Робърт Хайнлайн
Изпитанието на космоса

Вероятно ние не трябва така дръзко да навлизаме в Космоса. Нашата раса има само два трайно вродени страха — страх от шум и страх от падане. Тази зловеща височина — и защо ли пък човек с нормален ум и по собствена воля се оказва на такива места, от които може да падне — и да падаш, и да падаш… Но всички космонавти са ненормални. Това всеки го знае.

Той реши, че лекарите са се отнесли снизходително с него.

— Вие сте щастливец. Не забравяйте това, приятелю. Още сте млад, а пенсията ще ви осигури за в бъдеще. Ръцете и краката ви са цели, а самият вие сте в отлична форма.

— В отлична форма! — гласът му неволно трепна презрително.

— Ама вие не ме разбрахте — главният психиатър продължи да настоява меко. — Лекият инцидент, който стана с вас, не ви е причинил никаква вреда освен това, че повече не можете да работите в Космоса. Аз дори не мога да нарека с пълна сигурност акрофобията невроза; страхът от височината е нормално и здраво явление. При вас то просто е малко по-силно, отколкото у останалите, но това не е ненормално, ако се има предвид какво сте преживели.

Напомнянето отново го накара да потръпне. Затвори очи и отново видя как звездите се носят под него. Той падаше, падаше безкрайно. Дойде на себе си от гласа на психиатъра, който проникна отнякъде до съзнанието му:

— Спокойно, приятелю! Огледайте се наоколо!

— Извинете.

— Глупости. По-добре ми разкажете с какво се готвите да се занимавате.

— Не зная. Вероятно ще си намеря работа.

— Компанията ще ви даде работа, вие знаете това.

Той поклати глава.

— Не ми се иска да се мотая из космопристанището.

Да носиш на ризата си жетон, който да показва, че си бил някога човек, да понасяш да се обръщат към тебе с почетната титла капитан, да се ползуваш от привилегиите на пенсията на пилот поради това, че си бил такъв, да забелязваш как замлъкват професионалните разговори, щом се приближиш към някоя група от хора, и да си блъскаш главата какво ли са говорили зад гърба ти. Не, благодаря за такова нещо.

— Да, това е разумно. По-добре е да сте далеч от всичко, докато не се почувствате по-добре.

— Смятате, че ще се преборя с това?

Психиатърът сви устни.

— Възможно е. Това е функционално и вие го знаете. Не е травма.

— Но вие не мислите така.

— Не съм казал такова нещо. Аз наистина не зная. Ние знаем толкова малко какво заставя човека да функционира така или иначе.

— Ясно. Добре, трябва да вървя.

Психиатърът стана и му подаде ръка.

— Какво пък… ако нещо ви потрябва… Да, във всеки случай обаждайте се.

— Благодаря.

— Ще се оправите, знам това.

Но когато пациентът излезе, психиатърът поклати глава. Този човек нямаше самообладание.

През тези дни само незначителна част от големия Ню Йорк беше покрита с покрив; той не излезе от метрото, докато не се оказа в необходимия му район, след това намери пресечката, на която от двете страни се издигаха апартаменти за самотници. Той пусна една монета в отвора още на първата врата, на която гореше сигнална лампичка „свободно“, подхвърли навътре торбата си и влезе. Районният инспектор му даде адреса на най-близката кантора за наемане на работа.

Той отиде там, седна зад масата за разговор, даде отпечатъци от пръстите си и започна да запълва анкетната карта. В този момент у него се върна забавното усещане, сякаш всичко се започва отначало: не беше му се налагало да си търси работа от онези дни, когато постъпи в училището за космонавти.

Пропусна в началото да попълни в картата своето име и се колебаеше още дори когато всичко останало беше вече попълнено. Неговата рекламна известност му беше втръснала до повдигане и съвсем не му се искаше да го познаят, никак не му се искаше да треперят пред него. Нещо повече, съвсем не му се искаше някой да го нарече герой. Накрая написа „Уилям Сондерс“ и пусна картата в отвора.

Вече допушваше трета цигара и се готвеше да запали четвърта, когато най-накрая екранът пред него светна. В него се взря симпатична брюнетка.

— Мистър Сондерс — каза образът й, — влезте, моля. Стая номер седемнадесет.

В стаята се оказа същата брюнетка, само че от плът и кръв. Тя му предложи стол и цигара.

— Настанете се удобно, мистер Сондерс. Казвам се мис Джойс. Искам да си поговорим относно вашата анкетна карта.

Настани се в стола и зачака, без да каже нито дума.

