Уилям Ли
Как ръководих кръжок за деца

— Какво би казала — попитах, докато вечеряхме, — ако се съглася това лято да поема един кръжок за деца?

Докато отиде в кухнята и се върне с десерта, Марджъри обмисляше. Десертът беше кейк със сушени кайсии и трябва да добавя, много вкусен.

— Ами, Доналд, може би ще ти бъде много интересно, ако добре разбирам що за кръжок е това. Как ти дойде наум?

— Всъщност идеята не беше моя — признах си аз. — Мистър Макормак ме извика днес в кабинета си и ми каза, че няколко деца от долните класове искали да участвуват в кръжок. Разбира се, ръководителят трябва да бъде учител и някое от децата споменало моето име.

Може би трябва да обясня, че преподавам физика в прогимназията в Риджвил. Да преподаваш в Риджвил е чест, за която, сигурен съм, много преподаватели биха ми завидели, тъй като нашето ново училище е чудесно и нивото на обучение е високо. От друга страна, бащите на повечето от моите ученици работят в Комисията, а в нашия град Комисията е вездесъща. Така че не е лека тая чест, особено като се има предвид, че преподавам своята старомодна физика на деца от нова ера.

— Много хубаво — рече Марджъри. — Какво се прави в тези кръжоци?

— Целта на такава детска група — обясних й аз — е децата да научат нещо за търговията, нещо за индустрията. Те произвеждат най-прости продукти, например вакса, и ходят от къща на къща да ги продават. Има дори групи, в които децата си докарват по някоя хубава сумичка и след това подпомагат разходите по образованието си.

— Само това липсваше, да ходиш и ти от къща на къща да продаваш.

— Не, разбира се! Просто ще уча децата как да постъпват.

Марджъри отметна глава и се разсмя и аз се видях принуден също да се разсмея, тъй като и двамата знаем, че моите разбирания и практически усет — ако мога така да се изразя — почти не съществуват.

— Добре де — казах аз, — смей се над търговските ми стремежи, щом искаш. Но не се тревожи — мистър Макормак ме увери, че ако стане нужда, ще ни помага мистър Уелс от търговския отдел. Само едно нещо… Мистър Макормак възнамерява да даде от собствения си джоб петдесет долара, за да купим нужните суровини, и ми намекна, че и аз бих могъл да дам петдесет. Мислиш ли, че можем да си го позволим?

Марджъри пресметна наум.

— Да — каза тя. — Да, щом е нещо, което ти искаш.

Налага ни се много да внимаваме за такива неща — така е през последните десет… не, единадесет години. В стария Риджвил, петдесетина мили по на юг, ние бяхме почти изплатили къщата си. Но тогава стана нещастието. Къщата ни се оказа в района на най-силната радиация и нямаше да можем да останем в нея дори ако градът бе продължил да съществува. Когато Риджвил се измести, преместихме се и ние, което означаваше нови заеми.

И така, една сряда сутрин, близо три седмици по-късно, аз седях край дървена маса. От двете й страни се бяха наредили пет момчета и момичета. През лятото в този обширен неизползуван хамбар, притежаван от родителите на Томи Милър, щяха да се помещават нашият щаб и фабриката.

— Тъй — казах аз. — Не се стеснявайте от присъствието ми и не се отнасяйте към мене като към учител. Престанах да бъда учител миналия петък, когато ви разпуснаха. Сега задачата ми е да ви бъда съветник, а освен това възнамерявам да ви съветвам колкото е възможно по-рядко. Вие ще решавате какво да вършим и ако то е безопасно, ако не е противозаконно и ако разноските не надхвърлят капитала, с който разполагаме като начало, аз ще одобрявам идеите ви и ще ви помагам, доколкото мога. Така че вие имате думата.

Мистър Макормак ми бе разказал, и то доста подробно, за децата, с които щях да се занимавам. Идеята за кръжока принадлежеше на тримата отляво. Дорис Енрайт бе сериозна млада дама на десет години, която според мен щеше да стане красавица след още няколко години, но в момента бе цялата някак ъгловата, със стърчащи рамене и остри лакти. Питър Коуп и Хилъри Метлак също бяха кожа и кости. И двамата на по десет години, и двамата прекалено високи за възрастта си.

