична прогноза, таксата само за дока ще излезе около един милион калории, което превърнато в стандарти е близо триста хиляди.

— Наистина — каза Хевиланд Тъф.

Толи Мюн безпомощно разпери ръце.

— Ако нашата цена не те устройва, естествено можеш да предпочетеш да отидеш някъде другаде.

— Предложението ви е непрактично — отговори Тъф. — За съжаление, изглежда само една шепа планети разполагат с необходимата техническа квалификация, която да отговаря на моите изисквания — твърде мрачен коментар, като се има предвид сегашното състояние на човешкия технологичен прогрес.

— Само една шепа ли каза? — попита Толи Мюн и повдигна крайчеца на устата си. — В такъв случай ние сме занижили цените на услугите си.

— Госпожо — изгледа я Хевиланд Тъф, — не вярвам, че ще постъпите толкова безсърдечно и ще използвате моята наивност и прямота.

— Няма — кимна тя. — Вече казах, цената ни е твърда.

— Май че стигнахме до неприятен и неразрешим конфликт. Вие разполагате с пари, а аз за съжаление, не.

— Никога не бих го предположила. Смятах, че щом имаш такъв кораб, ще имаш и достатъчно калории за горене.

— Без съмнение съвсем скоро ще започна доходоносна кариера в полето на екологичното инженерство — увери я Хевиланд Тъф. — За съжаление, все още не съм усъвършенствал практическите си умения и по време на търговската си дейност пострадах от необясними, но значителни финансови загуби. Вероятно бихте се заинтересували от няколко отлични пластмасови репродукции на Гууглишки оргийни маски? Те са изключително подходящи за необичайни, но стимулиращи стенни декорации, а също съм чувал, че имат и определени мистични афродизиални способности.

— Боя се, че не — отговори Толи Мюн. — Но знаеш ли какво, Тъф? Днес е щастливият ти ден.

— Страхувам се, че вие се отнасяте пренебрежително с мен — поклати глава Хевиланд Тъф. — Сега и да ме информирате за намаление „половин цена“ или дори за специална услуга „две за цената на едно“, не се намирам в оптимална позиция да се възползвам. Ще бъда горчиво и брутално откровен с вас, Портмастър Мюн и ще ви призная, че в момента страдам от временна финансова неадекватност.

— Имам решение за този проблем.

— Наистина — каза Хевиланд Тъф.

— Ти си търговец, Тъф. Нямаш голяма нужда от кораб с размерите на „Ноев ковчег“, нали така? А и не разбираш нищо от екологично инженерство. Тази запустяла разнебитена останка не ти е от голяма полза. Та все пак има определена стойност. Говорих с хората от планетата. Висшият съвет чувства, че най-добре ще бъде да ни продадеш кораба.

— Тяхната загриженост е трогателна — каза Хевиланд Тъф.

— Ще ти заплатим една солидна сума — продължи Толи Мюн. — Трийсет процента от приблизителната стойност на кораба.

— Приблизителната стойност, определена от вас — отбеляза Тъф.

— Е, да, но това не е всичко. Освен, че ще ти дадем милиони стандарти в брой, ще получиш и чисто нов кораб. Най-новият модел „Лонгхаул 9“, най-големият товарен съд, който произвеждаме. С напълно автоматична кухня, жилищна площ за шестима, гравитационно поле, две совалки, карго отделения, в които можеш да събереш най-големите авалонски или кимдиски търговци един до друг, тройно осигуряване срещу повреда, най-новите компютри „Смартелек“ с гласово активиране и дори оръжеен комплект, ако ти е необходим. Ти ще си най-добре оборудваният търговец в целия звезден сектор.

— Нямам никакво намерение да възразявам срещу подобна проява на щедрост — каза Тъф. Само мисълта за това ме кара едва ли не да загубя съзнание. И все пак, макар че ще се чувствам много по-удобно на кораба, който току-що ми описахте, изпитвам някаква глупава, сантиментална привързаност към „Ноев ковчег“. Наистина в руини е напълно безполезен, но той е последният от семекорабите на изчезналите Екологични инженерни войски. „Ноев ковчег“ е жив къс история, монумент на техния гений и смелост, а също така не му липсват и някои дребни ползи. Преди известно време, докато дълго и самотно пътувах из космоса, ми хрумна каприза да се откажа от изпълнения с несигурности живот на търговеца и да поема житейския път на екологичния инженер. Решение без съмнение алогично и взето от невежа, но то все още ме привлича. Страхувам се, че съм упорита личност и това е един от големите ми недъзи.

Толи Мюн леко се извъртя, обърна се с крака към тавана, оттласна се леко и застана точно пред лицето на Тъф.

— Дяволите да те вземат! — посочи го тя с пръст. — Нямам търпение да се пазаря с теб за всяка калория, Тъф. Аз съм заета жена и не разполагам с време и сили да играя търговските ти игри. Ти ще го продадеш — знаеш го, както и аз, — така че нека да свършваме. Кажи колко искаш. — Толи Мюн натисна леко носа му с върха на пръста си. — Кажи — натискане — колко — натискане — искаш — натискане.

Хевиланд Тъф отвърза веригите си и се оттласна от пода. Беше толкова голям, че я накара да изглежда малка — нея, която я наричаха „великанка“ през половината й живот.

— Учтиво моля, престанете да атакувате моята личност — повиши тон Тъф. — Страхувам се, че напълно погрешно сте ме преценили, Портмастър Мюн. Наистина бях търговец, но слаб търговец, може би точно защото не успях да усъвършенствам изкуството на пазаренето, което така погрешно ми приписвате. Мисля, че достатъчно ясно изразих позицията си. „Ноев ковчег“ не се продава.