Когато тя разбра, че той не се готви да каже нещо, тя добави:

— И така, това име — Уилям Сондерс, което сте ни дали, беше излишно. Та нали ние знаем кой сте, по отпечатъците на пръстите ви.

— Досещах се за това.

— Разбира се, зная за вас всичко, което знае всеки, но защо трябва да наричате себе си Уилям Сондерс, мистър…

— Сондерс.

— Мистър Сондерс, това ме застави да се обърна към картата — тя повдигна ролката с микрофилм, обърната така, че той да може да прочете на нея истинското си име. — Сега зная за вас твърде много — повече, отколкото знае публиката, и повече, отколкото сте решили да съобщите в анкетната карта. Това е добра лента, мистър Сондерс.

— Благодаря.

— Но не мога да се възползувам от нея, за да ви настаня на работа. Дори не мога да се позова на нея, ако вие настоявате да се криете под името Сондер.

— Наричам се Сондерс — гласът му звучеше глухо и неизразително.

— Не бързайте, мистър Сондерс. В много случаи е възможно престижът да се използува легално, за да се получи за клиента по-добре платено място…

— Това не ме интересува.

Тя го изгледа, но реши да не настоява.

— Както искате. Ако сте решили, можете да преминете в приемната Б, където може да бъде проверена квалификацията ви, и да отговорите на тестовете. Ако по-късно промените решението си, мистър Сондерс, ще се радваме да започнем всичко по нов начин. Тази врата, моля ви.

След три дни той вече работеше в малка фирма, взимаща поръчки по свързочната система. Негово задължение беше да контролира електронните съоръжения. Работата го успокояваше — тя изискваше достатъчно внимание, за да е зает мозъкът му, но беше лека за човек с неговата квалификация и опит. Към края на тримесечния изпитателен срок го повишиха.

Той старателно си организира уединен начин на живот — работа, сън, ядене. От време на време прекарваше вечер в обществената библиотека или работеше в УМСА — и никога, при никакви обстоятелства не излизаше под открито небе и не се изкачваше на високо — дори и на театрален балкон.

Стараеше се да скрие целия си минал живот някъде в най-отдалеченото кътче на съзнанието си, но спомените за него бяха още пресни. Изведнъж той започваше да мечтае за мразовитото небе на Марс с неговите редки звезди или за шумния нощен живот на Венесбург. Той отново виждаше разливащия се яркочервен диск на Юпитер, надвисващ над пристанището Ганимед, неговия по-сплескан раздут силует, неправдоподобно огромен и изпълващ цялото небе.

Или пък понякога му се случваше да изпитва за известно време отново приятното спокойствие на дългите вахти, когато корабът осъществяваше самотен полет между планетите. Но подобни мечти бяха опасни, те заплашваха неговото наскоро придобито спокойствие. Така лесно беше да се подхлъзне и да се почувствува впит с последни сили за стоманените скоби на „Валкирия“, а пръстите му изтръпват и под него няма нищо освен бездънния кладенец на космическото пространство.

Тогава той отново се връщаше на Земята, овладяваше се с усилие на волята, впивайки пръсти в бюрото или в контролния стенд.

Когато това му се случи за първи път по време на работа, той видя, че Джо Тали, седящ на съседния стенд, го изгледа със странен израз на лицето.

— Какво ти е, Бил? — запита той. — Да не си се натряскал?

— Няма ми нищо — успя да промълви той, — изглежда съм настинал.

— Трябва да глътнеш нещо. Хайде да вървим да хапнем.

Тали се измъкна до асансьора и те се натъпкаха в него. Повечето от служителите, дори жените, предпочитаха да се спускат с директния асансьор, но Тали винаги използуваше обикновения. Разбира се, Сондерс никога не се спускаше с директния и поради тази причина те бяха свикнали да обядват заедно. Той знаеше, че директният асансьор е безопасен, че дори да прекъсне енергията, на всеки етаж има предпазни мрежи, но той не можеше да се застави да стъпи на тази площадка.

Тали шумно заявяваше, че от директния асансьор го болят краката, но веднаж призна на Сондерс, че няма доверие на автоматиката. Сондерс разбиращо кимна, но не каза нищо. След това той започна да се отнася по-топло към Тали. За първи път, след като започна новия си живот, той изпитваше дружеско чувство, не изпитваше нужда да се отбранява срещу друго човешко същество. Дори му се искаше да разкаже на Тали истината за себе си.