На първата ни среща тримата ми се сториха едва ли не еднакви, но не беше така. Чертите на лицата им бяха доста различни — може би от дългото общуване помежду си (бяха големи приятели) те си приличаха по сдържаните жестове и умерения тон. Бяха така почернели от слънцето, че очите им изглеждаха светли, а зъбите — стряскащо бели.

Двамата от дясната ми страна бяха от друго тесто. Мери Макриди бе едра, грубовата, червенокоса мома на дванайсет години, с лице, изпъстрено с лунички, и със заразителен смях. Томи Милър, няколко месеца по-малък, бе отворено хлапе и не се отличаваше от стотици други на негова възраст. Той лесно се погаждаше с всички, беше шумен, не го свърташе на едно място. Носеше пуловер и неравно подстриганата му коса захлупваше главата му като калпаче.

Петимата се спогледаха, за да решат кой да започне, и както пролича, изборът падна върху Питър Коуп.

— Ами, мистър Хендърсън, кръжокът за деца като нас е кръжок за деца… които се събират, за да произвеждат нещо и да го продават, а може би и да спечелят малко пари.

— Това ли е всъщност целта ви? — запитах ги аз. — Да печелите пари?

— Защо не? — подхвърли Томи. — Да не е лошо да печелиш пари?

— Разбира се, иска ни се да печелим — намеси се Хилъри. — Нали са ни нужни пари за началото?

— А какво искате да произвеждате и да продавате?

Обикновено такива кръжоци произвеждат химически продукти, които не представляват опасност за децата и които хората биха купили и ползували без страх, например разтвор за почистване на ръждиви болтове или разтворител на асфалта, който попада върху колите, или сапун за миене на ръце специално за автомонтьори — подобни неща. Мистър Макормак обаче ме беше предупредил, че тези хлапета ще ми се сторят малко по-амбициозни. „Момчето на Милърови и Мери Макриди — беше отбелязал той — са изключително интелигентни, но другите трима трудно мога да ги определя. В някои отношения са изключителни ученици, но повечето време изобщо не се интересуват от уроците си. Идеята за кръжока разпали въображението им. Може би именно такова нещо им трябва.“

Мери предложи:

— Защо да не измислим мазило, което да премахва луничките? Аз ще бъда първата клиентка.

— Преди всичко — заяви Томи — трябва да разберем какво искат да купуват хората в Риджвил и след това да им го продадем.

— Аз бих предпочел да изработим нещо от областта на праховата металургия — предложи Пит. Той се втренчи в мен предизвикателно. — Можем да се научим да отливаме сачмени лагери и след това да ги уплътняваме чрез галваностегия.

— За което ще ни е нужна само една хидравлична преса — обясних му аз, — а тя, грубо пресметнато, ще струва десет хиляди долара. Я да измислим нещо по-лесно.

Пит размисли и неохотно кимна.

— Тогава някое електронно устройство? Например някакви възли за звукови системи или нещо подобно.

— Какво ще кажете за нов детергент? — намеси се Хилъри.

— Като течните препарати за чинии ли? — запитах аз.

Той ми отвърна презрително:

— Ама не, те се правят по най-прости формули и са обикновени смеси. Тях можеш направо да ги гледаш от учебника. Имам предвид съвсем нов синтетичен детергент. Такъв, че да разпенва дори твърдата вода в нашия град.

— Хайде да се разберем — настоях аз. — Органичният синтез е друга операция, за която биха ни трябвали огромни капиталовложения. Ако кръжокът ни просъществува няколко лета, може би по-късно ще успеем да синтезираме нещо. Ти си син на д-р Метлак, нали? Май си се ровил в библиотеката на баща си.

— Попрочетох туй-онуй. А и в къщи си имам малка лаборатория.

— Ами ти, Дорис? — подканих я аз. — Ти интересуваш ли се от нещо специално?

— Не — тя поклати глава с комично отчаяние. — Аз май не съм така запалена по техниката. Просто се интересувам от много неща. Но ако групата ни би се съгласила да отглежда мишки, аз съм готова да разкрия над какъв проект работя в къщи.

— Че кой ще ти купува мишки — възкликна Томи недоверчиво.

— Мишки — повторих аз, след това седнах и започнах да разсъждавам. — Чиста порода ли са? От признатите лабораторни породи? Здравите мишки от подходящи породи — обясних аз на Томи — могат да се продават на лабораториите. Доколкото знам, Комисията купува определен брой всеки месец.