Стига да беше сигурен, че Джо няма да почне да се отнася към него като към герой… Не че възразяваше срещу героичната роля. Като хлапак, шляейки се по космическото пристанище, опитвайки се на всяка цена да проникне в някой кораб, бягайки от училище, за да изпраща отлитащите, той мечтаеше да стане герой, герой на Космоса, който се завръща, покрит със слава, от някаква невероятна изследователска експедиция. Но сега се безпокоеше, че и до този момент не се е изменила неговата представа как трябва да изглежда и как трябва да се държи един герой. Такова поведение някак си не предвиждаше страх пред отворените прозорци, желание да се избягва ходенето под непокрито пространство и загуба на говора само от мисълта за безграничните дълбини на Космоса.

Тали го покани на вечеря. Той искаше да отиде, но не бързаше да приеме поканата, докато не научи къде живее Тали. В къщите на Шелтън, каза му Тали, споменавайки едно от големите, приличащи на кутии здания, които така осакатяваха жилищния район Джърси.

— Кошмар е да се връщаш оттам — със съмнение промърмори Сондерс, търсейки мислено начин да се добере там, без да се подлага на онова, от което се страхуваше.

— Съвсем не е необходимо да се връщам обратно — успокои го Тали. — Имаме свободна стая. Ще пренощуваш. Жена ми сама готви — затова я и държа.

— Ами добре тогава — съгласи се той. — Благодаря, Джо.

Той съобрази, че метрото ще го достави на четвърт миля от мястото, а там, ако не успее да намери покрит път, ще вземе такси и ще спусне завесите на прозорците.

Тали го посрещна в хола с извинения.

— Искаше ми се да поканя за тебе някое момиче, Бил. Но внезапно ни се изтърси братът на жена ми. Неприятен тип. Жалко.

— Това не е важно, Джо, аз се радвам, че дойдох.

Той наистина се радваше. Беше го разтревожило откритието, че квартирата се намира на тридесет и петия етаж, но за това пък му беше приятно да открие, че му липсва усещането за височина. Светлините бяха запалени навсякъде, прозорците — със спуснати завеси, подът под краката му стабилен и той се чувствуваше на топло и в безопасност. За негова изненада мис Тали се оказа наистина чудесна готвачка — той имаше обичайното за ергените недоверие към любителите-готвачи. Позволи си да се отпусне в приятното усещане за домашен уют и безопасност; дори му се отдаваше да не чува голяма част от злобните самоуверени забележки на шурея.

След като се нахраниха, той се отпусна в удобното кресло с чаша в ръка и започна да гледа телевизия. Показваха някаква музикална комедия. Той се смя така, както не му се беше случвало от много месеци. Но ето че комедията се смени с религиозна програма, хорът на националната катедрала — той го слушаше с половин ухо и в същото време следеше общия разговор.

Хорът беше вече наполовина изкарал „Молитва на странниците“, когато той изведнъж до глупост ясно осъзна какво пеят точно:

Благословен е този,

Който в бурното море чака смъртта.

О, чуй ни, Всемогъщи,

Нека стигне до теб нашият глас.

С властната си ръка Ти управляваш звездния рояк.

Ти ще спасиш онзи, който лети в Космоса…

Поиска му се да изключи телевизора, но трябваше да дослуша до края, не можеше да не изслуша това изпълнение, макар сърцето му да се свиваше от непоносима мъка по дома, нещо присъщо за един безнадежден скитник. Когато още беше курсант, той можеше да се разреве от този химн. Сега се извърна от останалите, мъчейки се да скрие от тях капките, течащи по страните му.

Когато хорът изпя „амин“, той бързо превключи на някаква друга програма — първата, която му попадна — и се наведе към телевизора, преструвайки се че ужким е погълнат от настройката му, мъчейки се да овладее лицето си. След това се обърна към останалите, макар да му се струваше, че всички виждат топката, запушила гърлото му.

Шуреят на Тали все още говореше.

— Необходима е една хубава анексия — разказваше той. — Точно това би трябвало да направим. Споразумението между трите планети е пълна глупост! Какво право имат да ни диктуват какво можем и какво не можем до правим на Марс?

— Добре бе, Ед — примирително забеляза Тали, — та нали това си е тяхната планета? Те са си били там преди нас.

Ед остави този въпрос настрана.

— А нима сме разпитвали индианците дали им трябваме в Северна Америка или не? Никой няма право да владее онова, с което не може да се справи. Правилното експлоатиране…

— Ти спекулираш, Ед.

— Нима? Това не би било никаква спекулация, ако правителството не се състоеше от безгръбначни стари баби. Какво означават всъщност „правата на аборигените“? Какви права могат да имат шайка изроди?

Сондерс се улови, че сравнява Ед Шулц с Нет Сут, единствения марсианец, с който беше добре познат. Благородният Нет, който беше успял да остарее още преди Ед да се роди и все пак смятан за младеж сред своите сродници. Нет… Да, Нет можеше с часове да стои с някой приятел или познат, без да каже нито дума и без да се нуждае да говори. „Срастване заедно“ — така наричаха те това. Цялата им раса така се беше срасла помежду си, че не им беше необходимо никакво правителство, докато не бяха се появили европейците.

Веднъж Сондерс запита своя приятел, защо толкова малко работи и се задоволява с толкова скромни неща. Измина повече от час и Сондерс започна да съжалява за своя въпрос, когато Нет отвърна:

— Моите предци са работили и аз съм уморен.

Сондерс се изправи в креслото и погледна право в очите шурея на Джо:

— Те не са изроди.

— Нима? Вие, разбира се, сте специалист?

— Марсианците не са изроди. Те просто са уморени.

Тали се усмихна. Шуреят забеляза това и започна сърдито:

— А с какво право твърдите това? Били ли сте на Марс?

Сондерс разбра изведнъж, че вече не се контролира.

— А вие? — запита той предупредително.

— Това не е важно. Най-добрите умове така смятат.

Бил му даде възможност да продължи и повече не му възрази. За негово облекчение Тали скоро забеляза, че тъй като всички трябва да стават рано, време е да се помисли за настаняването им.

Той пожела лека нощ на мисис Тали и й благодари за отличната вечеря, а след това Тали го заведе в стаята за гости.

— Единственият начин да се избавим от това семейно наказание, което ни се струпа, е този, Бил — каза той извиняващо се. — Можеш да си поседиш още колкото ти се иска. — Тали се приближи до прозореца и го отвори… — Тук ще се наспиш добре. Ние сме достатъчно високо и въздухът е чист.

Подаде главата си навън от прозореца и няколко пъти вдъхна силно.

— Нищо не може да се сравни с истинската стока — продължи той, отдръпвайки се навътре. — По душа аз съм си селско момче. Какво става, Бил?

— Нищо. Абсолютно нищо.

— Стори ми се, че си малко побледнял. Добре, спи си спокойно. Навил съм будилника за седем и имаме достатъчно време.

— Благодаря, Джо. Лека нощ.

Веднага щом Тали излезе от стаята, той застави себе си да стане, да се приближи до прозореца и го затвори. Покрит целия с пот, той включи вентилатора. След като направи това, се отпусна тежко на края на кревата.

Дълго стоя така, палейки цигари една от друга. Знаеше отлично, че душевното спокойствие, което беше си възстановил, е нереално. Не му оставаше нищо освен срама и пронизващата болка. Да стигне дотам, че да се опитва да огъне такова тъпоглаво същество като Ед Шулц — по-добре щеше да бъде да не беше се измъквал жив от тази история с „Валкирия“.

Малко по-късно той измъкна от пакетчето си няколко зрънца, глътна ги и легна. Но почти веднага стана и се застави да пооткрехне прозореца — съвсем малко. След това направи компромис със себе си и измести леглото така, че да може да не загася светлината и тя да не му пречи да заспи.

Спеше и сънуваше. Отново беше в Космоса — всъщност той никога не беше го напускал. Беше щастлив с пълното щастие на човек, който се е събудил и открил, че е сънувал лош сън.

Някакъв вик наруши неговото щастие. Първоначално звукът го накара само да изпита някакво неудобство, след това започна да се чувства отговорен за нещо — трябваше просто да предприеме нещо. В прехода към падането съществуваше само логиката на съня, но тя беше за него нещо реално. Той се улавяше за въздуха, ръцете му се плъзгаха в празното пространство и под него нямаше нищо, освен черната пустота на Космоса…

Задъхвайки се, той се събуди на леглото в стаята за гости в дома на Джо Тали и до него ярко гореше лампата.

Но викът настойчиво продължаваше да звучи.

Тръсна глава, но после се заслуша. Звукът беше истински. Разбра кой го издава — това беше котка, малко котенце, ако се съди по звука.

Седна на леглото. Дори и да не изпитваше традиционната за космонавтите любов към котките, той все пак би тръгнал да разузнае. Той обичаше котките заради самите тях, а не заради тяхната чистота на борда на кораба, за тяхната чудесна адаптация спрямо променящото се ускорение и ползата от това, че те унищожаваха на кораба вредителите, който навсякъде тръгваха след човека. Така че той веднага стана и започна да търси тази котка.