— Не — каза Дорис, — това не са лабораторни мишки. Те са „домашни“ мишки. Купих си първите две двойки от един магазин за животни в Денвър, само че сега тези са червени, нещо като катеричи цвят. Успях чрез грижлива селекция да стигна до седемнадесето поколение.

— Разбира се — рекох аз, — пазарът за червени мишки ще е по-ограничен. Защо не обмислите производството на лосион за след бръснене? Денатуриран алкохол, глицерин, вода, малко оцветител и парфюм. Ще го бутилираме и ще дадем да отпечатат етикети. Печалбата ще е в джоба ни, преди да се усетим.

Пауза, след това въпрос от Томи:

— А как ще ги продаваме?

— От врата на врата.

Той направи гримаса.

— Доникъде няма да я докараме. Освен ако не произведем нещо изключително. Казвате да сложим оцветител. Какво би било, ако сложим достатъчно цвят, така че лицето да изглежда почерняло от слънцето? Мъжете не обичат да използуват козметика и други боклуци, но може да харесат такъв лосион, защото изобщо няма да личи, че са се мазали с нещо.

В това време Хилъри усилено мислеше. Неочаквано той се намеси.

— Ей! Мисля, че знам как да произведем… к’во да го наречем? Лосион преди бръснене?

— Това пък какво ще бъде? — запитах аз.

— Ще го използуват, преди да се бръснат.

— Предполагам, че ще има хора, които биха предпочели да се освежат преди бръснене — допуснах аз.

— Ще има — заяви той, без да се впуща в повече обяснения, и млъкна.

Мисис Милър донесе в хамбара лимонади, сладолед, няколко франзели и всичко необходимо за сандвичи. Родителите се бяха споразумели поред да хранят децата и Бети Милър философски бе поела ролята на снабдител. Тя не се бави при нас — само ни поздрави и ни запита как върви организационното събрание.

Изобщо бях забравил, че имаме организационно събрание и че, според всички статии, които бях изкълвал, такова събрание е най-важното условие за добрата работа на кръжока.

Мери беше тази, която най-накрая предложи да правим хвърчила. Отначало почти никой не се запали, след това Питър рече:

— Абе, може и да измислим нещо съвсем ново. Някой да е виждал хвърчило, подобно на ветропоказателен конус?

Никой не беше виждал. Пит започна да чертае във въздуха фигури с ръце.

— А какъв отвор ще има в тесния край?

— Аз ще направя модел довечера — рече Дорис. — И ще си помисля за тесния край. Мисля, че ще стане.

Щеше ми се хлапетата да не започват с изобретяване на съвсем нов предмет, тъй като бях почти сигурен, че ги чака разочарование. Но не исках да им се налагам и затова не казах нищо. И без това по-късно щях да им помогна отново да се насочат към по-земни неща.

Докато вечеряхме, аз описвах на Марджъри какво се бе случило през деня и се опитвах да си припомня всички предложения. Разбира се, повечето бяха непрактични, особено за деца като тях, но някои изглеждаха доста привлекателни.

Томи например искаше да произвеждаме паста за зъби на таблетки, които да се дъвчат преди миене на зъбите. Идеята му беше да произвеждаме таблетки в два цвята: оранжеви за сутрин и сини за вечер, като сините щяха да създават алкална среда в устата.

Пит настояваше да направи комбинация от гвоздей и дървен винт. Идеята му беше гвоздеят да се вкарва с чук до нарезите и след това да се завинти с няколко завъртания с отвертка.

Хилъри, който много неохотно се прости с идеята си за детергента, предложи да произвеждаме дискове от черна пластмаса, като жетони за покер, но по-тънки и колкото е възможно по-евтини. Тези дискове щели да се пръскат по тротоарите, когато има сняг, и като концентрират допълнителна топлина от слънцето, снегът щял да се топи по-бързо. След това дисковете щели просто да се измитат.

Дорис даде своя принос: ако дисковете са достатъчно леки, та да не потъват, можели да се оцветяват в бяло и с тях да се покрива повърхността на басейни, за да се намали изпаряването.

В тези си хрумвания децата интуитивно бяха използували нещо от основите на физиката и за няколко минути се поддадох на изкушението да се върна към учителската си мисия и да им говоря за законите на излъчването и поглъщането на топлината.

— Леле! — каза Марджъри. — Та те били наистина умни деца! Дори ми се струва, че няма да стане нужда от помощта на мистър Уелс.

Дори сега ми става неудобно, щом се сетя за хвърчилото. Изненада ме самият факт, че то литна. А пък че летеше така дяволски добре, ми беше направо унизително. Когато на следващата сутрин стигнах до хамбара, четирима от групата бяха вече там или по-скоро клечаха на възвишението зад хамбара, а хвърчилото висеше неподвижно и едва забележимо високо в избледнялото небе. Постоях и погледах известно време зад тях, докато ме забелязаха.

— Добър ден, мистър Хендърсън — каза Мери и ми подаде кордата, навита около рибарска макара. В продължение на няколко минути аз ту дърпах кордата, ту я отпущах и след туй я навих почти цялата. Хвърчилото беше почти точно възпроизведен конус, а отворът в тесния край бе оформен с цел така, че отдалече напомняше бъбрек. Всичко бе изработено великолепно и с професионална сръчност.

— Хвърчи прекалено добре — каза Мери на Дорис. — Истинското хвърчило би трябвало от време на време да се заплита в дърветата.

— Права си — съгласи се Дорис. — Чакай — тя почти незабележимо прегъна телта в тесния край. — Ха така. Сега трябва да започне да пада.

И наистина, в утринния бриз хвърчилото слезе малко по-ниско и започна да се люшка встрани за огромно удоволствие на Мери. Като се върнахме в хамбара, запитах Дорис:

— Откъде знаеше, че като сплескаш отвора, хвърчилото ще стане по-нестабилно?

На лицето й се изписа колебание.

— Ами… така би трябвало да бъде, нали? Променя се въздушното налягане над различните повърхности… — тя ми хвърли бърз поглед. — Разбира се, докато правех хвърчилото, опитвах какви ли не форми.

— Естествено — отроних аз и предпочетох да замълча. — Къде е Томи?

— Той се отби в банката — отвърна ми Пит Коуп, — за да вземе малък заем. Ще ни трябват материали за производството на хвърчилата.

— Но нали вчера ви казах, че мистър Макормак и аз ще ви авансираме?

— Разбира се, но не смятате ли, че е по-добре да вземам заем от банка? Не е ли по-търговско?

— Без съмнение. Но обикновено банките искат гаранции. — Готвех се да продължа лекцията си, когато видях Томи да иде към нас. Той ми протегна чекова книжка.

— Взех двеста и петдесет — обясни той, без да го питаме. В гласа му нямаше капчица самохвалство. — Не трая много време, макар че те дигнаха страшен шум. Половината от чиновниците ме наобиколиха, за да чуят нашето предложение. Сметката е на ваше име, мистър Хендърсън, така че вие ще подписвате чековете. Молят ви да се отбиете в банката, за да се запознаят с подписа ви. А, да! Моля ви се, приподпишете полицата.

Лошо ми стана. Никога не съм имал вземане-даване с банка, освен когато ипотекирахме къщата; банковите чиновници ме карат да се чувствувам ужасно. Да не кажа пък какво ми беше, като съобразих, че може би аз ще трябва да изплащам тия 250 долара — заплатата ми за повече от две седмици. Реших, че ще подпиша само няколко чека.

— След това се отбих да поръчам хартия и пликове — продължи Томи. — Вчера не избрахме име за фирмата ни, но аз реших, че няма да измисля нещо лошо, и се спрях на „Ридж индъстриз“. Кво ще кажете?

Всеки кимна.

— Горе на три реда — обясни той. — „Ридж индъстриз. Риджвил. Монтана.“

Бях възвърнал способността си да говоря и се намесих:

— Надписите гравирани, надявам се.

— Ами, разбира се — отвърна Томи. — Не можем да си позволим да не изглеждаме солидни.

Тази вечер апетитът ми нещо хич го нямаше. Марджъри забеляза, че съм вкиснат, но не зададе никакъв въпрос. Аз й разказах само за хвърчилото и как хлапаците тръгнаха да купуват хартия, лепило и дъсчици. Нямаше смисъл да тревожа и нея.