Като бързо огледа стаята, се убеди, че котката не е вътре, ослуша се и откри вярната посока: звукът идваше от открехнатия прозорец. Той се отдръпна, спря и се опита да се съсредоточи.

Каза си, че съвсем не е необходимо да предприема нещо. Звукът, който идваше от прозореца, може би се промъкваше от съседния прозорец. Но разбираше, че само се залъгва: звукът беше съвсем близко до неговия прозорец. По някакъв немислим начин котката се беше оказала съвсем близо до него на нивото на тридесет и петия етаж над тротоара.

Приседна и се опита да запали цигара, но тя се счупи между пръстите му. Хвърли парчетата на пода, скочи и направи шест нервни крачки към прозореца — сякаш просто се разхождаше в тази посока. Отпусна се на колене, хвана се за рамката и широко отвори прозореца. След това се улови за корниза — очите му още бяха затворени.

След известно време корнизът в ръцете му стана по-твърд. Отвори очи, започна да се задъхва и отново ги затвори. Най-накрая отново ги отвори, мъчейки се внимателно да не гледа нито направо, нито към звездите, нито към улицата долу. Смяташе, че ще види котката на някакво балконче под своя прозорец и това щеше да бъде единственото разумно обяснение за присъствието на котката. Там обаче нямаше никакво балконче, дори никакво друго съоръжение, на което да може да открие котката.

Мяукането обаче се раздаваше още по-силно. Оказа се, че то идва направо изпод прозореца. Бавно се застави да си подаде главата, все още впит в корниза, и с усилие погледна надолу. Под него, на четири фута от ръба на рамката покрай стената на сградата имаше тесен корниз. Именно на него се намираше котенцето — объркано и приличащо на скитаща мишка. То погледна нагоре към човека и отново измяука.

Добре би било да се окаже възможно, като се хване с една ръка за рамката и протегне с всичка сила другата, да го достигне, без да излиза от прозореца, помисли си той. Стига само да се стегне така, че да може да направи това! В главата му се мярна дали да не повика Тали, но веднага отхвърли тази мисъл. Тали е по-нисък от него и няма да може да достигне. А котенцето трябва да се спаси веднага, преди това пухкаво идиотче да скочи или да падне.

Опита се. Измъкна рамената си навън, впи се в рамката с едната си ръка и протегна другата колкото можеше по-далеч надолу. След това отвори очи и видя, че не достига до котенцето с някакви си десет дюйма или един фут. Котенцето любопитно се протегна към опънатата му ръка.

Протягаше се, докато не изпукаха костите му. Котенцето ловко избягна протегнатите към него пръсти. То спря на шест фута по-нататък, седна и започна да мие муцунката си.

Бил отново се върна в стаята и се просна на пода под прозореца, разтърсван от ридания. „Не мога — шипнеше той, — не мога. Никога повече няма да мога.“

* * *

Междупланетният кораб „Валкирия“ вече от двеста четиридесет и пет дни беше излязъл извън пределите на областта Земя–Луна и се приближаваше към района на Марс от страната на Деймос. Уилям Крул, старши офицер и запасен пилот, си спеше сладко, когато помощникът му започна да го разтърсва с думите:

— Ей, Бил! Събуди се — стана беля!

— А-а? Какво? — но ръката му вече търсеше чорапите. — Какво е станало, Том?

След петнадесет минути той разбра, че младшият офицер не преувеличава и докладва на главния: излязъл е от строя основният радар, коригиращ кацането. Том Сендбърг беше открил това при редовния преглед, направен веднага щом Марс се оказа в зоната на чувствителността на радара. Капитанът вдигна рамена:

— Тогава го поправете, и то по-живо. Той ще ни потрябва.

Бил Коул поклати глава:

— От страна на кораба той е изправен, капитане. Изглежда, че е развалена антената.

— Това не може да бъде. Не сме имали дори метеоритна тревога.

— Би могло да бъде всичко, каквото ни хрумне, капитане. Възможно е металът да е ръждясал и тя просто да се е откъснала. Но тази антена трябва да се подмени. Аз мога да я подменя, ако корабът не се движи.