В петък започнахме работа и съвсем скоро хамбарът се превърна в истинска фабрика — сортирахме дъсчиците, мажехме ги с каучуково лепило и ги оставяхме да съхнат; изрязвахме по шаблон найлоновото платно, сглобявахме хвърчилата и ги нареждахме върху една греда на тавана, докато лепилото се втвърдеше. Пит Коуп бе намерил отнякъде голям топ червена найлонова материя и нашите хвърчила ставаха за чудо и приказ. Добре, че не разбрах колко е струвало платното, преди да бяха продадени първите хвърчила.

Към следващата сряда завършихме хвърчилата — близо триста — и ги опаковахме в плоски картонени кутии. Лично аз вече имах желание да не погледна хвърчило. Томи, който по общо споразумение се занимаваше с пласмента, не искаше да започне продажбата, преди да имаме, както той се изрази, достатъчно, за да задоволим търсенето, но дори и той одобри бройката. Твърдеше, че щял да ги продаде идната седмица и Мери Макриди, в изблик на светла вяра, го помоли да запази поне десетина.

Същия този ден се случиха три неща, за две от които научих веднага. Мери донесе от дома си портативна пишеща машина и прекара част от следобеда, тракайки с бързина, която ми се стори доста прилична, като се има пред вид, че мога да пиша на машина само с два пръста.

Хилъри пък донесе новия си детергент. Беше жълта течност, прилична на сироп, с два пръста яка от гъста хубава пяна отгоре. Явно той все пак бе работил в лабораторията си.

— Какво е това? — запитах го аз. — Нищо не си ни казал.

Той се ухили.

— Лаурил-бензин-фосфоонова киселина под формата на двукалиева сол в двайсетпроцентов разтвор.

— Моля ти се! — протестирах аз. — За последен път съм учил химия преди двайсет и пет години. Може би ако видя формулата…

Той ми се усмихна със странно зряла усмивка и надраска някаква неразбория от символи и линии. На мен те почти нищо не ми говореха.

— Е, добро ли е?

Вместо отговор той взе ведрото, където по-рано стояха лимонадените шишета, изля няколко капки от течността и я разби. Пяната веднага се изкачи до ръба на ведрото и преля.

— А при това водата е най-твърдата в окръга — обясни Хилъри.

Новината за третото събитие от сряда стигна до ушите ми в четвъртък.

Бях позакъснял за срещата ни в хамбара и много се учудих, когато видях, че пътят е задръстен от паркирани автомобили, а самият хамбар е претъпкан с хора, между които и двама полицаи. Нашите полицаи в Риджвил са все още младежи, но в униформа все пак изглеждат заплашително и за мен бе голямо облекчение да ги видя, че се смеят и се забавляват.

— Какво значи всичко това? — попитах аз с учителския си глас.

— Вие ли сте Хендърсън? — запита по-едрият полицай.

— Аз — отвърнах и в същия момент блесна „светкавица“. Някаква млада дама ме сграбчи за ръката.

— О, моля ви, мистър Хендърсън, елате вътре, че е по-спокойно, и ни разкажете всичко!

— Не е зле на мен някой да разкаже всичко! — настоях аз.

— Ама наистина ли не знаете? Честна дума? Ох, приказно! Най-добрата новина от цяла вечност насам! Всички вестници в града ще я глътнат! — тя ме поведе към един ъгъл на хамбара, където беше сравнително тихо.

— Наистина ли не знаете, че снощи един от вашите от кръжока… как му беше името… излял детергент във фонтана при паметника?

Онемял, поклатих отрицателно глава.

— Но това е история за милиони! Точно когато хората се връщали от работа. Пяната изпълнила басейна, преляла, тръгнала надолу по стълбите на библиотеката и покрила цялата улица. Най-смешното е, че пяната сякаш не се свършвала. Човек не може да си представи, че толкова много пяна ще изтече от такова фонтанче. Станало страхотно задръстване на движението и Хари ни направи великолепни снимки: има една как мъжете си запретват панталоните, за да прегазят до другия тротоар. А пък тая сутрин — тя се изкиска — някой телефонирал в полицията — разбира се, същото момче, което сипало детергента, Томи Милър ли се казваше? — и ето ни тук. Току-що ни демонстрираха това чудно хвърчило очарователните мишлета.

— Мишлета ли?

— Ами да! Кой да си помисли, че могат да се развъждат мишки с такива сладки пухкави опашчици?

Както и да е, след известно време нещата се поуталожиха. Полицаите си отидоха, след като бяха стояли толкова дълго, че изтрезняха и строго ме предупредиха да внимавам такова нещо да не се случва втори път. Мистър Милър, който бе дошъл в къщи да разбере каква е тая шумотевица, се върна на работа, а репортерката и фотографът се изпариха, за да предадат материала си, или както се казва там. Томи тържествуваше.

— Чухте ли я какво каза? Че ще ни пишат във всички вестници. Да имахме поне хиляда хвърчила! Десет хиляди! Ама хубаво е да се продава, а? Хилъри, можеш ли да произведеш още от оная течност? Дорис, с колко мишки разполагаш?

Тия мишки! Любовта ми към гризачите винаги е била твърде умерена, но трябва да си призная, че дори в моите очи зверчетата бяха очарователни; опашките им бяха рунтави като на миниатюрни катерички.

— Колко поколения? — запитах аз Дорис.

— Седемнайсет. Не, това е осемнайстото. Искате ли да видите генетичните диаграми?

Няма да повтарям всичко, което тя ми обясни, но вече беше съвсем очевидно, че новата порода мишки наистина се размножаваха. В крайна сметка помолихме Бети Милър да слезе в хамбара, за да се посъветваме с нея. Тя слушаше и питаше. Накрая каза:

— Добре, нямам нищо против, но ако ми обещаете, че няма да ги пущате вън от клетките. Само че какво ли ще ги правите наесен. Те няма да оцелеят в студения хамбар, а в къщи не ви позволявам да ги внасяте.

— Дотогава търговията ни с мишки отдавна ще е приключила — предсказа Дорис. — Всеки магазин за домашни любимци в окръга ще разполага с такива мишки и те няма да струват и пукнат грош.

Дорис излезе права, разбира се, въпреки усилията ни да запазим за себе си пазара на мишки. Както и да е, следващата фаза от съществуванието на кръжока бе, че се втурнахме да правим клетки за мишките и цялата седмица, с много малки прекъсвания правихме клетки, стотици клетки. Доста от мишките отделихме за разплод, но повечето продадохме.

Съжалявахме само за едно: че след като „Куриер“ ни посвети почти цялата си трета страница, с всичките му там снимки, почти не минаваше ден, без да пристигне някой гост. Много от посетителите ни искаха да си купят мишки или хвърчила, но Томи отказваше да продава мишки на дребно, а онези, които търсеха хвърчилата, скоро се разочароваха. Супермаркетът погълна всичко, с което разполагахме — с изключение на десетина, при това по долар и петнадесет парчето. Въобще представите на Томи за цените на нашите стоки доста ме плашеха, но той обяви, че двойка мишки се продава за десет долара и парите му се даваха без никакви възражения.

Красивите листове хартия и пликовете ни пристигнаха и в суматохата ние дори дадохме да ни се отпечатат и фактури. По някакво чудо надписите на фактурите не бяха гравирани.

Във вторник — следващия вторник — някакъв мършав дългуч се измъкна лениво от колата си и влезе в хамбара. Вдигнах поглед от пода, където бях коленичил, за да прикрепям платно към рамките на хвърчилата.

— Ха здрасти — рече той. — Вие сте Доналд Хендърсън, нали? Аз съм Макорд — Джеф Макорд, от патентния отдел на Комисията. Прати ме шефът, но и да не беше ме пратил, сам щях да дойда. Смятате ли да получавате патенти за новите изобретения на „Ридж индъстриз“?

Изправих гръб и бръснах праха от коленете си.

— Ами… питах се дали не трябва да направим някакви постъпки, но тъй като твърде малко знам за тия неща…

— Така си и мислех — прекъсна ме той. — Предположихме, че е такъв случаят. Трима души от нашия отдел са готови да ви помогнат. Отчасти заради шума, който се вдига около вас, отчасти, защото смятаме, че е възможно да сте произвели нещо ценно. Какво ще кажете? Сигурно се питате какво ще ви струва. По шейсет на идея. С всичко останало се нагърбваме ние.

— Нищо не губим — намеси се Томи.

И така се сдобихме със специалист по патентно право, дори с няколко.