„Валкирия“ беше разкошен кораб, разбира се, за своето време. Той беше сглобяван дълго време преди на някого да му хрумне идеята да се създаде изкуствено гравитационно поле. Независимо от това той имаше псевдогравитационно поле за комфорт на пътниците. Въртеше се около основната си ос. В резултат се получаваше центробежна сила, създаваща илюзията на изкуствено гравитационно поле. То задържаше пътниците в леглата или им помагаше да стоят твърдо на краката си. Въртенето започваше веднага щом преставаха да работят стартовите двигатели и се прекратяваше само тогава, когато трябваше да се маневрира преди кацане. То не се осъществяваше по вълшебство, а благодарение ускорителен механизъм, поставен на централната ос на кораба.

Капитанът изглеждаше ядосан.

— Вече съм започнал да намалявам ъгловата скорост, но толкова дълго не мога да чакам. Включете астронавигационния радар.

Коул беше започнал да обяснява защо астронавигационният радар не може да се приспособи за работа на близка дистанция, но след това прекрати тези опити.

— Това е невъзможно, сър. Технически невъзможно.

— Когато бях на вашите години, можех да приспособя каквото си поискам. Добре, мистер, намерете отговор. Не мога да кацна с този кораб „сляпо“. Дори срещу медала Хариман!

Бил Коул се колеба известно време, преди да отговори:

— Ще ми се наложи да изляза по време на въртенето, капитане, и да осъществя подменянето. Друг изход не виждам.

Когато Коул стигна до шлюза с необходимите за работа инструменти, там се оказа капитанът. За негова изненада старецът беше в скафандър.

— Обяснете ми какво трябва да правя — заповяда той на Бил.

— Нима се готвите да излезете, сър?

Капитанът само кимна.

Бил погледна към талията на капитана, по-точно към онова място, където тя някога е била. В Стареца се бяха слели триста и петдесет фута като в една монета.

— Страхувам се, че няма да мога да ви обясня разбираемо нещата. На мен ми се полага да извърша подмяната сам.

— Никога не съм възлагал на другите работа, която бих могъл да свърша сам. Обяснете ми!

— Извинете, сър, но бихте ли могли да висите на една ръка?

— Какво отношение има това към работата?

— Сър, ние превозваме четиридесет и осем пътници и…

— Млъкнете!

Сендбърг и той, двамата в скафандри, помогнаха на Стареца да се провре през отвора, след като вътрешната врата на шлюза беше затворена и въздухът изтеглен. Зад шлюза беше огромната, изпъстрена със звезди празнота. Тъй като корабът през цялото време се въртеше, вън всяка посока беше „долу“ — милиони, неизброими мили долу. Разбира се, съединиха Стареца с подсигуряващо въже и въпреки това Бил изпита неприятно чувство, когато видя как главата на капитана изчезва в черната бездънна дупка.

На няколко фута дължина въжето работеше добре, но след това нещо заяде. Когато изминаха няколко минути след спирането, Бил се наклони и докосна със своя шлем шлема на Сендбърг.

— Закачи го за крака ми. Ще ида да видя.

Той провеси глава през шлюза и се огледа. Капитанът беше спрял, увиснал на двете си ръце, но не там, където беше подставката за антената. Бил се изкатери и преобърна.

— Излизам.

Оказа се, че не е кой знае какъв фокус да увиснеш на ръцете си и се придвижиш натам, където беше се задържал капитанът. „Валкирия“ беше междупланетен космически кораб и съвсем не приличаше на съоръженията с гладки стени, които можеш да видиш в земните пристанища. Външните й стени бяха снабдени със скоби, за които можеше да се държиш в случай на ремонт в Космоса. Бил се добра до капитана и сега можеше, хващайки се за същата скоба, да му помогне и след разлюляване да се прехвърли на последната, която беше напуснал. След пет минути Сендбърг измъкваше Стареца през отвора на шлюза, а Бил се промъкваше след него.

Започна веднага да отвързва ремонтните инструменти от скафандъра на капитана и да ги прикрепва към своя. Наведе се, отново се измъкна през отвора и беше вече на път, преди още капитанът да може нещо да съобрази и да възрази, ако все още можеше нещо да възразява.

Не се оказа също така трудно, люлеейки се на ръцете си, да се добере там, където трябваше да се постави антената, макар под краката му да имаше цяла вечност. Скафандърът му пречеше малко, ръкавиците бяха корави, но той привикна и към скафандъра. Той вече се беше малко задъхал, помагайки на капитана, и сега не можеше да престане да мисли за това. Въртенето се засилваше все повече и доста му пречеше; той усещаше тежестта все по-силно с придвижването си напред.

Следващата задача беше да закрепи антената към кораба. Тя не беше много голяма и тежка, но се оказа невъзможно да я закрепи на мястото й. Едната ръка му беше необходима, за да се държи, а другата — за да държи антената, а му трябваше още една — за да върти гаечния ключ. Колкото и да се мъчеше, нищо не можеше да направи без още една ръка.