В деня, в който искането да ни се даде патент за хвърчилото замина за Вашингтон, Мери писа до десетина производители на играчки от Ню Йорк до Лос Анжелос, изпрати по едно хвърчило на всеки и им предложи да им продаде лиценза. Резултатът бе, че един купи лиценза и ни изпрати хиляда долара аванс срещу приходите от предстоящия сезон.

Една дъждовна сутрин, три седмици по-късно, пристигнах в хамбара, когато там вече бяха се събрали Джеф Макорд и цялата банда, без Томи. Джеф смъкна крачката си от нашата дървена маса и рече:

— Здрасти.

— Здрасти. Изглеждаш доволен.

— Доволен съм. В предпазливо юридически смисъл, разбира се. Хилъри и аз току-що разисквахме положението с фосфонатния детергент. През последните три вечери проучвах патентната литература за фосфонатите. Има безброй патенти за синтетични детергенти и към петдесет — за фосфонати, но изглежда — той вдигна ръка в предупредителен жест, — изглежда, че като нашия няма. Ако успеем да го патентоваме, печалбата ни е сигурна.

— Това е чудесно, мистър Макорд — рече Хилъри, — но не е много важно.

— Кво? — Джеф вдигна вежди и ме погледна, а аз му връчих едно шишенце. Той го отвори и го помириса предпазливо. — Това пък какво е?

— Лосион за преди бръснене — обясни му Хилъри. — Тая сутрин сте се бръснали вече, но нищо, опитайте.

За момент Джеф се поколеба, след това изля малко от течността на дланта си и я разтърка по брадата си.

— Мирише хубаво — отбеляза той. — Свежо и приятно. Е, и?

— Изтрийте сега лицето си. — Джеф откри някъде носната си кърпа и се избърса, след това погледна кърпата, отново се избърса и се облещи.

— Какво е това?

— Втвърдява космите. Всеки косъм става твърд и същевременно крехък, така че веднага се отделя от кожата.

— Виждам. Какво е това.

— Ами най-обикновена смес. Рецептура от учебника по химия. Цистеинов тиолактон с магнезиево съединение.

— Тъй. Най-обикновена смес! А брадата после пониква ли пак?

— Като по часовник — отвърнах аз.

Макорд се разгъна по цялата си дължина и остана така, взирайки се навън в дъжда. Накрая той каза:

— Хендърсън, Хилъри и аз тръгваме за моята канцелария още сега. Там по-добре ще действуваме, а щом ще разбиваме сърцата на производителите на ножчета за бръснене, сега е моментът.

Когато те отпътуваха, аз се обърнах:

— Хайде да си поговорим малко. Има време за тия клетки. Къде е Томи.

— Отби се в банката да вземе заем.

— За какво му е! Имаме спестени над шест хиляди!

— Ами… — поде Питър, малко смутено — искаме да купим хидравлична преса. Вижте сега… Дорис добави нещо към тая моя схема за производство на сачмени лагери. — Той сграбчи един лист хартия. — Гледайте сега, правиме валци в тая форма, само че с постоянен магнит. И тогава…

Нищо вече не можеше да го спре.

— Каква я свършиха твоите днес, мили? — запита Марджъри, като доля кафе в чашата ми.

— Благодаря — казах аз. — Чакай да си спомня. Беше дълъг ден. Избрахме нужната ни хидравлична преса, Дорис ни прочете първата глава от книгата, която започнала да пише, намерихме място за гараж на Четвърта улица, така че през зимата щабът и фабриката ни ще бъдат там… да, разбира се! Джеф започва да действува да признаят фирмата ни за фирма като другите.

— Гараж… за през зимата… — повтори Марджъри. — Какво значи това, че ти ще продължиш да водиш кръжока и след като започнат училищните занимания?

— Защо не? Децата могат да си учат уроците, без кръжокът да им пречи ни най-малко, а за самия кръжок няма да губят повече от няколко часа седмично през учебната година.

— Но дори и така да е — каквото и да произвеждат, те са деца, нали?

— Деца — глупости. Те са работодателите. Джеф Макорд и аз сме единствените служещи във фирмата — поне на първо време.

Мардж се задави.

— Какво казваш? Служещи?

— Ама, разбира се! — успокоих я аз. — Те ми предложиха малка част от печалбите. Щях да съм ненормален да откажа. В края на краищата нищо не губим, нали?