Накрая сигнализира на Сендбърг, като дръпна въжето, за да го разхлаби. След това го отвърза от пояса си и работейки с лява ръка, го намота два пъти през скобата и върза на възел. Остави около шест фута да висят свободно и свободния край завърза за друга скоба. В резултат се получи примка, нещо като импровизирана люлка, която можеше да издържи неговата тежест, докато закрепи антената. Сега работата тръгна поразително бързо.

Изпусна гаечния ключ, когато приключи със затягането на болта. Ключът се измъкна от пръстите му и започна свободен полет. Той го гледаше как лети далеч, далеч, далеч, надолу, надолу, надолу, докато не стана толкова малък, че вече не беше възможно да се различава. Зави му се свят от падането на този ключ, блеснал на Слънцето върху фона на дълбокия мрак на пространството. До този момент беше твърде зает, за да гледа надолу.

Потръпна целият.

— Добре е, че вече свърших — каза си той. — Хубава разходчица щеше да бъде, ако трябваше да ходя за него.

Вече се готвеше да се връща.

Оказа се, че не може да стори това.

Той се изтегли край антената, за да достигне своята предишна позиция, хващайки се за въжето и спечелвайки чрез това още няколко дюйма. Примката на въжето висеше спокойно, но сега той не можеше да я достигне. Оказа се, че е невъзможно всичко да се повтори в обратен ред.

Увисна на двете си ръце и си каза, че няма да се поддава на паника — трябваше да измисли някакъв изход. От другата страна на кораба? Не. Стоманената повърхност на „Валкирия“ там беше гладка и скобите по нея бяха разположени на разстояние 6 фута една от друга. Дори да не беше така уморен — а трябваше да допусне, че е страшно уморен и започва да замръзва, — дори да беше със свежи сили, невъзможно беше да изпълни този трик във въздуха, без да е шимпанзе.

Погледна надолу и съжали за това.

Долу под него нямаше нищо, само звезди — далеч, далеч, без край и рамки. Звезди, въртящи се наоколо в такт с въртящия се около оста си кораб. Празнотата на всички времена, мрак и студ.

Със всички сили той се опита да се протегне до тази единствена тясна стълбичка, за която би могъл да се закрепи, мъчейки се да я достигне с края на пръстите на краката си. Това беше съвършено излишна и безполезна загуба на сили. Той отново подтисна у себе си паниката и след това увисна безсилно.

Когато затвореше очи, веднага му ставаше по-леко. Но след известно време неизбежно му се налагаше да ги отваря, за да се огледа. Край него преплува Голямата Мечка, след това, малко по-късно, Орион. Опита се да брои изминаващите минути по броя на оборотите на кораба, но главата му не можеше да работи ясно, и малко по-късно беше принуден отново да затвори очи.

Ръцете му започнаха да изтръпват и замръзват. Опита се да им даде почивка, висейки ту на едната, ту на другата. Когато отпусна лявата си ръка, почувствува как по нея пробягват мравки и я заудря по бедрото си. Скоро дойде ред и на дясната ръка.

Сега вече не можеше да достигне скобата с лявата си ръка. Той нямаше повече сили, за да се изпъне допълнително, и висеше, както се беше отпуснал, без да може да заеме предишното положение и застави лявата си ръка да се повдигне.

След това престана да усеща дясната си ръка съвсем.

Видя как тя се отпуска. Тя се изплъзваше от скобата…

Напрежението му внезапно спадна — и той разбра, че пада… пада. Корабът се отдалечаваше от него.

… Когато дойде на себе си видя, че над него се е навел капитанът.

— Хайде, Бил, успокой се.

— Къде…

— Спокойно. Патрулът от Деймос беше вече съвсем близо, когато ти се откъсна. Те те забелязали с телескопа си, излезли на твоята орбита и те прибрали. Вероятно това е първият случай в историята. Хайде, сега се успокой. Ти си болен — висял си все пак там повече от два часа, Бил.

* * *

Мяукането отново започна — по-силно, отколкото досега. Той се повдигна на колене и погледна над рамката. Внимателно промъкна главата си малко по-навън, помнейки, че не трябва да гледа към нищо, освен към котенцето и перваза.

— Писано! — повика го той. — Пис-пис-пис! Пис-пис-пис — ела тук.

Котенцето престана да се мие и отново изглеждаше объркано.

— Пис-пис-пис! — повтори той тихо.

Отпусна дясната си ръка от рамката и го помами с нея. Котенцето се приближи на три дюйма, след което седна.

— Тука, мацо — молеше го той, протягайки ръка колкото може по-далеч.

Пухкавото клъбце отново отскочи.

Прибра ръката си и се замисли. Така нищо няма да излезе. Виж, ако излезе от прозореца и стъпи на корниза, държейки се с една ръка, би бил в пълна безопасност. Той знаеше това, беше сигурен, че ще бъде в безопасност — само не трябва да гледа надолу!

Отново се върна в стаята, обърна се и изключително внимателно, впивайки се в рамката с двете си ръце, спусна краката си надолу по фасадата на зданието. Със всички сили впиваше очите си в ъгъла на леглото.

Корнизът сякаш се беше изместил. Бил не можеше да го напипа и вече беше започнал да мисли, че краката му са го отминали, когато го докосна с големия пръст на крака си — в следващия миг застана на него твърдо и с двата си крака. Корнизът беше широк около шест дюйма. Бил въздъхна.

Като отпусна дясната си ръка, той се обърна и погледна към котенцето. То, изглежда, се беше заинтересувало от процедурата, но не беше разположено да участвува в нея. Ако Бил би се придвижил по корниза, продължавайки да се държи за рамката с лявата си ръка, би могъл да го достигне от края на прозореца.

Последователно придвижи краката си, съвсем по детски, без да ги кръстосва. Огъвайки колене и навеждайки се, успя да го достигне. То помириса протегната към него ръка и след това отскочи. Едната от лапичките му не попадна върху корниза, но то я прибра и застана на четири крака.

— Идиотче такова — каза Бил с негодувание. — Искаш да си пръснеш мозъка ли? Ако имаш такъв — добави той.

Сега ситуацията изглеждаше безнадеждна — котенцето беше твърде далеч, за да може Бил да го достигне, държейки се за рамката.

— Пис-пис-пис — каза той безнадеждно, след което млъкна, за да обмисли положението.

Би могъл да се откаже от тази работа.

Би могъл да се подготви за чакане цялата нощ в надежда, че котенцето ще благоволи да се приближи по-близо. Или пък би могло да се тръгне по самия корниз и да го достигне.

Корнизът беше достатъчно широк да издържи Бил. Ако се облегне на стената и притисне към нея, върху лявата му ръка не би имало никакво натоварване. Той се придвижи бавно напред, продължавайки да се държи за прозореца, доколкото това беше възможно; продължи да се придвижва така бавно на всеки дюйм, така че отстрани изглеждаше сякаш въобще не се движи. Когато в края на краищата се наложи, пусна рамката на прозореца и когато лявата му ръка се притисна в гладката стена, той направи грешка, поглеждайки надолу край отвесната стена към улицата, проблясваща далече под него.

Бил вдигна очи и ги впи в една точка на стената, на нивото на погледа си, само на няколко фута по-нататък. Все още се държеше!

Котенцето също. Бил бавно отдели единия си крак от другия, премести десния си крак и подгъна колена. Внимателно протегна дясната си ръка край стената, докато тя не се оказа над самото котенце.

Внезапно я отпусна силно, както когато се удря муха. Шепата му се напълни с драскаща и хапеща козинка.

Стоеше абсолютно неподвижно, без да прави опити да спре слабото съпротивление, което му оказваше котенцето. Както и досега, с разперени ръце, притискайки тялото си до стената, той тръгна обратно. Обратният път се оказа невероятно дълъг, по-дълъг от пътя до котенцето, но най-накрая върхът на пръстите на дясната му ръка усетиха празнотата на отворения прозорец.

Останалия път измина за няколко секунди, плъзна и двете си ръце по рамката, след което постави лявото си коляно върху нея. Тук си почина и успокои дишането си.

— Видя ли? — каза той гласно. — Улових те навреме. Та ти застрашаваше уличното движение, писано.

Погледна долу към улицата. Тя, разбира се, беше много далече и изглеждаше солидно.

Погледна нагоре към звездите. Те бяха прекрасни и ярки. Промъкна се през рамката. Облегна се на едната й страна, а в другата опря крака. Котенцето се притисна уютно на гърдите му и започна да мърка. Бил разсеяно го погали и бръкна за цигари. Утре ще отиде в космическото пристанище и ще премине през физически и психологически тестове, реши той. Почеса котенцето зад ушите.

— Е, косматичко — каза той, — не ти ли се иска да дойдеш с мене на едно дълго, дълго пътешествие.